Майкъл Конъли
Кръв (30)

29.

Стигнаха в „Холи Крос“ малко преди обед. Грасиела остави колата на паркинга и двамата влязоха в болницата през общия вход. Тя не искаше да минава през спешното отделение, тъй като работеше там. По пътя му беше обяснила, че след смъртта на Глория често си взимала неплатен отпуск заради Реймънд. Но търпението на началниците й се изчерпвало. Смяташе, че не е благоразумно да я виждат. Можеха и да я уволнят. Колкото по-малко хора я видеха, толкова по-добре.

Когато влязоха в болницата, сестринската униформа на Грасиела и познатото й лице им осигуриха достъп. Тя бе като посланик, за когото са вдигнати всички бариери. Никой не ги спираше. Качиха се на четвъртия етаж със служебния асансьор. Пристигнаха в дванайсет без няколко минути.

По пътя Грасиела беше обяснила плана си на Маккейлъб. Смяташе, че могат да разчитат на петнайсет минути, за да си свършат работата. Това бе максимумът — времето, за което координаторката на кръвните продукти щеше да слезе до кафенето, да вземе обяда си и да се върне в патологичната лаборатория. Всъщност обедната й почивка била един час, но обикновено служителите се хранели на бюрата си.

Както очакваше Грасиела, стигнаха в лабораторията в 12:05 ч. и завариха бюрото на координаторката празно. Маккейлъб усети, че пулсът му малко се ускорява, докато гледаше към компютъра. На около три метра имаше друго бюро и на него седеше жена в сестринска униформа. Грасиела спокойно се справи със ситуацията.

— Здравейте, Патрис, как е? — весело попита тя.

Жената вдигна очи от документите, с които се занимаваше, и се усмихна. Тя погледна към Маккейлъб, после отново към Грасиела.

— Грасиела — каза сестрата, като провлачваше сричките, — всичко е наред, момиче. Ти как си?

— Добре. Кой е координаторът?

— От няколко дни е Пати Кърк. Слезе да си вземе сандвич.

— Така ли — сякаш се изненада Грасиела. — Ами тогава аз ще направя връзката.

Тя заобиколи пропуска и се насочи към компютъра.

— Долу в спешното отделение имаме пациент с рядка кръвна група. Имам чувството, че този тип ще изчерпа всичко, което имаме, и искам да видя какво има тук.

— Можеше просто да позвъниш. Аз щях да направя проверката.

— Зная, но показвам на приятеля си Тери как действаме тук. Тери, това е Патрис. Патрис, Тери. Учи в Калифорнийския университет, готви се да се запише в медицинското училище. Опитвам се да го разубедя.

Патрис погледна към Маккейлъб и отново се усмихна, после очите й оценяващо го проучиха. Той знаеше какво си мисли сестрата.

— Зная, малко ми е късно — каза Маккейлъб. — Криза на средната възраст, нали разбирате.

— Да. Успех. Виждала съм двайсет и пет годишни да излизат от медицинското училище с вид на петдесетгодишни.

— Зная. Ще се подготвя.

Те размениха усмивки и разговорът най-после приключи.

— Можеш да минеш отсам — каза му Грасиела. — Патрис няма да те ухапе.

Патрис се засмя. Маккейлъб заобиколи и застана зад стола на Грасиела. Тя вдигна поглед и му намигна. Неговото тяло я закриваше от Патрис. Хладнокръвието й го впечатли. Маккейлъб си погледна часовника, после протегна ръка, така че и Грасиела да го види: дванайсет и седем. Тя насочи вниманието си обратно към компютъра.

— Търсим група АВ, добре. Влизаме тук и се свързваме с ЦОТКО. Това е съкращение от Център за осигуряване и търсене на кръв и органи. Голямата регионална кръвна банка, с която работим. Повечето болници тук работят с нея.

— Ясно.

Тя вдигна ръка и прокара показалец под малка бележка, залепена за монитора над екрана. На нея бе написано шестцифрено число, кодът за достъп.

Грасиела вкара кода, набра командата за модема и Маккейлъб чу, че компютърът набира номера, след което се свързва с компютъра на ЦОТКО.

Маккейлъб си погледна часовника. Оставаха им най-много осем минути. На екрана най-после се появи списък за идентификация и търсене. Грасиела бързо набра необходимата информация и обясни:

— Сега отиваме на страницата за търсене на кръв. Набираме онова, което търсим, и после… фокус-мокус — чакаме.

