Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (16)

16.

Неочакваното просветление във връзка с нейното раждане промени Ариана пред самите очи на Роб. Беше великолепна. Яздеше гордо изправена, с царствена осанка — като истинска дъщеря на кралица, а буйната й коса се развяваше около лицето й и говореше за също така буйния й характер. Щеше да си има доста грижи сега, защото несъмнено щеше да се опита да отиде при майка си, а той трябваше да я спре.

Не беше продумал, откак тръгнаха. Нарочно я остави насаме с мислите й, за да може спокойно да възприеме казаното от Лестър. Но сега, пресичайки границите на собствените си владения, той се почувства по-спокоен. Не можеше повече да се сдържа и изкрещя, за да надвика вятъра и тропота на копита върху каменистия път:

— Имаш ли някаква представа на каква опасност се беше изложила преди малко?

Без да откъсва очи от пътя, Ариана отговори важно:

— Сега вече имам, но не благодарение на теб.

И като плесна Паша с юздите, тя го подкара в галоп и не му позволи да забави ход, преди да стигне подвижния мост на замъка Евърли. Мина в лек галоп през портите, влезе в двора и го спря пред вратата. След като се съвзе от ездата, тя скочи от Паша, преди Роб да успее да й помогне, и се отправи към входа, където я чакаха Сибил и Маргарет. Видя разтревожените им лица и за миг се почувства виновна, но бързо се отърси от това чувство. Имаше пълното право да постъпи така, както беше сторила.

Сибил изтича към нея и нежно я прегърна.

— Толкова се тревожихме за теб, слава богу, че си добре.

Ариана стоеше вдървено, с отпуснати ръце и безизразно лице. Без да продума, тя влезе в замъка и тръгна нагоре по стълбите. Не можеше да говори със Сибил сега, въпреки че мълчанието й беше обидно. Не можеше да говори с никого, преди да има възможност да размисли.

По средата на стълбището изведнъж спря, щом чу гласа на Роб някъде отдолу.

— Фиона, заведи Паша при родителите ти и го дръжте там, докато не ви се обадя. По-късно ще се уговоря с баща ти за цената, която ще иска за гледането му.

Ариана се обърна гневно:

— Паша е мой, не можеш да ми го отнемеш!

Роб погледна към нея с облекчение — поне бе предизвикал някаква реакция.

— Ти наруши обещанието си никога да не го яздиш без мен и сега трябва да понесеш последствията.

Ариана стисна здраво перилата на стълбището.

— Знам какво се опитваш да направиш, Роб, но няма да успееш. С нищо не можеш да ми попречиш да видя майка си. С нищо, чуваш ли? С нищо!

Роб беше очаквал това. Но знаеше също, че не би могъл да я остави да се излага на опасност. Волята му трябваше да бъде по-силна от нейната.

— Разкрещи се пред целия свят тогава, защо не го направиш? Съсипи само за миг всичките тези години, през които Питър и Сибил са те опазили. Това ще върне ли майка ти? Ще те направи ли по-щастлива?

Ариана пребледня.

— Запомни това, Ариана Уоруик. Ти си моя съпруга, моя собственост и проклет да бъда, ако позволя някой да ти навреди, та дори това да си самата ти. Издавам заповед да не те пускат извън стените на замъка. Ако не смяташ да се пазиш сама, тогава всички хора от Евърли ще го сторят вместо теб.

Шокирана, Ариана погледна Роб. Досега винаги се беше държал като най-нежния от всички мъже. Вярно беше това, което казваха старите жени: не познаваш истински един мъж, докато не се омъжиш за него. Тя стигна разплакана до стаята в кулата и се хвърли на леглото.

Роб изкачи витото стълбище до стаята им и като стисна зъби, бутна вратата. Очакваше порой от гневни думи, но вместо това намери една покорна Ариана.

