Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (22)

22.

Декември 1586 година

Смехът на Ариана изпълваше сърцето на Колин с радост. Никога нямаше да се умори да го слуша. След всичките мъки, които беше преживяла, очевидно душата й най-сетне беше започнала да оздравява. Той я наблюдаваше как седи на пода с майка му и сестра му и си играе с Робин. Бебето беше вече на осем месеца.

Майка му, Порша Колрейн, и сестра му Фелисити сега го посещаваха доста често. Живееха от другата страна на езерцето, на не повече от десет минути път. Откак баща му почина, Колин бе поел грижата и за двете жени. А те се привързаха към Ариана и Робин и оставаха при тях, когато той отиваше за по-дълго време на лов. Обичаха бебето като свое, независимо че не беше от тяхната кръв. Колин доволно гледаше жените и детето. Ето че най-сетне имаше семейството, за което винаги беше мечтал.

Без да спира да се смее, Ариана стана и тръгна към вратата.

— Отивам до кладенеца за вода, трябва да изкъпя Робин.

Колин хвана ръката й.

— Остани, аз ще донеса.

— Не, аз ще отида. Ти стъкни огъня. Ще трябва да стане доста по-топло, ако искаме да къпем нашия млад господин.

Тя загърна раменете си с вълнен шал, взе една дървена кофа от куката на стената и излезе.

Колин не бе забелязал да е станало студено. Огънят продължаваше да гори буйно. Сбърчи чело. В малката къщичка беше топло и уютно. Може би Ариана се разболяваше…

Ариана вървеше към кладенеца и се усмихваше на лудориите на Робин. Като порасне, май щеше да стане шут или трубадур. Тя прикрепи кофата на въжето и тъкмо започна да я спуска, когато изведнъж почувства, че косата й се изправя.

Какво беше това?

До нея достигна звукът от стъпки по сухи листа и гласове, които явно се приближаваха. Затаи дъх. Очевидно се бяха запътили към къщичката. Едва ли иначе щяха да навлязат така навътре в гората.

Тя побърза да се скрие зад дървената къща, преди да са я забелязали. Не трябваше да влиза вътре. Страхуваше се, че можеше да бъде някой, който да я разпознае, а нямаше време да предупреди Колин. Оставаше й само да се моли посещението да бъде кратко. Навън беше студено и вероятно скоро щеше да завали сняг.

Чу как конниците спряха близо до къщата и слязоха от конете; чу как силно ги лаеше Тор. А после сърцето й спря, щом чу гласа на единия от тях.

Роб!

Не! Не можеше да бъде!

Беше зашеметена. Ръката й несъзнателно притисна мястото, където усещаше сърцето си, сякаш да го предпази от болката да слуша отново любимия глас.

Вратата се отвори и Колин извика високо, за да я предупреди:

— Лорд Уоруик! Каква изненада!

Значи беше истина, а не само игра на въображението й. Роб беше тук. Ариана се прилепи до стената, сякаш искаше да се слее с нея, и затвори очи. „О, Роб, Роб! Точно когато бях започнала отново да чувствам, че живея.“ Ако имаше бог на небето, сигурно беше много безжалостен, щом я дразнеше и измъчваше така.

Вътре Колин предложи на Робърт и останалите мъже по чаша медовина.

— Не, благодаря ти, Колин, и без това сме загрели. През целия път посръбвахме от манерките. Но нека ти представя лорд Уилям Лъдлоу от Норбридж, мой добър приятел, а това е моята най-голяма опора — сър Джон Нийл. Сигурно си го срещал поне веднъж.

— Да, наистина е така. Какво ви носи насам, лорд Уоруик? Вън е доста студено, смятам, че трябва да стоите край огъня по това време и да си топлите краката.

Роб усети, че Колин беше неспокоен и нетърпеливо очакваше да си тръгнат. Но защо? Като се огледа, той забеляза жените на пода, а също и малкото бузесто бебе.

— Не знаех, че си се оженил, Колин.