Тя вдигна ръце и направи движение с пръсти като илюзионист.

— Как е Реймънд, Грасиела? — попита иззад тях Патрис. Маккейлъб се обърна, но тя продължаваше да работи с гръб към тях.

— Добре е — отговори Грасиела. — Продължава да ми къса сърцето, но се справя добре.

— Трябва пак да го доведеш.

— Ще го направя, но сега е на училище. Може би през пролетната ваканция.

На екрана започна да се изписва списък на наличностите от кръв група АВ и съответната болница или кръвна банка. Макар че самото ЦОТКО представляваше кръвна банка, то също изпълняваше ролята на координиращ център за по-малки банки и болници из целия Запад.

— Така, виждаме, че има доста голямо количество — започна Грасиела. — Докторът иска да имаме поне шест единици в случай, че пак се наложи да оперираме пациента с раната на гърдите. Затова щракваме в прозореца за поръчки и даваме заявка за шест единици. Заявката е валидна само двайсет и четири часа. Ако не я потвърдим до утре по това време, тя се анулира.

— Ясно — каза Маккейлъб. Опитваше се да се държи като студент, какъвто се предполагаше, че е.

— Трябва да кажа на Пати утре да я потвърди.

— Ами ако я поискаш и се окаже, че няма кръв?

По пътя тя го бе предупредила да й зададе този въпрос, когато се свържат с ЦОТКО.

— Добър въпрос — каза Грасиела и започна да работи с мишката. — Ето какво правим. Отиваме на тази иконка с капката кръв. Щракваме и това ни дава файла с донорите. И отново чакаме.

Изтекоха няколко секунди и екранът отново започна да се изпълва с имена, адреси, телефонни номера и други данни.

— Това са всички донори с кръвна група АВ. Показано е къде са, как можеш да се свържеш с тях. Тук пък е показано кога за последен път са давали кръв. Не трябва постоянно да използваш един и същи човек. Необходимо е да ги редуваш и да откриеш някой, който е най-близо до теб, за да може да дойде тук или в кръвната банка.

Докато говореше Грасиела прокара показалец надолу по списъка. Имаше около двайсет и пет имена от целия Запад. Тя спря на името на сестра си и почука с нокът по екрана. Не успя да открие Джеймс Кордел.

Маккейлъб разочаровано въздъхна, но Грасиела вдигна показалец, за да му даде знак да изчака. После натисна друг клавиш и се появи нов списък с още петнайсетина имена. Най-отгоре беше Джеймс Кордел. Тя прокара пръста си надолу и откри Доналд Кениън на предпоследно място.

Този път дъхът на Маккейлъб. Наведе се към екрана и прочете информацията, която следваше имената. Кордел не беше давал кръв от девет месеца, Кениън от шест години. Маккейлъб забеляза, че след двете имена е написана буквата „Д“, последвана от звездичка. След другите имена имаше или едното, или другото, но само няколко бяха с двете.

— Какво означава това?

— „Д“ означава донор — тихо отвърна Грасиела. — Донор на органи. Те подписват специални документи, отбелязано е в шофьорските им книжки, така че ако попаднат в болница и умрат, могат да вземат органите им.

Грасиела през цялото време го гледаше и Маккейлъб откри, че му е трудно да срещне очите й. Знаеше какво означава потвърждаването на теорията му.

— А звездичката?

— Не съм сигурна.

Тя отново се върна на легендата най-отгоре. Прокара показалец по символите и откри звездичката.

— Означава CMV отрицателен — каза Грасиела. — Повечето хора имат в кръвта си безопасен вирус, наречен CMV. Това е съкращение на някаква дълга дума. Няма го около една четвърт от населението. Важно е да се знае, за да се постигне пълно съответствие на кръвта между донори и приемници.

Той кимна. Вече знаеше тази информация.

— Е, това беше урокът за днес — тихо каза Грасиела.

Тя премести мишката и Маккейлъб видя, че стрелката се насочва към иконката за излизане от програмата в горната част на екрана. Той стисна дланта й, преди да успее да излезе от системата на ЦОТКО.

Грасиела вдигна въпросително очи. Маккейлъб хвърли поглед назад към Патрис. Не каза нищо. Огледа се наоколо и видя на плота папка с някакви формуляри и молив, завързан с конец. Посочи към Патрис и после обратно към Грасиела, като направи с пръсти знак за разговор. След това взе папката и започна да пише.

