Майкъл Конъли
Кръв (47)

47.

„Преследваща вълна“ с пълна скорост пореше ниските вълни на юг към Каталина. Застанал на мостика, Маккейлъб стискаше руля. Беше свалил предното стъкло и студеният въздух караше кожата му да настръхва. Островът се издигаше от мъглата на хоризонта като огромна каменна катедрала. Постепенно се очертаваха силуетите на къщите и на някои от по-големите яхти на Авалон. Вече ясно се виждаше кръглият покрив на казиното, най-характерната за града сграда.

Той се обърна, за да погледне назад. Континентът се бе скрил и за него загатваше само смогът, надвиснал отгоре му като предупредителен знак „НЕ ИДВАЙ ТУК!“ Маккейлъб беше щастлив, че се е избавил от него.

За миг си помисли за Криминс. Не изпитваше никакви угризения за начина, по който бе решил нещата в Мексико. Нямаше да има въпроси. Но той не беше защитавал само себе си. Глория и Реймънд бяха прекарали трийсет и шест часа с Криминс. Макар че физически не ги бе наранил, те все още се нуждаеха от време, за да се изцелят и да оставят премеждието зад гърба си. Маккейлъб не виждаше с какво могат да им помогнат нови разпити в полицията. И Грасиела се беше съгласила.

Погледна надолу към кърмата и скрито им се полюбува. Реймънд седеше на сгъваемия стол, стиснал с малките си ръчички въдицата. Грасиела стоеше до него и придържаше стола му. На Маккейлъб му се искаше момчето да улови голяма черна риба-меч. Но не се безпокоеше. Щяха да имат много време, за да ловят риба.

Грасиела сякаш усети погледа му и вдигна очи към него. Двамата се усмихнаха. Когато му се усмихваше така, Маккейлъб чувстваше, че сърцето му се свива. От щастие.

Това пътуване бе проверка. Не само за яхтата, но и за тях двамата. Така беше казала тя. Проверка, за да видят дали са в състояние да преодолеят преградата помежду си, мъчителната история на случилото се.

Не можеше да се надява на повече. Това бе всичко, което искаше — просто шанс. За първи път от много време насам той имаше цел.

Маккейлъб отново погледна напред и провери курса на яхтата. Вече се виждаше камбанарията на хълма, а до нея покривите на къщите. Градът беше прекрасен и той нямаше търпение да им го покаже.

Маккейлъб за пореден път крадешком хвърли поглед към кърмата. Косата на Грасиела бе завързана отзад заради вятъра и очите му се плъзнаха по прелестната линия, която се откриваше. В последно време изпитваше нещо много подобно на вяра и нямаше представа накъде го води тя. Беше объркан, но не и загрижен. Знаеше, че всъщност няма значение. Той вярваше в Грасиела Ривърс и не се съмняваше, че това е здрава основа, върху която наново да изгради живота си.