Майкъл Конъли
Кръв (46)

46.

Трюмът беше тясно, клаустрофобично пространство, изпълнено със замайващи бензинови пари. Маккейлъб бе увил лицето си със стара тениска като бандит, но въпреки това изпаренията проникваха в дробовете му. Беше сменил горивния филтър, който се придържаше от девет болта. Бе завинтил три от тях и се бореше с четвъртия, извил лице нагоре в безплодно усилие да не позволи на потта да се стича в очите му, когато чу гласа й някъде горе.

— Хей! Има ли някой тук?

Маккейлъб остави работата и смъкна тениската от лицето си. Изпълзя през отворения капак и излезе навън. Джай Уинстън стоеше на кея и го чакаше.

— Джай, здравей, какво има? Качвай се.

— Не, бързам. Просто исках да намина и да ти кажа, че са го открили. Заминавам за Мексико.

Маккейлъб повдигна вежди.

— Мъртъв е. Самоубил се е.

— Наистина ли?

— Когато си имаш работа със съдебната полиция на Байа нищо не е сигурно, докато лично не се увериш, но са го открили на плажа на някакво село, Плая Гранде. На брега. Застрелял се е в сърцето. На плажа държали коне и момчето, което се грижело за тях, го намерило. Преди два дни. Току-що ни съобщиха.

Маккейлъб се огледа. Видя мъж с бяла риза и вратовръзка, който се мотаеше край портала. Реши, че е партньорът й.

— Сигурни ли са, че е той?

— Така твърдят. Описанието съвпада. А и са проследили дирите му до каравана край брега. Намерили са компютри, снимки, всякакви неща. Като че ли е нашият човек. Освен това е написал на компютъра прощално писмо.

— Какво пише в него?

— Информацията е от втора ръка, но с една дума, поема отговорността за деянията си и казва, че заслужава да умре заради тях. Било е кратко и мило.

— Открили ли са оръжие?

— Още не, но днес ще проверят плажа с металотърсачи. Ако го намерят, навярно ще е нашият „ХК П7“. Куршумът, изваден при аутопсията, е същият като от убийствата на Кордел и Торес. Ще се опитаме да го вземем за сравнение.

Маккейлъб кимна.

— Как си обясняват случая?

— Много просто. Знаел, че сме по следите му, мъчили го угризения, написал прощалното си писмо, отишъл на плажа и се самоубил. Приливът го изхвърлил на скалите. Морето не го е отнесло. Ще идем да проверим нещата. И да вземем отпечатъци. Навярно няма да има следи от барут, защото трупът е престоял във водата. Но едно е сигурно — няма да приключим случая, ако не сме абсолютно сигурни, че е Криминс.

— Да, това е добра идея.

— Просто искам да проверя, защото нямаше никакви признаци, че ще се самоубие. Нали разбираш какво искам да кажа?

Тя напрегнато се вгледа в лицето му.

— Ами… човек никога не знае.

Уинстън кимна и за първи път извърна очи. Тя погледна към партньора си, който ги наблюдаваше от достатъчно разстояние, за да не може да ги чува.

— Как беше във Вегас, Тери?

Той седна на парапета и остави френския ключ, с който бе работил, до себе си.

— Хм… ами, всъщност не съм ходил никъде. Реших, че ако сега не започна тази работа, никога няма да я свърша. Изключих телефона и просто се занимавах с яхтата. Мисля, че най-после е готова за път.

— Добре. Надявам се да уловиш много риба.

— Със сигурност. Ела с мен някой ден, ще излезем за риба-меч.

— С удоволствие.

Тя кимна и отново се огледа наоколо.

— Трябва да вървя. Чака ме дълъг път, а и без това тръгваме късно.

— Успех.

— Благодаря.

Тя понечи да се обърне, но се поколеба и отново погледна към него.

— Видях джипа ти на паркинга. Трябва да го измиеш, Тери. Адски е мръсен.

Погледите им се срещнаха.

— Ще го измия — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.