Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (19)

19.

Джудит знаеше за воайора, който надничаше през една дупка в стената, и за да му достави по-голямо удоволствие, правеше всичко, на което бе способна, за да възбуди Едмънд до краен предел. Беше й приятно да знае колко би се притеснил, ако разбереше, че го наблюдават и това задоволство компенсираше всичко, на което се подлагаше, за да задоволи извратените му сексуални потребности. Никога нямаше да забрави грозното му отношение, когато бе бременна с неговото дете, нито пък болката и унижението, които изтърпя, когато старата вещица я лиши от бебето.

Един ден, когато нямаше да може повече да сдържа желанието си за мъст, щеше да каже на Едмънд как е бил наблюдаван в най-интимните моменти от сексуалния му живот. Но засега трябваше да се задоволи с това, че знаеше колко смешен изглежда в очите на воайора.

Възбуденият му глас я върна към действителността. Най-сетне свършиха.

Джудит стана от леглото и отиде гола до масата. Отпи малко от една бутилка с вино. Едновременно с това хвърли поглед към дупката в стената. Представлението на Едмънд щеше да накара Елизабет да се гърчи от удоволствие.

Елизабет! Странно колко много си приличаха с нея. И колко се забавляваха със сексуалните представления на Джудит с влиятелните, но разюздани благородници, които тя водеше в спалнята си.

Колкото по-висок беше рангът им, толкова повече се забавляваше кралицата. А когато след това този достоен лорд или граф, или херцог отидеше по работа в двореца, тя хихикаше зад ветрилото си, спомняйки си недотам достойните неща, които беше наблюдавала. Макар че никога не научаваха, че са били наблюдавани, кралицата придобиваше някаква особена власт над тях, а Джудит добре знаеше от какво жизнено значение бе властта за Елизабет.

А сега с Едмънд Елизабет изпитваше съвсем друг вид тръпка. Той беше красавец и Джудит знаеше, че Елизабет го желаеше в своето легло. Знаеше също, че докато кралицата наблюдаваше как Джудит и Едмънд правят любов, сигурно щеше да си представя, че самата тя е в прегръдките на Едмънд.

Носеше се слух, че Елизабет страда от някакъв ужасен физически недъг и не може да се люби нормално. Чудеше се какво ли ставаше, когато бяха насаме с Лестър. Това обаче беше тема, която не можеше да подхване пред кралицата — ако държеше на живота си.

Усетила ръцете на Едмънд върху голото си тяло, Джудит го отблъсна рязко, раздразнена, че я притеснява отново.

— Уморена съм, Едмънд. Бъди добро момче и си иди в стаята.

— Да не си посмяла повече да ми говориш така. Не съм нито слуга, нито селянин, на когото можеш да заповядваш.

Гневът лумна като буен огън в сърцето на Джудит, но тя го сподави. Може би Елизабет все още гледаше. Щеше да му позволи да се наложи сега, но скоро, много скоро щеше да дойде и нейният ред.

* * *

Времето на другия ден беше топло и меко и мамеше хората от двореца да излязат навън след дългата обсада на студа и вятъра. Кралицата не правеше изключение. Придружавана от придворните си, тя излезе на разходка и усмихната поздравяваше всеки, когото срещнеше.

Едмънд реши да се възползва от доброто й настроение.

— Ваше Величество, в такъв хубав ден като днешния реших да се възползвам от благоприятното време и да ида в Тътбъри. Искам да поразпитам селяните от околността, за да открия някаква следа от лицето, което търсите. Може би няколко монети, мушнати в ръката на подходящи люде, ще ги накарат да си спомнят дали са я виждали и къде се намира в момента.

— Отлична идея, Едмънд. Доволна съм, че най-сетне предприемаш нещо по този въпрос. Започвах да се питам дали си приел работата присърце.

— Ваша Милост, сигурно не се съмнявате в моята искреност. Споменът за момичето вече се избистри в главата ми и сега трябва лично да се заема с издирването й.

— Направи го на всяка цена. Имаш позволението ми да вървиш и можеш да вземеш когото искаш за компания.

— Бих желал лейди Джудит да бъде включена в антуража ми.

Елизабет се засмя.

— Не се и съмнявам в това, но не виждам с какво би могла да ти помогне тя. Извън леглото, искам да кажа.

