Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Excavation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 98гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

Harper Torch

© 2000 by Jim Czajkowski

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

История

  1. —Добавяне

ДЕН ПЕТИ
Инкари

Петък, 24 август, 06:30 ч.
Куско, Перу

Джоан не бе спала цяла нощ. Бе седнала в килията си до бюро, осветено от малка маслена лампа. Върху разядената от дървесните червеи повърхност бе простряла жълт лист. Държеше в ръка парче молив, чиито гумен край бе протрит почти до метала. Въпреки това не се отказваше от опитите си да дешифрира символите. Листът бе нейното копие на кодираното послание върху опаката част на разпятието на брат Франсиско де Алмагро. Никой не бе направил опит да конфискува копието. А и защо трябваше да го прави? Единствено тя и Хенри знаеха какво представляват надрасканите на листа символи.

— За какво си искал да ни предупредиш? — промърмори тя за хиляден път, след като се върна в килията си след вечеря. Мислите и бяха изпълнени с тревога от пленничеството и от видяното в лабораторията на абатството.

А и нейният събрат по пленничество от другата страна на коридора не направи никакъв опит да я утеши.

След като научи за заплахата, надвиснала над племенника му, Хенри изведнъж се затвори в себе си. Погледът му стана суров и гневен, а обноските му, сдържани. По време на вечерята не произнесе и дума. Дори почти не докосна агнешките котлети. Няколкото и опита да го успокои бяха отблъснати с възпитана студенина. Поради това Джоан се върна в килията си разтревожена и напрегната. Не успя да заспи и някъде към полунощ се зае с дешифрира нето.

Погледна резултатите от труда си. Големи части от посланието бяха преведени, обаче все още в превода имаше твърде много празноти. За успеха и бе допринесъл неволно най-вече абат Руис, като, и съобщи кодови думи: La sangre del diablo. Джоан огледа подобните на руни знаци и бързо разбра, че всеки един от тях съответства на определена буква от азбуката. Кодът се оказа лесен — просто трябваше да се заменят едни знаци с други. Въпрос на време само бе да открие поредицата от символи, подредени в последователността на буквите от израза La sangre del diablo. Надяваше се в криптограмата отецът да бе споменал някъде тези думи.

За щастие той бе направил това. След това дешифрирането на останалата част от криптограмата се оказа единствено въпрос на проби и грешки. И все пак не и бе лесно. Испанският и далеч не бе добър. Съжаляваше, че Хенри не бе при нея, за да и помогне. Смущаваше я и това, че преводът и представляваше надничане в последните думи на човек, решил да отправи предупреждение към света. Взе листа в ръце и по гърба и премина тръпка.

„Ето последните ми думи… Нека Бог ми прости… Едемската Змия… Чумата… Кръвта на Сатаната покварява добрите дела на Господа… Спасението ни е в ръцете на Прометей… Молете се… Змията никога да не бъде пускана на свобода.“

Джоан въздъхна и остави молива и хартията, а после разтри уморените си очи. Повече от това не можеше да постигне. Отец Де Алмагро или се бе побъркал, или бе обезумял от страх, но след това, което видя долу в камерата, Джоан реши, че в неговите бълнувания можеше да има зрънца истина. Човекът бе открил нещо, което го бе ужасило. Размислите и бяха прекъснати от звука на стъпки по коридора.

Бързо сгъна жълтия лист и го прибра в джоба си. Ако останеше насаме с Хенри, щеше да поиска неговото мнение. Стига да пожелаеше да я изслуша, разбира се. Спомни си ината, който той бе проявявал на младини, и изпадането му в настроения, които тя така и не успя да разбере. Нямаше обаче сега да позволи тези негови черти на характера да и попречат. Щеше да го накара да я изслуша, дори ако и се наложеше да упражни натиск върху него. Франсиско де Алмагро бе изпитал страх от нещо, което се намираше в планините. Нещо, свързано с тайнствения метал. От страна на Хенри щеше да бъде разумно да я изслуша, след като племенникът му се намираше там. Смути я силно чукане на вратата, последвано от глас:

— Абатът иска да види и двама ви.

Грубият глас принадлежеше на брат Карлос. Чу дрънченето на връзка ключове и вратата се отвори. А сега, какво?

Хенри се намираше за втори път в кабинета на абата. Покрай стените имаше рафтове с книги. Прозорецът бе отворен и през него се виждаше кръстът на катедралата „Санто Доминго“, осветен от утринната светлина. Зад Хенри бе застанал друг монах с пистолет в ръка.

Хенри обаче не забеляза нищо. Пред очите му бе единствено Сам, погребан под камари развалини и тонове гранитни скали. Стисна юмруци. Това бе негово недоглеждане. Къде му беше умът, когато повери разкопките на група неопитни студенти? Отговорът на този въпрос му бе известен. Бе позволил да бъде заслепен от възможността да докаже истинността на теорията си.

Заради това бе пренебрегнал всичко останало. Дори и сигурността на Сам.

Скърцането на тежката врата извести нечие пристигане. Хенри се извърна и видя Джоан, ескортирана от тъмноокия Карлос. Очите и бяха подпухнали, а смачканите и блуза и панталони свидетелстваха, че и тя не бе спала през нощта.

Джоан не се усмихна на Хенри, когато влезе в помещението. А и защо трябваше да му се усмихва? И тя бе един от хората, чийто живот бе застрашен от глупавото поведение на Хенри. Бе се появил повторно в живота и само за да го постави под заплаха.

— Седнете — нареди Карлос грубо на жената. — След малко ще дойде и абат Руис.

Монахът след това каза нещо на испански на другия страж. Каза му го много бързо и много тихо, така че Хенри не успя да разбере думите му. После излезе.

— Държиш ли се? — попита го Джоан, след като се отпусна в съседното кресло срещу голямото махагоново бюро.

Хенри не бе в настроение да води разговор, но от учтивост трябваше да отговори нещо.

— Да. А ти как си?

— И аз съм като теб. Нощта ми се стори много дълга — отвърна Джоан, погледна към пазача и се наклони към Хенри. Докосна коляното му, като имитираше близост. Един вид, двама влюбени, които взаимно се утешават. Думите и прозвучаха като въздишка.

— Струва ми се, че разшифровах по-голямата част от текста върху разпятието на, мумията.

— Какво? — попита Хенри. Въпреки унинието му тази новина го изненада. Реакцията му привлече вниманието на пазача. Монахът го погледна и повдигна леко пистолета си.

Хенри започна да говори по-тихо и после се присегна и докосна Джоан по бузата. Не бяха необходими особени усилия, за да дадеш вид, че си влюбен в тази жена.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна. — Та нали захвърлих разпятието в лабораторията?

— Не забравяй копието — припомни му Джоан. Разкопча един от джобовете на блузата си и оттам се показа ъгълчето на сгънатия жълт лист. Хенри се почувства неудобно. През нощта, докато се бе отдавал на размисли за собственото си чувство за вина, Джоан си бе уплътнила времето в разчитането на криптограмата. Обзе го срам и се изчерви. Трябваше ли обаче да се изненадва от постъпката и? Та тя винаги бе показвала съобразителност.

— Той предупреждава, че този тайнствен метал е опасен. Последните му думи са предупреждение за някаква чума или мор, свързани с веществото Z. Нещо, което според мен неговият орден не е знаел. И сега не знае.

Интересът на Хенри към загадката се възобнови. Оттук не можеше да окаже пряка помощ на Сам, но знанието поначало бе могъщо оръжие.

— От какво се е страхувал?

— Не успях да разшифрован всичко. Останаха неразчетени пасажи. Споменават се странни неща: едемската змия и гръцкият мит за Прометей — каза Джоан и погледна Хенри в очите. — Ще ми трябва твоята помощ, за да ги разбера.

Хенри стрелна с поглед пазача. Искаше му се да види нейния превод, но нямаше как да направи това в присъствието на монаха.

— Едемската змия вероятно е библейският изкусител, подтикващ хората към забраненото знание. Метафора за нещо, което едновременно те изкушава и покварява. — Като веществото Z например.

— Може би… — съгласи се Хенри.

— А какво ще кажеш за Прометей?

— Тук въобще не мога да открия връзка — озадачи се Хенри. — Той е един от митичните титани. Откраднал огъня от боговете и го дал на хората. Наказали го, като го приковали към скала, където всеки ден се явявал орел, за да кълве черния му дроб.

— Странно… — каза Джоан. — Къде е мястото му тук?

Хенри се отпусна в креслото и се замисли върху загадката. Може би щеше да е по-добре да прави това, отколкото да се отдава на безплодни тревоги за Сам. Свали очилата и разтри очите си.

— Трябва да има някаква причина за това — допусна той.

— Разбира се, стига да излизаме от предпоставката, че човекът не е изгубил разсъдъка си, когато е започнал да пише посланието.

— Не знам. Нека да помисля. По думите на абат Руис Франсиско търсел жилата, истинския източник на La sangre del diablo. Вече е знаел за способността на метала да се променя, така че ще приемем, че дотогава разумът му не е бил увреден. В планината обаче е открил нещо, което го е накарало да погледне другояче на метала.

— Нещо, което го е уплашило до смърт.

— Точно така. После обаче бил екзекутиран и мумифициран, което навежда на мисълта, че е бил пленен от инките, след като е направил това откритие. Ако е искал да предупреди ордена за откритието си, постъпил е разумно, като е изписал послание върху разпятието. Това е представлявало пресметнат риск. Вероятно е знаел, че инкските шамани не са присвоявали никакви предмети, особено златни, открити върху тялото на мъртвец. Това е бил единственият начин да предаде посланието си, дори и след собствената си смърт. Вероятно се е надявал, че тялото му ще бъде върнато на испанците, вместо да бъде мумифицирано и погребано, както в действителност се е случило.

— Какъв е изводът от всичко това?

Хенри отвърна на Джоан с разтревожен поглед. Нямаше отговор.

Вратата на кабинета отново се отвори и в него нахлу абат Руис. Лицето му бе почервеняло, било от физическо напрежение, било от възбуда. По петите му вървеше Карлос, който веднага зае позиция до другия страж. Руис се запъти към бюрото си и изпъшка, когато отпусна огромното си туловище в креслото. Задържа поглед върху Хенри и Джоан няколко секунди, преди да каже нещо.

— Имаме добри новини за вас, професор Конклин. Рано тази сутрин ни се обадиха от планината.

— За Сам и колегите му ли ви е думата? — попита Хенри, като се надигна от креслото.

— Вярвам, ще ви е приятно да научите, че са успели да се измъкнат от погребания храм. Сега са в безопасност.

Хенри въздъхна с облекчение. Джоан протегна ръка към него и той с облекчение я стисна.

— Слава Богу!

— Славите го съвсем основателно. Това обаче не е всичко — рече абатът.

Хенри го погледна въпросително. Джоан продължаваше да стиска ръката му.

— Очевидно обучили сте племенника си както трябва — каза Руис с широка усмивка. — Какво имате предвид? — попита Хенри с напрегнат глас. — Заедно с колегите си е направил удивително откритие в планината. Хенри присви очи.

Абатът се отпусна в креслото си. Напрежението, което създаваше, явно му доставяше удоволствие. — Открил е изгубено инкско племе. В село, разположено в подножието на вулкан.

— Какво? — възкликна Хенри. Бе шокиран от тези думи и стисна силно ръката на Джоан. Не знаеше как да приеме казаното от абата. Дали не се шегуваше с него? Руис обаче нямаше причини да прави това. — Сигурен ли сте в информацията? — попита смаяно Хенри.

