Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (10)

10.

Едмънд Деверо слушаше с половин ухо безкрайното бръщолевене на Джудит. Вниманието му беше приковано към изящната жена, която вървеше до Уоруик. Имаше нещо дяволски познато в нея и все пак, ако бе виждал тази красавица преди, нима нямаше да си я спомня по-ясно? Оглеждаше я от горе до долу, докато ровеше в паметта си за нещо, което да му подскаже отговора. Забеляза грациозната й походка и пищната й горскозелена рокля. Да, това бе ключът към загадката.

Докато жената и Уоруик все още се приближаваха, той извика:

— Робърт, стари приятелю, не смятах, че ще те намеря тук.

— Странно — отвърна Робърт, — тъй като аз не се съмнявах, че ще те открия точно тук. Щом някъде има красива жена, Едмънд Деверо е наблизо.

— Съвсем вярно, съвсем вярно — ръкува се с него Едмънд и го потупа по гърба. — С две такива прекрасни дами под един и същ покрив къде другаде бих могъл да бъда?

Погледът му се спря върху лицето на Ариана.

— Извинете, милейди. Все още не сме представени един на друг, но ми се струва, че ви познавам, не е ли така?

Ариана бе обзета от ужасен страх.

— Грешите, сър, защото никога не сме се срещали.

— Хм-м-м, бях сигурен… Тогава трябва да е от прекрасната ви рокля. Нея безспорно познавам.

— Едмънд — обади се Джудит, раздразнена от вниманието, което той отделяше на Ариана. — Роклята, за която говориш, е моя. Тъй като все още не беше ушита по времето на последното ти посещение, не е възможно да си я виждал преди.

— Твоя ли, Джудит? Това още повече усложнява нещата.

— Ни най-малко, просто грешиш. Уил ми я поръча при една местна шивачка.

— Моя скъпа Джудит, повярвай, когато ти казвам, че кралицата на Шотландия има почти същата рокля. Не е възможно да е съвпадение. Вероятно шивачката ти е виждала кралицата в тази рокля и е решила да направи същата за теб.

— Кралицата на Шотландия! Предполагам, би трябвало да съм поласкана, че роклята ми е толкова царствена. Но тъй като кралицата е затворена в един мрачен замък и няма представа каква е последната мода, не приемам това за комплимент.

— Намери си майстора, Едмънд — каза Робърт, доволен, че хапливите думи на Джудит не бяха насочени към него. — А сега, ако ме извините, трябва да говоря с хората си. Заминавам днес, Джудит. След разговора ни сутринта, мисля, си съгласна, че няма причина да оставам повече. — Роб стисна ръката на Ариана. — Имам спешна работа в Евърли.

Едмънд вдигна вежди многозначително.

— Напускаш ни тъй скоро, Уоруик? След толкова кратко посещение? Ами тази прекрасна дама? Умолявам те, не ни лишавай и от нейната компания.

Роб настръхна, но гласът му остана спокоен.

— Страхувам се, че ще трябва да се задоволиш само с една красавица, Едмънд. Лейди Ариана е под моето покровителство.

— Разбирам — провлечено каза Едмънд и премести поглед от Робърт към Джудит и накрая към Ариана. По лицето му играеше лицемерна усмивка. Грабна със замах шапката от главата си и се поклони ниско на Ариана. — Тогава трябва да ви кажа с тъга сбогом, мила лейди, и да се моля да се срещнем… скоро.

Ариана кимна, уплашена да не би гласът й да издаде нервността й, ако проговори. Сви се от страх, когато той посегна да й целуне ръка.

— Да, скъпа моя, трябва да се срещнем отново, за да продължим този разговор. Много съм нетърпелив да разреша загадката с роклята на кралицата. Знаете ли, колкото повече ви гледам, толкова повече се убеждавам в приликата между вас и Мери. Разбира се, вие сте по-млада, по-стройна и далеч по-красива, но в тази дреха много приличате на нея.