Едмънд беше подготвен за тази реакция.

— Грешите относно мотивите ми, Ваше Величество. С лейди до мен простите хорица ще бъдат убедени по-лесно. Щом има дама до мен, няма да виждат нищо лошо в това, че разпитвам за някакво момиче.

Елизабет бързо схвана, че имаше голяма доза истина в думите му. Едмънд наистина беше хитър. Твърде хитър може би. Не трябваше да забравя това. Докато хитростта му й беше от полза, щеше да я приема.

Няколко часа по-късно, но пътя към Тътбъри, Джудит нацупена дръпна коня си и спря.

— Искам да си почина. Искам и да знам защо правим това. Каква мръсна работа на кралицата вършиш?

Като спря коня си до нейния, Едмънд отвърна:

— Това е наша тайна — моя и на кралицата. Изглежда, притеснява те фактът, че не си единствената, която има тайни с нея.

— Нямам представа за какво говориш и не ме интересува какви тайни имате с кралицата. Яд ме е само, че забъркваш и мен. Каква е моята роля в твоя план? И къде отиваме всъщност?

— Не играеш никаква роля. Просто ми е приятно да си с мен. В края на краищата ти си моята годеница, нали?

— Така ли? Ако е истина, защо не го съобщиш на скъпата си кралица? Или съм ти годеница само когато ти е изгодно?

— Както обикновено, разбираш ме погрешно, Джудит. Какво ще отвърнеш, като ти кажа, че ако това пътуване приключи успешно, възнамерявам да направя точно това? Време е да си взема съпруга.

Джудит не вярваше на ушите си. Сериозно ли говореше? Възможно ли беше наистина да иска да се ожени за нея? Може би я обичаше все пак.

— Заклеваш ли се в това, Едмънд?

Широко усмихнат, Едмънд извади меча си от ножницата, закрепена на седлото му, и целуна лъскавото острие.

— Заклевам се в този меч, че ще те обявя за моя годеница, когато мисията ми приключи успешно. Доволна ли си сега?

Джудит потръпна от удоволствие — знаеше важността на една такава клетва. Никой мъж не се заклеваше току-така над меча си. Обещанието му наистина беше свято. Изведнъж й стана съвсем леко, сякаш целият свят досега бе тежал върху раменете й.

— Няма да забравя клетвата ти, милорд. Ами Елизабет? Какво ще стане, ако тя отново ти забрани?

— Няма. Когато приключа с издирването, тя ще бъде безкрайно доволна и ще ми даде това, което поискам.

— Тогава какво чакаме? — Джудит препусна напред, с развята от вятъра пелерина, която приличаше на червен облак около дългата й черна коса.

Едмънд се разсмя и пришпори коня си. Направи знак на рицарите и селяните, които беше повел, да побързат. Светът беше негов. Благодарение на Ариана най-съкровените му мечти щяха да се сбъднат. Беше постъпил умно, като взе Джудит със себе си. Тя беше сестра на Уил и следователно нямаше да й откажат достъп до замъка Евърли. Ако беше тръгнал без нея, Ариана сигурно щеше да го остави отвън.

Знаеше, че Робърт и Лестър бяха причината да бъде изпратен надалеч през тези дълги мрачни месеци. Радваше се, че най-после щеше да им отмъсти, и то чрез Ариана. Ако не се радваше на благосклонността на Елизабет, все още щеше да бъде на онзи отвратителен малък остров и да надзирава политическите й затворници във влажния стар замък.

Сега нищо не би могло да го отклони от набелязаната цел. Когато се върнеше с Ариана, Елизабет щеше да му бъде задължена и щеше да се постарае да го възнагради по подходящ начин. Вероятно с някоя нова титла или замък в Уелс. Да, би му харесало.

Започваше да се уморява вече от височайшето й присъствие, от безкрайните ласкателства и задоволяването на безбройните й приумици. През последните няколко месеца бе разбрал, че властта, която тя упражняваше върху него, понякога се оказваше непосилно бреме. Щеше да й предаде дъщерята на Лестър. Тогава може би щеше да получи свободата да прави каквото пожелае.