Само при вида й сърцето му омекна. Искаше да я утеши с целувки, но знаеше, че трябва да бъде твърд. Влезе в стаята и нарочно тръшна вратата.

— Каква малка страхливка си!

Думите му я прорязаха като нож. Очакваше той да я прегърне и да я утеши с целувки, а не да я напада.

— Точно така, страхливка! Започваш да ревеш като разглезено дете веднага щом откриеш, че не можеш да видиш майка си, когато пожелаеш. Тя смело те е пазила през всичките тези години и бог знае как се е терзала. Ще съсипеш ли всички тези години, през които е страдала?

Ариана не можеше да повярва на ушите си. Къде беше отзивчивият и винаги проявяващ разбиране Роб?

— Как смееш да ми казваш, че е глупаво да искам да видя майката, за която съм копняла през целия си живот? Твоята майка винаги е била до теб. Как изобщо би могъл да знаеш какво значи да живееш, без дори да познаваш майка си?

— Права си, не знам какво е това, но наистина знам колко опасно ще бъде за теб да направиш опит да я видиш. Независимо дали това ти харесва или не, смятам да те предпазя от такава постъпка.

— Да ме предпазиш? Господ да ме пази от тези, които ще ме предпазват. Понеже Сибил и Питър ме пазиха, бях отгледана като селянка, без изобщо да знам, че съм дъщеря на кралица. Понеже майка ми ме пазеше, никога не познах любовта й, а сега дори съпругът ми ме пази, като ме държи като затворник в моя дом. О, Роб, не разбираш ли, че трябва да мога свободно да решавам как да постъпвам, дори и да греша? Как иначе бих могла с достойнство да стана графиня Евърли?

Роб седна на ръба на леглото и взе главата й в ръце. Вгледа се в очите й.

— Със сърцето си усещам, че това, което говориш, е истина, но въпреки това трябва да направя необходимото. Разбираш ли, можеш ли да приемеш, че моята голяма любов ме задължава да постъпя така?

Най-много от всичко на света Ариана искаше да потъне в обятията му, но се стегна.

— Трябва да я видя, Роб, трябва! Искам да разбера какво ще изпитам, като я нарека мамо и като се видя отразена в очите й.

Роб се опита да я успокои.

— Разбирам, тежко е да знаеш къде е тя и да не можеш да идеш при нея, но трябва да се примириш. Майка ти ще се възпротиви най-много от всички други, ако разбере, че искаш да рискуваш свободата си заради една съвсем кратка среща с нея. След като имаш време да помислиш, ще разбереш как трябва да постъпиш. Но дотогава аз трябва да правя всичко, което е по силите ми, за да те опазя. Разбираш ли? Можеш ли да ми простиш?

Тя се сгуши до рамото му.

— Знам само, че не мога да понеса да си ми сърдит. Толкова те обичам.

Роб се наведе над нея, устните им се сляха и заличиха всичко друго, освен силната им любов.

* * *

Времето за Ариана минаваше бавно. Дни наред тя мислеше за майка си и мечтаеше за живота, който би могла да води, ако беше при нея. Виждаше се на разходка с Мери в градината на някакъв замък. С радост споделяше някои забавни истории за Роб, а майка й говореше за политика, дори се случваше да поиска съвета й. Представяше си как седят с кралицата под сянката на огромен дъб, заобиколени от елегантни благородници, които открито й завиждаха за вниманието, което кралицата й посвещаваше.

Ако не беше Елизабет, би могла да има всичко това.

А сега, без да губи повече ценно време, тя наистина трябваше да види майка си. Нямаше да бъде така хубаво, както се беше надявала, но нямаше значение. Нищо друго нямаше смисъл, освен да бъде с нея, независимо къде се намираше. Като си спомни думите на Роб, тя разбра, че трябваше да намери начин да види майка си, без да излага себе си или него на опасност. Сигурно можеше да се измисли нещо. В края на краищата тя беше посещавала Мери веднъж преди две години, когато й беше върнала скай териера. И с Божията воля това можеше да стане отново. Не по същия начин, той би бил твърде опасен, но все нещо щеше да измисли.