— Ще бъда сигурен, след като проверим. Заделих цялата сутрин за подготовката на нашето пътуване.

— Нашето пътуване?

— Да, професор Конклин, вашето и моето пътешествие. Вашите познания ще ни бъдат необходими. А и присъствието ви ще убеди вашия племенник в необходимостта да ни сътрудничи — каза абатът и обясни набързо съдържанието на посланията на Сам по радиото и в частност, откриването на селището. — И така, професоре, не знаем къде точно се намира този вулкан. В този район има стотици вулкани. Племенникът ви предложил да накладе сигнални огньове. Щом и вие сте с нас, сигурен съм, че ще го направи.

Хенри бе буквално замаян от новината. Не бе лесна за възприемане. Ако обаче дадеше съгласие да помага на Руис, можеше да застраши Сам. От друга страна, може би там, на открито, щеше да получи възможност да предупреди племенника си и да провали кроежите на абата каквито и да бяха те. Ако останеше заключен тук, едва ли щеше да му помогне с нещо.

Джоан очевидно разбираше неговото състояние, тъй като стисна ръката му, за да го успокои. Той почувства облекчение от жеста и. Абатът се изправи.

— Ще излетим с хеликоптер след десет минути. Не разполагаме с много време.

— Защо? — попита Хенри, почерпил сили от ласката на Джоан.

— Защото сме склонни да смятаме, че вашият племенник е открил нещо по-важно от инкско племе — съобщи Руис. — Възможно е да е открил основната жила на La sangre del diablo. Защо иначе един малък инкски род ще се укрива при вулкана? Очевидно пазят нещо.

Джоан и Хенри размениха тревожни погледи.

— Трябва да тръгваме. — Абатът кимна на Карлос. Той отново измъкна от расото си деветмилиметровия глок.

— Тръгвай! — каза грубо монахът, като сръга с дулото на пистолета си Хенри по гърлото.

Абатът не даде вид да е впечатлен от грубите обноски на подчинения си. Сякаш нямаше отношение към случващото се, заобиколи бюрото и се запъти към вратата. Хенри и Джоан също станаха.

— Вие — не — нареди Карлос на Джоан. — Вие оставате тук. Джоан присви вежди от страх. Без да изпуска ръката и, Хенри я придърпа към себе си. — Няма да ходя никъде без нея! Като чу тези думи, абатът спря за миг при вратата.

— Няма защо да се боите за нея, професоре. Доктор Енгел ще остане тук, за да ни гарантира вашето сътрудничество. Докато изпълнявате нашите нареждания, няма да и се случи нищо лошо.

— Ебете си майката! Няма да дойда с вас! — извика яростно Хенри.

Абатът само леко кимна на Карлос и той нанесе удар. Така бързо, че Хенри не успя да реагира. Грамадният мъж зашлеви шумно Джоан по лицето. Тя падна на пода, като изохка от изненада. Хенри моментално коленичи до нея. Тя докосна пребледнялото си лице с пръсти. Те се окървавиха. Устната и бе пукната.

— Вие сте прокълнати от Бога мръсни копелета! — извика Хенри едновременно на абата и на Карлос. — Това бе напълно излишно!

— Богохулствата ви също бяха недопустими — отвърна спокойно спрелият се до вратата Руис. — Урокът можеше да бъде много по-суров. И така, професор Конклин, каня ви повторно: моля, елате с мен. Не бъдете опърничав, защото следващия път Карлос няма да бъде толкова мек. Джоан леко отблъсна Хенри.

— Върви — каза през сълзи с треперещ глас. — Прави каквото ти казват.

Той се доближи до нея. Знаеше, че трябва да тръгне. И все пак…

— Не мога да те оставя тук.

Тя се изправи на колене и избърса кръвта, стичаща се по брадичката и.

— Ще трябва да го направиш — простена почти разплакана. Прегърна го и се отпусна на рамото му. Започна да шепне на ухото му. Гласът и напълно се бе променил. Изразяваше не страх, а твърдост.

— Тръгвай, Хенри. Трябва да помогнеш на Сам. — Той бе изумен от преображението и. Разбра, че бе разигравала театър пред враговете им. — Ако тези копелета са прави и основната жила наистина е там, ти ще си единственият, който знае за предупреждението на Франсиско. Така че тръгвай. Аз тук все ще се оправя.

Хенри не намери в себе си думи, с които да отдаде заслуженото на смелостта на тази жена.

— Но… Тя отново го прегърна и се престори, че плаче, а после проскърца на ухото му:

— Престани да се правиш на мъжкар. Мислех те за сериозен човек. — Опря буза до лицето на Хенри и повиши глас, за да могат да я чуят Карлос и Руис: — Умолявам те! Прави каквото ти наредят! Направи го заради мен!

Независимо от обстоятелствата на Хенри му се наложи да положи усилия, за да не се засмее. Скри лице в гъстата и гарвановочерна коса.

— Добре, добре! Спри, повече не преигравай!

Тя го целуна нежно по ухото и той усети горещия и дъх. Гласът и отново премина в шепот.

— Говоря съвсем сериозно Хенри. Само да си посмял да не дойдеш и да ме прибереш. Няма да допусна да изчезнеш за втори път от живота ми, както изчезна след университета.

Притиснаха се още известно време един в друг, без да кажат нищо. После тя рязко го отдалечи.

— Тръгвай!

Хенри се изправи на крака. Вратът му все още бе затоплен от целувките и. В очите на Джоан се появиха сълзи, които явно не бяха престорени.

— Ще се върна! — каза и тихо.

Карлос го хвана за лакътя и го задърпа.

— Тръгвай! — каза сърдито.

Хенри този път не оказа съпротива. Запъти се към вратата, но преди това отново погледна Джоан. Като движеше безмълвно устни, тя му изпрати последно предупреждение и в същото време докосна с окървавени пръсти джоба на блузата си.

Докато се отдалечаваше от стаята, той се замисли за последното послание на Джоан. Възприе го едновременно като загадка и като предупреждение. Пази се от змията.

 

На другия ден, когато Сам се събуди и изпълзя от сламеното си ложе, остана удивен от две неща. Първо, изненада се, че въобще бе успял да заспи. Около него, разпръснати из цялата каменна стая, имаше безброй образци на инкските занаяти: пъстроцветна емайлирана керамика, окачени по стените плетени килими, на които бяха изобразени биещи се божества, прости дървени прибори и каменни сечива. Той наистина се бе оказал в истинско инкско селище. Все още не можеше да повярва, че не сънуваше. На второ място, установи, че инкската чича бе предизвикала най-жестокия махмурлук в живота му. Главата му туптеше като барабан от предната вечер, а езикът му имаше вкуса на маймунска опашка.

— Боже, та аз дори не пих чак толкова много — простена. Протегна се, намести набедреника, който му бяха дали предния ден, и се изправи. — Това е от надморската височина.

Потърси туниката си, откри я в един ъгъл и я облече. Сложи каубойската си шапка и тръгна към изхода. Забеляза, че Норман и Денал вече бяха станали. Леглата им бяха празни.

Отмести встрани тръстиковата рогозка, закриваща изхода, и примига на силната светлина на утринното слънце. Бе твърде ярко за изнежените му очи. По близките дървета пееха птички, а уханието на лавандула почти надвиваше вездесъщата миризма на сяра. Сам приветства утрото с прозявка.

— Време бе да станеш — чу се гласът на Маги. Наблизо се разнасяха и гласовете на Норман и Денал. — Навярно ще ти бъде приятно да научиш, че инките притежават и подобие на кафе.

Сам вдигна ръце и тръгна по посоката на гласа и. Очите му бавно се настроиха към силната светлина. След малко видя тримата си другари, облечени в местни дрехи. До тях имаше две жени, приготвящи нещо на малко тухлено огнище. Спътниците му се усмихнаха, когато го видяха. Отиде при тях. Върху малки отвори на печката бяха поставени големи глинени съдове, в които къкреха различни ястия. От печката се разнасяше миризмата на печен хляб, смесена с друга, която не можа да определи. Сам се приведе над печката и вдъхна дълбоко, като пътьом почисти главата си от паяжини.

— Това е тор на лама — поясни Маги.

— Какво?

— Тор на лама. Използват я като гориво за печките.

— Ужасно! — Сам се намръщи и отстъпи крачка.

Двете млади жени, които готвеха, разговаряха помежду си, като от време на време стрелваха с поглед чужденците. Едната от тях бе в напреднала бременност. Сам знаеше, че трудовата етика на инките е много строга. Всички работеха. Имаха поговорка: Ама суа, ама лула, ама фвла — „Не кради, не лъжи, не мързелувай“. Единствената грижовност, проявявана към бременните жени, бе „духо“, малко дървено столче, върху което им се позволяваше да сядат, докато работят. Бе едно от малкото мебели на инките.

Сам пое от ръцете на Маги чаша с гъста лепкава течност и я погледна подозрително.

— Помага — каза Маги с малко измъчена усмивка. Очевидно и тя бе пострадала малко от ефекта на царевичната бира.

Сам отпи глътка от инкското кафе. Имаше вкус на орех с оттенък на канела. Доволен от това, че на вкус бе по-добро, отколкото изглеждаше, зае се с него. Пое няколко глътки. Маги бе права. Инкското кафе помогна за избистрянето на мислите му, но по краищата те все пак си останаха размазани. Закле се никога повече да не пие чича. Отмести лицето си от парата, която излизаше от чашата.

— И така, какво ще правим тази сутрин? — попита.

— Сутрин? Вече е почти пладне, Сам — отговори Норман. — Аз дори съм готов за следобеден сън.

Думите му прозвучаха бодро, но бледото му лице го издаде. Сам едва сега забеляза, че кожата на фотографа има нездрав оттенък. Освен това се отпусна още по-тежко върху рамото на Денал, когато закуцука към изхода.

— Как е кракът ти? — попита Сам.

Норман повдигна края на туниката си. Коляното му очевидно се бе подуло под превръзката.

Една от жените се наведе и разгледа крака му. Промърмори нещо на инкски. Три чифта очи се обърнаха към Денал.

Той преведе казаното. За щастие родният му кечуа много приличаше на инкския език, от който бе произлязъл. Иначе на групата щеше да и бъде трудно да общува с местните хора.

— Каза, че Норман трябва да отиде в храма.

— В храма ли? — попита Сам.

— Няма да позволя да ме лекува някакъв шаман — каза Норман и отпусна края на туниката си. — Ще изчакам да дойде помощ. Между другото, опита ли се да се свържеш с Филип?

Сам поклати глава и присви очи. Състоянието на фотографа го разтревожи.

— Ще се обадя сега. Ако не успеем да извикаме хеликоптер до довечера, може би ще е по-добре все пак да се консултираш с шамана. Инките са разбирали много от природна медицина. Дори и от хирургия.

— Не вярвам здравната ми осигуровка да покрие тези разходи — отвърна Норман.

— Тогава поне си легни, а аз веднага ще се обадя на Сайкс.

Денал помогна на Норман да се прибере в стаята. Сам го последва, за да вземе уоки-токито от раницата. Погледна разтревожено Норман, когато той изохка при отпускането си върху сламената постеля.

— Погрижи се днес да си пийне повечко — каза Сам на Денал. — Когато приключиш с него, ела при мен. Ще се нуждая от помощта ти при разговорите с местните хора.

Сам отметна рогозката, отдалечи се на няколко крачки и включи уоки-токито. Стрелката на индикатора на батерията бе достигнала червената черта. Без презареждане нямаше да работи още дълго.

— Сам търси базата. Сам търси базата. Приемам.

