Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (21)

21.

Юли 1586

Колин се облегна на едно дърво и загледа тъжно луната, увиснала ниско над тъмните води на езерото. Струваше му се, че тя отвръща на погледа му. Тъмните петна по диска й наподобяваха човешко лице със същото печално изражение като неговото. Ариана — толкова красива, толкова желана и… недостижима като това небесно кълбо. Три месеца. Три дълги мъчителни месеца, през които тя живееше с него, споделяше трапезата му, спеше в леглото му, докато той лягаше на пода, само на една ръка разстояние от нея, и копнееше да я докосне, да усети тялото й до своето. Колко време още можеше да изтърпи това страдание?

В началото, когато Ариана се чувстваше слаба и крехка, в съзнанието му не се прокрадваха никакви плътски помисли. Грижеше се за нея и за бебето като брат за сестра, къпеше я, хранеше я, посрещаше най-интимните й нужди. Но сега тя цъфтеше от здраве. Страните й бяха розови, очите й искряха и с всеки изминат ден ставаше все по-привлекателна. А как се движеше само, като богиня! Даже и грубите селски дрехи на сестра му не накърняваха прелестите й. Дори, напротив, подчертаваха ги още повече.

— Колин!

Като чу звънкия й глас, Колин притвори очи. Трябваше ли да го мъчи още? Нямаше ли къде да избяга от тази агония?

— Върни се в къщата, Ариана. Остави ме.

— Какво има, Колин? Разсърдих ли те с нещо?

Той отвърна глава.

— Колин?

Тя се пресегна и го докосна по бузата.

Мускулите на лицето потръпнаха. Като сграбчи ръката й, Колин извика:

— По дяволите, жено, остави ме на мира, ако искаш да ме държиш настрана от леглото си!

Пусна ръката й и Ариана бързо се отдръпна. Много добре разбираше какво значеха думите му. Нима имаше жена, която да не съзнава, че привлича неудържимо някой мъж? Признаците бяха толкова очевидни, напрежението се усещаше във въздуха като биенето на сърцето на бебето й. Тя знаеше за това и все пак го беше последвала до езерото. Не зависеше от нея. Всяка вечер, когато я оставяше сама в къщата, тя изпитваше още по-силна нужда от Робърт. Трябваше да чува гласа на Колин. Рязък и истински мъжествен, той винаги успяваше да повдигне духа й, да й вдъхне сили да преживее още един ден.

Но какво лошо имаше в това?

Беше разведена с Робърт далеч по-окончателно, отколкото ако имаше подписан документ. А знаеше, че за да спаси него и детето му, вече никога не трябваше да го вижда. Нима тогава имаше нещо лошо в това, че се нуждае от компанията на Колин? Откак живееше тук, беше започнала да се влюбва в него все повече и повече. Ненавиждаше нарастващото напрежение между тях, което ги караше да си разменят остри думи. Бяха като две животни, хванати в една клетка. Колко още щеше да продължи това?

Без да каже нито дума повече, тя се обърна и се запъти към къщата. Топлата светлина, която струеше от прозорците, не й донесе утеха. Защото там щеше да бъде сама със заспалото си бебе — и с мислите за Робърт.

Не можеше да вини Колин за това. Той беше здрав, силен и като всеки мъж имаше своите нужди и желания. Заслужаваше жена, която да му даде любов.

А тя нямаше ли право също да бъде обичана? Защо й бе отказано да бъде при единствения мъж, когото истински обичаше? Самотна и неутешима, Ариана влезе в къщата и се хвърли на леглото, хапейки юмрука си, за да не събуди с хлипането си бебето. „О, Роб, искам да си до мен, да те имам, имам нужда от теб.“

Когато сълзите й пресъхнаха, тя нахрани бебето, смени му дрехите и го полюля в малката люлка, за да заспи. Накрая духна свещта и се приготви за сън. Беше й станало навик да се преоблича на тъмно, да не би Колин да дойде тъкмо когато си слага нощницата. И без това, дори и облечена, изпитваше неудобство да живее в една къща с него. Всяка вечер преди лягане той излизаше навън, за да й даде възможност да се погрижи за тоалета си. Бедничкият, беше го изгонила от собствения му дом!

Тъкмо се беше мушнала в леглото, когато чу шумоленето на дъжда по сламения покрив. Единствените й дрехи бяха отвън и щяха да се намокрят — беше ги оставила да съхнат на клоните на едно дърво. Скочи от леглото, изтича навън и сграбчи дрехите си. После се обърна към къщата, но в този миг небето сякаш се разтвори и плисна пороен дъжд. Подгонени от вятъра, водните струи я измокриха цялата и залепиха нощницата върху тялото й.

Тя затича към къщата и стигна до нея тъкмо когато вътре влизаше Колин.

— Ама че глупост! — извика той. — Не ти ли омръзнаха вече дъждовните бури, та пак излизаш навън?

Ариана бутна вратата с гърба си и го обвини:

— Ами ти защо не прибра дрехите? Виждаше, че ще завали.