Роб беше излязъл на лов с хората си, а Уил си беше тръгнал предния ден и беше отвел Питър и Сибил със себе си. Ако смяташе да предприеме нещо, сега беше моментът. Преди да си тръгнат, Питър и Сибил й бяха казали всичко и тя ги обикна още по-силно, като разбра какво бяха преживели, за да я опазят. Бяха се местили от град на град и бяха рискували живота си, за да са близо до Мери. Вече бе разбрала всичко.

Всичко — освен опасността, в която те смятаха, че се намира.

Елизабет едва ли би й сторила зло. Не се ли беше отнесла към нея съвсем мило на сватбата й и после, когато я беше потърсила в гората? Не беше ли нелепо да смятат, че след всичките тези години тя би таила омраза към дъщерята на Лестър? Никога не беше го наказвала за прегрешенията му, защо тогава ще наказва дъщеря му?

Или пък си играеше на котка и мишка? Чакаше деня, когато Ариана ще бъде открита, за да му отмъсти? Питър вярваше в това, а той познаваше кралицата по-добре от нея.

Нямаше значение — тя щеше да бъде по-хитра, отколкото някой би могъл да си представи. Достатъчно хитра, за да посети майка си. Но как? Кой имаше достъп до Мери и можеше да влиза и излиза, когато си поиска? И властта да я вземе със себе си? Обхвана я трескава възбуда, щом се досети за отговора.

Едмънд!

Едмънд беше единственият й шанс. Никой не би се чудил, ако я видеше с него по време на някое от посещенията му при кралицата. А освен това Елизабет често местеше Мери. Без Едмънд никога не би узнала в кой замък или имение бе отседнала тя в даден момент. Едно беше сигурно — Едмънд беше особено важен за плановете й. Но как би могла да се справи? Роб я пазеше внимателно и не й позволяваше да напуска замъка без него.

Ариана отиде до прозореца и погледна долу към хората, които обикаляха около стражата. Добре тогава, ако тя не можеше да отиде при Едмънд, трябваше той да дойде при нея. Видя Лютиче, облегната на копа сено до конюшнята, да разговаря с мускулестия майстор зидар и я извика:

— Искам да те видя, веднага.

Само след миг Лютиче се озова в стаята и Ариана й връчи бележката, която трябваше да предаде на Едмънд.

— Но, Ваше Благородие, Роб ще ми откъсне главата, ако ви помогна. Моля да ме извините, но аз не искам да се разделям с него.

— Не бъди глупава, Лютиче. Роб не е казал нищо за изпращането на бележки. Нареди само да не напускам замъка. Освен това не е нужно да знае друг. Можеш да кажеш на стражата, че съм те пратила до дома на Фиона, за да видиш как е Паша. Едва ли някой ще те разпитва.

— Тази работа не ми изглежда чиста. Ако нямаше нищо нередно в това, че търсите лорд Клинтън, тогава защо го пазите в тайна от съпруга си?

— Лютиче, щеше ми се да ти кажа защо се налага да видя лорд Клинтън, но уви, не мога. Трябва да ми имаш доверие. Работата е от огромно значение. Ще го направиш ли?

Лютиче видя как трескаво горяха очите на господарката й и я разбра, че страда.

— Добре, ще го направя, дори да ми струва главата, толкова много означавате за мен.

Ариана прегърна пълната девойка и я целуна по бузата.

— Сега върви и побързай. Ако всичко потръгне добре, лорд Клинтън ще се върне с теб.

* * *

Джудит с усилие се надигна и седна в леглото, стенейки от болка.

— За Евърли ли тръгваш сега? И ме оставяш тук сама?

Едмънд погледна разчорлената жена.