Отговорът бе почти незабавен:

— Отдавна трябваше да се обадиш, Конклин — каза сърдито Филип. Думите му бяха примесени с пращене.

— Успя ли да откриеш спасители? Норман е ранен и трябва бързо да го евакуираме.

Възбудата в гласа на състудента му не можа да бъде напълно прикрита от радиосмущенията.

— Утре идва чичо ти! Професорът! Веднага тръгва от Куско! Би трябвало утре сутрин да пристигне с хеликоптер и припаси!

Развълнувана, Маги стисна Сам за лакътя.

— Не разговарях лично с него — продължи Филип, — Радиостанцията все още е повредена. Връзката с Куско я осъществихме чрез градчето Вилякуача с помощта на уоки-токитата на едни монаси. Това го разбрах преди час.

Чувствата на Сам бяха смесени. Пристигаше чичо Ханк! И все пак, намръщи се — очакваше помощ не утре, а именно днес. Даваше си сметка, че тази надежда не бе реалистична. Намираха се на стотици километри и от най-примитивните летища. Въпреки всичко натисна копчето за предаване.

— Страхотна новина, Филип! Опитайте се обаче да изпратите този хеликоптер колкото се може по-скоро. Дай зор на чичо Ханк. Ще поддържаме огъня запален цяла нощ, в случай че хеликоптерът пристигне по-рано. Филип, трябва да прекратя връзката. Ще ти се обадя утре по изгрев слънце — завърши Сам, като видя, че индикаторът на батерията започна да примига.

По-голямата част от отговора на Филип бе погълната от радиосмущенията. Дразнещият шум предизвика отново главоболие на Сам. Той изруга и изключи уоки-токито. Надяваше се Филип да е чул последните му думи.

— Значи утре призори — въздъхна Маги с облекчение и извърна поглед към селището. — Много се радвам, че професор Конклин ще бъде отново сред нас.

— Тревожа се за Норман — каза Сам. — Според мен би трябвало да поговорим с шамана Камапак. Трябва да проверим дали инките имат някакъв аналог на аспирин или болкоуспокояващо.

— Норман заспа — каза Денал, който се доближи до тях. Стиснатите му устни обаче продължаваха да изразяват загриженост.

— Решили сме да поговорим с шамана — каза Маги. — Ще ни помогнеш ли, Денал?

Младежът кимна утвърдително и посочи селото. Поколеба се, преди да тръгне, и посочи с поглед къщите.

— Тук нещо не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Не виждам деца — каза Денал и ги погледна.

Маги и Сам се спогледаха и насочиха поглед към селището.

— Не може да няма деца… — започна Сам, но не довърши изречението. Вчера наистина не бяха забелязали никакви деца, когато пристигнаха, но скоро щеше да се стъмни. Празненството протече късно през нощта и тогава отсъствието на деца също не впечатли Сам.

— Прав е — каза Маги. — Поне от час наблюдавам селото и не видях никакви деца.

— Тя е бременна — посочи Сам жената до огнището. — Децата трябва да са някъде наблизо. Може би ги крият от нас.

Маги не бе убедена от думите му.

— Та те ни приеха гостоприемно. Без да ни наглеждат и надзирават.

— Хайде да ги попитаме. — Сам кимна към бременната жена. — Попитай я къде са децата и — каза на Денал, когато отидоха при нея.

Денал се приближи и я заговори. Жената очевидно се чувстваше неловко. Закри корема си с ръка. Бе развълнувана и започна да жестикулира твърде силно.

Сам погледна мястото, което сочеше — съседния вулканичен конус, надвиснал над долината.

— Няма деца — съобщи най-после Денал. — Каза, че децата отиват в ханан пача, в небесата. — И посочи с пръст високия вулкан.

— Да не би да ги използат за жертвоприношения? — запита Маги. Жертвоприношенията на деца не бяха нещо неизвестно в инкската култура. — Та всичките ли деца ще принесат в жертва? Маги отиде при жената. Опита се с жестове да покаже приспиването на младенец.

— Уауас? Уауас? — попита. Това бе инкската дума за бебе. После посочи с пръст големия корем на жената. В очите на жената се появиха последователно изумление и гняв. Притисна корема си с ръка.

— Уака — произнесе твърдо и продължи бързо да говори.

— Уака, светилището — преведе Денал. — Казва, че нейната утроба вече ражда само богове, не деца. От много, много години тук не е имало деца. Всичките отиват в храма.

Жената им обърна гръб и престана да им обръща внимание. Очевидно въпросите им я бяха обидили.

— За какво мислиш, че говори, Сам? — попита Маги.

— Не знам. Струва ми се обаче, че имаме още един повод да си поговорим с шамана — каза Сам и даде знак на Денал и Маги да го последват. — Да отидем при Камапак.

Откриването на шамана се оказа доста трудно. Всички мъже бяха тръгнали на работа в нивите или на лов, а шаманът бе с тях. Денал успя да измъкне някаква информация от селяните, останали в селището. След малко групата на Сам се озова върху пътека в джунглата. Минаха покрай овощни градинки с плодове и авокадо, покрай нива, където зърненото растение киноа се редуваше с царевицата, боба, пиперките и тиквите. Нивите бяха обработвани от мъже и жени. На едно място мъжете използваха ръчните рала „таклас“ за преобръщане на почвата, а жените им помагаха с прости мотики, наречени „лампас“. Маги и Сам бяха много заинтригувани, когато видяха древните инкски сечива в действие.

— Просто не мога да повярвам на очите си — каза Сам за стотен път.

— Оттук. — Денал им даде знак да продължат.

Маги и Сам го последваха, като продължиха да наблюдават селския труд. Влязоха в джунглата и след малко се оказаха в открито пространство. Шаманът бе при група мъже, насекли дърва. Събралите се там инки бяха сякаш братя — всичките яки и мускулести мъже. Шаманът се отличаваше от тях единствено по татуировките си. Камапак първоначално се изненада на идването им, но после се усмихна и им даде знак да се приближат. Заговори ги с бързата си реч.

— Приветства ни — преведе Денал. — Каза, че идваме тъкмо навреме, за да помогнем.

— За какво да му помогнем?

— За пренасянето на дървата. На празненството бяха изгорени много дърва.

— Очевидно няма значение, че сме пратеници на боговете — вметна Сам, все още не успял да се отърве напълно от махмурлука си. — Ще трябва да си изкараме хляба.

Зае място до Камапак. Нарами наръч съчки. Денал застана до него. Маги тръгна пред тях и помогна за разчистването на пътя от камъни.

Шестима мъже се впрегнаха като волове и повлякоха шейната с дървения материал. Транспортирането се оказа по-лесно, отколкото предположи Сам. Един от мъжете му подаде няколко листа кока. Когато се дъвчеха, те неутрализираха ефекта не само от височината, но и от махмурлука. Главоболието на Сам намаля. Замисли се дали листата биха могли да помогнат на Норман.

Почувства се по-добре и заговори шамана. Денал превеждаше. Въпросът на Сам за децата предизвика същата реакция.

— Храмът поема децата, които излизат от утробите на нашите жени. Така се доближават до ханан пача — каза шаманът и кимна по посока на високия вулканичен конус на юг. — Бог Кон благослови нашия народ. Нашите деца сега са негови деца.

Маги и Сам се спогледаха. Кон бе едно от божествата на северните племена. Според епоса водел ожесточени битки с Пачакамак, създателя на света. Кон обаче създал хората.

— Питай го дали можем да видим храма — помоли Сам.

В отговор шаманът присви очи и енергично поклати глава.

— Забранено е.

След този отговор Сам не повдигна отново въпроса. Нищо, че сме пратеници на бога на гръмотевиците. Иляпа май не е на особена почит в местния пантеон. Маги се доближи до Сам и започна да му шепне:

— Денал ни обърна внимание на отсъствието на деца. Сега виждам, че липсва още един елемент на обществото.

— Кой?

— Старците. Възрастните хора. Всички селяни, които видяхме досега, са приблизително на една и съща възраст. Плюс-минус двайсет години.

Сам пребледня, когато осъзна казаното от Маги. Дори и шаманът не изглеждаше много по-възрастен от него.

— Може би имат кратка продължителност на живота — допусна той.

— Животът тук е съвсем изолиран — усъмни се Маги. — Няма и хищници, ако изключим онези същества в пещерите.

Сам се обърна към Камапак и с помощта на Денал го запита защо не вижда стари хора. Отговорът на шамана бе загадъчен.

— Храмът ни храни, а боговете ни закрилят — каза. Изрече това напевно и им стана ясно, че този отговор многократно е повтарян. Когато Маги зададе въпроси за здравеопазването и заболяванията, получи същия отговор.

— Изглежда, че децата, възрастните, слабите и болните отиват все там — каза на Сам.

— Според теб в жертва ли ги принасят?

Тя повдигна рамене.

Сам се замисли над думите и и после се обърна към Денал с намерението да смени темата.

— Опитай се да му опишеш създанията от пещерите.

Момчето се намръщи, уморено от превода, обаче изпълни нареждането на Сам. Лицето на шамана потъмня и той присви вежди. Нареди на индианците, които теглеха шейната, да спрат. После се обърна към Сам с глас, в който имаше и скрита заплаха:

— Не споменавайте тези, които бродят из ука пача, подземния свят. Те са малакуи, духове, и името им не бива да се изрича. — След това даде знак на индианците да потеглят отново.

Сам погледна вулканичната планина на юг.

— Там са небесата, а под нас е адът — каза. — Всички духовни царства на инките са събрани в тази долина. Значи това място е пакарискас, вълшебната връзка.

— Според теб какво означава това?

— Не знам. Ще се радвам обаче да чуя какво мисли чичо Ханк.

Не след дълго достигнаха края на селището. Бе малко след пладне и работниците оставиха дървата и влязоха в селището. Домовете отново се изпълниха с глъчката на бъбрещи щастливи хора. Дори и работниците по нивите се завърнаха за следобедна почивка.

Сам, Маги и Денал се прибраха по квартирите си. Жените, които сутринта готвеха, сега пресипваха печена царевица и яхния в глинени паници. Сам изведнъж почувства, че е много гладен.

— Трябва да събудим Норман — каза Маги. — Добре е да хапне нещо.

— Аз ще го извикам — предложи Денал.

Маги и Сам заеха място до огнището. Огнищата на другите къщи също димяха подобно на малки вулкани. Както повечето инкски селища, и това бе разделено на „айлу“, махали от къщи, принадлежащи на един и същ род. Всеки айлу разполагаше със собствена кухня на открито. Когато времето го позволяваше, инките предпочитаха да се хранят вън от къщи.

Сам получи паница със смачкана варена царевица и малко парче сушено месо от лама. Тъкмо започна да го оглежда, когато се появи Денал. Детското му лице бе много разтревожено.

— Какво има? — попита Маги.

— Няма го — отвърна Денал. — Постелята му беше разхвърляна.

— Разхвърляна? — повтори Сам.

— Да, сякаш се е борил с някого — каза Денал. Бе уплашен. Маги се обърна към Сам.

— Преди да изпадаме в паника, нека първо просто да попитаме какво е станало.

Сам даде знак на Денал да отиде при бременните жени, които разнасяха храната. Денал започна да говори бързо. Една жена му отвърна нещо с усмивка. Когато Денал се завърна при Сам, бе доста уплашен.

— Отвели са Норман в храма.