По здрач времето се промени. Стана студено и започна да вали. Но вместо да помръкне, Едмънд беше въодушевен. Дъждът щеше да му помогне да влезе по-лесно в замъка Евърли.

Когато спря пред водния ров, пулсът му се ускори. Ако всичко вървеше според плана му, Робърт нямаше да е там, а някъде на западната граница на владенията си, където щеше да мери сили с бандата селяни, подкупени от Едмънд. Беше ги изпратил нататък веднага щом получи разрешение от Елизабет да замине. Подучи ги да запалят гората, така че Робърт да ги забележи на всяка цена и да тръгне след тях.

Загледан в огромните крепостни стени, той накара пажа си да надуе тръбата. Веднага от прозорците на замъка започнаха да надничат хора.

— Отворете портата. Лейди Джудит Лъдлоу от Норбридж търси подслон за през нощта.

Джудит погледна Едмънд изненадано. Какво беше намислил? Защо използва нейното име, а не своето? Почувства се страшно объркана, щом разбра, че по този начин искаше да проникне в замъка. Но защо? С Робърт бяха приятели от дълги години.

Като погледна надолу към огромния антураж, пазачът на портата се почуди как да постъпи. Графът изрично го беше предупредил да не сваля моста за никого. Но всички от семейството на лейди Джудит бяха големи приятели с лорд Уоруик, а и започваше да вали проливен дъжд. Как би могъл да откаже подслон на такава благородна дама?

Не му се наложи да взема това ужасно решение, защото лейди Ариана изпрати да му кажат, че ще приеме лейди Джудит и антуража й.

Макар и в напреднала бременност, Ариана се движеше все така грациозно, когато отиде в двора да види защо беше дошла лейди Джудит. Дали не беше се случило нещо с Уил? Тя впери разтревожен поглед в Джудит, която тъкмо влизаше във вътрешния двор. Забеляза Едмънд едва когато се спусна да помага на Джудит да слезе от коня. Но вече бе твърде късно.

Той беше тук. Единственото, което можеше да направи, беше да ги посрещне и да се надява да не стане нещо лошо.

— Едмънд, Джудит, какво ви води в Евърли? Случило ли се е нещо с Уил?

Джудит беше шокирана, че Ариана е в толкова напреднала бременност. Неволно хвана с ръка корема си. И тя щеше да бъде в същото положение, ако…

Едмънд отметна глава от изненада, когато се обърна и видя Ариана да стои там, пълна с нов живот. Продължаваше да я желае, дори още по-силно. Ако съдбата пожелаеше, скоро щеше да я притежава.

— Не се плашете, Ариана. Уилям е добре. Тъкмо отивахме с Джудит да го посетим, но дъждът ни притисна. Търсим подслон за нощта, ако желаете да ни го дадете.

— Разбира се, Едмънд. Но вашият замък е толкова близо, защо не спряхте там?

— Защото Евърли е по-близо до Норбридж и пътят ще бъде по-лек за Джудит.

Отговорът изглеждаше приемлив, но Ариана продължаваше да се чувства неспокойно.

— Тогава добре дошли.

— Добре казано. Но къде е съпругът ви? Защо не излиза да ни посрещне?

Безпокойството на Ариана се усили. Думата „съпруг“ звучеше странно в устата му.

— Излезе с хората си, но съм сигурна, че скоро ще се върне.

Злобната усмивка, която мина като сянка по лицето на Едмънд, накара Ариана да настръхне от ужас. Не беше възможно Едмънд да направи така, че Роб да отсъства от замъка. Сигурно си въобразяваше. Но когато отново проговори, тя разбра, че беше права.

— Преди да съм забравил, искам да ви предам нещо от граф Лестър.

Ариана знаеше, че баща й никога не би използвал Едмънд за тази цел. Защо я лъжеше?

— О, тогава ми кажете какво е то.

— Елате с мен. То е предназначено само за вас.

Ариана се чувстваше така, сякаш падаше в бездънна яма.

— Добре, тъкмо отивах в параклиса.

— Параклисът? Наистина, тръгваме ли? — Той й предложи ръката си и я поведе нататък.

Джудит гледаше втренчено след тях и усети как стомахът й се свива. Едмънд беше намислил нещо лошо. По нервното държане на Ариана ставаше ясно, че тя разбираше това. Какво ли би могло да бъде? Винаги бе смятала Ариана за безукорна. Каква ли власт имаше Едмънд над съпругата на Робърт?