Роб се наведе и погали копринено меката руса косица на детето.

— Имаш много хубаво момченце. Здравей, млади приятелю. Изглежда, добре се забавляваш.

Колин замръзна, като видя Роб да играе със собствения си син. Дали щеше да се досети?

Роб се изправи.

— Няма ли да ме представиш на съпругата си? Бих искал да видя жената, която е опитомила моя първи ловец.

— Моята съпруга? — Колин се огледа безпомощно, наведе се и като хвана сестра си за ръка, й помогна да се изправи на крака. — Ето я. Фелисити, запознай се с лорд Уоруик, нашия благороден и милостив граф Евърли. Той е този, който ни спасява от гладуване през тези две години.

Фелисити бързо се съвзе и направи приятен реверанс на съпруга на Ариана.

— Радвам се да се запознаем, сър.

След това вниманието й отново се насочи към лорд Лъдлоу. Никога досега не беше виждала по-красив мъж. Само като го погледнеше, изтръпваше цяла.

Уил усети, че го гледат и се усмихна. „По дяволите!“ — помисли си. — „Всички хубавици са ангажирани. Първо Ариана, а сега и тази красива жена.“ Такава ли беше съдбата му — да попада все на жени, които не би могъл да има? Той огледа бързо Фелисити. Гледката беше повече от приятна. Селските дрехи не можеха да скрият извивките на формите й. А косата й! Никога не беше виждал такива буйни червеникави къдрици.

В същото време нещо му се мярна край прозореца. Някой надничаше.

Обърна се към Колин:

— Извинете ме за момент, но се опасявам, че днес пих твърде много медовина и трябва да източа част от нея.

— Разбира се — отвърна Колин.

Какво друго би могъл да каже? Освен това Ариана знаеше как да се пази да не я видят. Обърна се отново към лорд Уоруик и забеляза, че той гледа Робин със странно изражение.

— Може ли да го прегърна за малко? Моето дете щеше да бъде също толкова голямо.

— Съжалявам — отговори задавено Колин, — спомням си… че загубихте бременната си съпруга. Да, прегърнете го.

Порша стана и подаде детето на Роб, който забеляза, че очите й се бяха окръглили от страх.

— Не се тревожете, няма да го изпусна. Как се казва?

Колин се поколеба:

— Робърт, но го наричаме Робин, като любимеца на кралицата — Робърт Дъдли, граф Лестър.

— Така ли? Е, Робин, за миг си помислих, че баща ти те е кръстил на мен, но сега разбирам, че си кръстен на далеч по-забележителен човек.

Робин посегна и хвана Роб за носа. Той през смях го освободи от малките пръстчета и ги целуна едно по едно. Изведнъж го налегна невероятна тъга, щом се сети за мъртвото си дете. Може би щеше да е красиво момченце като това, здраво и с розови бузки. Раменете му започнаха да потръпват.

Колин разбра, че Роб щеше да се разплаче всеки момент.

— Фелисити, вземи детето си, преди да е подмокрило нашия благодетел.

Ариана видя през прозореца как Роб върна сина си на Фелисити. Сърцето й се късаше, като ги гледаше заедно. Баща и син — така както би трябвало да живеят. Толкова беше погълната от тази сцена, че не чу Уил, преди да завие зад ъгъла.

Щом я видя, той спря като закован. По лицето му се изписаха последователно най-различни чувства. Ариана беше жива! Отвори уста да извика, но тя му направи знак да мълчи.

— Моля те, не назовавай името ми. Роб не трябва да знае.

Очите му се навлажниха, докато шепнеше:

— Боже мой, Ариана, как можа да сториш това? Защо ни накара да мислим, че си мъртва?

— Трябваше, Уил, така трябваше. Повярвай ми. Аз убих Едмънд. Когато открих това, разбрах, че не мога повече да се върна при Роб. Не разбираш ли?

Уил долавяше подсъзнателно, че нещо не беше наред, но беше твърде напрегнат, за да се сети какво бе то.

