Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (15)

15.

Въздухът трептеше от звуците на щурци и жаби, които се присъединяваха към гласовете на нощта и към безпокойството на тъмната фигура, която изкачваше тесните стълби към укреплението. Човекът огледа пустата околност. Тук-там проблясваха светулки и привличаха вниманието. Тяхната крехкост му напомняше финеса на Ариана. Образът й мъчително се появи в съзнанието му и запали пламъка на желанието, което го подтикваше да броди неспокойно през нощта.

Тя бе толкова красива, така непорочна. „Не!“ — извика той и удари юмрук в парапета. Вече не! Непорочността й беше опетнена. Сега лежеше в брачното легло, а тялото й беше ограбено от един самец. Не беше вече невинното създание от сънищата му. Но господ да му е на помощ, защото все още я желаеше, все още желаеше…

— Едмънд!

Той се завъртя мигновено, вбесен, че са нарушили светостта на уединението му. Нима нямаше поне едно място в собствения му замък, където би могъл да остане насаме с мислите си?

— Джудит, какво искаш? Смятах, че си в леглото си.

— Как бих могла да заспя, преди да съм узнала отговора на Елизабет? Говори ли с нея? Поиска ли й позволение да се ожениш? Решихме, че моментът е подходящ да я попиташ точно след романтичната сватба на Робърт и Ариана, когато все още е в добро настроение.

Едмънд изведнъж се почувства уморен.

— Така решихме и аз наистина я попитах, но тя отказа. Изглежда, твърде много се е привързала към мен, за да ме дели с теб, Джудит.

— Не мога да приема това, Едмънд, трябва да се оженим. Детето ти расте в утробата ми с всеки изминат ден. Скоро всички ще узнаят, че нося копеле.

— Казвам ти, че не мога. И двамата ще прекараме остатъка от живота си, затворени в кулата. Това ли искаш? Ще бъдеш ли щастлива там?

— Върви по дяволите, Едмънд Деверо! Както ти, така и кралицата. Бих искала…

Едмънд сложи ръка върху устата й.

— Млъкни! Нима искаш кралицата да чуе предателските ти думи? И да ти опъне хубавото вратле на ешафода? Познавам една жена, която може да те отърве от бремето ти, ще те изпратя при нея. Не е нужно да знае друг. Макар че не виждам защо това те тревожи. Нима мислиш, че можеш да заблудиш някого, като казваш, че си дошла в Клинтън да видиш двете ми сестри? Всички в замъка знаят, че споделяш леглото ми.

Джудит ядно дръпна ръката му от устата си:

— Всички, освен твоята безценна кралица.

— Не ме заплашвай, Джудит. Ще стане много опасно. Може да ти се случи някакво нещастие. Както знаеш, стълбите са много стръмни, а стените на замъка — високи. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Очите на Джудит се присвиха като два процепа и Едмънд усети как тръпки го полазиха по гърба. След дълго и враждебно мълчание тя каза с горчивина:

— Разбирам какво искаш да кажеш, милорд. Ще ида при вещицата. Ще се отърва от твоето копеле. Всъщност по-добре да умре, отколкото да има теб за баща.

— Тогава въпросът е решен. Веднага щом кралицата и Лестър си тръгнат, ще се погрижа за това. А сега ела, късно е вече, хайде да си лягаме. Елизабет иска да върви на лов със соколи още призори, а знаеш колко държи всички да са готови заедно с нея. — И като я прегърна, Едмънд поведе Джудит надолу по стълбите.

Обзе я отвращение от допира му. Нима си мислеше, че с малко ласки ще я накара да забрави причиненото й зло? Самодоволен глупак! Един ден щеше да му отмъсти и никой, дори английската кралица, не би могла да й попречи.

* * *

Слънцето се издигна мързеливо в небето и окъпа стаята в кулата с топлите си лъчи. Незнайно как през нощта Роб беше махнал кожите от прозорците и бе оставил светулките да избягат. Сега слънчев лъч играеше в красивата коса на спящата Ариана. Той се протегна и я погали.

