Майкъл Конъли
Кръв (36)

35.

Локридж го остави на около осемстотин метра от доковете. Маккейлъб извървя пеш останалата част от пътя, като се криеше в сенките на малките магазини покрай булеварда. Според плана Бъди трябваше да остави ключовете си във форда и да се върне на яхтата си, сякаш нищо не се е случило. Ако видеше нещо необичайно, той щеше да запали лампата на яхтата си.

Вече се беше стъмнило. Маккейлъб огледа доковете и не видя нито една светлинка. Очевидно всичко бе наред. Забеляза уличен телефон на стената на един от магазините и позвъни на Локридж. Бъди незабавно вдигна.

— Всичко наред ли е?

— Така ми се струва — отвърна Бъди. — Не виждам никого и по пътя не ме спря никой.

— Ами яхтата ми?

Последва мълчание, докато Локридж поглеждаше към „Преследваща вълна“.

— Още си е там. Като че ли са опънали жълта лента по кея около нея.

— Добре, Бъди, идвам. Първо ще мина през пералнята и ще скрия чантата си в някоя от сушилните. Ако се появя на яхтата и се натъкна на тях, иди да я вземеш и чакай, докато не изляза. Разбра ли?

— Естествено.

— Добре, слушай тогава. Ако всичко на яхтата мине добре, няма да се бавя много. Благодаря ти за всичко, Бъди, ти много ми помогна.

— Няма защо, човече. Не ми пука какво се опитват да ти направят онези копелета. Зная, че си чист.

Маккейлъб понесе чантата към доковете. Влезе в пералнята и откри празна сушилня. После без проблем стигна до яхтата. Преди да отключи плъзгащата се врата, той за последен път се огледа наоколо и не видя нищо нередно. Забеляза тъмния силует на Бъди Локридж, който седеше в рубката си. Чу звуците на хармоника. После отвори вратата.

Вътре миришеше на застояло, но все още се долавяше аромат на парфюм. Предполагаше, че е от Джай Уинстън. Маккейлъб не включи лампата, а взе фенерчето, закрепено на скоба от вътрешната страна на чертожната маса. Запали го и насочи лъча ниско към пода. Разбираше, че трябва да действа бързо и затова се насочи към стълбите. Искаше да вземе дрехи и лекарства за няколко дни.

Отвори една от вратите в коридора и извади големия си сак. После влезе в каютата и събра дрехите, които му трябваха. Трябваше да действа само на светлината на фенерчето и това го забави.

Когато свърши, Маккейлъб занесе сака до банята, за да вземе лекарствата, медицинските принадлежности и таблицата с данните си. Постави отворения сак върху мивката и тъкмо се канеше да започне да нарежда кутийките и шишенцата, когато се сети за нещо. Докато пресичаше коридора, горе беше мярнал светлина. Лампата в камбуза. Или може би в трапезарията. За миг замръзна. Вслуша се. Не чу нищо. Тихо излезе в коридора и погледна нагоре по стълбите. Стоеше неподвижно и се опитваше да претегли възможностите си. Единственият изход, освен стълбите, беше през отвора в тавана на предната каюта. Но бе глупаво да мисли, че онзи, горе, не се е сетил.

— Бъди — извика той. — Ти ли си?

— Не, Тери, не е Бъди!

Женски глас. Маккейлъб го позна.

— Джай?

— Защо не се качиш горе?

Той погледна назад към банята. Фенерчето беше в сака и осветяваше само съдържанието му. Около него бе пълен мрак.

— Идвам.

Тя седеше на въртящия се стол до тиковата масичка. Очевидно в тъмното беше минал точно покрай нея. Маккейлъб седна на стола от другата страна.

— Здравей, Джай. Как си?

— Имала съм и по-добри дни.

— И аз съм така. Щях да ти позвъня на сутринта.

— Е, сега съм тук…

— А къде са приятелите ти?

— Те не са ми приятели. И определено не са твои приятели, Тери.

— И на мен така ми се струва. Та какво става? Как така ти си тук, а тях ги няма?

— Защото от време на време някой от нас, тъпите местни се оказва по-умен от момчетата от бюрото.

Маккейлъб се усмихна.

— Сетила си се, че ще се върна за лекарствата си.

Тя отвърна на усмивката му.

— Те смятаха, че си преполовил пътя за Мексико. Но аз видях, че аптечката е пълна и разбрах, че трябва да се върнеш. Те са като верига.

— И сега трябва да ме арестуваш и да обереш лаврите.

— Не е задължително.

Той не отговори. Замисли се над думите й, като се чудеше каква игра играе Уинстън.

— Какво искаш да кажеш, Джай?

— Искам да кажа, че инстинктът ми подсказва едно, а уликите друго. Обикновено се доверявам на инстинкта си.

— И аз. За какви улики говориш? Какво сте открили тук?