— Не, не разбирам. Имаш ли представа какво преживя Роб? Как можа да му сториш това? Та ти толкова много го обичаше!

— Наистина го обичам, но не исках да го хвърлят в затвора. Направих го и заради сина си. Никога няма да го дам на Елизабет. Знаеш ли какво е казала на Едмънд? Че когато ме открие, ще ми отнеме децата, които имам. Това не може да се случи сега. Робин е в безопасност.

— Твоят син? Бебето вътре е твой син? Боже мой! Синът на Роб е жив. Само да можеше да разбере!

Изведнъж той се сети за ловеца, който беше обявил Робин за свое дете, и я попита осъдително:

— Ами Колин какъв ти е?

— Не ме гледай така, Уил. Колин е добър човек. Той се погрижи за мен. Намери ме на скалите и спаси живота ми, както и този на Робин.

Уил поклати глава.

— Каква каша забъркахме с теб! А Фелисити? Ако не е майката на бебето, коя е тогава?

— Сестрата на Колин.

— Негова сестра? — Лицето на Уил просветна, после пак помръкна, като се сети за казаното от Ариана. — Значи всичко е било напразно. Всичко, което направихме, за да те превърнем в благородна дама. Ето те сега тук — отново селянка.

— Да, ето ме тук, където и ще остана. Обещай ми да не казваш на Роб, обещай ми!

— Искаш твърде много. Роб ми е приятел.

— По-голям приятел ли ти е от мен?

— Не е честно. Знаеш колко много те обичам.

— Ако е истина, тогава запази тайната ми. Ако не заради мен, то поне заради Робърт. Помогни ми да го опазя от кралицата. Ако се върна и призная, че съм убила Едмънд, тя ще се опита да ме хвърли в затвора. Знаеш, че Роб няма да й позволи да ме отведе. Ще умре, опитвайки се да ме защити. Знаеш, че е така.

— Вярно е, напълно си права. — Той помисли за миг. — Добре. Няма да му казвам. Само засега обаче. Но кога ще свърши цялата тази игра? Аз сам я започнах и ще трябва да открия начин да я спра. Двамата с Роб си принадлежите и се заклевам да ви събера отново.

Ариана обви с ръце шията му и силно го прегърна.

— Мили мой Уил, ти винаги си бил непоправим романтик.

Уил усети как гърлото му се стяга.

— Скоро ще ти дойда отново на гости. Щом съм те открил, няма пак да те изгубя.

— Много ще се радвам да те видя, Уил. И… ще направиш ли нещо за мен? Ще съобщиш ли на Лестър, Питър и Сибил, че съм жива? Няма причина да не им казвам сега, когато вече знаеш. Твоето идване тук е направо божия благословия. Не можех повече да издържам, без да виждам никого от близките си, а те на всичко отгоре да ме смятат за мъртва. Ще направиш ли това заради мен?

— Да, разбира се. Ще си намеря извинение и ще напусна Евърли за малко. През тези месеци прекарахме с Джудит там, за да помогнем на Роб да преживее мъката си.

— О, Уил, страхувам се да питам как е той. Кажи ми, че е щастлив и че продължава живота си.

— Няма да те лъжа. Едва преживява, това е всичко.

— О, Уил, сърцето ми се къса, като те слушам. Ако можех да променя нещата, щях да изтичам при него още сега. Ех, ако Едмънд не беше разкрил истината! Но, изглежда, обречена съм да живея нещастно като майка си. Чул ли си нещо за нея? Как живее тя?

— Знам само, че Елизабет я изправи на съд с обвинението, че е организирала заговор да я убие. Цялата страна очаква да чуе присъдата.

— Значи дотам се стигна! О, небеса, как може някой да повярва, че е организирала заговор срещу кралицата? Тя е безпомощна да направи каквото и да било, заключена зад дебели стени като затворничка. Мили Боже, прости ми, но с радост бих забила кама в сърцето на Елизабет, за да спася майка си.

Уил я погледна мрачно.