— Защо не помисли за тях, преди да се приготвиш за лягане?

— За жалост бях твърде разтревожена за теб, за да се сетя. Не ти ли мина това през ум? — Гърдите й се повдигаха предизвикателно. Беше запъхтяна от бягането до къщата и цялата трепереше.

Колин също дишаше тежко, въпреки че не бе тичал. Мократа нощница на Ариана беше прилепнала по тялото й. Той стисна зъби и затвори очи, но картината остана пред очите му. Като изстена тихо, той я притегли към себе си. Вързопчето с мокри дрехи се разпиля на пода, когато устните му покриха нейните.

Ариана извика слабо, след това млъкна, без да се съпротивлява. Окуражен, Колин я целуна още веднъж и започна да я притиска към себе си.

— О, божичко, Ариана, толкова те желая!

Като отпусна глава върху раменете му, тя отвърна с измъчен глас:

— Знам…

Колин с усилие я отдалечи от себе си и потърси в погледа й съгласието, от което така отчаяно се нуждаеше. Изхлузи бързо мократа й нощница и я захвърли на пода. Ариана потрепери, а той я вдигна на ръце и я занесе на леглото.

— Ще бъда мил и нежен. От толкова време те желая, аз…

Остави я на леглото, бързо се съблече и легна до нея. Ариана усети горещото му докосване и отново потрепери. Припомни си същото докосване до измръзналото й под дъжда тяло, когато се мъчеше да роди, припомни си живителната му топлина и се отпусна. Той беше нейният спасител. Заслужаваше да притежава всичко, което тя можеше да му даде.

Победено от ласките му, тялото й започна да оживява. Тя потърси с устни неговите с такава страст, сякаш се давеше и те бяха единственото й спасение.

Колин не можеше да повярва, че най-после това, за което бе мечтал всеки ден, откак се беше появила, се беше сбъднало. Тя щеше да бъде негова — невероятно, но беше истина. Като изстена тихо, той се надигна над нея. И тогава чу задъханите й думи:

— О, Роб, искам те, Роб!

Нищо друго не би могло да го спре. Пропъшквайки силно, той се претърколи и стана от леглото.

Ариана внезапно осъзна какво беше казала.

— Колин, съжалявам, наистина съжалявам.

Мъжът излезе, затръшвайки вратата след себе си.

С болка в сърцето Ариана стана от леглото и го последва навън. Дъждът беше поутихнал, но нощта бе черна и непрогледна.

— Колин, къде си? Колин?

— Влез вътре.

Тя се извърна и застана с лице към него.

— О, Колин, наистина съжалявам. Аз…

— Това вече няма значение. — Гласът му беше рязък и студен. — Щом съмне, ще се махна.

— Ще се махнеш? — Думите се забиха в сърцето й. Тя отново усети силната болка. — За колко дълго?

— Не знам, но ти не се безпокой. Ще се погрижа да има човек, който да те наглежда.

Ариана се олюля и зарида силно, като че оплакваше някого. Голото й тяло блестеше, мокро от дъжда.

— Ариана! — Само веднъж през живота си Колин бе чувал толкова зловещ плач. Така бе плакала майка му през нощта, когато умря баща му. — Ариана, какво ти е?

До слуха му достигна задавеният й измъчен глас:

— Загубих всички, които ми бяха скъпи на този свят, всички, които обичах. А сега ти също ще ме напуснеш!

Очите на Колин се разшириха и сърцето му отново се изпълни с надежда.

— Нима ме причисляваш към тези, които обичаш?

— Аз… да.

— Тогава би ли живяла с мен като моя жена?

Тя едва чуто прошепна:

— Да.

Душата му преливаше от щастие. Колин я взе в обятията си и я притисна силно към себе си. Дъждът спря така внезапно, както беше започнал, и луната надникна зад тъмните облаци.

Като я вдигна на ръце, Колин я внесе обратно в къщата и я положи на леглото. Ариана се притисна към него, сякаш се страхуваше, че той все още може да я напусне. Той беше трогнат — Ариана наистина го обичаше. Щеше да стане негова жена и с времето споменът за Робърт щеше да избледнее.

* * *

В замъка Евърли Роб внезапно се събуди от пронизваща болка в сърцето.

— Ариана! — тихо извика той.

Слезе от леглото, отиде до прозореца и погледна към луната. Тя му навяваше самота и усилваше чувството му на скръб. Бяха изминали три месеца от смъртта на Ариана върху скалите. За него всичко беше така живо, като че ли се беше случило снощи. Какво го беше събудило така внезапно? Защо почувства присъствието й толкова силно точно сега? Защо изпитваше такава нужда от нея, че направо щеше да полудее?

Роб започна да крачи неспокойно в стаята, но от това вълнението му се усили. Облече се и се изкачи горе на крепостния вал. Отиде до парапета и се взря в мрачната и самотна околност, която се простираше пред погледа му.