 

Следобедът Джоан се оказа в компанията на млад монах в една от многото лаборатории под абатството. Абатът изпълни обещанието си и нареди Джоан да бъде третирана като гостенка. Молбата и да се срещне с учените от лабораторния център бе удовлетворена, макар и неохотно. Личното и куче пазач обаче не я изостави. Дори и сега Джоан виждаше Карлос през прозореца на лабораторията. Бе подпрял ръка върху пистолета си. Младият монах на име Антъни се обърна към нея:

— Разбира се, всички ние се придържаме към най-различни теории — поясни на великолепен английски. — Не позволяваме на нашата вяра да пречи на експериментите ни. Абатът казва, че вярата ни трябва да е способна да издържи на изпитанието на науката.

Джоан кимна и се доближи. Бяха застанали пред маса с компютри и монитори. В съседните преградени помещения работеха други учени също в бели престилки. Бяха обаче сами.

Антъни включи един компютър. До лакътя му имаше табла с образци от инкския метал, миниатюрни златни капки в пластмасови съдове. Тя бе разбрала, че лабораторията се опитва да изясни естеството на метала, за да се доближи орденът до крайната му цел — връщането на Христос на Земята. Вече бяха открили методи да го освобождават от примеси, което засилваше чудотворните му свойства.

Джоан огледа един от малките образци. За да провери верността на собствената си теория, щеше да се нуждае от една от тези златни капки. Как да се сдобие с нея? Наблюдаваха я твърде много очи. Джоан стисна юмруци, изпълнена с решителност да успее. Трябваше само да разсее монаха за миг.

— Вече почти приключих — заяви младият монах.

Джоан, също. Надвеси се над рамото му, като надничаше в образците, и притисна силно гръд до тялото му. Спря се на Антъни като гид, тъй като изглеждаше най-млад, едва ли на повече от двайсет години. Избра го обаче и поради друга причина. Когато влезе в лабораторията, видя как очите на младия монах се разшириха от възхищение. Погледът му се плъзна за миг върху гърдите и. В университета тя бе контактувала с твърде много студенти и лесно установяваше кога изпитват интерес не само към учебния процес. Поначало лесно отблъскваше такива погледи, но сега реши да се възползва от вниманието към себе си. Предположи, че този младеж лесно може да бъде разсеян от жена, и сега установи, че не бе сгрешила.

Антъни преглътна и поруменя. Направи опит да се отдръпне от нея. Тя седна на съседния стол и постави ръка върху коляното на младежа.

— Бих се радвала, ако споделите с мен вашата теория, Антъни. Вие сте тук от доста време. Какво мислите за Кръвта на Сатаната? — попита и леко погали коляното му.

Антъни погледна към стъклената преграда, зад която се намираше Карлос. Той нямаше как да види ръката и, скрита между техните тела. Младият монах този път не се отдръпна, но лицето му стана почти лилаво. Застина като статуя.

През целия следобед го бе докосвала уж неволно и бе шепнела различни неща на ухото му. С ласки и молби успя да го накара да и покаже тази последна лаборатория, където се анализираха проби от тайнствения метал. Сега започваше трудната част.

— И така, Антъни, какво представлява според вас този метал?

— Може би наноботи — почти се задави младежът.

— Моля? — каза силно изненадана Джоан. Антъни се поотпусна, тъй като получи възможност да стъпи на твърда почва.

— Някои от нас, по-младите учени, допускаме, че металът всъщност представлява гъсто струпване на наноботи.

— За нанотехнологии ли става дума? — попита Джоан. Бе чела няколко теоретични статии, в които се допускаше възможността от създаване на машини на подклетъчно равнище — наноботи, — способни да обработват материя на молекулярно или дори атомно равнище. В неотдавнашна статия в „Сайънтифик Американ“ прочете, че е направен пръв опит за създаването на такива микроскопични роботи. Спомни си и изображението върху нейния собствен електронен микроскоп. Малките частици бяха навързани помежду си с подобие на кукички. Дали това бяха наистина наноботи? Невъзможно. Младежът очевидно бе чел твърде много научна фантастика.

— Погледнете сама — каза Антъни, зарадван от възможността да има слушатели. Протегна се към подноса и взе една от металните сачми с щипци от неръждаема стомана. Постави го в машината пред него. — Това е електронен кристалограф. Ние го конструирахме. В състояние е да изолира елемент от кристалната структура на метала и да му даде триизмерно изображение. След малко и посочи монитора. Джоан се приближи и извади очилата си. За миг забрави, че трябва да приласкава младия монах. Когато бе поискала Антъни да и покаже метала, нямаше предвид да го види чак толкова отблизо. В нея сега се пробуди ученият.

На екрана се появи релефен бавно въртящ се образ. Джоан го разпозна. Това бе микроскопична частица от метала. Имаше осмоъгълна форма и шест подобни на конци израстъци. Един, отгоре, друг, отдолу, и четири, на равномерни разстояния от центъра му. На края на всеки-израстък имаше четири малки ноктести куки, подобни на ноктите на гълъб.

Антъни посочи екрана с върха на писалката си и се зае да пояснява видяното.

— Що се отнася до неговата форма и структура, удивително прилича на един хипотетичен нанобот, описан от Ерик Дрекслер в неговата книга „Машини на съзиданието“. Той оценява молекулярните машини в два аспекта, като компютър и като конструктор. Смята, че имат мозъци и мускули. Централната осмоъгълна частица е централният компютър, програмираният мозък. Обкръжен е от шест възела, или конструктора, които командват ръцете. Става дума за тези кукички. Дрекслер ги нарече молекулярни настройчици.

— Според вас това нещо може ли наистина да манипулира материя на молекулярно равнище? — усъмни се Джоан.

— Защо не? Та ние в телата си имаме ензими, които функционират като природни, органични наноботи. Или вземете например митохондриите в клетките ни. Тези органели са просто микроскопични енергостанции, манипулиращи материя на атомно равнище с цел да произвеждат енергия за нашите клетки. Дори и хилядите вируси са молекулярни машини. Както вече видяхте, майката природа успя в това начинание. Наноботите съществуват.

Джоан бавно поклати глава и погледна отново екрана.

— Това нещо много прилича на вирус — сподели тя. Под електронния микроскоп бе виждала увеличени изображения на нападащи вирусофаги. Приличаха на лунни модули, кацащи върху клетъчни мембрани. Повече наподобяваха машини, отколкото живи организми. Видяното на екрана и напомни тези вируси.

— Какво казахте? — попита Антъни.

— Просто разсъждавах на глас. Прав сте. Дори прионите, които причиняват болестта луда крава, биха могли да се възприемат като наноботи. Те манипулират ДНК на молекулярно равнище.

— Точно така! Органични наноботи! — потвърди той възбудено. Посочи отново екрана. — Някои от нас смятаме, че тези са може би първите открити неорганични наноботи.

Джоан се намръщи. Може би беше прав. Защо обаче съществуваха? Каква бе тяхната цел? Спомни си предупреждението на отец Франсиско де Алмагро върху разпятието. Той бе изразил страх от някакъв „мор“, свързан с метала. Дали монахът бе прав? Много от естествените „органични“ наноботи, които тя спомена, вирусите и прионите, причиняваха заболявания. Реши, че след време щеше да и бъде по силите да разгадае тайната. Особено с помощта на тази апаратура, каза си, като огледа още веднъж лабораторията.

Първо обаче трябваше да направи един опит. Преди да се занимаваш с болестотворни носители, добре е да знаеш как да ги стерилизираш. Покойният отец бе намекнал за това в посланието си — „Прометей е нашето спасение“. Прометей, носителят на огъня. Дали отговорът се криеше в това? Огънят открай време бе чудесен стерилизатор. Джоан си спомни извода на металоведа Дейл Къркпатрик. Той бе забелязал, че веществото оползотворява енергията с висока ефективност. Какво обаче щеше да се случи, ако металът получеше прекалено много топлина? От пламък например?

За да провери истинността на теорията си, Джоан трябваше да открадне проба от метала. Стрелна с поглед брат Карлос. Копоят изглеждаше отегчен. Очевидно изпитваше твърде голямо доверие в защитните способности на абатството, за да се плаши от една жена.

Джоан небрежно свали очилата си и се притисна по-плътно към Антъни, когато той посягаше към една писалка. Младежът се смути от допира и отдръпна ръката си. Неволно бутна очилата на Джоан. Тя ги изпусна така, че да паднат върху таблата със скъпоценни образци. Върху бюрото, подобно на разпилени топчета, се затъркаляха малки златни капчици.

— Извинявайте, трябваше да бъда по-внимателен — каза Антъни.

— Няма нищо. Всичко е наред — успокои го Джоан и бързо взе две търкалящи се капчици. Други паднаха на земята. Дойдоха лаборанти, за да помогнат на Антъни да ги събере. Джоан се отдръпна назад.

— Какво става тук? — попита внезапно появилият се Карлос с пистолет в ръка.

Джоан бързо прибра с едната си ръка капчиците в джоба си, а с другата посочи пода.

— Стана това, че дори и тази благословена лаборатория не може да избегне третия закон на Мърфи?

— Какъв е този закон? — попита Карлос.

— Според него винаги стават неприятности. — отвърна му невинно Джоан.

Карлос се намръщи и я хвана за лакътя.

— И без това вече прекарахте доста време тук. Да вървим!

Тя не възрази. Бе получила това, което търсеше, че и повече.

Коленичил, Антъни и махна с ръка за сбогом. Тя му отвърна усмихнато със същото. Младежът заслужаваше поне това.

Карлос бързо я поведе из подземния лабиринт. На нея и се стори резонно потомците на испанската инквизиция да се настанят в камерите за мъчения на инките. Замисли се дали това не бе направено нарочно — едни мъчители да заемат мястото на други. След малко се оказа пред вратата на килията си. Карлос и даде знак да влезе. Джоан за миг се поколеба и го заговори.

— Дали имате цигара? — Не пушеше, но той не знаеше това. — От два дни не съм пушила и това много ме измъчва.

— Абатът забранява да се пуши в абатството.

— Но той не е тук, нали?

На устните на Карлос се появи усмивка. Огледа се и след миг в ръката му се появи кутия цигари. Между тайните пушачи съществуваше солидарност. Извади две цигари и и ги подаде.

— Заповядайте. Тя прибра едната цигара в джоба си и захапа другата.

— Имате ли огънче?

Той бръкна в джоба си, извади запалка и я поднесе към цигарата и.

— Благодаря — промълви тя.

Даде и знак да се прибере в килията си. Джоан отвори вратата и влезе вътре.

— Цигарите са вредни за здравето — промърмори Карлос и заключи вратата. Изчака стъпките му да затихнат, облегна се върху вратата и въздъхна силно. Изпусна дима и едва не се закашля. Бе успяла. Наслади се на успеха си за кратко, след това се отдалечи от вратата и се зае с работа. Съществуваше възможност да се установи недостиг на образци. Отиде до малката маса и седна. Взе цигарата и внимателно я положи на ръба и. Съобрази, че в килията може да има скрити камери, и разстели върху нея няколкото статии за нанотехнологии, които и бе дал младият монах. Докато ги разстилаше, едно подчертано изречение привлече вниманието и.

„Стигнахме до извода, че всяка конкретна частица от метала би могла в действителност да представлява микроскопично производствено средство. Това обаче поставя два въпроса. С каква цел е било създадено? Кой го е програмирал?“

Джоан леко се повдигна, размишлявайки върху последните два въпроса. Нанотехнология? Отново си представи кристалната форма на нанобота и ноктестите му крайници. Ако младият учен бе прав, какво, по дяволите, бе предназначението на този странен метал? Дали отец Де Алмагро бе открил отговора? Защо този отговор го бе ужасил?

