Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (17)

17.

Септември 1585 година

Нежната мелодия, която Ариана свиреше на лютнята, се разнасяше в голямата зала и спокойните й звуци се смесваха с пращенето на огъня в камината. Чудесна септемврийска вечер. Наистина щеше да бъде такава, ако Ариана не се чувстваше толкова виновна. Седнала край огъня, наобиколена от прислужниците си, би трябвало доволно да си пее и свири. Но точно лютнята й предизвикваше у нея чувство за вина.

Всичко започна преди няколко седмици, когато в замъка Евърли пристигна един трубадур. Приеха го най-любезно и няколко вечери поред той им свиреше и пееше, а те го отрупваха с храна и напитки. Като слушаше как разказва за приключенията си и за всички дами и лордове, които беше забавлявал, Ариана беше осенена от една мисъл: трубадурите бяха добре дошли навсякъде. Защо да не се облече като такъв, за да получи достъп до майка си?

Колкото повече мислеше за това, толкова повече й харесваше тази идея. Единствената спънка беше, че не знаеше да свири на никакъв инструмент. Скоро и това се уреди. Помоли Ани да я научи да свири на лютня и тя се съгласи, без да подозира какво кроеше Ариана. И ето че сега свиреше толкова добре, колкото и всички други музиканти в замъка.

Роб й се усмихваше доволно от масата, където седеше със своите хора и слушаше музиката й. Чувството й за вина се усили десетократно, защото знаеше, че той едва ли щеше да бъде толкова спокоен, ако подозираше истинската причина за нейните музикални интереси. Но колкото и нещастна да се чувстваше, задето мамеше Роб, желанието й да види майка си бе по-силно.

Беше обмислила всичко и смяташе да приведе плана си в действие на другата сутрин. Облечена като момче, тя щеше да надхитри стражата и да мине през портите и подвижния мост, стига да не се вглеждаха в нея твърде отблизо. Единствената й грижа бяха Робърт и Лютиче. Двамата много добре си я спомняха като Врабеца и нямаше да бъде лесно да ги заблуди с тази маскировка. Роб щеше да отсъства сутринта — беше зает със строителството на северната стена, а Лютиче щеше да е в замъка, далеч от пътя й. Докато някой от двамата разбереше, че я няма, щеше да стигне доста далеч. Трябваше да успее!

През последните дни беше събрала необходимите дрехи и ги беше скрила добре, а на сватбата бе получила доста монети и те щяха да й стигнат за прехрана. Сърцето й биеше лудо, като си представяше какво й предстои, но си струваше риска да види отново майка си. През целия си живот се беше чудила каква е жената, която я беше родила, и сега, когато най-сетне знаеше коя е и къде се намира, нищо не би могло да я спре.

Безпокойството й растеше с всеки изминат час и стомахът й се беше свил на топка, но успяваше да скрие това от Роб.

Мина много време, докато я обори сънят. Само преди малко тя беше съвсем сигурна, че постъпва правилно, но сега вече се питаше дали не се заблуждаваше. Не, наистина постъпваше правилно. Беше сигурна, както и в това, че ще успее. Нима досега не беше постигала всичко, което си беше наумила? Нима не се беше правила на момче години наред, без да бъде открита? Е, тогава можеше да го направи отново. Щом се почувства малко по-уверена, тя се отпусна и заспа.

На другата сутрин Роб нежно долепи устни до челото й и тя отвори очи.

— Не исках да те събуждам, Розов листец, но не устоях и реших да те целуна, преди да тръгна.

— Да тръгнеш? Къде отиваш?

— До северната стена, не помниш ли? Казах ти, че днес ще наглеждам работата там. Реших да стана рано, за да мога да се върна следобеда и да го прекарам с теб. Какво ще кажеш да отидем на лов със соколи?

Ариана преглътна с усилие. Щеше да се върне толкова скоро. Не й оставяше много време за действие.

— Не бързай заради мен, Роб. Не ми се ходи на лов. Нещо ме мързи и вероятно ще се излежавам.