Ариана въздъхна.

— Пак ли, милорд? Нямаш ли засищане? — Тя се протегна сладко, отвори очи и се сгуши до него. — Страхувам се, че ще излезеш прав, наистина ще ме изхабиш.

Роб се засмя и я придърпа към себе си.

— Уморена ли си от съпруга си вече?

Ариана се притисна още по-плътно.

— Съпруг… каква велика дума. Не, съпруже, никога няма да се уморя от теб, няма да ти се наситя.

— Розов листец, съжалявам. Трябваше да се досетя. Трябваше да бъда по-нежен, няма да те докосвам тази сутрин.

— О, няма да ме докосваш? Даже ако те погъделичкам с косата си? — И като се изтръгна от ръцете му, тя се качи върху него и наведе глава, за да пусне косата си върху голите му гърди.

— Ах, ти, лисичке! Дразниш ме, въпреки че те направих моя съпруга, така ли! Помни, че вече изгуби девствеността си и няма какво да те пази от моята страст.

— Хм, няма какво да ме пази ли? Тогава трябва да ми дадеш меча си, милорд. Твоят дълъг и здрав стоманен меч.

Роб изстена и придърпа главата й да я целуне.

Ариана с удоволствие го прие в обятията си. Нима имаше друг мъж на земята, който да можеше да достави такава наслада на една жена? Всъщност никога нямаше да може да се насити на Роб.

Когато накрая, изтощена, се отпусна на възглавницата, той започна да я обсипва с целувки.

— Обичам те, Розов листец, мое малко цвете. Обичам те, обичам те…

Рязко почукване на вратата наруши блаженството им.

— Да — извика Роб. — Какво има?

В стаята се чу гласът на майка му, приглушен от тежката дървена врата.

— Роб, Ариана, време е за огледа. Ще трае само миг, после отново можете да се върнете в леглото.

Ариана беше слисана.

— Оглед? Какво значи това?

— Това е традиция или по-скоро обичай — да се огледат изцапаните с кръв чаршафи на сутринта. По този начин се защитават правата на бъдещите ни деца. Ако си била девствена през брачната си нощ, тогава всички твои деца безспорно ще бъдат признати за мои. Неприятно е, знам. Но само майките ни с някои други жени ще присъстват.

— Неприятно ли? Направо е унизително. Но тъй като децата, за които говориш, са моите, разбира се, че ще защитя бъдещето им.

Роб я целуна по челото и извика:

— Можете да влезете.

Вратата се отвори и Маргарет, Сибил и още три жени, които Ариана не познаваше, влязоха в стаята. Сибил вдигна наметката й и я подаде на дъщеря си, а Маргарет занесе наметка на Роб. Двамата се облякоха и станаха от леглото. Роб хвана Ариана за ръка и я заведе до прозореца.

Сибил отметна завивките и погледна чаршафите, после вдигна изненадана очи към Маргарет. Макар че бяха влажни, по чаршафите нямаше ни капка кръв. Лицето й пребледня. Дъщеря й без съмнение беше девица. Последва неловко мълчание и всички жени се обърнаха към Ариана. Тя видя странните им погледи и изтича до леглото. Къде беше кръвта?

— Не разбирам, аз бях девствена. Наистина бях.

Маргарет прегърна Ариана и се усмихна.

— Мила моя, не се отчайвай. Има отговор. Използвала ли си гърнето през нощта?

— Да, използвах го, точно след… и после още веднъж, по-късно…

Маргарет кимна на Сибил, двете жени отидоха в ъгъла и се вторачиха в глиненото гърне. Лицата им веднага светнаха и останалите жени облекчено въздъхнаха. Една по една те се приближиха и надникнаха в гърнето.

Роб отиде до Ариана и я прегърна. Тя стоеше с пламнали страни до него, докато всяка жена отиваше при нея и като мушкаше покълнал жълъд в ръката й, повтаряше:

— Нека утробата ти бъде плодовита като това дъбово семе. Тялото ти да е здраво като дървото, което израства от него. Децата ти да бъдат много — като листата по клоните му.