Ариана изпита облекчение. Ако вярваше, че прилича на кралица, едва ли щеше да си я спомни като селското момиче, което беше отишло на аудиенция при Мери.

— Благодаря ви за милите думи, сър — отвърна му тя сияеща. — Казвали са ми, че кралицата е много красива, истински ме ласкаете.

Като се обърна към Джудит, Ариана взе ръката й.

— Благодаря ти за любезността, Джудит. Ти направи престоя ми особено приятен.

Джудит премига, изненадана от постъпката й.

— Ами… за мен беше удоволствие. В края на краищата си приятелка на брат ми.

— Като споменахте за Уил — обади се Робърт, — ще ви помоля да ме извините, тъй като трябва да поговоря с него, преди да тръгна. Ариана?

И като я прихвана под лакътя, той я отведе от Едмънд и Джудит. Тя беше благодарна, че беше пощадена — всичко се беше разминало на косъм.

— Ариана, докато събираш нещата си, ще се обадя на хората си да се приготвят за тръгване. Трябва да говоря и с Уил. Бедният човек, не знам как ще реагира на нашия годеж.

Ариана изпита известно угризение, като чу думите му, но бързо го превъзмогна. Важното беше, че Роб нямаше да се ожени за Джудит. За пръв път осъзна, че Роб можеше да бъде неин. Когато отново го погледна, в очите й трепкаха звезди.

След няколко минути се озова в стаята си, където свари Лютиче да държи инкрустирана със скъпоценни камъни кама.

— Лютиче? Какво правиш с това? Тя е на Джудит.

Момичето беше напълно объркано.

— На Джудит ли? Странно. Намерих я на стълбите, от другата страна на вратата, която води към стаята й. Знаеш я, онази зад гоблена.

— Защо си отваряла тази врата?

— Ами просто… Смятах да измета стълбите и да обера паяжините. Ариана, какво смяташ, че е правила камата там? Тя е скъпоценна, с всичките тези камъни по нея. Сигурно не е била изхвърлена просто така.

Тръпки полазиха Ариана, като си спомни как предишната нощ бе чула издрънчаването на метал в камък. Това би могъл да бъде звукът от паднала кама, но какво ли бе накарало Джудит да застане зад тази врата в късна доба, и то с кама в ръка?

— Разбира се, че не е изхвърлена — прекалено ценна е. Просто я остави на масата. Уил може да й я върне, след като си тръгна.

— Ти си тръгваш? — Лютиче изглеждаше попарена. — Къде отиваш? Кога ще се върнеш?

— О, Лютиче, радвай се за мен. Ще отида в Евърли и ще се омъжа за Роб.

Лютиче остави камата на масата с отпуснати рамене и увиснала долна устна.

— Лютиче, какво има? Не се ли радваш за мен?

— Да, радвам се. Просто не очаквах да се случи толкова скоро. Бях тъй щастлива като твоя камериерка, а сега отиваш в Евърли и ме изоставяш…

— О, Лютиче, това ли те тревожи? Исках да те помоля да дойдеш с мен, но си помислих, че няма да се съгласиш да оставиш семейството си. Ще дойдеш ли? Бих се радвала много и съм сигурна, че Уил ще те пусне.

— Наистина ли? Сигурна ли си, че ме искаш?

— Разбира се, че съм сигурна, макар да не знам защо го правя, особено като имам предвид колко рано ме будиш сутрин.

— О, Ариана, това няма да се повтори, обещавам ти. От сега нататък ще можеш да спиш докогато желаеш.

Ариана се засмя весело и прегърна Лютиче през кръста.

— Значи решихме. Ти ще бъдеш първата ми лична прислужница.

Лютиче изпищя високо:

— О, боже, трябва да кажа на мама! Ами нещата ми? Ще ги събера… О, изобщо не мисля. Трябва първо да ти помогна. Няма да има време да си приготвя нещата, но това не е важно, аз…

— Стига. Върви кажи на семейството си и си събери багажа. Мога да се оправя и сама. Малко са ценните неща, които ще взема. И моля те, Лютиче… иди при нашите и им кажи сбогом от мен. Не смея да се мяркам край тях, особено когато Едмънд Деверо е тук. Кажи им, че ги обичам и често ще ги посещавам, след като се омъжа.