— Изкушавам се да бъда до теб, но дългът ме зове. — Той целуна върха на нослето й и тръгна.

Ариана скочи от леглото и трескаво започна да вади скритите дрехи. Облече се бързо, отиде до прозореца и огледа двора долу. Група селяни се готвеха да си тръгват, след като бяха доставили продукти за кухнята. Ако се присъединеше към тях, щеше по-малко да бие на очи. Като грабна чувала с лютнята, тя излезе от стаята и се затича по стълбището. Преди да излезе на двора, спря да се поуспокои и да пооправи кожената си дреха, както и косата си, която беше натикала в качулката. После с бавна крачка се присламчи към селяните.

Те я изгледаха с любопитство, но не казаха нищо. Местните хора бяха доста саможиви и не се интересуваха от чуждите работи, а тя разчиташе точно на това. След известно неловко мълчание групата тръгна към портите. Ариана се оглеждаше крадешком, но разбра, че не е била забелязана от никого — всички бяха заети със сутрешната си работа. Тя въздъхна облекчено и последва селяните през портите и по подвижния мост.

Вървя с тях известно време, после свърна към гората. Наблизо живееше семейството на Фиона. Щеше да се отбие там за кон. Фиона й беше казала, че баща й имал един за продан и тя се молеше все още да е там. Искаше й се да язди Паша, но знаеше, че е неблагоразумно. Конят беше прекалено хубав, а освен това трябваше да се разкрие пред семейството на Фиона, за да го получи.

Щом наближи къщата, я връхлетяха лаещи кучета. Изскърцаха кепенци и един червендалест мъж подаде глава от прозореца.

— Кой е там?

— Приятел на Фиона.

— Така ли? Тогава добре дошъл, влизай. Ела да пийнеш с нас чаша бира за закуска.

Ариана влезе в малката къща и присви очи, за да свикне с тъмнината.

— Благодаря ви за гостоприемството.

Алберт затвори вратата и огледа младежа.

— Откъде познаваш дъщеря ми? Като те гледам, приличаш на пътуващ музикант. Беше ли вече в замъка да позабавляваш лорда и дамите?

— Да, бях, там срещнах дъщеря ти. Тя ми каза, че може да ми продадеш някакъв кон.

— Хм, може и така да е, стига цената да е добра. Имам един дорест кон, който получих при размяна онзи ден. Скопен е. Не е съвсем млад, но зъбите му са здрави и е много як.

Нещата вървят добре, мислеше си Ариана. Явно това беше поличба, че трябва да предприеме това пътуване, че трябва да види майка си. Когато се споразумяха за цената и изпи предложената бира, тя се качи на дорестия кон и щом се загуби от погледа на бащата на Фиона, го пришпори здраво. Трябваше да се отдалечи колкото можеше повече от замъка Евърли. С малко късмет щеше да стигне до Тътбъри, преди Роб да е открил, че я няма.

* * *

Замъкът Тътбъри се издигаше на скалист хълм, надвиснал над река Доув. Беше много по-стар от Евърли и Норбридж и изглеждаше особено студен и мрачен. Или може би й се струваше така, защото майка й беше затворена в него? Замъкът беше грозен и със странна форма. Многобройните му бойници и кули нито си подхождаха, нито се допълваха. Беше заобиколен от всички страни с ограда от дървени колове, които скриваха водния ров от погледа й, но пък спокойно виждаше подвижния мост, водещ към висока сводеста порта. До нея стояха двама стражи в ливреи в зелено и бяло, с пики в ръка, доказвайки слуховете, че това наистина не беше обикновен замък. И как можеше да бъде, след като пазеше нещо безценно — майка й.

Побиха я ледени тръпки. Беше вече толкова близо. Погледът й се премести нагоре към кулите, които се издигаха над каменните стени на замъка. Надяваше се да зърне Мери на някой от прозорците, но уви, напразно.