— Сама? Едва ли. Имаш цял замък, пълен с хора, които да се грижат за теб. Няма да се бавя. Лейди Ариана ни покани да вечеряме с нея, но тъй като ти си твърде болна, за да дойдеш, аз ще отвърна на тази проява на съседско внимание. Ще те извиня за отсъствието, не се тревожи, но няма да й кажа истинската причина за болестта ти.

— Как иначе! Сигурна съм, че не би искал някой да узнае, че си извикал баячка, за да убиеш собственото си дете. Какво биха си помислили хората за теб тогава? Мръсник! — Джудит притисна с ръце корема си, обхваната от нов спазъм. — Каза, че няма да боли, че след това ще бъда като нова. Погледни ме сега! Как ми се иска да ти прехвърля болката си, и то десетократно. Кога ще свърши всичко? Тялото ми гори от треска. Изпрати да повикат брат ми, той ще се погрижи за мен. Ще премахне тази проклета болка.

— Съжалявам, че ти беше толкова трудно, но след няколко дни ще се почувстваш по-добре, помни ми думите! Ще изпратя да повикат старата жена — тя ще ти даде нещо, с което да облекчи болката.

— Искам брат си.

— Ще дойде след два дни, ако все още си болна, съгласна ли си? А сега си легни и почивай. Точно това е необходимо на тялото ти. Ще се върна, преди да усетиш, че ме е нямало.

Едмънд затвори вратата след себе си. Искаше да забрави гледката, която Джудит представляваше в леглото му. Не беше предполагал, че ще е толкова ужасно да се отърват от едно копеле, че ще се чувства тъй отвратително. По дяволите, ако беше отишъл в Норбридж няколко дни преди Робърт, сега нямаше да преживява всичко това. Щеше да срещне пръв Ариана, щеше да я омагьоса и да се ожени за нея.

Разбра го още в мига, в който я видя да върви към него през онзи първи ден: искаше да се ожени за нея. Тя олицетворяваше всичко добро в този свят, щеше да бъде неговото спасение. С гордост щеше да крачи по земята, ако тя вървеше до него. Мразеше човека, в когото се беше превърнал — раболепен ухажор на Елизабет, който беше продал душата си, за да се радва на нейната благосклонност. Беше загубил своята самоличност и свободата си и вършеше всичко под нейна команда. И за какво? Какво беше спечелил?

Ето че сега Ариана го беше потърсила. Твърде късно, твърде късно… Но въпреки това щеше да отиде и сам да се увери как се беше променила, след като бе омърсена от близостта си с мъж. Може би едва тогава щеше да я изхвърли от мислите си и да бъде достатъчно примирен, за да се ожени за Джудит.

Лековерно момиче!

Тя наистина вярваше, че кралицата му беше забранила да се жени за нея, а в действителност кралицата изобщо не се интересуваше от това. Дори му беше намекнала, че е по-добре да се погрижи за доброто име на Джудит. Доброто й име! Какво ли общо имаше Джудит с непорочността, чистотата, добротата и благоприличието? Тази жена беше истинско дяволско изчадие.

След няколко часа Едмънд седеше срещу Ариана в малката гостна стая в замъка Евърли. Промяната в нея беше съвсем очевидна. Макар че продължаваше да бъде най-прекрасното същество, което беше виждал досега, непорочната девица се беше превърнала в чувствена жена, която добре съзнаваше какво въздействие има върху мъжете. Това ясно личеше от начина, по който го гледаше, от изкусителната извивка на устните й, пълни и сочни, полуотворени, сякаш в очакване на целувка.

Още щом пристигна, тя го посрещна с особено внимание, канейки го с вино и вкусни маслени сладки. Каза му, че иска да опознае по-добре най-близкия си съсед и той напразно се мъчеше да проумее какъв бе истинският й мотив, ако изобщо имаше такъв.