— Ще го сторя. О, Ариана, знам колко ще ти липсват. И мама ще ми липсва, но по-късно, когато се установя, може би ще мога да ги извикам при мен, с позволението на лорд Уоруик, разбира се. Мама може да му прислужва, а малките вече пораснаха и ще помагат… — Гласът на Лютиче заглъхна, когато видя каква тъга обзе Ариана.

Ариана бавно отиде до прозореца и погледна надолу към селото. Очите й се спряха на малката дървена къща — нейният дом. Колкото и да мразеше живота, който беше водила в нея, любовта към родителите й беше много силна. Щеше да започне нов живот, но на каква цена?

* * *

Групата конници, сред които бяха и двете жени, препускаше бързо през хълмистата английска местност. Неясно безпокойство караше Робърт да язди дълго след залез-слънце, за да се отдалечи възможно по-бързо от замъка Норбридж.

Дали тревогата му не беше подклаждана от страстта към Ариана? Дали не беше от страх, че ще я загуби — сега, когато разбираше колко важна беше за него тя. Никога не бе смятал, че любовта създава такова безпокойство. Гледаше Ариана, седнала настрани върху белия си жребец, с развята като златен облак коса, и любовта му се разгаряше все по-силно. Тя му се усмихна ведро, а той изпита невероятна гордост от това, че го беше обикнала толкова бързо, сякаш отдавна го бе чакала да се появи в живота й. Може би беше точно така, защото сега вече знаеше, че той бе чакал само нея.

Още в деня, когато я видя за пръв път, разбра, че тя беше жената, която търсеше. В себе си отдавна чувстваше, че щеше да се люби за пръв път, а и винаги след това само с жената, която станеше негова съпруга. Още от времето, когато порасна достатъчно, за да разбира тези неща, той вярваше, че любовта между мъжа и жената е нещо свято, което не бива да се омърсява със случайни връзки. Много важно за него беше да застане чист пред съпругата си през първата брачна нощ, особено сега, когато знаеше, че това щеше да бъде невинната девица Ариана. Как му се искаше времето да тече по-бързо, за да настъпи моментът, в който ще има правото да я направи своя жена.

Най-сетне спряха да пренощуват, защото беше станало твърде тъмно и опасно да продължат да яздят. Опънаха палатки на едно малко сечище, край лъкатушещ поток. След студената вечеря поставиха постове и останалите мъже побързаха да си легнат, уморени от дългия път.

Ариана делеше палатка с Лютиче. Роб предпочете да легне на открито, свит край огъня, твърде неспокоен, за да заспи.

Заслушана в шумовете на нощта, Ариана затвори очи и се замисли за предстоящия й нов живот. Нима беше вярно? Наистина ли щеше да се омъжи за Роб и щеше да бъде скъпата му съпруга? Щеше ли да стане дама? Опитваше се да си представя тези неща, но в съзнанието й непрекъснато се появяваше наглият образ на Едмънд. Мина доста време, преди над сечището да задуха силен вятър, който сякаш нашепваше името й. Най-после успя да я приспи.

В неспокойния й сън се появи Джудит, облечена в черно и с инкрустирана със скъпоценности кама в ръка. Тя се приближаваше към нея, а лицето й изразяваше развратно удоволствие. Образът й бързо се смени с този на Едмънд, който, неестествено възбуден, се опитваше да стигне Ариана, а тя, въпреки огромните си усилия, не можеше да избяга и накрая попадна в огромна гъста мрежа. Изведнъж започна да пищи: Не! Не!

Дрънкане на метал се разнесе в нощта — хората на Робърт вадеха мечовете си.

Лютиче извика:

— Всичко е наред. Лейди Ариана просто сънуваше.