— Хей, Патрис, как е Чарли?

— А, добре е. Пак си е същият задник.

— Божичко, та вие се разбирате толкова добре!

— Да бе, направо сме като влюбени пиленца.

Маккейлъб протегна папката пред Грасиела. Беше написал три въпроса:

1.        Можеш ли да разпечаташ този списък?

2.        Можеш ли да отвориш файла на сестра ти?

3.        Кой е получил органите й?

Грасиела сви рамене. После се обърна към компютъра и се захвана за работа. Първо разпечата списъка на донорите с кръвна група АВ. За щастие компютърът бе свързан с лазерен принтер, който свърши работата почти съвсем безшумно и Патрис не обърна внимание. Маккейлъб бързо сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. После Грасиела се върна в първоначалната програма и отвори прозорец с команди. Щракна с мишката върху иконка с червено сърце. Появи се екран с надпис „ОСИГУРЯВАНЕ НА ОРГАНИ“ и компютърът поиска код за достъп. Тя погледна към лепенката на монитора и отново вкара същия код.

Нищо.

Стрелката се превърна в пясъчен часовник и не се случи нищо. Маккейлъб погледна часовника. Беше 12:15 ч. и максималното време, с което разполагаха, бе изтекло. Пати Кърк щеше да се върне всеки момент и щяха да бъдат разкрити. Когато беше планирала всичко това, Грасиела не му спомена нищо по въпроса как ще се оправдават, ако ги хванат.

— Мисля, че компютърът замръзва — каза Грасиела.

Тя ядосано плесна с длан отстрани по монитора. Маккейлъб винаги се бе удивлявал колко хора си мислеха, че това може да помогне. Колелцата на стола на Патрис изскърцаха. Обърна се и видя, че сестрата се изправя. Може би и тя искаше да погледне екрана.

— Ето — каза Грасиела.

Маккейлъб застана така, че да закрива компютъра от Патрис.

— Проклета работа — рече Патрис. — Винаги става така. Ще се кача горе до терасата да изпия една кола и да изпуша една цигара. Доскоро, Грасиела.

Тя се усмихна на Маккейлъб.

— Радвам се, че се запознахме — прибави Патрис.

— И аз — отвърна Маккейлъб.

— Доскоро, Патрис — каза Грасиела.

Патрис заобиколи пропуска и излезе в коридора. Докато минаваше покрай тях, тя изобщо не погледна към компютъра. Когато излезе, Маккейлъб сведе очи към екрана, на който примигваше съобщение.

— Какво означава това?

— Означава, че не зная кода. Колко е часът?

— Трябва да тръгваме. Излез от програмата.

Тя щракна бутона за излизане и Маккейлъб чу звука от прекъсване на телефонната връзка.

— Да се махаме оттук.

Двамата бързо излязоха навън. В коридора тръгнаха по първата отбивка надясно и се насочиха към асансьорите. Вървяха бързо, сякаш бяха крадци. Срещу тях идваше жена, която носеше кутия кока-кола и сандвич. Беше на около двайсет и пет метра и се усмихваше на Грасиела.

— О, мамка му — прошепна Маккейлъб. — Това да не е…

— Да. Ние сме чисти.

— Не, забави я.

— Защо, всичко е наред.

Той вдигна ръка, за да се почеше по носа и закри устата си от приближаващата се жена.

— Скрийнсейвърът. Обикновено се включва не по-рано от минута. Тя ще разбере.

— Няма значение. Ние не сме крали държавни тайни.

Както се оказа, Грасиела нямаше нужда да я забавя. Пати Кърк сама се забави.

— Грасиела, какво правиш тук? — попита тя. — Току-що видях в кафенето Джейн Томкинс и тя се оплакваше, че пак не си на работа.

— Не й казвай, че съм била тук! — помоли я Грасиела.

— Защо?

— Това е приятелят ми, Тери. Готви се да учи медицина. В Калифорнийския университет. Казах му, че днес ще му покажа болницата, защото може да прехвърли практиката си тук. Реших, че с униформата ще е по-лесно да се мотая наоколо. Тери, това е Пати Кърк.

Ръкуваха се. Маккейлъб я попита как е и тя му отговори, че е добре. Пати Кърк погледна към Грасиела и поклати глава.

— Джейн ще те убие, ако научи. Мислеше си, че е пак нещо с Реймънд. Голяма длъжница си ми, момиче.

— Зная, зная. Само не й казвай, става ли?