— Не много, само бейзболна шапка с надпис ОК. Решихме, че означава „Остров Каталина“. Тя отговаря на описанието на шапката на шофьора на „Чероки“-то, което ни даде Джеймс Ноуан. Известно време нямаше нищо — докато не отворихме горното чекмедже на онази чертожна маса.

Маккейлъб погледна към масата. Спомни си, че отвори и провери горното чекмедже, след като непознатият беше избягал от яхтата. Вътре нямаше нищо нередно.

— И какво имаше вътре?

— Вътре ли? Нищо. Беше отдолу. Залепено с лепенка.

Той се изправи и се приближи до чертожната маса. Извади горното чекмедже и го преобърна. После прокара пръст по лепкавите остатъци от тежката лепенка. Усмихна се и поклати глава. Помисли си колко бързо непознатият е влязъл, извадил е предварително подготвения пакет и го е залепил под отвореното чекмедже.

— Чакай да се сетя — каза Маккейлъб. — Било е найлоново…

— Не. Не казвай нищо. Може да бъде използвано срещу теб. Не искам да пострадаш, Тери.

— Не се тревожа за това. Вече не. Затова ме остави да отгатна. Под чекмеджето е имало пликче — найлоново пликче. Вътре е били кръстчето на Глория Торес и снимката на семейството на Джеймс Кордел. Онази от колата.

Уинстън кимна. Маккейлъб се върна на стола си.

— Пропусна копчето за ръкавели на Доналд Кениън — каза тя. — От истинско сребро във формата на долар.

— Не знаех за него. Обзалагам се, че Невънс, Улиг и онзи задник Аранго направо са подскочили, когато са намерили пликчето.

— Надуха се, така е — кимна Уинстън. — Ужасно се зарадваха.

— Но ти не.

— Не. Беше прекалено лесно.

Известно време двамата помълчаха.

— Знаеш ли, Тери, не ми изглеждаш много загрижен, че на яхтата ти са били открити улики, които те свързват с три убийства. Да не споменавам очевидния мотив, който си имал. — Тя кимна към гърдите на Маккейлъб. — Искаш ли да ми кажеш защо?

Маккейлъб облегна лакти върху коленете си. Така лицето му изцяло попадаше под светлината на лампата.

— Всичко е било подхвърлено, Джай. Шапката, обецата, всичко. Снощи някой се вмъкна тук. Не е взел нищо. Така че трябва да е оставил нещо. Имам свидетели. Опитват се да ме изкарат виновен. Не зная защо, но всичко е инсценировка.

— Хм, ако си мислиш за Болотов, можеш да го забравиш. Той е в затвора във Ван Нюйс от събота следобед — закарал го е отговорникът по условното му освобождаване.

— Не, не мисля за Болотов. Той е чист.

— Това определено звучи като друга мелодия.

— Събитията свалиха подозренията от него. Спомни си, аз смятах, че грабежът, по времето на който е бил откраднат онзи „ХК П7“, е негова работа. Оттук и подозрението в убийството на Кордел и Торес. Но грабежът е бил извършен през декември, точно преди Коледа. Сега прибави случая Кениън. Бил е убит с „П7“ през ноември. Така че това не може да е същият пистолет, даже да го е откраднал Болотов. Той е чист. Но все още не зная защо така идиотски ми се нахвърли и избяга.

— Ами, както сам каза, навярно спокойно може да е извършил онзи грабеж по Коледа. Ти си отишъл там, разговарял си с него, думите ти са му прозвучали така, като че ли се готвиш да му стовариш няколко убийства. И той е избягал. Това е всичко.

Маккейлъб кимна.

— Какво ще стане с него?

— Шефът му ще оттегли жалбата си в замяна на овъзмездяване за счупения прозорец. Това е. Днес ще го изслушат и ще го освободят.

Той отново кимна и сведе поглед надолу към килима.

— Така че забрави за него, Тери. Какво друго имаш?

Маккейлъб напрегнато я погледна.

— Близо съм. Остават ми още една-две стъпки и ще събера цялата мозайка. Сега зная кой е убиецът. И след още няколко дни ще науча кой го е наел. Имам имена, списък на заподозрени. Сигурен съм, че човекът, когото търсим, е в списъка. Довери се на инстинкта си, Джай. Можеш да ме арестуваш и да обереш лаврите, но ще сгрешиш. Накрая ще успея да го докажа. Но междувременно ще изпуснем възможността, която имаме сега.

— Кой е убиецът?

Маккейлъб се изправи.

— Трябва да си взема чантата. Ще ти покажа.

— Къде ти е чантата.

— В една от сушилните в пералнята. Скрих я там. Не знаех какво може да очаквам тук.

Тя се замисли за миг.

— Ще ида да я донеса — каза той. — Не се безпокой, лекарствата ми остават тук. Няма да избягам. Ако не ми вярваш, ела с мен.