Ариана внимателно стискаше жълъдите. За пръв път осъзна, че тя беше нещо повече от съпруга на Роб. Тя щеше да бъде майка на децата му. Изведнъж това доби особена важност за нея. Здрави синове, които да продължат името на рода му. Мили дъщери, които да го обсипват с целувки.

Когато вдигна поглед от жълъдите, жените си бяха тръгнали.

— Знам идеалното място — каза Роб и взе ръката й.

— Идеалното място за какво?

— Да засадим жълъдите. Ще го направим довечера, по пълнолуние. Преди да се усетиш, ще имаме толкова деца, колкото са жълъдите в ръката ти.

— Какво, само пет ли? Доколкото си спомням, искаше една дузина.

Роб я дръпна през смях върху леглото.

— Тогава трябва да започваме веднага.

* * *

През следващите няколко дни Ариана и Роб се опознаваха в блажено уединение. Прекарваха повече от времето си в малката стая в кулата и се появяваха в голямата зала само в часовете за храна, колкото да спазят благоприличието. Всеки път, щом влезеше там, Ариана изпитваше силно смущение. Знаеше, че на всички им беше ясно как прекарва дните и нощите си и се питаше дали изглежда по-друга сега. Тя, разбира се, се чувстваше съвсем различно. Като изключим слабостта, която бе съвсем естествена при толкова много време, прекарано в леглото, тя се чувстваше като добре гледана котка — глезена, галена и радваща се на любовта, с която я обграждаше Роб.

На седмия ден Роб й каза, че ще обиколи границите на владението със своите рицари. Това беше един ритуал, който се изпълняваше веднъж на три седмици, за да се провери дали някой не е преминал незаконно в чужди земи, или се е опитал да строи на чужда територия. Роб я целуна за довиждане, но съвсем неохотно откъсна устни от нейните. Не му се искаше да се разделят.

Ариана гледаше от прозореца как той се отдалечава заедно с рицарите и селяните. Помаха му за довиждане и му изпрати много въздушни целувки, сякаш заминаваше някъде за дълго. Когато се скри от погледа й, тя се облече и накрая сложи пръстена с розата на ръката си. Не беше го носила от деня на сватбата и усещаше, че й липсва. Импулсивно го целуна, като си спомни бледата кралица, която й го беше дала, и късмета, който й беше донесъл. Всъщност всичко тръгна добре, след като кралицата й даде пръстена. Ех, да можеше Мери да научи колко щастлива беше сега, омъжена за Роб!

Слезе по стълбите и влезе срамежливо в голямата зала, като се оглеждаше да види познато лице. Питър и Сибил й помахаха от другия край на масата. Тя отиде при тях и целуна и двамата по бузите.

Питър видя пръстена на ръката й и каза:

— Розов листец, не трябва повече да носиш този пръстен.

Ариана го погледна уплашено.

— Защо? Какво има в него, дето е толкова тайно?

— По-добре е да не знаеш, поне засега.

— Искам да знам. Имам право да знам. Сега вече съм омъжена жена, а не дете. Кажи ми.

Питър бавно поклати глава.

— Мамо, ти ще ми кажеш ли?

Сибил хвана ръката й.

— Моля те, Ариана. Така трябва. А някой ден…

Ариана рязко се изправи. Двамата не откъсваха очи от нея.

— Тогава сама ще разбера.

Знаеше, че не бива да се отнася така с родителите си, но не можа да се сдържи. Бяха я ограничавали през целия й живот, не й казваха много неща и сега, когато вече беше пораснала и станала жена, не желаеше повече да търпи това.

Ариана излезе и се отправи към конюшнята, където нареди на едно момче да оседлае Паша.

Все пак имаше някой, който можеше да й каже истината и който знаеше тайната на пръстена — граф Лестър.