Ариана се отдалечи от дърветата, в чиято сянка се беше спряла, и бавно тръгна към портата, стискайки лютнята в ръка. Несъзнателно търкаше палец в тушета и произвеждаше някакъв странен звук, но беше толкова притеснена, че не го чуваше. Цялото й внимание беше съсредоточено върху каменните лица на стражите. Дали щяха да я пуснат да влезе? Щеше ли да успее да види майка си или щяха да я отпратят, преди да е успяла да я зърне?

Пое дълбоко въздух и тръгна с по-лека стъпка към подвижния мост. Предполагаше се, че е весел трубадур, значи трябваше да се старае да си изиграе добре ролята. С широка усмивка на уста тя приближаваше портата, но чу силен тропот от конски копита върху дърво. Голяма група конници преминаваше по подвижния мост. Ариана ахна от изненада. Беше разпознала единствената жена сред тях — Мери, кралицата на Шотландия.

Пазена от всички страни, Мери яздеше по средата, облечена в зелен костюм. На юмрука си носеше сокол скитник.

Ариана поглъщаше с поглед прекрасната картина. Сърцето й се беше качило в гърлото. Колко величествена изглеждаше Мери, колко царствена. Никакъв затвор не можеше да я лиши от достойнството, което произходът й повеляваше, никакви стени не можеха да смажат духа й.

Отвори уста да каже така жадуваната дума мамо, но устните й само помръднаха, без да издадат звук. Неспособна да възприема друго, освен тази вълнуваща гледка, тя се приближи към ездачите, тласкана от вътрешната потребност да бъде по-близо до Мери. Гръмлив глас развали магията и я накара да спре.

— Освободи пътя!

Ариана бързо отстъпи назад и се размина на косъм от опасността да бъде стъпкана. Стоеше и безпомощно наблюдаваше как майка й преминава през портата и влиза във вътрешния двор. Ариана изтича след нея, но желязната врата се затръшна пред лицето й. Силното издрънчаване прободе сърцето й като копие. Тя сграбчи стоманените решетки и прилепи лице до тях. В процепа видя как някакъв рицар помага на Мери да слезе от коня.

Мери подаде сокола на единия от мъжете и тръгна към вратата на замъка. Изведнъж се поколеба. Спря, сякаш се ослушваше да чуе нещо. Изпълни я някакво странно усещане. Сигурна беше, че долавя нещо. Почувства как някаква сладка тъга обгръща сърцето й, тръсна рамене, сякаш се опита да се отърси от нея. Тъкмо се канеше да погледне назад, когато усети една здрава ръка върху рамото си.

— Хайде, Ваше Величество, време е да се прибирате.

Допирът на едрия пазач развали тайнствената магия. Тя пое дълбоко въздух и влезе в замъка.

Мамо! Бяха толкова близо една до друга! Само ако беше погледнала към нея…

Изведнъж Ариана усети как някаква ръка я хваща грубо отзад за шията.

— Значи тук си бил, млади негоднико! Мислеше си, че ще се измъкнеш, нали? Знай, че досега никой не е успял да измами граф Евърли безнаказано.

Ариана беше изумена.

— Окраде ме, така ли? Но сега ще плащаш. Ще си отработиш това, което ми дължиш, бъди сигурен.

Очите й се напълниха със сълзи, но успя да се овладее. Роб щеше да развали работата. Щеше да й попречи да мине през портата, а тя нямаше как да му се противопостави, без да изложи и двамата на опасност.

— Пусни ме да мина. Аз съм тук, за да забавлявам хората от замъка.

— Няма да забавляваш никого нито днес, нито през следващите дни. Доброволно ли идваш или трябва да викам мъжете да те вържат и метнат като прасе на коня?

Сърцето на Ариана се сви. Несъмнено той не се шегуваше.

— Не прави това, Робърт. Моля те, не ми прави това — едва чуто каза тя. — Трябва да я видя, трябва.

— Добре, щом не искаш… — Роб се наведе и я грабна през бедрата. После я метна като чувал през рамо и я понесе обратно към подвижния мост, придружен от смеха на пазачите.