Тя му махна с ръка.

— Добре, върви. Ще те почакам.

 

 

На път за пералнята Маккейлъб срещна Бъди Локридж, който носеше кожената чанта.

— Всичко наред ли е? Каза ми да я взема, ако видя някой да идва при теб.

— Всичко е наред, Бъди. Поне така ми се струва.

— Не зная какво ти е казала тази, но днес и тя беше тук с другите.

— Зная. Но мисля, че е на моя страна.

Маккейлъб взе чантата и тръгна обратно към яхтата. Вътре включи телевизора и зареди касетата от „Шърман маркет“. Превъртя записа на бързи обороти и видя как убиецът влиза, застрелва Глория Торес и собственика и после изчезва. След това се появи Добрият самарянин и Маккейлъб превключи видеото на нормални обороти. В момента, в който мъжът вдигна поглед от тялото на Глория, той натисна паузата и образът замръзна.

Маккейлъб посочи към него.

— Ето. Това е твоят убиец.

Тя дълго гледа към екрана. Лицето й не издаваше нищо.

— Добре, кажи ми защо.

— Заради хронологията на събитията. Аранго и Уолтърс изобщо не са разглеждали случая като нещо повече от обикновен грабеж. Наистина изглежда така — кой би могъл да ги обвини? Но са пропуснали много неща. Не са си направили труда да разработят или да проверят хронологията на събитията. Приемали са всичко за чиста монета. Но между времето на убийството, което се вижда на записа, и моментът, в който Добрият самарянин е позвънил в комуникационния център, има противоречие.

— Ясно. Вече ми го каза. Каква беше разликата, около половин минута, нали така?

— Трийсет и четири секунди. Според записа от магазина, Добрият самарянин е съобщил трийсет и четири секунди преди убийството.

— Но нали Уолтърс или Аранго ти е казал, че не са проверявали часовника на камерата. Просто са приели, че не е точен, тъй като навярно го е сверявал старецът — господин Канг.

— Точно това са приели. Но не и аз.

Маккейлъб върна записа до момента, в който се виждаше часовникът на Кюнгуон Канг, докато ръката му беше протегната върху щанда. Пусна го на бавни обороти, като превърташе назад-напред, докато на лентата се появи съответният час. Маккейлъб отново натисна пауза. После извади от чантата си снимката.

— И така, ето какво направих. Сравних времето, за да разбера кога точно се е случило това. Видя ли часовника?

Тя кимна. Маккейлъб й подаде снимката.

— Помолих един приятел, който е вършил работа за бюрото, да изчисти образа. Ето снимката. Както сама можеш да се убедиш, часовникът на стареца и този на камерата показват едно и също време. До секунда. Господин Канг трябва да е сверил часовника на камерата по своя. Съгласна ли си?

— Да. Двата часовника показват едно и също време. Какво означава това?

Маккейлъб вдигна ръка и й даде знак да почака. После извади бележника си и погледна хронологията на събитията.

— Сега знаем, че според часовника на Главния комуникационен център Добрият самарянин е позвънил в 22:41:03 ч: — трийсет и четири секунди преди убийството според часовника на камерата. Разбираш ли?

— Да.

Той й разказа за посещението си в магазина и после в дома на Канг, където му бяха показали часовника. Обясни й, че никой не го е пипал след убийството.

— После позвъних в ГКЦ, поисках им точно време и го сравних с часовника. Той избързваше само с четири секунди. Това означава, че в момента на убийството часовникът на камерата е бил само е четири секунди напред.

Уинстън свъси вежди и се наведе напред, като се мъчеше да не изостава от обясненията му.

— Това означава, че…

Тя не довърши.

— Означава, че между часовника на камерата и този в ГКЦ почти няма разлика — само четири секунди. Така че, когато в 22:41:03 ч. Добрият самарянин съобщил за убийството, часовникът на камерата в магазина е показвал точно 22:41:07 ч. Разликата е била само четири секунди.

— Но това не е възможно — поклати глава Уинстън. — Тогава убиецът още не е бил стрелял. Оставали са трийсет секунди. Глория дори още не е била в магазина. Навярно тъкмо е паркирала.

Маккейлъб замълча. Реши да я остави да си направи заключенията. Знаеше, че въздействието ще е по-силно, ако сама стигне до същите изводи.

— Значи така — каза Уинстън, — онзи тип, онзи Добър самарянин трябва да е съобщил преди самото убийство.

Маккейлъб кимна. Забеляза, че погледът й става все по-напрегнат.

— Защо да го прави, освен ако… не е знаел. Освен ако не е знаел, че ще ги убие. Той е… по дяволите… той трябва да е убиецът!

Маккейлъб отново кимна, но този път с доволна усмивка на лице. Знаеше, че тя вече е в неговата кола. И че скоро ще надуят газта до дупка.