— Даже не си го помисляй, Ариана! Ти си разстроена, и то напълно основателно, но не трябва да мислиш за отмъщение. Сега имаш дете, за което трябва да се грижиш.

— Знам, Уил, така е. Никога не бих сторила нещо, с което да навредя на Робин. Наистина нямам намерение да извърша това, което споменах. Но е ужасно да се чувстваш толкова безпомощен. Мислиш ли… Дали е възможно да се обадиш по някакъв начин на майка ми? Да я известиш, че съм жива.

— Не се тревожи. Питър ми каза, че никой не й е съобщавал новината за твоята смърт. Страхували се, че ако разбере, ще загуби желание повече да живее.

Ариана сподави сълзите си.

— Радвам се, че са я пощадили. И без това страда достатъчно.

— Горе главата. Когато видя Лестър, Питър и Сибил, ще се върна и ще ти предам всичко, което са ми казали. Освен това трябва да ти призная, че изпитах истинско облекчение, като разбрах, че Фелисити не е съпруга на Колин. Много приятно девойче. — Той я погали по косата и се усмихна. — А сега ще трябва да се връщам, преди Роб да е тръгнал да ме търси.

Уил я целуна по челото, обърна се и си тръгна.

Тя надникна през прозореца и го видя как влезе в къщата. Очите й потърсиха Роб. Той тъкмо водеше Колин към вратата.

— Почти забравих причината за моето посещение. Имам коледен подарък за теб, Колин. Той е отвън, пред вратата.

— Но, милорд, не съм очаквал подарък. Нямам никакъв и за вас.

— Няма значение, ела и виж. — Той отвори вратата и поведе Колин навън. — До ушите ми достигна, че конят, който яздиш, за да носиш дивеч до замъка, е взет назаем и че трябва да плащаш всеки път от печалбата си за него. Така повече не може да продължава. Петнистата кобила е твоя.

— Милорд! Не мога да приема такъв подарък.

— Но трябва. Той не ми струва нищо, а ти ще използваш коня, за да служиш на мен, не е ли така?

Колин приближи животното и потупа сивата му шия.

— Тогава приемам. Благодаря ви, лорд Уоруик.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Колин. Божичко, та всеки би могъл да изпадне в твоето положение. Елизабет може да ми вземе всичко, стига да й скимне. И то за най-дребното нещо. Тази жена е по-тиранична от мъж, но не губи кураж, Колин, защото съм чувал, че може също да бъде и щедра. Може би един ден ще си възвърнеш земите и титлата. Тя е еднакво способна както да взема, така и да дава.

— Не храня никакви надежди повече. Научих се да живея, сякаш всеки ден е последният в живота ми. И съм по-щастлив така.

Роб стисна Колин за рамото.

— Освен това имаш и син. Завиждам ти за това.

Колин сведе очи, обзет от чувство за вина.

— Да, аз съм голям късметлия.

Щом Роб и приятелите му си тръгнаха, Колин сви зад ъгъла на къщата да търси Ариана. Знаеше, че сигурно страда, след като бе видяла съпруга си отново. Без да каже нищо, той я прегърна и тя започна да плаче така, както никога не я беше виждал през осемте месеца, през които я познаваше. Остави я да се наридае. Знаеше каква нужда изпитваше от това. Когато най-сетне се успокои, той я вдигна на ръце и я пренесе вътре. Положи я внимателно на леглото.

Фелисити и Порша истински й съчувстваха. Преди малко им изглеждаше толкова щастлива, но очевидно все още обичаше силно младия си съпруг.

— Мамо, приготви малко гореща медовина за Ариана. — Той я покри с едно одеяло и седна на пода до нея, говорейки й успокоително.

Робин помисли, че това е някаква игра, допълзя до него и се качи в скута му.

Ариана погледна към тях и се усмихна. Колин с облекчение отвърна на усмивката й, но долови прокрадващата се в погледа й тъга и с болка разбра, че макар да притежаваше тялото й, сърцето й никога нямаше да му принадлежи.