Робърт моментално се озова до нея и започна да я успокоява.

— Тук съм, Розов листец! Нищо няма да ти се случи. — А след това се обърна към хората си: — Лягайте и спете, няма нищо нередно.

Накрая докосна леко рамото на Лютиче и добави:

— Ти също, Лютиче. Аз ще се грижа за господарката ти.

Ариана въздъхна от облекчение, че всичко бе само сън. Тогава се сети, че Роб я беше нарекъл Розов листец — името, с което родителите й се обръщаха към нея — и лицето й грейна.

— Розов листец? Не си ме наричал така преди.

— Искаше ми се, но се страхувах, че ще ме сметнеш за глупак. Но наистина ти си моят розов листец, защото какво друго под божието небе е толкова фино и нежно!

Ариана протегна ръце да го прегърне и притегли главата му за целувка.

— О, Роб, колко си ми скъп! Обичам името ти. Не бих могла да ти опиша с думи колко силно. — Тя го целуна отново и той тихо изстена.

— Ариана, трябва да се оженим по-скоро. Не мога да понасям дълго тази агония — да те желая толкова страстно. Не съм предполагал, че е тъй болезнено да изпитваш нужда от някого.

Ариана тихо се засмя.

— Ще се омъжа за теб веднага. Преди да ме отпратиш, както стори с Джудит, когато се появи някоя нова хубавица.

Роб обгърна любимото лице.

— Това никога няма да стане, любов моя. Съюзът ни е за цял живот. Предупреждавам те сега, защото след като се оженим, ще бъде твърде късно. Ще бъдеш моя завинаги.

* * *

Околността бе загърната от облаци утринна мъгла, накъсани на места като валма памук. Робърт и Ариана ту се появяваха, ту изчезваха тайнствено в тях. Тя имаше чувството, че влиза в един нов свят, а старият оставаше в мъглата зад нея. Сърцето й ликуваше, че Робърт щеше да е част от бъдещето й.

Робърт често се обръщаше към Ариана, сякаш не вярваше, че тя наистина е с него. Струваше му се невероятно, че беше пленил сърцето на едно толкова красиво и невинно създание.

Когато наближиха Евърли, мъглата се вдигна и Ариана успя да го види от близкия хълм.

— Моят дом — каза Роб и с широко движение на ръката обхвана спокойната пасторална картина пред тях.

Тя гледаше омагьосана замъка Евърли — кацнал високо на хълма, с развети синьо-жълти знамена на всяка бойна кула. Тучният зелен хълм се спускаше полека надолу, чак до сребристата лента на реката, която завиваше от едната страна на замъка и се скриваше в гъста гора.

Долу пред замъка бяха пръснати селски къщи, а край тях се ширеха добре гледани нивици с богата реколта. За разлика от пренаселения Норбридж, Евърли беше едно мирно провинциално графство, което Ариана веднага хареса.

— О, Роб, толкова е красиво. Никога не съм и сънувала, че съществува такова прекрасно място.

— Значи си приличаме, защото и аз не вярвах, че може да съществува такава красива жена като теб. — Той посегна за ръката й. — Евърли напълно ти подхожда, Розов листец. Наистина смятам, че моите прадеди са били много прозорливи, защото сигурно са построили Евърли, като са имали предвид теб.

Ариана сияеше. Сърцето й преливаше от любов.

— Сигурно е така, защото съм виждала това чудно място в мечтите си още когато бях съвсем мъничка.

В съзнанието й се мярнаха лицата на Питър и Сибил и усмивката й помръкна. „Мамо, татко!“ — прошепна тя замислено. Как й се искаше да бъдат с нея и да споделят заедно този вълшебен сън.

— Какво има, Ариана? Какви тъжни мисли те отдалечават от мен?

Като преглътна сълзите си, тя му отвърна с усмивка:

— Няма нищо, милорд. Слушам те внимателно. Заведи ме… у дома. С нетърпение очаквам да заживеем заедно тук.