Когато стигнаха параклиса, Ариана влезе и се отправи към олтара. Прекръсти се, трябваше да почерпи сила от това свято място, защото то беше единствената й закрила.

— Е, Едмънд, какво искате да ми кажете?

— Само това, че знам тайната на вашето рождение.

Ариана стисна зъби.

— Така ли? И каква е голямата тайна, която знаете? Че всъщност съм подхвърлено дете, фея или може би вещица? Кажете ми, Едмънд.

Не й липсваше смелост. Трябваше да й го признае. Видя как се преобрази лицето й, как студено започнаха да блестят тези хубави сини очи. Възхищаваше й се още по-силно от преди.

— Подценявате се, миличка. Малко жени на този свят имат такава синя кръв като вашата. Ако нещата стояха по-различно, сега щяхте да бъдете принцеса, заобиколена от слуги и рицари, които щяха да ви опазят от мен. Но за мое щастие сте съвсем сама и няма кой да ви помогне.

Така, значи наистина знаеше коя е тя.

— Сама? Едва ли? Трябва само да отворя уста и ще бъдете обкръжен.

— Недейте така, миличка. Помислете си отново. Водя достатъчно рицари и селяни с мен и мога да превзема този замък, особено сега, когато сме вътре в него. Но няма да се стигне дотам. Когато кажа на хората ви, че съм изпратен от кралицата, всички ще отстъпят доброволно. Ако ли не, кръвта им ще изцапа земята под краката ви. Сигурен съм, че не желаете това. Елате с мен без съпротива, пощадете живота им.

— Къде?

Едмънд се усмихна лукаво, разбрал, че има надмощие.

— При Елизабет, разбира се. Нямате представа колко ще се радва да ви види. А когато разбере, че бебето, което носите, е внуче на Лестър, щастието й ще бъде безмерно. Лишена от удоволствието да отгледа неговото дете, помислете си само колко доволна ще бъде да отгледа поне внучето му.

Ариана падна на колене пред олтара, затвори очи и извика:

— О, Боже, ако съм те обидила, искрено съжалявам и ще приема твоето наказание. Но, мили Боже, детето ми е невинно. Не го наказвай заради моите грехове. Не го отделяй от майка му. Твърде добре знам какво значи това. Аз самата съм била откъсната от майка си още от раждането ми. Трябва ли детето ми да бъде отделено от мен? Моля те, не позволявай това да се случи.

Едмънд я наблюдаваше и започваше да нервничи.

— Търсиш изход? Помоли мен, а не някакъв невидим бог. Помоли мен да пощадя детето ти. Кой знае? Ако ми дадеш някакъв дар, може да се съглася.

Ариана се обърна към него. В очите й блестеше искрицата на надеждата.

— Дар? Какво искаш? Питай и ако е в моята власт, ще ти дам каквото поискаш.

Гласът на Едмънд прозвуча като изпод земята:

— О, ти имаш власт да ми дадеш това, което искам. Но ще го направиш ли?

— Кое? Какво искаш да направя?

— Това, което жените правят с мъжете, откак свят светува. Ела в леглото ми и може би ще ме убедиш да не казвам на Елизабет коя си.

Ариана бавно поклати глава — не можеше да повярва на ушите си.

— Погледни ме, Едмънд. Виж колко съм напреднала в бременността си. Как можеш да искаш това от мен? Почакай, докато се роди детето, и ще направя каквото желаеш. Остават само седмица или две, най-много три. Тогава…

— Сега! Искам те сега!

Ариана се огледа с разширени от уплаха очи, като заек, който се чудеше как да избяга от острите нокти на ястреба. Погледът й се спря на бледата статуя в ъгъла. Дева Мария с детето си в ръце. „Дева Марийо, Божа майко, дай ми сила… да направя нужното, за да оцелея!“ — прошепна на себе си тя.

— Е, какъв е отговорът ти?

— Тук ли? На това свято място?

Смехът на Едмънд отекна в малкия параклис.

— Не, прекрасна светице. Мога да почакам, докато стане време за сън. Тогава ще дойдеш при мен.

