Майкъл Конъли
Кръв (39)

38.

На сутринта, щом Грасиела и Реймънд излязоха и къщата утихна, Маккейлъб отвори чантата си и подреди върху масичката в дневната всички събрани документи на шест купчини. Докато ги гледаше, той изпи чаша портокалов сок и изяде две парчета плодова пита с боровинки, навярно приготвени за Реймънд. После Маккейлъб се захвана на работа. Надяваше се, че заниманието му ще отвлече мислите му от нещата, които не зависеха от него, най-вече проверката на имената от списъка, която щеше да извърши Джай Уинстън.

В същото време адреналинът му се покачваше. Беше на път да намери разковничето. Онази част от мозайката, която преди не се вместваше никъде, но която сега щеше да обясни всичко. В бюрото беше оцелял най-вече, защото следваше инстинкта си. Сега бе същото. Знаеше, че колкото е по-голяма документацията по случая — колкото повече факти са събрани — толкова по-лесно е да се загуби главното.

 

 

Но колкото беше окуражен в осем и половина сутринта, толкова бе разочарован в късния следобед. След осем часа, прекъсвани само за сандвичи и безрезултатни опити да открие Уинстън по телефона, той беше прегледал всяка страница от събраните за десетте дни работа по случая документи. Но разковничето — ако наистина бе там — оставаше скрито. Отново започваше да го обзема чувството за параноя и самота. По едно време Маккейлъб осъзна, че си мисли къде ще е най-добре да избяга в планините на Канада или на мексиканските плажове.

В четири часа отново позвъни в шерифското управление и за пети път получи отговор, че Уинстън я няма. Сега обаче секретарката прибави, че до края на деня вероятно няма да се върне. Вече беше отказала да съобщи къде е Уинстън или да даде номера на пейджъра й. Затова трябвало да го свърже с капитана, но Маккейлъб отклони предложението.

Набра номера на яхтата си и изслуша две съобщения от последния час. Първото бе от Бъди Локридж, а второто беше грешка — някаква жена каза, че не е сигурна дали е набрала верния номер, но търсела някой си Лутър Хач. Оставяше му и телефон. Маккейлъб помнеше това име — заподозреният от разследването, станало причина да се запознае с Джай Уинстън. Щом направи връзката, той позна и гласа й. Тя му съобщаваше да й позвъни.

Докато набираше оставения от Уинстън номер, Маккейлъб позна централата — същата, която обслужваше офисите на бюрото в Уестууд, някогашното му работно място. Отговориха му незабавно.

— Тук е Уинстън.

— Обажда се Маккейлъб.

Мълчание.

— Здрасти — най-после каза тя. — Чудех се дали ще разбереш онова съобщение.

— Какво има? Можеш ли да говориш?

— Всъщност, не.

— Добре, тогава аз ще говоря. Знаят ли, че ми помагаш?

— Очевидно не.

— Но си там, защото бюрото е поело разследването, така ли?

— Аха.

— Успя ли вече да провериш онези имена?

— Цял ден се занимавам с това.

— Откри ли нещо? Спря ли се на някого?

— Не, там няма нищо.

Маккейлъб затвори очи и мислено изруга. Къде беше допуснал грешка? Възможно ли бе това да е задънена улица? Беше объркан и трескаво обмисляше възможностите. Чудеше се дали Уинстън е имала достатъчно време, за да направи внимателна проверка на списъка.

— Можем ли да поговорим някъде? Трябва да ти задам няколко въпроса?

— След малко ще се освободя. Дай ми номера си и ще ти се обадя.

Маккейлъб се замисли. Както Уинстън си беше сложила главата в торбата заради него. Можеше да й се довери. Даде й номера на Грасиела.

— Позвъни ми веднага, щом можеш.

— Добре.

— И още нещо. Предявиха ли обвинения срещу мен?

— Не още.

— Кога ще го направят?

— Тогава до утре. Чао.

