Майкъл Конъли
Кръв (32)

31.

— Кабинетът на координатора.

— Глен Леополд, моля. Обажда се Бони Фокс.

Бяха в кабинета й и вратата беше затворена. Фокс бе включила високоговорителя на телефона, така че Маккейлъб и Грасиела да могат да слушат. Двамата я бяха чакали половин час. Поведението й се беше променило. Все още искаше да им помогне, но той забеляза, че е по-раздразнена, отколкото в празната стая в северното крило. Разгледаха плана, който Маккейлъб бе разработил, докато я чакаха. Фокс си водеше бележки и после позвъни по телефона.

— Бони?

— Здрасти, Глен, как си?

— Добре. Какво мога да направя за теб? След десетина минути ми предстои съвещание.

— Няма да ти отнема толкова време. Имам един малък проблем, Глен, и мисля, че можеш да ми помогнеш.

— Казвай.

— На 9 февруари направих трансплантация — номерът на файла в ЦОТКО е номер деветдесет и осем, трийсет и шест — и се появиха усложнения. Бих искала да разговарям с хирурзите, които са извършили трансплантации с другите органи на донора.

Последва кратко мълчание, преди Леополд да отговори.

— Чакай да видя… искам да кажа, че е малко необичайно. За какви усложнения говориш, Бони?

— Зная, че бързаш за съвещание. Накратко, кръвната група на приемника е АВ, CMV отрицателен. Органът, който получихме чрез ЦОТКО, съответстваше — според протокола. Но сега, след около девет седмици от операцията, пациентът ни е развил CMV вирус и последната биопсия показва отхвърляне. Опитвам се да открия какво е станало.

Отново мълчание.

— Струва ми се, че ако се дължи на сърцето, трябваше отдавна да се е проявило.

— Така е, но преди не сме проверявали. Не ме разбирай погрешно, Глен, не твърдя, че се дължи на сърцето. Но трябва да открия откъде е дошъл вирусът и искам да проверя всички възможности. И е най-добре да започна със сърцето.

— По молба на адвокатите ли се опитваш? Защото, ако е така, трябва да се свържа с моя…

— Не, не, Глен, няма такова нещо. Трябва да разбера дали вирусът е дошъл с органа, или проблемът е тук.

— Каква кръв си използвала?

— Точно това е въпросът, използвахме само собствената кръв на пациента. Документите му са тук. Много преди операцията е дал осем единици. Използвахме само шест.

— Сигурна ли си, че сте използвали неговите шест?

В гласа на Леополд се долавяше известно раздразнение. Докато отговаряше, Фокс гледаше към Маккейлъб и той виждаше колко й е неудобно, че лъже координатора от ЦОТКО.

— Мога само да кажа, че изпълнихме процедурите и лично аз два пъти проверих етикетите преди операцията. Бяха неговите. Сигурна съм, че кръвта е била негова.

— Какво искаш от нас, Бони?

— Списък. Кой орган на кой пациент е бил трансплантиран и съответния хирург, с когото мога да разговарям.

— Не зная. Струва ми се, че навярно би трябвало…

— Виж, Глен, ще го запазя в тайна, ако това те безпокои. Пациентът ми има проблем и аз трябва да си свърша работата. Никой не говори за адвокати или престъпна небрежност.

Маккейлъб се напрегна. Това беше критичният момент.

— Предполагам…

Той спря и Фокс се наведе напред. В тишината Маккейлъб чу от телефона шум, който определи като тракане на компютърна клавиатура. Усети лека възбуда, когато разбра, че координаторът навярно отваря файла.

Маккейлъб се изправи, наведе се над бюрото и леко потупа Фокс по лакътя. Тя вдигна поглед към него и той направи знак да настоява.

— Глен? — каза лекарката. — Какво мислиш?

— В момента го търся… Изваждането на органите е станало в „Холи Крос“… В данните за донора няма нищо за CMV. Нищо. Човекът е бил донор от много време. Мисля, че щеше да се разбере по-рано, ако тя…

— Навярно е така, но трябва да се уверя. Даже да е само заради собственото ми спокойствие.

— Разбирам.

Отново тракане на компютърна клавиатура.