В сърцето на Ариана проблесна надежда. Все още имаше време да потърси начин да избяга. Трябваше да го накара да мисли, че е съгласна.

— Добре, ще дойда при теб, когато всички си легнат. Не искам никой да знае… какво правим.

Едмънд взе ръката й и я поднесе пред устните си. Но вместо да я целуне, той намокри с език всеки един от пръстите й, без да откъсва очи от нейните.

Ариана не помръдна. Едва успя да сдържи крайното си отвращение. „Скоро ще свърши, скоро ще свърши, ще издържа — повтаряше си тя. — Трябва да издържа.“

— Така да бъде. — Той пусна ръката й, обърна се и си тръгна.

Преди още да беше излязъл, Ариана избърса пръсти в полата си. Имаше малко време и трябваше да бърза. Знаеше какво можеше да направи и какво не можеше — да застраши живота на другите. Роб беше тръгнал с повечето си хора и бе оставил само няколко души да пазят замъка. Те щяха да бъдат напълно достатъчни за защитата на Евърли, ако не беше отворила така глупаво вратите му за Едмънд. Вече беше твърде късно да мисли за това. Оставаше само едно нещо, което трябваше да направи, за да спаси хората и съпруга си. Щеше да избяга някъде, където Едмънд и Елизабет нямаше да могат да я открият.

Ариана събра кураж и хукна навън. Гръмотевица раздра въздуха и я накара да подскочи. Започна да се излива пороен дъжд. Небе и земя сякаш се бяха съюзили срещу нея. Да имаше поне капка милост в сърцето на Едмънд! Но уви! Беше сама, дори да му се противопоставеше, не би имала сили да се противопостави на жената, от чието име действаше — могъщата кралица на Англия.

Потърси Фиона и я откри в кухнята. Дръпна я настрана и й разказа в каква беда е.

— Единствената ми надежда остава тъмнината на нощта да ми помогне да избягам.

— Но как, милейди? Подвижният мост е вдигнат. Едмънд ще чуе шума, ако го свалят. Освен това вали ужасно.

— Забравяш тайния изход от спалнята ми. Той извежда в гробището от другата страна на крепостните стени. Да не мислиш, че дъждът може да ми попречи да спася детето си. Фиона! Иди при баща си и вземи Паша. Доведи го до гробището и го вържи за някое дърво. Ще избягам с него.

— Ще го сторя, милейди, но къде ще отидете?

— Не знам. Ще мисля за това по-късно. Единственото, което знам, е, че трябва да се махна от Евърли. Фиона, не казвай на никого. Дори и на Лютиче, разбра ли?

Фиона потръпна, изплашена от огромната отговорност, която поемаше. Никога през живота си не бе изпълнявала такава важна задача. Трябваше да помогне на своята господарка, даже това да й костваше живота.

След като се увери, че Фиона тръгна да изпълни молбата й, Ариана отиде при Джудит и Едмънд в голямата зала. Придаде си спокоен вид, за да не събуди подозренията на Едмънд. Забеляза облекчението, което се изписа на лицето му, когато се присъедини към тях.

— Ариана, струвате ми се малко бледа — каза той с усмивка. — Елате, седнете до огъня и пийнете медовина. Ще ви подейства успокоително.

Ариана седна и прие бокала с медовина, тя щеше да й вдъхне малко сили. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се държи, сякаш нищо не бе станало.

— Джудит, радвам се да те видя отново след толкова време. Добре ли си? Какво знаеш за Уил?

Джудит ясно съзнаваше, че Ариана беше разтревожена и незнайно защо, това я притесняваше. Имаше пълното основание да я мрази, задето й беше отнела Робърт, но сама се изненада, че не изпитва повече никаква враждебност към нея. Дори я чувстваше като сродна душа. Дали защото Ариана беше бременна?

— Благодаря, добре съм. Уил също. Не съм го виждала известно време, но Елизабет ме ангажира непрекъснато, както можеш да предположиш. А ти добре ли си, Ариана? Изглеждаш разтревожена.

— Разтревожена ли? Ами! Нищо ми няма. Настроена съм да стоя до късно през нощта, за да чуя всички новини от двореца. Сигурно водиш разточителен и приятен живот, Джудит. Разкажи ми за него.