Надвеси се над масата, за да укрие придобивките си, и извади една от двете златисти капчици. Независимо от отговора едно нещо вече знаеше с положителност: металът бе ужасил мумифицирания отец и той бе подсказал начина да се унищожи.

Джоан изтърколи златната капка по повърхността на дъбовата маса. Стопленият метал се бе размекнал, така че трябваше да борави с него внимателно. Загреба малка частица с върха на химикалката си и я нанесе върху масата. Трябваше да бъде пестелива. Пробата бе голяма колкото малка мравка. След това взе цигарата, изтръска пепелта и насочи горящия и край към метала. Добре, отче Де Алмагро, да видим дали нашият Прометей ще ни спаси. Облиза устни и докосна веществото.

Реакцията не бе шумна, прозвуча като изкашляне, но резултатът бе впечатляващ. Ръката на Джоан бе повдигната нагоре. Цигарата излетя от пръстите и. Замириса на горено дърво. Удивената и въздишка бе по-шумна от взрива. В дъбовата маса бе пробита дупка.

— Боже мой! — възкликна тя и се зарадва, че не бе направила експеримента с цялата метална капка. Навярно щеше да взриви не само масата, но и стената до нея. Лицето и придоби загрижено изражение.

Погледна вратата и зачака шум от стъпки. Никой не я бе чул. Изправи се и отиде до вратата. Нямаше никого. Върна се и се замисли. Огледа още веднъж останалите златни капки, претегли ги с ръка и направи няколко изчисления. Трябваше да уведоми Хенри за откритието си.

Дали обаче разполагаше с достатъчно избухлив метал, за да си проправи път към свободата? Вероятно не… Трябваше да изчака подходящия момент.

Да бъде не по-малко търпелива от отец Де Алмагро. На него му бяха необходими петстотин години, за да предаде посланието си. Джоан погледна още веднъж димящата дупка в масата. Посланието бе намерило своя адресат.

 

На залез слънце Хенри изчака огромният хеликоптер да презареди на летището в джунглата. Шестимата души от екипажа, служители на абата, пълнеха товарния отсек. Хенри бе застанал встрани, в самия край на изоставеното летище. Върху мръсната писта бяха разпилени празни кутии от масло и какво ли още не. Наблизо, под покрива на дървена барака, абат Руис, без расо и облечен в кафяво сафари, обсъждаше оживено нещо с механика — чилиец с хитро лице. Вероятно ставаше дума за цената на горивото.

Хенри им даде гръб. От лявата му страна двама въоръжени служители на абата го охраняваха. Очевидно бяха решили да не позволят на шейсетгодишния професор да се укрие в джунглата. Охраната обаче бе излишна. Хенри чудесно знаеше, че ако успее да я разоръжи, нямаше да оцелее в тази джунгла, дори и да навлезеше само на десет крачки в нея.

Недалеч в гората проблесна метал. Скрити от погледа му партизани се грижеха за инвестицията си. Жалкото летище очевидно бе база за търговци на наркотици и оръжие. До бараките имаше няколко каси с руска водка. Това е черноборсаджийеко средище, реши Хенри. Бе се примирил със съдбата си. Пътували бяха цял следобед от Куско до това тайно летище. Оттам по негова преценка щяха да летят още четири часа, за да презаредят на някое тайно летище до Мачу Пикчу, а след още три или четири часа щяха да достигнат развалините. Щяха да пристигнат там утре по изгрев слънце. Дотогава трябваше да открие начин да провали намеренията на абата.

Спомни си за краткия си контакт с Филип Сайкс. Студентът очевидно почувства облекчение от този разговор, но в гласа му се таеше и страх. Хенри се прокле за това, че бе натикал в цялата тази история не само племенника си, но и другите студенти. Трябваше да открие начин да ги защити. Как обаче? Чу глас откъм хеликоптера. Резервоарите бяха заредени.

— Готово! — изкрещя абат Руис с глас, който надви шума на моторите. После подаде пачка с банкноти на чилиеца. Очевидно бяха се договорили за цената.

Оставени до хеликоптера, няколко сандъка с минно и взривно оборудване трябваше да бъдат натоварени. Хенри забеляза четири сандъка с надписи на кирилица. Очевидно ставаше дума за руска контрабанда: гранати, автомати „Калашников АК 47“ и пластичен взрив. Прекалено много въоръжение за един археологически екип, помисли си мрачно Хенри.

Абатът даде знак на пазачите на Хенри да го доведат до хеликоптера. Хенри не хранеше илюзии. Знаеше, че го възприемат просто като част от екипировката. Като нещо, което щеше да бъде захвърлено след използване. След като абатът получеше това, което искаше, вероятно Хенри щеше да свърши като доктор Къркпатрик в университета „Джон Хопкинс“. Паднал по лице и с куршум в главата. Такава съдба очакваше и Джоан, и студентите.

Знаеше, че не трябва да оказва съпротива. Докато Джоан беше в плен, той щеше да чака и да бъде нащрек. Като вървеше по мръсната писта, спомни си последния момент, в който бяха заедно. Уханието на косите и и допира с нейната кожа, докато тя шепнеше на ухото му, топлината на нейния дъх до шията си. Дланите му овлажняха, когато си помисли за опасността, на която бе изложена. Не биваше да и се случи нищо лошо. Нито сега, нито после. Трябваше да открие начин да я освободи. Абат Руис широко се усмихна, когато Хенри стигна до хеликоптера.

— Тръгваме, професор Конклин! — извика и влезе в кабината. — Отиваме при вашите развалини!

Веселото му настроение не се хареса на Хенри. Един пазач го сръга и му напомни, че трябва да се качи. Хенри зае седалката до абата и пристегна ремъците.

Абатът, привел се напред, обясняваше нещо на пилотите. Главите им почти се допираха. Пилотът посочи радиостанцията. Когато Руис се обърна отново към Хенри, усмивката от лицето му бе изчезнала.

— Там май има някакви неприятности — каза.

— За какво говорите? — попита Хенри с разтуптяно сърце.

— Племенникът ви е установил кратък контакт със студента, който е при развалините. Изглежда, че фотографът от „Нешънъл Джиографик“ е забъркал някаква каша.

Хенри си спомни това, което Филип му разказа за раната на Норман. Не можа да разговаря дълго с Филип. Успя само да разбере, че фотографът е ранен и се нуждае от медицинска помощ.

— Какво се е случило? — попита.

Абатът стана от мястото си.

— Планът се променя — каза с мрачно лице. — Ще трябва да взема още гориво, за да отлетим направо към развалините. Няма да има друго междинно кацане.

— Защо? — попита Хенри и стисна Руис за ръката. Един от пазачите отмести ръката на Хенри и освободи абата. Той обаче отговори на въпроса му.

— Вашият племенник се бои, че инките се гласят да използват фотографа за жертвоприношение.

Хенри бе изненадан. Абатът го потупа по коляното.

— Не се безпокойте, професор Конклин. Може и да не успеем да избавим фотографа, но ще пристигнем там, преди да избият останалите — каза едрият мъж. После се приведе, притиснал шапка върху главата си, и слезе от хеликоптера. Хенри се отпусна отново на седалката и сви юмруци.

Кръвни ритуали. Досега не се бе замислял върху това, но след като познаваше религиозните церемонии на инките, редно бе да се сети. Сам и приятелите му се бяха оказали притиснати от две страни от кръвожадни врагове: от възпитаниците на испанската инквизиция и от войните на изгубено инкско племе.

От прозореца Хенри видя как абатът даде знак на пилота с вдигнат нагоре палец. Хора на партизаните изтърколиха още два варела с бензин към хеликоптера. Присви очи и реши, че тази промяна на плановете на абата не е обусловена от алтруизъм. Очевидно грижата му бе не да спаси живота на студентите, а това, което подозираше, че може да открие там. Ако Сам и другарите му загинеха, тайната на жилата можеше повторно да се изгуби отново за векове. Абат Руис бе решил да не рискува. Чилиецът, вече усмихнат, пое още две пачки с банкноти. Хенри усети удар и чу стържещ звук. Бяха натоварили двата резервни варела. Абатът се затича към хеликоптера. Хенри отпусна глава върху седалката и тихо изстена. Времето изтичаше. За всички.

 

Маги наблюдаваше как Сам се движи напред-назад из каменната стая, досущ като бик, очакващ излизане на арената. Бе стиснал каубойската си шапка в побеляла от напрежение ръка и от време на време я удряше в бедрото си. Облече отново своите дрехи, вече изпрани и изсъхнали. Маги предположи, че това преобличане бе израз на гнева, който Сам изпитваше към инките. Маги и Денал обаче останаха облечени с инкски дрехи, за да не обидят домакините си.

Сам се бе опитвал целия следобед да убеди шамана да ги допусне в храма или да пусне Норман оттам. Камапак му отговаряше все по един и същ начин. Сам вече можеше да го преведе сам — „забранено е“. Тъй като не знаеха къде се намира този свещен храм, нямаха представа и как да избавят Норман. Падината обхващаше около хиляда акра. Зависеха изцяло от инките.

— Свързах се с Филип и му обясних обстановката — каза Сам бързо и задъхано. — Той обаче с нищо не може да ни помогне.

— Успокой се, Сам! — Маги го докосна по ръката. Погледът на Сам издаваше, че изпитва чувство на безсилие и вина.

— Аз съм виновен. Не трябваше да го оставям сам. Как можах да допусна такова нещо?

— Те ни възприеха като членове на племето и ни оказаха топъл прием. Кой можеше да допусне такова нещо?

— Все пак трябваше да взема предпазни мерки. Първо, Ралф, сега и Норман… Само ако се бях сетил да…

— Какво? — попита Маги и този път стисна ръката на Сам в желязна хватка. Искаше да го накара да я изслуша. От самобичуването му нямаше никаква полза. — Какво можеше да направиш, Сам? Да не би да мислиш, че си могъл да попречиш на инките да отведат Норман? Ако бе оказал съпротива, сигурно щяха да избият всички ни.

— Тогава какво да правим? Да изчакаме да започнат да ни прибират един по един ли?

— Ще използваме главите си, това ще направим. Трябва да разсъждаваме правилно — каза Маги. Пусна ръката на Сам, като се надяваше, че той ще я изслуша. — Не вярвам да отведат и нас. Норман бе ранен и заради това го отведоха в храма. Ние не сме ранени.

— Може и да си права — отвърна Сам и погледна Денал, застанал на пост до вратата. — Ами с него какво ще правим? Те отвеждат и деца.

— Денал е минал пубертета. За инките той е пълнолетен. Не вярвам да е застрашен.

— Ти обаче забеляза ли как го гледат, когато минава покрай тях? Сякаш проявяват едновременно любопитство и обърканост.

И страх, помисли си Маги. Реши обаче да не споделя това със Сам.

— Приближават се хора — обади се Денал откъм вратата.

Маги също ги чу. Тези хора не се криеха. Чуваше се бъбренето на много възбудени гласове. Някои пееха.

— Какво става? — обърна се Сам към Денал.

Денал повдигна рамене, но Маги забеляза, че ръката, с която придържаше тръстиковата рогозка, трепна. Сам положи ръка на рамото на момчето, за да го успокои, а с другата взе карабината. Вече въоръжен, отдръпна завесата. Излезе навън. Имаше решителен вид.

Маги побърза да се присъедини към тях. Не искаше Сам да направи нещо необмислено.

Слънцето бе залязло. Нощта бе обхванала цялото селище, докато обсъждаха съдбата на Норман. В къщите бяха запалени факли, които засветиха като звезди. Пълната луна над главите им бе единственият друг източник на осветление.