— Разкажете ми отново, Едмънд, до каква степен кралицата се осланя на вас. Сигурно сте много горд, че означавате толкова много за нея? Като си помисли човек, тя ви праща във всички замъци и имения, където е затваряна кралицата на Шотландия. Аз лично смятам, че би поверила такава работа само на най-доверените си лица.

— Вярно е, наистина съм много близък с кралицата. Тя остана цяла седмица в Клинтън след сватбата ви с Робърт и се допитваше до мен по много въпроси от особено голяма важност. Отношенията й с кралицата на Шотландия са една от областите, в които тя изцяло зависи от мен.

— А тези отношения са наистина важни, нали? Сигурно имате голям талант на дипломат, щом ви изпраща с такава деликатна мисия.

— Деликатна? Съвсем точна дума. Двете кралици са родственици, както знаете, но въпреки това са най-върли врагове. Трябва много внимателно да претеглям всяка дума, която казвам, за да не пострадам от последствията. Те наистина се нахвърлят върху всичко, казано от мен, като тигър върху жертвата си.

— Разбирам какво имате предвид, сигурно е много трудно. Винаги съм се възхищавала от хората с дипломатически умения. Аз не притежавам такива, макар че страшно бих желала. Всъщност би било прекрасно да се обучавам на дипломатичност при някой, който е толкова съвършен в тази област.

— Милейди, ако имате такива намерения, ще ми бъде особено приятно да бъда ваш учител.

— Наистина ли? Много сте любезен. Това би ми харесало.

— Тогава смятайте, че сме се уговорили. Следващия път, когато посетя Мери, ще дойдете с мен и ще си водите бележки. Кралицата на Шотландия има бърз ум и е особено находчива, затова урокът ще бъде твърде полезен, не се съмнявайте в това.

— Сигурна съм, че сте прав, но не знам дали ще се осмеля да дойда. Тя може да не хареса това натрапничество.

— О, не, Мери ще се радва да се запознае с вас. Вие много си приличате.

Ариана пребледня. Нима действително приличаше толкова на майка си? Ако беше така, щеше ли Едмънд да стигне до истината, щом ги видеше заедно? Дали не беше направила грешка, като го покани тук?

— Лаская се, че мислите така. Коя ли жена не би искала да я сравняват с кралица?

— Уверявам ви, че това не е ласкателство, а самата истина. Спомням си, че първия път, когато ви видях, носехте рокля, почти като тази на шотландската кралица. Странно. Ако не бях по-добре запознат, бих се заклел, че имате някаква родствена връзка, но, разбира се, знам, че това е невъзможно, тъй като тя има само едно дете, и то син. Въпреки всичко… долавям нещо общо.

Сърцето на Ариана почти спря. Какво беше направила? Щеше да бъде твърде лесно за Едмънд да узнае истината.

— Има нещо общо между нас. И двете с кралицата имаме слабост да се обличаме в зелено. А кадифената ви горна дреха говори, че и вие имате подобно предпочитание, макар че едва ли някой би си помислил, че има нещо общо между нас двамата, нали, Едмънд?

Той взе ръката й и я поднесе до устните си.

— Иска ми се да мисля, че има.

Над наведената му глава Ариана отправяше умолителни погледи към Лютиче, търсейки помощта й.

Лютиче се окашля.

— Милорд, искате ли още вино?

Едмънд пусна ръката на Ариана.

— Още вино? Не, благодаря. Но ако милейди е съгласна, бих предпочел разходка навън, за да може нощният въздух да проясни главата ми.

— Не се ли чувствате добре, Едмънд?

— Само малко съм уморен. Страхувам се, че прекалих с виното днес, или пък ми се вие свят от вашето присъствие.

— Едмънд, моля ви, не забравяйте, че сте гост в дома на съпруга ми.

Той се вгледа в очите й. Ето една достойна за него жена. Жена, която можеше да накара съпруга си да се чувства като крал, направо безукорна. Но принадлежеше на друг.

— Простете ми, ако прекалявам, Ариана. Но аз съм просто един смъртен човек. Кой мъж не би се самозабравил във ваше присъствие?