Едмънд изхихика тихо. Хитрото девойче искаше да отложи срещата си със съдбата, като стои до късно с Джудит. Типично по женски.

— Разговорът ви ще трябва да почака до утре. Сигурен съм, че Джудит е уморена от дългата езда, нали, мила?

Джудит присви очи. Какво беше намислил Едмънд?

— Наистина съм доста мокра, ще бъде добре да се преоблека.

— Прости ми, Джудит — бързо каза Ариана. — Къде са добрите ми обноски? Ще извикам Лютиче да те заведе до стаята ти.

— Аз също се нуждая от сухи дрехи — обади се Едмънд и изгледа продължително Ариана. — Смятам и аз да се прибера в стаята си.

Той тръгна след Джудит и Лютиче.

Докато Ариана ги чакаше да излязат, бокалът се разтрепери в ръката й. Тя веднага ги последва. Изкачи стълбите и тръгна по коридора към стаята си. Вътре беше запалена свещ — беше й нужна, за да вижда пътя в тъмнината на тайния проход.

Тя грабна една пелерина от закачалката на стената и тъкмо я намяташе, когато усети някакво подръпване. Беше се закачила на нещо? Обърна се и замръзна от ужас. Едмънд стоеше пред нея, стиснал края на пелерината й в ръка.

— Студено ли ви е, милейди? Затова ли си слагате пелерина? Не се тревожете, след малко ще ви стане по-топло. Готова ли сте да дойдете в стаята ми? Или желаете да ме приемете в леглото на съпруга ви. Изборът е ваш.

— Нямам никакъв избор — отвърна Ариана с леден глас.

Едмънд взе свещта от ръката й и като я хвана под лакътя, я изведе от стаята.

Всяка крачка отекваше в сърцето и в утробата й. Прималяваше й от страх. Това не може да се случи, повтаряше си отчаяно тя. Чу отварянето на вратата, а след няколко секунди шумът от затварянето й я лиши и от последната надежда. Погледът й се спря на леглото. Това щеше да бъде стаята на мъченията, а тя — похитената жертва.

— Е, миличка, какво чакаш? Събличай се. Колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо можеш да забравиш случилото се.

— Едва ли е необходимо да си свалям дрехите.

— А, без това не може. Това е най-хубавата част. Искам да видя заобления ти корем. Искам да се насладя на всяка минута от нашата среща. В края на краищата трябва да остана доволен, ако очакваш от мен да запазя тайната ти.

— Мръсник!

— Такъв съм, но и компанията ми е добра, нали? — Той се приближи до нея и продължи: — Да ти помогна ли да се съблечеш? Така по-лесно ли ще ти бъде?

— Не! Не мога да го направя. Това ще навреди на детето ми. Твърде малко време ми остава до раждането.

Едмънд изръмжа:

— Няма да се измъкнеш от това, благородна милейди.

Той посегна към нея.

Ариана извика, но той сложи ръка на устата й. Би се заклела, че в същото време дочу в стаята друг приглушен вик. Но звукът от раздирането на роклята й изтласка всички други мисли от съзнанието й, освен тази да се защитава. С всички сили тя отблъсна Едмънд от себе си.

Той бе изненадан от силата й. Нахвърли се отново върху нея и изви ръката й зад гърба. Тя извика и със свободната си ръка посегна за камата на Роб, втъкната на кръста й.

Зад гоблена, покриващ едната стена, Джудит слушаше как Ариана се бори и в гърдите й се надигаше странно чувство. Едмънд й беше казал да стои там и да мълчи. Щяла да се позабавлява с това, което ще се случи. С това ли? То ни най-малко не я забавляваше. Това не беше среща на двама любовници, а изнасилване на бременна жена. То й напомни нейното собствено унижение и мъки, причинени от същия човек. Трогната от нещастието на Ариана, тя реши да се покаже, когато чу, че Едмънд изкрещя. Остана на място и напрегнато се ослуша.

— О, не, Едмънд, не исках да го направя! Наистина! Ти ме принуди, нямах избор. Не можех да те оставя да ме изнасилиш. Просто не можех. — Като в забавен каданс погледът на Ариана се премести от капещата кама в ръката й към сгърченото до стената тяло.