Тя затвори и не можа да чуе ругатните. На следващата сутрин щяха да поискат предявяване на обвинение в убийство срещу него. Беше сигурен, че процедурата е само формалност. Предварителните състави на съдебните заседатели винаги решаваха в полза на обвинението. В неговия случай Маккейлъб знаеше, че трябва само да им пуснат записа от „Шърман маркет“ и после да им покажат обецата, открита по време на обиска на яхтата. Следобед щяха да организират пресконференции — точно за новините в шест часа.

Докато обмисляше мрачното си бъдеще, телефонът в ръката му иззвъня.

— Тук е Джай.

— Къде си?

— В кафенето на бюрото. Обаждам се от външен телефон.

— Какво става, Джай?

— Лоша работа. Допълват последните щрихи към материалите, които довечера ще занесат в областната прокуратура. Утре сутринта ще се изправят пред предварителния състав на съдебните заседатели. Ще искат обвинение в убийството на Глория Торес. След това ще поработят още, за да ти лепнат убийствата на Кордел и Кениън.

— Много добре — отвърна Маккейлъб. Не знаеше какво друго да отговори. Реши, че няма смисъл да ругае на глас.

— Моят съвет е да се предадеш, Тери. Да им разкажеш всичко и да ги убедиш. Аз съм на твоя страна, но в момента не мога да направя нищо. Притежавам информация за Добрия самарянин, каквато не би трябвало да има при мен. Ако я разкрия, ще загазя заедно с теб.

— Ами списъка? Съвсем нищо ли не откри?

— Виж, за това вече им обясних. За да имам време да работя по него. Тази сутрин им казах, че за да се противопоставим на защитата ти, трябва да проверим другите приемници на органите на Глория Торес. Казах им също така, че имам източник, който ще ни осигури списъка с имена, без да имаме съдебно разпореждане и така нататък. Съгласиха се. Дадоха ми на разположение целия ден. Но не открих нищо, Тери. Съжалявам, но проверих всяко име. Нищо.

— Разказвай.

— Ами не съм взела списъка със себе си, но…

— Почакай.

Маккейлъб влезе в спалнята на Грасиела, където беше видял нейното копие на списъка. Взе го и прочете на Уинстън първото име.

— Дж. Б. Дики — той е получил черния дроб.

— Да, починал е. Направили са му трансплантацията, но е имало усложнения и е починал три седмици след операцията.

— Но това не означава, че не е бил той.

— Зная. Но разговарях с хирурга. Оперирали са го безплатно. Човекът не е имал нито пари, нито връзки, за да наеме убиец, Тери. Продължавай.

— Добре, следващият. Тами Домайк — един от бъбреците.

— Така. Тя е учителка. Двайсет и осем годишна, женена за дърводелец. Има две деца. И тя не отговаря. Просто не е…

— Уйлям Фарли — другият бъбрек.

— Пенсионирано ченге от Бейкърсфийлд. От дванайсет години е на инвалидна количка — след раняване в гръбначния стълб по време на рутинна пътна проверка. Дори не са хванали престъпника.

— Калифорнийският магистрален патрул — замислено каза Маккейлъб. — Може да е имал приятели, които да свършат работата…

Уинстън дълго мълча, преди да отговори.

— Не ми изглежда вероятно, Тери. Искам да кажа…

— Зная, зная, остави. Ами очите? Кристин Фойи е получила роговиците.

— Да. Изкарва си прехраната с продажба на книги и току-що е завършила колеж. Не е и тя. Виж, Тери, надявахме се, че някой от тези хора ще е милионер, политик или престъпник. Някой очевиден. Но тук просто няма такъв. Съжалявам.

— Значи аз продължавам да съм най-сериозният и единствен заподозрян.

— За съжаление.

— Благодаря, Джай, много ми помогна. Трябва да вървя.

— Почакай! И недей да ми се сърдиш. Аз съм единствената, която те изслуша. Не го забравяй.

— Зная, извинявай.

— Хм, има още нещо. Не исках да ти го казвам, докато не ми остане време да проверя. Щях да се заема утре. В момента подготвям заповед за осигуряване на достъп до информация.

— Какво? Казвай. Трябва бързо да направя нещо.