Смутена, Ариана отиде до масата да си налее чаша вино.

— Кажете ми повече за вашите задължения към кралицата. Нетърпелива съм да узная колкото може повече за нея, тъй като ми обеща, че ще ме посети. Каква е любимата й храна? А любимата й музика? Ами кралицата на Шотландия — какви са нейните вкусове в сравнение с тези на Елизабет? Наистина е много любопитно за мен.

Едмънд се засмя, благодарен, че беше сменила темата.

— Елизабет и Мери си приличат повече, отколкото би могло да се предположи. И двете обичат да танцуват, имат тази дарба. Обичат да четат и да се образоват. А най-вече всяка от тях се смята за най-красивата жена в двете царства.

— Но и двете не са това, за което се мислят, нали, Едмънд? Тази титла безспорно принадлежи на моята съпруга.

Робърт стоеше на вратата и гледаше Ариана с присвити очи.

— Робърт! — Ръката й се разтрепери и разля малко вино. Тя остави чашата и за миг наведе глава да скрие лице от съпруга си. Наистина ли изглеждаше толкова виновна, колкото се чувстваше? Не беше очаквала, че той ще се върне преди сутринта, а по изражението му можеше да се досети, че не беше очарован да завари Едмънд в дома си.

Роб отиде до нея и обви с ръка кръста й.

— Не е ли така, Едмънд?

— Какво? О, да, наистина. Твоята съпруга несъмнено е най-красивата жена в Шотландия и Англия. Ти си късметлия, Роб.

— Късметлия? Късметът няма нищо общо тук, друже. Знаех какво търся и го преследвах докрай.

Едмънд започваше да се чувства неловко. Не беше в стила на Робърт да се държи арогантно.

— Точно така, постъпил си съвсем правилно. Тя наистина си заслужава.

— Какво? — намеси се доста рязко Ариана. — Говорите за мен, сякаш съм спечелена на някакво състезание. Никога няма да ви разбера вас, мъжете. Но стига толкова. Хайде да поговорим за нещо друго, преди да се изнервя съвсем. Наред ли е всичко, Роб? Не те очаквах днес.

— Всичко направо е чудесно. Свършихме един ден по-рано, за да мога да се прибера при младата си невяста. Радваш ли се да ме видиш?

— Знаеш много добре, че е така.

— Тогава ме целуни — каза Роб и я притегли към себе си. — Покажи колко се радваш да ме видиш.

Ариана го отблъсна, отвръщайки през зъби:

— Щом останем сами, с готовност ще ти докажа моята радост.

Роб отново я дръпна собственически в прегръдката си.

— Сигурен съм, че Едмънд разбира нуждите на младоженците и ще ни прости, че показваме така чувствата си. — И Роб я целуна дръзко, но тя усети, че не вложи никакво чувство. Беше ядосан и на нея, и на Едмънд, и явно се държеше така демонстративно заради него.

Едмънд наблюдаваше как Робърт целува Ариана, вбесен от небрежния начин, по който се отнасяше с нея. Очевидно Робърт искаше да подчертае, че Ариана е негова собственост. Да върви по дяволите!

Като се окашля, той каза:

— Смятам да тръгвам вече, за да оставя двете гълъбчета сами.

Сърцето на Ариана се сви. Не бяха се спрели на дата за посещение при Мери.

— Но… навън е нощ. Няма ли да почакате до сутринта, за да пътувате по светло?

— Мила моя, Едмънд е свикнал да пътува през нощта. Той знае какво прави.

— Съвсем вярно. Е, тогава ви казвам довиждане. Сега е ваш ред да дойдете до Клинтън Касъл. Ариана, ще ви осведомя кога ще бъде следващото ми посещение при кралицата на Шотландия. Колко е хубаво, че имаме общи интереси.