— Ах, ти, кучко! Ще си платиш за това. Както и всички останали, които знаят коя си. Елизабет ще ги затвори в тъмницата, задето са те крили.

Ариана ужасена изпусна камата и избяга. Стигна тичешком до стаята си. „Мили боже!“ — стенеше тя. Грабна пелерината и я облече, а след това стисна горящата свещ в ръка и като отметна гоблена настрани, тръгна по тайния подземен проход. Паяжините се лепяха по лицето й, влажният спарен въздух я задушаваше, тъмнината пред нея я плашеше, но тя вървеше напред, знаейки, че все още имаше някакъв шанс да спаси детето си от Елизабет. Мили боже, мислеше си тя, дано само Паша да я чакаше отвън.

Усетила някакво въздушно течение, Ариана ускори крачка. Започна да долавя шумовете от бушуващия отгоре дъжд и ето, най-сетне стигна до края и избута настрани храстите, които скриваха изхода. Пороен дъжд шибаше лицето й, а тя стоеше в гробището и се ослушваше. До ушите й достигна приглушен звук. Напрегна очи да види нещо в непрогледната тъмнина наоколо и извика:

— Има ли… някой там?

Стоеше и се ослушваше, а сърцето й биеше бясно. Накрая реши, че е било тътен от далечна гръмотевица. Наоколо нямаше никого. Кой глупак ще броди из гробището по това време на нощта и в този проливен дъжд?

Изведнъж светкавица проряза небето и освети за миг надгробните камъни и… още нещо, което накара сърцето й да подскочи от радост. Паша, нейният красив жребец, беше вързан за едно дърво и чакаше да я отнесе надалеч от това място. Фиона не я разочарова.

Като придърпа черната кадифена пелерина около шията си, Ариана си проправи път между надгробните камъни и предпазливо приближи коня. Знаеше колко плашлив можеше да бъде Паша в такава буря. Изнервеното животно изцвили и започна да тъпче на едно място.

— Знам, Паша, полунощ не е най-подходящото време за разходки, но всичко ще бъде наред, ще видиш.

Как можеше всичко да бъде наред, когато той щеше да я отведе далеч от Робърт и всичко, което й беше скъпо в този свят.

Какво ли щеше да си помисли Робърт, като се върне и види, че я няма. Беше се заклел да я защитава и закриля винаги, но даже неговата силна любов не можеше да я спаси от гнева на отмъстителната кралица. Нямаше друг избор, освен да избяга. Ако останеше, Робърт щеше да рискува живота си заради нея, а тя не можеше да позволи да се случи това. Как щеше да живее, без повече да вижда любимия си съпруг? Тялото й се разтърси от ужас, като си спомни как Едмънд късаше дрехите й, как камата се заби в рамото му, тласкана от нейната ръка. Ударът го беше забавил достатъчно, за да може тя да избяга, но едва ли щеше да го спре да отиде в Лондон. След няколко часа кралицата щеше да получи желаната вест и Ариана щеше да бъде обречена.

Като говореше на Паша, за да го успокоява, Ариана сложи крак в стремето и напрягайки всички сили, се опита да го яхне. Големият й корем й попречи. Опита отново, пъшкайки от усилие. Този път успя. Коремът й се търкаше в ръба на седлото, но без да обръща внимание на това, тя заби колене и подкара коня надолу по тясната пътека, която щеше да я отведе далеч от замъка и радостния живот, който беше водила в него. Тръгваше си, както беше дошла — с нищо друго, освен дрехите на гърба й.

Бебето се размърда в нея.

„Не е истина!“ — помисли си тя. Тръгваше си с много повече, тъй като милото й дете щеше да се роди след по-малко от месец. „Прости ми, Робърт, прости ми, че отделям детето ти от теб!“

Като погледна още веднъж към слабата светлина, която се процеждаше през прозорците на замъка, тя се сведе под дъжда и започна самотното си пътешествие.

Издутият й корем правеше язденето настрани невъзможно, затова беше седнала като мъж. Едва овладяваше Паша, който се плашеше на всяка крачка от пътя. Не беше свикнал да препуска по тъмно, особено сред такава кошмарна буря, и ръцете скоро я заболяха от усилието да го удържа. Опасяваше се да не си удари главата в някой клон в тъмното или пък да не би конят да си счупи крак. Но какъв смисъл имаше да си мисли такива неща? Нямаше друг избор, трябваше да се махне, и то веднага.