— Пусни ме долу! Пусни ме! Ще те намразя завинаги, ако ме спреш! — Малките й юмручета го блъскаха по гърба, но Роб не забави крачка. Преди тя да се усети, той я метна на седлото на коня си и препусна с нея.

Щом се отдалечиха на безопасно разстояние, Роб спря и я остави да стъпи на земята. Тя се свлече като парцалена кукла. Ридаеше, сякаш сърцето й се късаше. И наистина беше така, защото бе толкова близо до майка си, че би могла да посегне и да я докосне. Но вече едва ли щеше да има такава възможност.

Роб я изправи на крака и я притисна в обятията си, но тя изпъна гръб и се разкрещя:

— Мразя те! Защо трябваше да идваш? Защо трябваше да проваляш всичко?

Роб я стисна здраво за раменете и я разтърси силно.

— Защо ли? Ти, малка глупачке, не знаеш ли, че ще те разкрият? Не знаеш ли, че ще те затворят като нея? Това ли искаш? Толкова ли малко ме обичаш, че да направиш това?

Силни ридания разтърсваха тялото на Ариана. Отпуснала глава на рамото му, тя плачеше, както никога досега. Когато се умълча, той докара коня й от гората, качи бледата си съпруга и я отведе у дома.

* * *

— Три дни минаха, мамо. Минаха три дни, откакто я върнах, но все още не хапва и не пие нищо. Само лежи, без да помръдва. Не иска да ме погледне, не иска да говори с мен. Какво да правя?

— Знам, сине. Тежко е да гледаш как жена ти вехне така, но скоро ще се отърси от това състояние.

В очите на Роб блестяха сълзи.

— Тя скоро ще умре, ако не глътне поне малко вода. О, мамо, не мога да я загубя, не мога.

— Няма, сине. Тя е силно момиче, по-силно, отколкото изобщо някой от вас двамата може да предположи.

Лютиче не можеше да гледа повече младия лорд така разстроен. Какво й ставаше на Ариана? Нима не я беше грижа какво му причиняваше? Твърдо беше решила да влезе при нея и да й се накара, независимо че беше само слугиня. Роб беше най-нежният мъж, когото познаваше, и ако Ариана не можеше да разбере това, значи не го заслужаваше.

Лютиче тихо се измъкна и остави Маргарет и сина й край огъня. Смяташе, че възмущението й е основателно, затова бързо се отправи към стаята на Ариана. Бутна вратата и надникна. Не беше помръднала. Завари я в същото положение, както я беше оставила по-рано. Какво му ставаше на това момиче?

Тя влезе с широка крачка в стаята, отиде до леглото и започна да разтърсва отпуснатата ръка на Ариана.

— Погледни ме, Ариана. Не съм милият ти съпруг или нежната му майка, които най-грубо пренебрегваш. На мен тези не ми минават.

Ариана бавно обърна глава и я погледна.

— Махай се!

— Ха! Значи можеш да говориш. Добре тогава, няма да се махна. Не и преди да видя приятеля си Врабеца да ме гледа с твоите сини очи. Врабеца не би лежал така, като удавено коте. Врабеца имаше повече смелост.

— Врабеца не съществува вече.

— Но това не се отнася за лейди Ариана Уоруик. За графиня Евърли. Един ден, когато станеш майка и твоите малки деца са…

— Стига! Не ми говори за майки и деца. Не знаеш…

Лютиче се изненада от внезапния изблик на Ариана. Без да иска, беше засегнала чувствителна струна.

— Не знам какво?

— Нищо!

— Ариана, да не си бременна? Затова ли е целият този рев? Мама обикновено се държеше ужасно, когато беше в това положение. Никога не разбрах защо, но…

— Ще се махнеш ли? Не мога повече да слушам празните ти приказки. Не съм бременна.

— Сигурна ли си, Ариана? Кога за последен път…

— Ти ме къпеш и преобличаш. Познаваш тялото ми по-добре от самата мен. Ти ми кажи.