— Ами ти мислеше само от гледна точка на това кой е получил органите след смъртта на Глория Торес, нали така?

— Да. Органите на Кордел и Кениън не са били годни.

— Зная. Не говоря за това. Но винаги има списък с чакащи, нали?

— Да, винаги. Аз чаках почти две години заради рядката си кръвна група.

— Е, някой може би просто е искал да се придвижи нагоре в списъка.

— Да се придвижи нагоре ли?

— Нали разбираш, те са били като теб, чакали са и са знаели, че дълго ще чакат. Може би дори фатално дълго. Не са ли ти казвали, че при твоята кръвна група не е възможно да определят кога ще има налично сърце?

— Да, казаха ми да не храня големи надежди.

— Така, възможно е нашият човек просто да чака, но като убива Глория Торес, той минава едно място напред в списъка. Увеличава шансовете си.

Маккейлъб се замисли. Струваше му се вероятно. Внезапно си спомни как Бони Фокс му беше казала, че в отделението има друг пациент, който е в същото положение като него. Сети се за момчето, което бе видял в болничното легло. Можеше ли то да е въпросният пациент? На какво ли би бил готов бащата, за да спаси детето си. Възможно ли беше това?

— Може да излезе нещо — отвърна той. Адреналинът му отново се покачваше.

— Точно така. И имам намерение да получа заповед, да отида в ЦОТКО и да получа всичките списъци с чакащи и данните за кръводарителите. Сигурно ще е интересно да видя реакцията им.

Маккейлъб кимна, но мислите му бяха далеч напред.

— Чакай малко — каза той. — Прекалено е сложно.

— Кое?

— Всичко това. Ако някой иска да се придвижва напред в списъка, защо да не очиства хората от самия списък?

— Защото е прекалено очевидно. Ако отпаднат двама-трима души, нуждаещи се от трансплантация на сърце или черен дроб, все някой ще се усъмни. Но смъртта на донорите не е толкова явна. Никой не беше забелязал връзката, докато не се появи ти.

— Но ако си права, това би могло да означава дори, че убиецът ще нанесе нов удар. Трябва да тръгнеш надолу по списъка с донорите с кръвна група АВ. Трябва да ги предупредиш, да ги защитиш.

Тази вероятност отново разпали вълнението му.

— Зная — каза Уинстън. — Когато получа заповедта, ще се наложи да разкажа на Невънс и Улиг, и изобщо на всички какво правя. Затова трябва да се предадеш, Тери. Това е единственият начин. Трябва да дойдеш тук с адвокат, да изложиш всичко това и да си поемеш риска. Невънс и Улиг са умни хора. Ще разберат, че са допуснали грешка.

Маккейлъб не отговори. Виждаше логиката в думите й, но се колебаеше, защото така щеше да остави съдбата си в чужди ръце.

— Имаш ли адвокат, Тери?

— Не, нямам. Защо ми е адвокат? Не съм извършил нищо лошо?

Беше чувал безброй престъпници да казват същото.

— Питах те дали познаваш адвокат, който може да ти помогне? — уточни тя. — В противен случай мога да ти препоръчам няколко.

— Познавам достатъчно адвокати, ако ми се наложи. Ще си помисля.

— Е, позвъни ми. Аз ще се погрижа за всичко останало.

Маккейлъб си представи килия в областния затвор. Като агент от ФБР бе обикалял много затвори. Знаеше колко отвратителни и опасни са те. И разбираше, че невинен или не, няма да се предаде.

— Там ли си, Тери?

— Да, извинявай. Просто се бях замислил. Как да се свържа с теб?

— Ще ти дам номера на пейджъра и домашния си телефон. Ще остана тук докъм шест, после ще се прибера в къщи. Непременно ми позвъни, независимо от часа.

Маккейлъб си записа номерата. Остави бележника и поклати глава.

— Не мога да повярвам. Седя тук и се уговарям с теб как да се предам заради нещо, което не съм извършил.

— Зная. Но истината е мощно оръжие. Нещата ще се оправят. Просто ми позвъни, Тери. Когато вземеш решение.

— Ще ти позвъня.

Той затвори.