Всяка левга път изглеждаше по-дълга от предишната, но тя продължаваше да се мъчи. Коремът й се търкаше болезнено в ръба на седлото, тялото й се беше вдървило от напрежение и тя най-сетне спря на един кръстопът. А сега накъде? Не познаваше мястото, а тъмнината и дъждът не й позволяваха нищо да види.

Тръгна по пътя, който водеше надясно. Дъждът замъгляваше полезрението й, лицето й гореше, сякаш го бодяха иглички. Искаше да спре и да изчака, сгушена в пелерината си, докато дъждът спре, но трябваше да продължи.

Не след дълго разбра, че пътят водеше стръмно нагоре и сърцето й се сви. Последното нещо, което искаше в този миг, беше да се спуска по стръмен склон. Паша се изкачи на върха и спря. Ариана го пришпорваше, говореше му, дърпаше юздите, но напразно.

— Паша, хайде, миличък. Няма нищо страшно.

Това се беше случвало и преди, винаги когато животното се страхуваше от нещо край пътя. От опит знаеше, че можеше да го прекара през мястото, като слезе и го поведе за юздите. Тя изпъшка уморено и щом слезе, хвана здраво юздите и го затегли напред. Паша се съпротивляваше с подивели от страх очи и плътно прилепнали назад уши.

— Глупаво животно!

Ариана застана пред него, хвана кожените ремъци от двете страни на главата му и отново го задърпа. Конят не искаше да помръдне.

Кадифената кожа на Паша никога не беше усещала камшик, но ако имаше такъв, Ариана с удоволствие щеше да го използва. Беше подгизнала до кости, трепереше силно от студ, а това разглезено животно не искаше да помръдне, уплашено от нещо въображаемо край пътя.

Теглейки силно юздата, тя пристъпи назад, за да потърси опора и с ужас разбра, че губи почва под краката.

Вятърът заглуши писъка й и тя се плъзна надолу, хващайки с ръце каквото можеше по пътя си, стискайки камъни и храсти. Изведнъж, като по чудо, краката й усетиха твърда земя. Строполи се като парцалена кукла и несъзнателно обви корема си с ръце.

— О, Боже, моля те, не позволявай да стане нещо с бебето ми.

Сякаш да я успокои, бебето се размърда. Ариана заплака. Сълзите й се смесваха с дъжда и миеха лицето й. Детето беше живо! Всичко щеше да се оправи.

Някъде над главата й се чу цвиленето на Паша. Имаше искрица надежда. Конят бе още там. Можеше да се измъкне. Само трябваше да намери начин да стигне до пътя. Но как? Нямаше представа къде се намираше. Нощта беше толкова тъмна, че едва можеше да види на една ръка разстояние пред себе си.

Започна да се изправя, но после спря изведнъж. Нещо… нещо й подсказваше да бъде предпазлива. Подчинявайки се на този вътрешен глас, тя бавно седна на земята. Какво беше това?

Инстинктивно се обърна с гръб към склона, по който се беше свлякла надолу. После бавно и предпазливо запълзя напред, опипвайки с ръце неравната земя. Какво беше това? Местеше се бавно, сантиметър по сантиметър, педя след педя. Ръцете й замръзнаха от допира със студената земя.

Изведнъж ръката й увисна във въздуха и настръхвайки от ужас, тя се дръпна рязко назад.

Не можеше да бъде!

С вледенено от страх сърце тя бавно протегна другата си ръка напред, докато и тя увисна във въздуха.

— Божичко, света Богородице!

Ариана замръзна. Страхуваше се да мръдне, дори да диша.

Изострените й сетива доловиха приглушен звук някъде дълбоко под нея. Познатият звук на прибоя в скалист бряг. Когато мозъкът й най-сетне осъзна истинското положение, в което се намираше, тялото й започна силно да трепери.

Разбра къде беше паднала — на една тераса, надвиснала над големите скали.

— Мили боже, трябва да се измъкна оттук.

Обзета от паника, тя понечи да стане, но спря и се хвана за корема. Проряза я силна болка.

Бебето! Раждането започваше!

О, Боже, имай милост над мен!