Кралицата беше все още в замъка Клинтън при Едмънд. Ариана реши да отиде там и да изясни веднъж завинаги нещата. Конярчето я упъти и като мина през портата и подвижния мост, тя се отправи към Клинтън Касъл. Чувстваше се виновна, че нарушава клетвата си пред Роб и язди Паша в негово отсъствие, но се утешаваше с мисълта, че мисията й има благородна цел — да открие истината.

Докато яздеше през местността, тя изпита непознато досега чувство на гордост. Всичко това принадлежеше на Роб и на нея — тази, която беше прекарала живота си в сянката на големите замъци, в една малка къща със сламен покрив. Неочаквано чу тропот от конски копита и като се обърна, видя четирима от селяните на Роб да се приближават към нея. Когато дойдоха наблизо, забеляза, че бяха разтревожени.

— Милейди, не трябва никога да напускате замъка без ескорт. Ако нашият господар чуе за това, живи ще ни одере.

— Тогава няма да му казваме. Това ще бъде нашата тайна. Съгласни ли сте?

Младият мъж въздъхна облекчено.

— Съгласни сме, милейди. Ще продължавате ли нататък или да се връщаме обратно в Евърли?

— Не, имам работа в Клинтън Касъл. Много ли е далеч оттук?

— Доста далеч. Но ако търсите лорд Деверо, той и кралицата с антуража й ловуват наблизо. Да ви заведа ли при тях?

Ариана ликуваше.

— Моля, водете ме.

Като мина напряко през полето, селянинът я заведе до мястото, където лагеруваше антуражът на Елизабет. Ярки палатки бяха накацали край един поток. Конете пасяха, а благородници и селяни обикаляха наоколо и както изглеждаше, чакаха кралицата да се върне от лов. Ариана каза на придружителите й да почакат и тръгна пеш през гората, водена от високите гласове, които се чуваха наблизо.

Тъкмо пристъпваше иззад едно огромно дърво, когато странно бръмчене като от огромен стършел я накара да се закове на място. Само на педя от нея в дървото се заби стрела. Тя отметна изненадано глава назад и пребледня.

Сърдитият глас на Едмънд наруши тишината:

— По дяволите, Джудит! Ако не бях стиснал лъка, стрелата ти щеше да улучи лейди Ариана.

— Помислих я за елен. Глупаво момиче, да върви по линията на стрелбата. Щеше да си получи заслуженото, ако я беше жилнала стрелата ми.

Ариана слисано се обърна към облечената в зелено ловджийска група и Едмънд, който стискаше в ръка лъка на Джудит. По изражението на лицата им разбра, че се бе разминала на косъм със смъртта.

Граф Лестър мигновено се озова до нея.

— Добре ли сте?

— Чувствам се чудесно. Беше глупаво от моя страна да вървя така слепешката през гората. Но исках да говоря с вас, сър. И то насаме, ако е възможно.

Графът я погледна странно.

— Както желаете, но по-късно, когато останем сами. — И като се засмя високо заради кралицата, той каза: — Добре е, само е малко уплашена. Изглежда, искала е да каже довиждане на своята кралица, като е разбрала, че си тръгвате на следващата сутрин.

Ариана се остави Лестър да я заведе при кралицата и като влезе в подсказаната й от него роля, коленичи пред нея.

— Исках да ви кажа сбогом, Ваше Величество, и да ви благодаря отново за честта, с която ме удостоихте, като дойдохте на сватбата ми. Ощастливихте моя сватбен ден и аз ще си спомням с още по-голямо умиление за него именно заради вашето присъствие.

Елизабет гледаше към младата жена, очарована от искреността й, която определено липсваше на нейните придворни. Колко приятно беше да я има близо до себе си!

— Няма нужда да ми благодариш, скъпа, защото аз наистина се забавлявах чудесно. Но какво правиш без съпруга си, той не те ли придружи?

— Изчервявам се, но ще призная, че дойдох без него. Той замина да изпълнява задълженията си на господар на замъка и ме остави сама. А сме женени само от седмица… Не ми беше приятно и реших да се ободря, като дойда да ви видя още веднъж, преди да заминете.

Елизабет направо се възгордя от думите на Ариана.