— Да видим сега, транспортът е бил извършен от… „Медик еър“… Черният дроб е трансплантиран, както и сърцето, в „Сидърс“. Познаваш ли доктор Спивак? Даниъл Спивак?

— Не.

Маккейлъб бързо извади бележника от чантата си и започна да пише.

— Ами той го е трансплантирал. Чакай да видим, белите дробове…

— Ще позвъня на Спивак — прекъсна го Фокс. — Как се казва пациентът?

— Хм… Наистина ще трябва да те помоля да запазиш всичко това в пълна тайна, Бони.

— Категорично.

— Била е жена. Глейдис Уин.

Маккейлъб записа името.

— Добре — каза Фокс. — Бяхме стигнали до белите дробове.

— Хм, да, белите дробове. Никой не ги е получил.

— Ясно. Ами костният мозък?

— Очевидно искаш всичко. Добре, костният мозък…хм, с костния мозък не ни провървя. Не ни стигна времето. Тъканта беше откарана със самолет до Сан Франциско, но летището не приемаше. Пренасочиха ги към Сан Хосе, но това забавяне, задръстванията и всичко останало им отне прекалено много време, за да стигнат до болницата „Сейнт Джоузеф“. Пропуснахме шанса. Разбрах, че пациентът по-късно починал. Както знаеш, тази кръвна група е много рядка. Навярно това е бил единственият ни шанс в този случай.

Леополд отново замълча. Маккейлъб погледна към Грасиела. Очите й бяха сведени и той не можеше да ги види. Какво ли преживяваше. Приказваха за сестра й и за хората, които Глори бе спасила. Но целият разговор беше някак сухо клиничен. Грасиела бе медицинска сестра и беше свикнала с такива обсъждания за пациентите. Но не и за сестра си.

Маккейлъб написа в бележника си „костен мозък“ и после зачеркна думите. След това отново даде знак на Фокс да продължи.

— Ами бъбреците? — попита тя.

— Бъбреците… Бъбреците са разделени. Чакай да видим какво имаме за бъбреците…

Леополд изреди органите, извадени от тялото на Глория Торес и трансплантирани на живи пациенти. Маккейлъб си записа всичко.

— Това е — най-после каза Леополд.

Маккейлъб шумно въздъхна. Прекалено шумно.

— Бони? — тихо попита Леополд. — Сама ли си? Не ми каза, че при теб има…

— Не, сама съм, Глен. Съвсем сама.

Мълчание. Фокс хвърли ядосан поглед на Маккейлъб, после стисна очи и зачака.

— Ами, добре — накрая каза Леополд. — Стори ми се, че чух някой друг, това е всичко. Трябва да повторя, че тази информация има строго поверителен…

— Зная, Глен.

— … характер. Нарушавам собствените си правила.

— Разбирам. — Фокс отвори очи. — Ще направя проверката си дискретно, Глен, и… и ще ти съобщя какво съм открила.

— Отлично.

След още няколко реплики разговорът завърши. Фокс затвори и отпусна глава върху скръстените си ръце.

— Господи… не мога да повярвам, че го направих. Аз… излъгах този човек. Излъгах колега. Когато разбере…

Тя не довърши.

— Докторе — опита се да я успокои Маккейлъб. — Ти постъпи правилно. Това няма да му навреди и навярно никога няма да разбере какво си направила с информацията. Утре можеш да му позвъниш и да му кажеш, че си открила причината за проблема с CMV и че тя не е била в донора. Кажи му, че си унищожила записките си за другите приемници.

Фокс повдигна глава и го погледна.

— Няма значение. Аз го излъгах. Мразя да лъжа. Ако открие, никога повече няма да ми има доверие.

Маккейлъб просто я гледаше. Не знаеше какво да й отговори.

— Трябва да ми обещаеш нещо — продължи Фокс. — Че ако теорията ти се потвърди, че ако си прав, ще хванеш онзи, който го е извършил. Това ще е единственото ми оправдание. Единствената ми защита.

Маккейлъб кимна. Той заобиколи бюрото и прегърна лекарката.

— Благодаря ти — тихо каза Грасиела. — Ти извърши добро дело.

Фокс леко й се усмихна и кимна.

— Още нещо — рече Фокс, — имаш ли ксерокс?