Ариана се страхуваше да погледне Робърт. След като Едмънд си тръгна, тя стоеше с очи, вперени в персийския килим на пода, в очакване Роб да я смъмри.

Последва дълго мълчание.

Лютиче и другите прислужници разбраха, че нещо не беше наред и излязоха, като безшумно затвориха вратата след себе си.

Роб продължаваше да мълчи.

Когато търпението й се изчерпа, Ариана вдигна глава и го погледна право в очите.

— Е, няма ли да се скараш на непокорната си жена?

— Ще има ли някаква полза?

— Не! — отвърна тя и още повече вирна брадичката си.

— Тогава няма да казвам нищо. — Той се прозя небрежно и протегна ръце над главата си. — Моля да ме извиниш, но смятам да си лягам.

Ариана не беше сигурна дали трябваше да изпита облекчение или тревога. Съвсем неочаквано за нея, той се държеше мило и внимателно. Не искаше да се карат, затова не отвърна нищо.

Тя покорно го последва горе в стаята, където с недоумение наблюдаваше как се съблича и се мушва в леглото. Накрая дръпна завивките чак до брадичката си.

— Духни свещите, преди да си легнеш — измънка той и се обърна настрани, оставяйки я да го гледа изненадано.

Тя направи каквото й беше казал, съблече се и легна в леглото. Роб не се помръдна. Беше не само изненадана, а направо обидена, че не я прегърна. Нима не я желаеше вече? Преглътна гордостта си и се сгуши до гърба му.

Никаква реакция от негова страна.

Тогава го обгърна с ръка и усети, че той беше напълно готов да й достави удоволствие.

И се усмихна.

* * *

Дълго след като Ариана заспа щастлива, Роб остана да лежи буден и трескаво мислеше по какъв начин да опази жена си. Бавно, внимавайки да не я събуди, той се надигна, облече халат върху голото си тяло и излезе на пръсти от стаята. Слезе надолу по стълбите до спалното помещение на своите рицари. Пристъпвайки внимателно в тъмната стая, той най-сетне намери човека, когото търсеше. Потупа леко по рамото Джон Нийл и той веднага скочи.

— Какво има, милорд? Нападат ли ни?

— Шшшт! Облечи се и излез в коридора. Трябва да те изпратя по много важна работа, и то веднага.

Вън, в коридора, Роб крачеше непрекъснато напред-назад в очакване на Джон. Това беше най-довереният му човек и единственият, на когото можеше да разчита за една толкова деликатна мисия. Щом вратата скръцна, Роб се обърна да го посрещне.

— Какво има, милорд?

— Джони, трябва да предадеш едно устно съобщение на лорд Уилям Лъдлоу в Норбридж. Насаме и абсолютно поверително, разбираш ли? Никой не трябва да чуе.

— Да, сър, разбирам.

— Кажи му, че се налага да отиде до Лондон веднага. Там трябва да поиска лична аудиенция при граф Лестър. Трябва да каже на Лестър да се погрижи Едмънд Деверо да бъде изпратен под някакъв предлог извън страната, и то веднага. Животът на един скъп за него човек ще бъде застрашен, ако не успее да го стори. Запомни ли?

— Да, сър, можете да разчитате на мен.

— Освен това, Джони, придружи лорд Лъдлоу до Лондон, за да мога да бъда в течение на всичко, което се случва и което ще ми съобщиш веднага щом се върнеш.

Твърде неспокоен, за да заспи отново, Роб се качи на крепостната стена и проследи Джон, докато се скри от погледа му. Лестър щеше да разбере посланието, а той имаше достатъчно влияние, за да изпрати Деверо извън страната. Ариана щеше да бъде в безопасност. Щеше да закриля жена си, независимо дали това й харесваше или не.

Роб с усмивка се сети за това как изглеждаше тя, когато той си легна, без да каже дума за срещата й с Едмънд. Сигурно имаше много начини да се справи човек с една жена и събитията да приемат съвсем приятен обрат.