Наведе си и вдигайки леко главата й, я целуна по челото.

— Думите ти напълно подхождат на мислите ми. Точно тази сутрин си мислех колко силно се нуждая от ободряване и ето че сега ти го стори. Трябва да дойдеш с нас на обяд. Бих искала да чуя как свикваш с брачния живот. Розовите ти страни издават колко си щастлива, но все пак бих искала да чуя подробности.

И като хвана Ариана за ръка, кралицата бавно я поведе през гората към една поляна, където беше сложена дълга маса, отрупана с ядене. Тя пожела момичето да седне до нея и Ариана прие с радост. Изненадана беше от лекотата, с която общуваше със старата жена. Съвсем скоро я накара да се смее и да пляска с ръце на историите, които й разказа за седмицата си брачен живот.

— Значи това било да си омъжена за този, когото обичаш! Завиждам ти, дете. Ще ми се да те открадна с мен в Лондон, но е твърде егоистично. Искам да си останеш естествена и непокварена от порядките в двора ми, така че когато дойда да те посетя, да те намеря също така лъчезарна, каквато си днес.

Лестър слушаше разтревожен и мълчеше. Ако кралицата заподозреше коя е Ариана, нямаше да се държи така приятелски. Забавно беше все пак колко бързо се привърза към Ариана. Сякаш Елизабет долавяше онова, което Ариана беше наследила от него — онова, заради което тя самата го обичаше. Може би беше съвсем естествено да обича дъщеря му.

След обяда Лестър успя да остане насаме с Ариана, казвайки на Елизабет, че иска да види прекрасния й жребец и да я посъветва как да се грижи за него. Елизабет се усмихна благосклонно и легна под едно дърво да подремне, пазена от прислужниците си, които разговаряха шепнешком.

Застанали от двете страни на жребеца, двамата се гледаха и галеха кадифения му неоседлан гръб.

— Добре, детето ми, кажи каква неотложна работа те е накарала да тръгнеш след мен? — нетърпеливо попита Лестър.

— Милорд, смятам, че знаете защо съм тук. Трябва да разбера истината за пръстена с розата от слонова кост.

— Страхувах се, че си дошла заради това и не знам как да ти отговоря. Не можеш ли да попиташ хората, които са те отгледали?

— Уморих се от въпроси, но без никакъв резултат. А сега искам да знам — ако не по друга причина, то поне за да се пазя. Защото ако не знам истината, как бих могла да се предпазя от каквато и да е опасност? Вие излъгахте кралицата заради мен, защитихте ме, макар и да не знам от какво. Сега бихте ли ми казали истината, за да мога занапред сама да се пазя?

Ръката на Лестър престана да гали жребеца и бавно посегна към ръката на Ариана, без да откъсва очи от нейните.

— До деня на твоята сватба нямах представа за съществуването ти, а само знаех, че имам дъщеря със златиста коса и небесносини очи.

Ариана премигна.

— Да не искате да кажете…

— Да, мило дете. Ти си моята дъщеря.

— Вашата дъщеря? — Ариана не откъсваше очи от лицето на Лестър.

Осъзна, че беше очаквала нещо такова. Някакво неясно предчувствие й го беше подсказало още когато го видя за пръв път, но го беше отхвърлила като нещо невъзможно. Той беше баща й. Граф Лестър, най-могъщият мъж в цяла Англия, беше неин баща. Ръката й стисна неговата в отговор, предавайки дълго сдържаните й чувства.

— Мила моя, това бе шокиращо откритие не само за теб, но и за мен. Знаех, че съществуваш, че майка ти те е скрила някъде, но нищо повече. Макар че се опитвах да я накарам да ми каже къде, тя отказваше да ме осведоми. Така изгубих надежда, че ще те открия.

— Ами майка ми? Кажете ми, моля ви… Никога не се и надявах, че ще намеря баща си, а сега… Възможно ли е да открия и двамата си родители? Нима мога да бъда толкова щастлива?

Изведнъж Ариана се сети какво я беше довело при баща й.

