Джеймс Ролинс
Кръвта на сатаната (10)

Четвъртък, 19 октомври, 22:45 ч.
Институт за генетични изследвания
Станфорд, щата Калифорния

На три етажа под главната лаборатория един мъж с дълга бяла престилка се приближи до комплекс от частни лаборатории. Постави длан върху синята електронна ключалка и изчака четящото устройство да освети пръстите му. Светлината от синя стана зелена. На един дисплей с малки зелени букви се появи името му:

Включи се електрическа брава. Значи компютризираният охранител го допускаше. Докторът отдръпна дланта си и натисна дръжката. Въздухът в пространството зад вратата бе изтеглен и при отварянето и се чу нещо като въздишка. Ученият на средна възраст се видя принуден да вложи повече сила при отварянето, тъй като и съседните помещения имаха отрицателно въздушно налягане. Това бе предпазна мярка, целяща да предотврати излизането на потенциални биологически отрови извън лабораторията. За този проект не бяха жалени пари. Една подкрепена от Пентагона правителствена институция бе инвестирала близо милиард долара в него. На лицето на доктора се появи усмивка. Знаеше, че немалка част от тези пари се заделяше за неговата заплата.

Рамото му го заболя, когато отвори вратата докрай. Намръщи се и изчака тя да се затвори зад него. Разтри мястото на раняването. Куршумът, който го бе улучил в коридорите на „Джон Хопкинс“, бе наложил четири хирургически операции. Макар и понякога раната да го болеше, той не се оплакваше. Не само бе оцелял, но и бе успял да запази малко количество от веществото Z, образеца, използван при пробата с електронния микроскоп.

След като вестта за откритието му стигна, до когото трябва, на доктор Къркпатрик бе позволено да изчезне. Бе съобщено, че е умрял, и бе прехвърлен на Западното крайбрежие, в Института за генетични изследвания в Станфорд. С височайше правителствено разрешение му бяха отпуснати лаборатория и четиринайсет подчинени.

Дейл продължи да върви към офиса си, като задмина лабораторните помещения. Когато мина покрай компютърната стая, чу тихото бръмчене на четирите компютъра „Крей“, които обработваха ежедневните данни, събирани от устройството за изследване на генната последователност. Проектът за човешкия геном бе детска гатанка в сравнение с това, с което се бе заела неговата лаборатория. Той смяташе, че ще му трябват още четири години, за да научи кода, но разполагаше с това време. Започна да си подсвирква, за да наруши безмълвието на празната лаборатория. С помощта на кодирана карта отвори вратата и влезе в персоналния си офис.

Съблече престилката си и я остави на закачалката. После разхлаби вратовръзката си и нави ръкавите си. Отиде до бюрото и се отпусна с въздишка на тежкото кожено кресло.

Искаше да издиктува последната част от годишния си отчет, за да може Марси да го напише още на следващия ден. Отвори едно чекмедже и извади оттам малкия си личен диктофон. Натисна едно копче и поднесе микрофона до устните си.

„Текущ доклад. Изводи и предложения“, започна да диктува и се изкашля. „Нанотехнологията винаги е била теоретична наука, по-скоро набор от догадки, отколкото същинска наука. След откриването на веществото Z обаче ние имаме готовност да включим манипулирането на атомите в практическата сфера на науката и производството. През последните две години изучихме въздействието на «нанобиотичните» частици, открити във веществото Z, върху млада зародишна тъкан. Установихме, че манипулирането е най-действено в бластулния стадий на човешката зигота, когато клетките са най-слабо диференцирани и податливи на въздействие. Чрез наблюдения върху функционирането на наноботите и чрез обратно проектиране се надяваме в близко бъдеще да създадем първия прототип. В същото време обаче направихме важно лично откритие, началната стъпка към превръщането на нанотехнологията в действителност. Целта, заложена в наноботите, открити във веществото Z, вече ни е известна“.

Дейл се намръщи, изключи диктофона и се протегна. Гордееше се със своите изследвания, но едно съмнение все още продължаваше да го гложди. Взе диктофона в ръка и отиде до затворения прозорец.

Натисна копче, което задейства електрически щори. Дейл видя съдържанието на инкубационните камери от съседното лабораторно помещение. В един съд бълбукаше жълтеникава смес. В нея, подобно светулки, проблясваха малки златни частици. Това бяха късчета от колонии на наноботи. Веществото Z.

Не тази смес обаче привлече вниманието на Дейл. Върху два рафта имаше дванайсет развиващи се човешки зародиша. Той се приведе, за да ги огледа по-добре. На двата зародиша, навлизащи във второто си тримесечие, вече поникваха крилца. Главите им, прекалено големи за малките туловища, сякаш го наблюдаваха. Погледнаха го големи черни очи, засега без клепачи. Малки ръце с двойни стави бавно помръдваха. Един от зародишите засмука малкото си пръстче. Дейл забеляза блясъка на остри зъби. Вдигна диктофона и го включи.

„Стигнах до извода, че златните метеорити, открити от инките, всъщност са представлявали извънземни спори. Извънземна цивилизация, неспособна да се придвижва сама между звездите, е посяла тези наноботи в междузвездното пространство. Подобно семената на глухарчета, наноботите са се разпространили в очакване да попаднат на благоприятна почва върху някоя от безбройните планети. Златните частици, способни да реагират на разумния живот, са привличали любопитните със своята способност да променят формата си. Така са примамвали своята плячка. Веднъж заловени, наноботите е трябвало да манипулират тази «суровина» на молекулярно равнище, като в крайна сметка изконсумират цялата мислеща биомаса на дадена планета, а после използват биомасата за възпроизвеждане на своята раса. По този начин са смятали да разпространят своята цивилизация сред звездите“.

— Но не и тук — добави, след като изключи диктофона. Дейл се наведе и започна да изучава най-едрия от човешките зародиши. Стори му се, че той забеляза присъствието му и протегна към него малки юмручета с остри нокти. Дейл въздъхна и подпря чело на инкубатора. Какво ще научим един за друг? Какво ще открием? Устните на малкото същество се разтвориха и то като че ли изсъска, оголвайки два реда остри зъби. Дейл пренебрегна тази инфантилна проява на агресивност. Резултатът от работата му го удовлетворяваше. Сложи длан на стъклото.

— Добре дошли — прошепна той на пришълците. — Добре дошли на планетата Земя.