Лютиче наклони глава и взе да пресмята, като гледаше в тавана.

Ариана усети странен прилив на енергия. Кога беше последното й месечно неразположение? Май не бе имала такова, откак се омъжи за Роб. А това правеше два месеца. Нима беше истина? Тя отвори широко очи.

— Познах, нали? — каза Лютиче. — Ако не греша, не след дълго един малък Роб или Ариана ще изплаче на бял свят. О, боже, това се казва новина. Почакай само да чуят Роб и майка му.

Ариана плъзна ръце и покри с тях корема си. Детето на Роб растеше в нея. Нима беше възможно? Животът й беше така объркан, откак се реши да спечели Роб, че нямаше време да мисли за нищо друго. Детето на Роб, внуче на Мери. Ако беше истина, щеше да има възможност да поправи злото, което й бяха сторили. Щеше да отгледа детето си. Нямаше да се откъсва от него. То щеше да й бъде утехата за болката и копнежа по истинската й майка.

— Лютиче, наистина ли мислиш, че… О, смятам, че е вярно! Би ли ми донесла закуската? Изведнъж страшно огладнях. И гледай да има чаша с мляко, и то с много сметана. Няма да рискувам. Детето ми трябва да е здраво и силно.

Лютиче беше истински въодушевена.

— Да, милейди, а мога ли да кажа на милорда, че искате да го видите?

— Да! Не!

— Не?

Ариана извика през смях:

— Не преди Фиона да е сресала косата ми. Ще ми я пратиш ли? Не искам Роб да ме вижда рошава като призрак.

— Ето това е Врабеца, когото познавам. Веднага ще изпратя Фиона.

И Лютиче изтича от стаята, като почти се сблъска с Ани и Фиона на вратата.

— Вървете при господарката си. Тя има нужда от вас. Аз отивам да й донеса закуска.

Лютиче полетя надолу по стълбите, прекоси голямата зала и се засуети в кухнята. Подреди подноса с храната и тъкмо се канеше да тръгва нагоре, когато се сети за Роб. Отиде до стаята на Маргарет и почука леко на вратата.

— Влез — чу се гласът на Маргарет отвътре.

Лютиче бутна вратата и надникна, винаги срамежлива, щом трябваше да влезе в нечия спалня. Като видя, че Роб седеше до огъня, хванал главата си в ръце, тя каза:

— Милорд, Ариана помоли за закуска и иска да ви види веднага.

Роб мигновено скочи на крака и изкачи половината стълбище, преди Лютиче да си поеме дъх.

Като се усмихна на Маргарет, тя каза:

— Сега всичко ще бъде наред. Нашата Ариана намери нов смисъл в живота.

Роб почука на вратата и влезе. На лицето му беше изписано очакване.

Ариана седеше на ръба на леглото, докато Ани и Фиона я обличаха. Тя го погледна изненадана.

— О, помислих, че идва Лютиче със закуската.

Лицето на Роб помръкна.

— Лютиче се качва по стълбите. Каза ми, че си искала да ме видиш.

— Така ли? Разбирам, че не се е сдържала. — Ариана изведнъж почувства неудобство и срамежливо попита: — Каза ли ти защо?

— Не, не се сетих да попитам. Толкова се зарадвах, че искаш да ме видиш. Какво има? Да не си болна?

Ариана тихо се засмя.

— Болна? О, Роб, не. Ами… открих… о, Роб, мисля, че нося твоето дете.

Радостни писъци от страна на прислужниците й огласиха стаята. Те като една се обърнаха да видят как младият лорд ще реагира на новината.

Роб стоеше, без да помръдне, и така пребледня, че Ариана помисли, че ще припадне.

— Моето дете? Мили боже!

И като отиде до Ариана, той коленичи пред нея и зарови глава в скута й. Силни ридания разтърсиха тялото му. Не криеше сълзите си. Плачеше от радост и облекчение. Огромен товар се беше стоварил от плещите му.