— Пръстенът с розата — рече тя. — Какво общо има той с всичко това? Даде ми го кралицата на Шотландия, а кралицата на Англия го е дала на вас. Нима майка ми е една от тях?

Лестър бавно кимна.

Ариана го гледаше слисано.

— Но коя от двете?

Той тъкмо се канеше да заговори, когато чу приближаващата се Елизабет.

— Е, младо момиче, успя ли най-личният мъж от моя двор да ти напълни главата с приказки за кралска кръв?

Ариана замръзна. Дали кралицата беше подслушвала?

— Не разбирам, Ваше Величество.

Елизабет се засмя.

— Искаш да кажеш, че не ти е говорил за чистокръвните коне, които притежава, цитирайки имената на величията в техните родословия? Той приема поста си на началник на кавалерията много присърце. Обича конете със страст, за която всяка жена би им завидяла.

— Но коя любов би могла да се сравни с това, което изпитвам към вас? — Лестър взе ръката на Елизабет и пламенно я целуна.

Ариана ги наблюдаваше и се питаше дали не вижда пред себе си своите родители. Чувстваше се много странно. Беше ли възможно Елизабет да е нейната майка? Беше свикнала с нея съвсем бързо, а Елизабет, от своя страна, също я беше приела тъй добре, та чак беше изненадала придворните си. Но когато беше при кралицата на Шотландия, също я беше почувствала много близка. Спомни си какво беше изпитала, когато Мери докосна ръката й. Сякаш беше усещала този допир и преди. Коя кралица я беше родила? Трябваше да узнае.

В този миг, със сетивата, напрегнати до краен предел, тя чу Роб да вика името й. Той връхлетя в лагера с дузина от своите мъже, скочи от коня и я грабна в обятията си.

— Ариана, слава богу, че си добре. Прималя ми от тревога, когато се прибрах вкъщи и разбрах, че те няма. Какво те прихвана, та изчезна така неочаквано?

— А-а, красивият младоженец е самотен без теб. Толкова е нетърпелив да те прегърне в обятията си, че забравя да поздрави дори кралицата си.

Роб мигновено коленичи и свали шапката от главата си.

— Простете ми, Ваше Височество, не ви забелязах…

Елизабет се засмя кокетливо.

— Разбирам те и завиждам на твоята мила невяста. Доволна съм, че нямаш очи за други жени. Ариана наистина заслужава предан съпруг, ако някога чуя друго от нея, гневът ми ще те настигне. А сега стани и заведи жена си вкъщи, където й е мястото. Става късно и няма да позволя хладният вечерен въздух да я простуди.

Ариана бе обхваната от паника. Да си тръгне сега? Не и преди да е разбрала коя от двете кралици е майка й. Тя изтича до Лестър и направи дълбок реверанс.

— Благодаря ви за съветите, които ми дадохте във връзка с конете, милорд, и за информацията относно техните родословия. Но бихте ли ми повторили: за коя кобила казахте, че е родила малкото женско конче — шотландската или английската?

Лестър се усмихна, досетил се какво имаше предвид Ариана. Умно момиче беше дъщеря му.

— Шотландската, разбира се. Кончето изцяло прилича на нея.

Ариана чу думите като насън. Мери беше нейната майка. Кралицата мадона беше нейна майка.

Роб разбра какво ставаше и веднага усети студени тръпки да преминават по тялото му. Ариана играеше опасна игра. Разбра също, че вече ще му бъде доста трудно да контролира действията й. Сигурно щеше да поиска да отиде при майка си, а той не можеше да позволи това. Трябваше да се грижи за безопасността й и да я пази от самата нея.

Погледът му обходи кралицата и Лестър, както и Едмънд и Джудит, които стояха наблизо, и сърцето му се сви. Нямаше да бъде толкова лесно да закриля твърдоглавата си жена.

Накрая успя да я качи на коня и като махна на хората си, препусна напред. Далеч от Едмънд, далеч от кралицата, далеч от опасността, с която бе просмукана дори земята, по която стъпваха.