Съседният площад започна постепенно да се изпълва с инки. Някои бяха с факли, а други носеха кремъци и ги удряха един о друг, с което произвеждаха искрици, наподобяващи светулки. Отново се чу ритмично барабанене и няколко инкски жени започнаха да танцуват. Туниките се виеха около краката им. В центъра на площада изведнъж пламна огън.

— Още едно празненство — каза Маги.

Един от мъжете с кремъците се доближи до тях и ги дари с белозъба усмивка. Започна да удря кремъците в такта на барабаните. Разнесе се и звукът на флейти и тръби.

— Докарват го като Четвърти юли — промърмори Сам.

— Определено са решили отново да празнуват нещо — съгласи се Маги. — Какво обаче?

От шокираното изражение на Сам съжали, че бе произнесла последните думи. Приближи се до него, тъй като знаеше какво мисли. Маги също бе изучавала културата на инките. След кърваво жертвоприношение винаги следваше празненство. Поднасянето на човешки жертви бе причина за радост.

— Не знаем дали това има нещо общо с Норман — разсъждаваше Маги.

— Не знаем и дали няма — изръмжа Сам.

Денал, който не се бе отдалечил от вратата, внезапно пристъпи крачка напред.

— Погледнете! — каза.

Хората, изпълващи площада, започнаха да се разпръсват при появата на една самотна фигура, облечена в жълта дреха и черно наметало, закопчано на рамото. Човекът бе леко замаян и се клатушкаше като пиян.

— Това е Норман! — извика удивено Сам.

— Той е, за Бога! — въздъхна Маги и стисна Сам за рамото.

Двамата се спогледаха, преди да се затичат към Норман. Оживлението около тях нарасна. Музиката и песните станаха по-шумни, танците — по-бурни. Преди да стигнат до Норман, пътят им бе препречен от Камапак. На светлината на огньовете татуировките на шамана приличаха на паяжини. Представляваха абстрактни символи на властта и странни пернати дракони… Сам се опита да се прицели в него с пушката си, но Маги му попречи.

— Първо го изслушай.

Шаманът започна да говори с тържествен глас, а Денал — да превежда.

— Твоят приятел бе възприет като достоен мъж от боговете на ханан пача. Сега вече е „айлу“, член на племето на Сапа Инка.

— На кого? На Сапа Инка ли? — попита Маги, без да отдръпва ръка от пушката на Сам.

Шаманът обаче вече се отдалечаваше, след като им даде знак да отидат при Норман. Фотографът най-после ги забеляза. Махна им вяло с ръка и се затътри към тях. Лицето му бе бледо. Не пепеляво, като на жертва на болест или треска, а именно бледо, като на шокиран човек. Сам бързо отиде при него. Маги и Денал останаха при шамана. Камапак наблюдаваше срещата им с нескривано удоволствие. С помощта на Денал Маги повтори въпроса си:

— Кой Сапа Инка? — Не бе допускала, че това малко селце може да има за вожд изтъкната личност, да не говорим за някого от легендарните божествени владетели на инките. — Кой е вашият Сапа Инка?

Шаманът се намръщи, когато Денал преведе думите и, и произнесе отговора си бавно. Момчето го изчакваше търпеливо.

— Той каза, че вече ви е съобщил името на Сапа Инка. Инкари. Живее в Храма на слънцето.

— Инкари? — Маги си спомни за обезглавения крал. Присви вежди от почуда. Разговорът им бе прекъснат от появяването на Сам и Норман.

— Няма да повярваш — каза Сам и кимна към Норман. — Покажи и.

Норман отметна своето наметало и оголи коляното си. Маги се наведе към него, но не видя нищо обезпокояващо.

— Не виждам какво… — започна и изведнъж и просветна. Видяното я шокира като гмуркане в ледена вода в горещ ден. — Света Дево!

Коляното на Норман бе излекувано. Всъщност щеше да бъде неточно да се каже, че е излекувано. Нямаше и следа от раната от куршум. Нямаше разкъсвания и белези. Все едно, че въобще не е бил раняван.

— Дори и това обаче не е най-изумителното — каза Норман на Маги и Сам.

— Кое тогава? — попита тексасецът. Норман вдигна ръце към лицето си. — Очите ми — каза.

— Какво е станало с очите ти? — попита Маги. Забеляза, че фотографът вече не носеше вечните си очила с дебели стъкла. — Мога да виждам без очила. Зрението ми е съвършено — отвърна Норман и огледа площада.

Тъкмо студентите да реагират, Камапак вдигна ръце и проговори. Думите му, които се отразиха от каменните стени и изпълниха площада, бяха отправени не само към тях, а и към цялото събрало се там инкско племе.

— Какво каза? — обърна се Сам към Денал и прибра пушката си. Преди момчето да отговори, Норман го изпревари:

— Тази нощ, когато луната достигне зенита, ще се появи Сапа Инка. След дълги векове отсъствие той ще слезе от златния си трон и ще навести народа си. Камапак посочи групата студенти. Норман продължи, вече с известно удивление: — Това е бъдещето на нашето племе. Те ще отведат Инкари в кай пача, в средния свят. Кралството на инките ще се възроди.

Насъбралите се инки посрещнаха тези думи с овации.

Единствено студентската група остана безмълвна. Сам бе зинал от удивление, а и Маги също не знаеше какво да каже. Как Норман разбра какво е казал шаманът? Денал се приближи до Маги, без да отмества уплашен поглед от Норман. Фотографът вдигна рамене.

— Не очаквайте да ви дам обяснение, приятели. По испански ме скъсаха още в първи курс.

Докато празненството продължаваше, Сам и Норман седнаха на стълбището пред площада. Сам търсеше отговорите.

— Кажи какво ти се случи. Какво представлява Храма на слънцето?

Норман поклати глава и прокара пръст по коляното си.

— Не знам.

— Как така не знаеш? — попита Маги. И тя се бе разположила близо до Норман, докато Денал бе седнал на едно по-ниско стъпало и наблюдаваше празненството. Момчето допушваше една от последните си скъпоценни цигари. При всяко дръпване върхът и се разгаряше като факел. След преживения ужас Сам не смееше да го укори за този му единствен порок.

— Как изглеждаше Храма? — продължи да настоява Маги.

— Там е работата, че просто не знам — отвърна Норман с тревожен и сърдит глас.

— Какво знаеш в такъв случай? — попита Сам.

Норман се извърна встрани и лицето му се освети от светлината на пламъците.

— Спомням си, че ме измъкнаха от леглото ми. Опитах се да окажа съпротива, обаче бях твърде слаб и само успях да сритам един-два пъти нападателите си. След това двама войници ме повлякоха не особено деликатно по пътека, водеща на юг. След четирийсет и пет минути достигнахме южната стена на конуса и другият голям вулкан надвисна над нас. Пътеката стана стръмна и изведнъж видях тъмен процеп в скалната повърхност. Това бе тунел в склона на вулкана.

— Накъде водеше? — попита Сам и се опита да погледне Норман в очите.

— Не знам, обаче в дъното му се виждаше светлина, в това съм сигурен.

— Може би има връзка с другия вулкан — изказа предположение Маги. — Може би е пътека към ханан пача на инките. — Какво друго си спомняш? — продължи Сам.

Норман бавно поклати глава.

— Спомням си, че навлязохме доста навътре в тунела, докато достигнахме една странична пещера. Там се виждаше светлината на факли. Когато се приближихме до нея, оттам излезе човек, който поздрави тези, които ме отвлякоха, с повдигане на жезъл — завърши фотографът и се намръщи.

— А след това?

— След това вече не помня нищо. Следващото нещо, което си спомням, е, че ме изведоха от тунела и че лъчите на залязващото слънце ме заслепиха. И че бях облечен в това. — Норман докосна туниката си.

Маги се отпусна на стълбите и се опита да си обясни разказа на Норман.

— Отгоре на всичко започна да разбираш езика на инките. Може би са те подложили на хипноза и заради това ти се губи време. Обаче лечението, имам предвид коляното и очите, е нещо напълно недостижимо за медицината на Запада. Бих казала, че е магическо.

— Не вярвам в чудеса — намръщи се Сам. — Съществува някакво обяснение и то се намира в този храм. Норман, ти спомняш ли си пътя дотам?

— Струва ми се, че да — отвърна Норман след малко. — Пътеката бе добре видима и освен това на всеки стотина метра бяха забучени каменни стълбове като пътни знаци. Тогава войниците спираха, произнасяха тихо няколко думи и после продължаваха.

— Това са молитвени тотеми — обясни Сам. Придоби известна увереност, че при необходимост би могъл да открие Храма на слънцето. Реши, че засега ще трябва да се задоволи с това. Утре ще пристигне чичо Ханк и той ще остави разгадаването на тези странни мистерии на него. Колкото и напрегнато да премина денят, Сам почувства облекчение, че Норман бе излекуван, нямаше значение как.

Междувременно на площада шумът на барабаните постепенно стихна и танцуващите забавиха стъпки и спряха. Една жена се изкачи на каменен пиедестал и започна да пее нежно. Гласът и се разнесе из нощта. Не след дълго тълпата поде песента и звукът от стотици гласове се понесе към среднощното небе. Застанал до тях, Денал също се включи в пеенето. Макар че никой не преведе текста, Сам усети в песента смес от радост и почитание, почти като в християнско песнопение.

Продължаваше да размишлява над думите на Маги. Вълшебства. Дали пък инките не бяха открили някакъв чудотворен лечебен извор? Сети се за митическия извор на младостта на Понсе де Леон. Устата на Сам пресъхна при мисълта, че може да попадне на такова откритие.

Докато слушаше хоровото пеене, огледа площада. Отново се удиви на отсъствието на деца. Нямаше нито младенци, взети на ръце, нито малки дечица, държащи се за фустите на майките си. Сред младите мъже и жени не съзря никакви възрастни хора. Лицата, пеещи към луната, изгряла над тях, бяха почти на една и съща възраст.

Кои бяха тези хора? Какво бяха открили? По гърба на Сам полазиха студени тръпки, които нямаха нищо общо с вечерния хлад.

Най-после на площада настъпи безмълвие. Сам отмести поглед към южната му част, тъй като хората там започнаха да падат на колене. Дребната жена, която бе дала начало на песента, слезе от пиедестала и също коленичи. Скоро на площада остана изправена единствено една самотна фигура. Неподвижната фигура на човек, твърде висок за инка — имаше ръст от около метър и деветдесет. Държеше в ръка жезъл със символа на слънцето на върха.

— Навярно това е Сапа Инка — прошепна Маги на спътниците си и им даде знак също да коленичат.

Сам коленичи, за да не обижда вожда. Всякаква възможна помощ щеше да зависи от доброжелателността на този човек. Мъжът бавно закрачи из тълпата. При преминаването му мъжете и жените докосваха чела в камъните. Никой не промълви и думица. Макар да не бе возен на обичайната златна носилка на Сапа Инка, този мъж имаше всички царствени регалии: короната „ляуте“ от преплетени папагалски пера и вълната на викуня и дълга роба от скъпия плат „кумби“, украсена с везмо от злато и сребро. В дясната си ръка държеше жезъл, висок колкото самия него и украсен на върха със златен символ на слънцето с размерите на човешка длан.

— Сега си спомням, че в тунела видях именно този жезъл — каза Норман. Сам погледна фотографа и видя, че е нервен и уплашен. Докосна го по рамото, за да го успокои.

Когато кралят приближи, Сам започна да изучава чертите на лицето му. Бе типичен инка: тъмна кожа, широки скули, плътни волеви устни и пронизващи тъмни очи. На двете му уши имаше обици от злато, представляващи умалени копия на слънчевия диск върху жезъла.

Сапа Инка спря на три метра от коленичилата тройка. Сам кимна в знак на уважение. Не бе прието да се гледат в очите инкските владетели. Те бяха деца на слънцето и човек не трябваше да ги гледа, както не трябва да се гледа самото слънце, заслепяващо със своята яркост. Въпреки това Сам отказа да докосне с чело камъните на площада.

Инкският крал не даде вид да е обиден от това. Изражението му бе строго, но не и враждебно. С поглед, изпълнен с нескривано любопитство, направи крачка към тях. Лицето му, дотогава в сянка, сега бе ярко осветено от светлината на близък факел и придоби цвета на кована мед. Маги ахна от изненада. Сам се учуди от реакцията и и също погледна човека в лицето.

— За Бога… — Бе изумен от видяното. От това разстояние нямаше как да не забележи сходството особено след като факелът къпеше лицето на вожда в златна светлина. Всички вече бяха видели този човек. Лицето му бе лицето на двете златни фигури от пещерите — на идола в естествен ръст, пазещ стаята с капаните, и на великанската статуя в центъра на некропола.

Сапа Инка направи още една крачка. След като светлината се отмести от лицето му, отново стана човек. Изгледа ги в продължение на няколко мига. През това време площадът бе затихнал като гробница. Накрая мъжът повдигна жезъла си и ги приветства.

— Аз съм Инка Инкари — каза им на английски с дрезгав и гърлен глас. — Добре дошли. Нека Инти ви опази със светлината си.

Сам остана на колене. Бе твърде изумен от чутото, за да помръдне.

Кралят удари два пъти по камъка с жезъла си и го вдигна високо. При този жест всички присъстващи нададоха радостни възгласи. Мъжете и жените се изправиха, барабаните затрещяха и звуците на флейтите и малките барабани също не закъсняха.

Сапа Инка не обърна внимание на това оживление и отпусна жезъла.

От тълпата, подобно танцуващ призрак, се яви Камапак. Лицето на шамана сияеше от благоговение. Татуировките му едва ли не започнаха да светят.

— Qoylluppaj Inkanq Inti Yayanchis — изрече, поклони се ниско и продължи да говори. Дори без превод стана ясно, че Камапак си изпросваше някаква милост от краля.

След като шаманът приключи, Сапа Инка го удостои с кратък отговор и с ръка му даде знак да се махне. Усмивката на шамана стана още по-широка, тъй като очевидно молбата му бе удовлетворена, и се отдалечи. Кралят кимна делово на групата на Сам, като задържа поглед малко по-дълго единствено върху Денал. После се обърна и последва шамана, тръгнал към тълпата от празнуващи хора.

— Струва ми се, че издържахме проверката за годност — каза Сам, като възвърна нормалното си дишане.

— И ни беше казано да застанем в стойка „свободно“ — добави Маги.

— Какво си казаха? — обърна се Сам към Норман.

— Камапак искаше да разговаря насаме с краля — каза фотографът, като присви очи — за нас.

— За нас, в какъв смисъл? — смръщи вежди Сам.

— За нашето бъдеще тук.

На Сам това не му хареса. Видя как кралят и шаманът прекосиха площада и се запътиха към голямо двуетажно здание от лявата му страна.

— Какво ще кажеш за Сапа Инка? — обърна се към Маги.

— Очевидно е имал някакъв допир с външния свят. Понаучил е малко английски. Обърна ли внимание на лицето му? Навярно е пряк потомък на краля, изобразен на статуите.

— Приликата не ме учудва — каза Сам. — Тук живеят в затворен генен пул, така че никой не е разреждал кръвта на инките.

— Поне до нашето пристигане — отбеляза Норман.

Сам не обърна внимание на думите му.

— Защо обаче каза, че е митическият Инкари?

Маги поклати глава в недоумение.

— Кой е този Инкари? — попита Норман.

Маги набързо му разказа историята за обезглавения крал и за пророчеството как щял да възвърне славата на инките.

— Един вид, Второ пришествие — каза Норман.

— Точно така — потвърди Маги. — Това е ново свидетелство за християнско влияние. Ново доказателство за някакво западно присъствие тук.

— Щом са напускали долината, защо продължават да се крият? — попита Сам. Маги махна с ръка към Норман.

— Защото тук очевидно са открили нещо, свързано с живота им. Нещо, което им помага и лекува. Вулканичен извор или нещо подобно. Може би го охраняват.

Сам погледна Норман, а после отмести отново поглед към инкския крал, който влезе в дома заедно с Камапак. Всички загадки започваха и свършваха в Храма. Дано Норман успееше да си спомни какво бе се случило с него…

— Би ми било любопитно да присъствам на разговора им — промърмори Маги. Норман с кимване се съгласи с нея.

— А защо не го направим? — предложи Сам.

— Как? — попита Маги.

— Защо да не ги подслушаме? Нямат стъкла на прозорците. Норман разбира езика им. Кой може да ни попречи?

— Не знам кой — замисли се Норман. — Може би група мъже с копия.

— Не трябва да вършим нищо, което да предизвика недоверие към нас — предупреди Маги.

Сам обаче продължи да упорства. След като цял ден се бе тревожил за съдбата на Норман, не искаше повече да работи на тъмно.

— Ако шаманът и кралят обсъждат нашата съдба, искам да знам решението им — заяви той и взе пушката си.

— Трябва да обмислим тази идея — настоя Маги и докосна ръката му.

Сам се отдръпна от нея.

— Какво ще кажеш, Норман? — обърна се към фотографа. — Или предпочиташ да те закарат до олтара насила? Самият аз нямам желание да се женя.

— Добре. Щом поставяш нещата по този начин… — каза Норман.

Маги бе поруменяла от гняв.

— Не бива да постъпваме по такъв начин. Това е глупаво и освен това поставя под заплаха живота на всички ни. Сам също се разгневи.

— Това е за предпочитане, отколкото да се скриеш в някоя дупка — каза сърдито — и да се молиш на Бога да не те убият.

Шокирана, Маги се отдръпна от него и го погледна с болка в лицето.

— Мръсно копеле…

Сам внезапно съобрази, че Маги възприе думите му като намек за нейното преживяване в Ирландия; че се стреми да обори аргументите и за душевната и травма.

— Маг, съвсем нямах това предвид — опита се да обясни.

Маги дръпна Денал към себе си и обърна гръб на Сам.

— Пази се да не те убият — каза мимоходом на Норман и се отправи към района на къщите.

— Сам, трябва наистина да внимаваш какво говориш — смъмри го Норман. — Нищо чудно, че и ти, и чичо ти сте ергени.

— Не исках да каже, че…

— Разбирам те напълно, но все пак следващия път ще трябва да си мериш думите — каза Норман и го поведе към периферията на площада. — Хайде, Джеймс Бонд, да вървим.

Сам проследи с поглед как Маги се прибра в колибата, а после последва Норман. Сърцето му, което допреди малко гореше, сега се бе превърнало в купчинка пепел.

— Голям глупак съм.

— Това е безспорно — потвърди Норман.

Сам изръмжа недоволно и намести периферията на каубойската си шапка. Тръгна с бърза и сърдита крачка и задмина Норман.

— Да вървим.

Докато местните хора празнуваха, двамата достигнаха двуетажната сграда. Очевидно бе домът на „капак“, инкски благородник. Прозорците и вратата бяха украсени със сребро. От прозорците се виждаше светлината на запалено огнище и се разнасяха тихи звуци.

Сам се озърна, за да провери дали някой не ги е забелязал и задърпа Норман към тясната алея зад дома. Наложи им се да се движат един зад друг. Начело тръгна Сам. Видяха, че в двор, заграден с ограда, достигаща до раменете им, е накладен огън. На оградата имаше декоративни отвори с формата на звезди и полумесеци. Мястото бе идеално за шпиониране.

Сам даде знак на Норман да се приближи и надникна през един от отворите. Дворът се оказа градина, пълна с орхидеи и пълзящи растения. В средата му бе запален огън. На поставки бяха накацали спящи папагали, пъхнали глави под крилете си.

Пред пламъците бяха застанали двама души — Камапак и Инкари.

Шаманът докосна една от татуировките си с края на пръстите и промърмори молитва. Сетне извади от ритуалната си кесия щипка прах и я хвърли в огъня. Във въздуха се издигнаха сини пламъци. Кралят започна да прави кръг около огъня, а Камапак го заговори, като продължи да хвърля прах в пламъците.

Норман, застанал пред съседен отвор, превеждаше. Устните му бяха съвсем близо до ухото на Сам.

— Както вече ти казах, макар че кожата им е бяла и дойдоха отдолу, не са призраци от ука пача. Истински хора са — каза шаманът.

Кралят кимна в знак на съгласие и се взря замислено в пламъците.

— Вярно е. Храмът вече излекува един от тях. Инти ги прие. Но не са инки.

Камапак привърши ритуала си, отиде до една от тръстиковите рогозки и седна върху нея със скръстени крака.

— Вярно е, че не са инки, но не носят смърт в сърцата си като онези, които дойдоха тук толкова отдавна.

— Колко време измина оттогава, Камапак? — попита кралят с уморен глас и седна на друга рогозка до шамана.

Шаманът бръкна в една кесия и измъкна оттам дълго въже с много възли. Простря го върху каменния под. Това бе „кипу“, въже, на което се регистрираше летоброенето. Камапак посочи един възел.

— Тук е показано кога открихме мочиките в тази долина. Тогава войската ти пристигна за пръв път тук. Оттогава изминаха петстотин и трийсет години — каза шаманът и плъзна ръката си върху друг възел. — А в тази година ти умря.

— Умря? — Сам погледна озадачено фотографа.

— Това каза той — поясни Норман и вдигна рамене.

Изненадан, Сам присви вежди и се приготви да продължи подслушването, когато бе стреснат от крясък зад гърба си. От двата края на алеята имаше хора със запалени факли. Бяха ги заловили на местопрестъплението. Върху тях се посипа поток от ругатни.

— Казаха… Казаха да излизаме — смотолеви Норман.

Сам механично докосна пушката, но сетне размисли. Всъщност трябваше да разберат какво ще се получи от цялата тази история.

— Добре, да излезем.

Заобиколи Норман и отиде при чакащите го стражи. Лицата им изразяваха гняв. След малко бяха обградени от мъже с копия и факли. Музиката спря. Към тях се насочиха стотици погледи. На вратата се появиха шаманът и кралят. Шаманът размени няколко реплики със стражите. Кралят не каза нищо. Сапа Инка най-сетне вдигна жезъла си и всички замълчаха. Обърна се към Сам и го заговори на неправилен английски.

— В храма Инти шепна твоя език на ухото ми, за да мога да разговарям с теб. Влез. Ела да научиш това, което търсиш в мрака — каза кралят. Извърна се и влезе в сградата.

Камапак се намръщи. Очевидно бе разочарован от поведението им. Даде им знак да го последват в двора, който преди малко бяха наблюдавали скришом. Сапа Инка им даде знак да седнат върху плетените рогозки. Сам и Норман се настаниха.

— Какво искате да узнаете? — попита кралят, втренчил поглед в пламъците.

— Искаме да чуем отговора — каза Сам. — Искаме да разберем кой всъщност си ти.

Сапа Инка въздъхна тежко и кимна.

— Днес някои ме наричат Инкари. Аз обаче ще ти съобщя истинското си име, първото ми име, най-старото ми име, за да знаеш кой съм. Когато се родих, дадоха ми името Пачакутек. Аз съм Инка Пачакутек.

Сам присви вежди. Това име му бе, известно. Пачакутек бе древният основател на империята на инките. Човекът, извел ги от техния град Куско и завладял всички земи между планините и крайбрежието.

— Искаш да кажеш, че си потомък на Този, който разтърсва земята? — попита Сам, като използва значението на името, под което бе известен основателят на инкската държава.

— Не — поправи го кралят. — Аз съм Този, който разтърсва земята. Аз съм самият Пачакутек.

При този отговор Сам се намръщи. Очевидно и този мъж страдаше от слабостта на много владетели. Смяташе се за живо въплъщение на всичките си прадеди.

В разговора се включи Камапак. Заговори на родния си език бързо и с много жестикулации. Взе отново кипу, въжето, и го повдигна пред очите им. Норман започна да превежда.

Сам трябваше да признае, че тези думи не бяха лишени от своеобразна вътрешна логика. При положение, че жителите на долината никога не умираха, жертвоприношението на деца бе действена демографска политика. Ресурсите на тази вулканична падина не бяха неограничени и непреставащата раждаемост скоро щеше да ги изтощи. Тук никой не остаряваше. Пачакутек отново прекъсна шамана. Този път гласът му бе изпълнен с гняв.

— Мирните времена обаче свършиха. Изминаха сто лета и пристигнаха хора с големи кораби. Хора, които водеха със себе си странни зверове и говореха странни, езици.

— Испанците — уточни Сам.

— Те започнаха да избиват моите съотечественици и да ги прогонват от домовете им. От тях не можеше да се избяга, както не може да се избяга от зъбите на ягуар. Успяха да дойдат дори тук. Разговарях с тях. Разказах им за инти. Показах им храма и им казах, че той ни защищава. Очите им се изпълниха с алчност. Тогава те ме убиха, защото решиха да откраднат Инти.

— Убиха ви? — неволно каза Сам.

Пачакутек разтри врата си, сякаш усещаше там досадна болка. Махна с другата ръка на Камапак и му даде знак да продължи. Думите на шамана, превеждани от Норман, придобиха суров оттенък.

— Испанците дойдоха тук със сърца, изпълнени с алчност. Така както Пачакутек уби краля на мочиките, испанците убиха нашия крал. Пачакутек бе отведен в центъра на селото — шаманът махна по посока на площада — и неговата глава бе отделена от тялото му.

Възбудата, обхванала Сам поради възможното откриване на извор на вечната младост, внезапно изчезна. Последните думи на шамана очевидно бяха пълна измишльотина. А щом те бяха измишльотина, всичко останало вероятно също не бе вярно. Значи ставаше дума просто за древни приказки. Все пак Сам бе длъжен да ги изслуша докрай.

— Вие обаче сега сте жив. Как се получи това?

Отговори му шаманът, като сведе почти виновно поглед:

— В нощта, когато Сапа Инка бе убит, чух, че испанците смятат да изгорят тялото му. Подобно деяние е по жестоко и по-долно от убийство. Заради това през нощта скришом отидох до мястото, където лежеше моя крал, и откраднах главата му. Испанците се опитаха да ме преследват, обаче аз успях да занеса главата на своя крал в храма и се помолих на Инти. Богът отново ме чу и отново доказа любовта си — каза шаманът и пак хвърли щипка прах в огъня.

По-нататък продължи Пачакутек.

— Храмът ме избави от смъртта. Когато главата ми бе поставена върху олтара, отворих очи. С окървавената си уста предупредих чужденците, че Инти е разгневен. Когато видяха силата му, войниците станаха страхливи като жени. Започнаха да се вайкат, да плачат, да късат косите си и избягаха. Кучетата запечатаха долния вход, но новините за моето убийство се разнесоха. Убийците бяха пленени, а шаманът им — принесен в жертва.

Сам присви вежди. Бе му известен един начин да се провери истинността на тези разкази.

— Как се казваше този испански шаман?

Отговори му Камапак, като сви юмруци и с глас, изпълнен със стара омраза.

— Франсиско де Алмагро.

Пачакутек направи презрителна гримаса, когато чу това име, и се изплю в огъня.

— Това куче, шаманът, бе взето в плен заради неговите богохулства. Избяга като страхливец и оскверни едно светилище със собствената си кръв. След неговата смърт пробихме дупки в черепа му, прогонихме оттам неговия бог и настанихме нашия.

Сам бе шокиран. Спомни си разказа на чичо си за златното вещество, взривило черепа на мумията. Тези двама души обаче говореха за безсмъртие. Нима това бе възможно?

Докато Сам разсъждаваше по този въпрос, шаманът приключи историята си, а Норман я преведе от езика на древните инки.

— След като чужденците избягаха, храмът бавно сътвори ново тяло на Пачакутек. Инти предупреди нашия крал, че тези странни хора, дошли отвъд морето, са твърде силни и твърде много, и че той, Инти, трябва да бъде защитен. Заради това не направихме опит да разчистим пътя и го оставихме запечатан. Позволихме да бъдем забравени. Инти обаче бе обещал на Пачакутек, че ще настъпи ден, когато пътят ще бъде отново разчистен. Че ще дойде време, когато династията на инките ще се възроди. Заради нашата вярност ни бе обещано, след като този ден настъпи, не само да възвърнем собствените си земи, но и да притежаваме останалата част от света.

Погледът на Пачакутек се изпълни със страст и жажда за слава.

— Ще управляваме всички!

— Значи става дума за възраждането на Инкари в тайната му пещера — каза Сам.

Пачакутек даде гръб и на огъня, и на останалите.

— Така е. Народът ми след моето прераждане ме именува Инкари — Дете на слънцето.

— Кога ще бъде разчистена тази пътека към света.

— Когато боговете от ханан пача бъдат готови да се отправят на път — отвърна Пачакутек и махна с ръка към юг. — Дотогава трябва да живеем така, както ни нарежда храмът. Всички, които заплашват Инти, трябва да бъдат принесени в жертва.

Шаманът също им даде гръб. Норман спокойно преведе думите му, но лицето му побеля като платно.

— Тази нощ разкрихте своето безчестие, като се скрихте под покривалото на нощта. Призори, когато слънцето изгрее и Инти може да наблюдава нашата преданост към него, вие ще бъдете принесени в жертва на нашия бог. Вашата кръв ще обагри площада. — Шаманът даде знак с дясната си ръка.

Сам се изправи на крака рязко, но недостатъчно бързо. От близките стаи изскочиха стражи и се нахвърлиха върху тях. Сам се опита да окаже съпротива, но безуспешно. Пушката му падна върху каменния под. Разтревожените папагали нададоха крясъци.

— Не! — изкрещя Сам, но шаманът и кралят не ги погледнаха, докато стражите ги извеждаха.

 

Маги, облечена в панталона си и ризата, се бе скрила зад стената. Затаила дъх, наблюдаваше как отвеждат Сам и Норман. Мили Иисусе, какво да правя? Изруга наум твърдоглавието на тексасеца. Хвърляше се слепешком към опасността. Обърна се и се облегна на каменната стена. Бе чула по-голямата част от думите на Пачакутек и Инкари и знаеше, че няма как да ги измъкне от тази бъркотия.

Добре, че успя да скрие Денал, преди да дойде тук. Бе и направило впечатление внезапното секване на музиката на площада. Стана свидетел на задържането на Сам и Норман. Макар инстинктът и да подсказваше, че трябва да избяга с Денал колкото се може по-далеч и по-бързо, тя се удържа от това. Не можеше просто така да ги изостави, без да се опита да им помогне. Каза на Денал да се скрие в джунглата и да не се показва. После се върна тук, за да се опита да научи нещо за съдбата на приятелите си.

Разбра какво се бе случило. Надникна през отвор с формата на звезда. Дворът бе пуст. Кралят и шаманът си бяха тръгнали. Единствената причина, поради която Маги все още не се бе махнала оттам, бе карабината на Сам. Ако щяха да търсят помощ, това оръжие щеше да и потрябва.

Ослуша се и се огледа, за да чуе гласове или долови движение. Мястото изглеждаше пусто. Ръцете и потрепериха от страх, когато се замисли върху това, което щеше да предприеме. Ухапа устната си, за да не позволи на страха да проникне в сърцето и. Сам и Норман зависеха от нея. Пое дълбоко дъх, залови се за стената, приповдигна се и прехвърли крак през оградата. С още малко усилия зае позиция за скок.

Сърцето и туптеше лудешки. Маги скочи в двора. Синьо-жълт папагал разроши перушината си и я погледна. Маги нареди мислено на птицата да не вдига шум и се затаи зад храсталаците. Пушката бе само на десет метра от нея. Трябваше просто да прекоси откритото пространство, да грабне пушката и да прескочи отново стената.

Всичко изглеждаше лесно, но краката и започнаха да треперят. Знаеше, че трябва да започне да действа веднага, за да не изпадне в паника. Стисна юмруци и се затича към пушката. Тъкмо когато я хвана, чу гласове зад гърба си. Някой се връщаше! Застина като сърна, осветена от автомобилни фарове. Бе парализирана от страх. Не бе в състояние нито да се движи, нито да мисли. Внезапно една от цепениците в огъня изпука. Силно, като сигнален пистолет.

Точно това и трябваше. Внезапният шум сякаш я освободи от страха и я отпусна. Грабна пушката и побягна, без да се интересува дали някой ще я чуе. Страхът сякаш и даде криле. За нула време премина през храсталаците и се прехвърли през стената. Потъна бързо в сенките, с пушка, притисната до гърдите. Гласовете зад нея станаха по-шумни. Като си поемаше въздух колкото се може по-тихо, извърна се и надникна отново в двора. Камапак и Пачакутек се завръщаха. Татуираният шаман отиде в центъра на двора и хвърли шепа прах в огъня. Отново се заиздигаха сини пламъци, които бързо угаснаха.

Двамата мъже разговаряха на родния си език. Единствената дума, която Маги успя да схване, бе името Инкари. Кралят сякаш приемаше твърде неохотно предложението на шамана, но накрая отпусна рамене и кимна утвърдително.

Пачакутек се доближи до огъня и махна златната карфица, която придържаше туниката му. Изящната тъкан се свлече като облак от тялото му и падна около глезените му. Сапа Инка, освободен от дрехата си, остана съвсем гол. Бе залазил единствено короната и жезъла си.

Маги бързо притисна устата си с ръка, за да не изкрещи. Бе шокирана. Все пак вероятно бе издала някакъв звук, защото кралят се обърна към стената и задържа поглед върху нея. После се отдалечи.

Стомахът на Маги се изпълни с киселини. Знаеше, че не трябва да помръдва. Не можеше да си позволи да рискува и да издаде присъствието си. Взря се в краля.

От шията нагоре неговата кожа бе тъмно бронзова, както на всички индианци от Андите. Оттам надолу обаче кожата му бе бяла, като на съществата, живеещи под камъни. Имаше цвета на кожата на ужасните хищници, обитаващи пещерите под тях. Кожата на Пачакутек бе дори още по-бяла, почти прозрачна. Кръвоносните съдове прозираха ясно, а костите наподобяваха сенки. Коремът и гърдите на краля бяха плоски и безкосмени. Нямаше зърна на гърдите и пъп. Освен това бе и безполов, тъй като нямаше дори следа от външни полови органи.

Безполов и неестествено гладък. Когато Маги погледна това странно видение, дойде и на ум само една дума: недовършен. Тялото на краля наподобяваше бледа глина, която предстоеше да бъде дооформена.

Боже мой! Тя разбра истината.

Легендата за Инкари бе вярна!