Майкъл Конъли
Кръв (28)

27.

На път за печатницата на „Таймс“ в Долината Маккейлъб седеше на предната дясна седалка във фолксвагена на Грасиела и през повечето време мълчеше. Мислите му се въртяха около събитията през нощта като котва, влачеща се по песъчливо дъно в безплодно търсене на нещо да се закрепи.

Когато забеляза влажното петно на килима, той отново отиде до паркинга и откри, че кеят също е мокър. Нощта бе студена и все още беше прекалено рано, за да е от утринната мъгла. Непознатият очевидно се бе качил на яхтата мокър. Отражението на светлината от тялото му показваше, че навярно е бил с водолазен костюм. Въпросът, на който Маккейлъб не можеше да отговори, беше „защо“.

Преди да тръгнат, той отиде до яхтата на Бъди Локридж, за да види дали съседът му е там. Намери го раздърпан както винаги, седнал в рубката и зачетен в книга, носеща заглавието „Измама“. Маккейлъб го попита дали е прекарал нощта на яхтата и получи утвърдителен отговор. Когато попита защо не е вдигнал телефона, Бъди отвърна, че просто не е звънял.

Маккейлъб го осведоми, че този ден няма да се нуждае от услугите му на шофьор, но че иска да използва уменията му на водолаз.

— Искаш да ти изстържа корпуса ли?

— Не. Искам да огледаш корпуса. И дъното. И кея около яхтата.

— Да ги огледам ли? И какво да търся?

— Не зная. Ще разбереш, когато го видиш.

— Както кажеш. Но когато се занимавах с онзи „Бертрам“, пак си скъсах костюма. Веднага щом го зашия, ще ида да проверя.

— Благодаря. Пиши го в сметката.

— Готово. Приятелката ти ли ще те вози?

Той зяпаше към Грасиела, която стоеше на кърмата на „Преследваща вълна“. Маккейлъб хвърли поглед към нея.

— Само днес. Трябва да ме запознае с някои хора. Става ли?

— Естествено.

 

 

В колата Маккейлъб отпиваше кафе и гледаше през прозореца, все още обезпокоен от факта, че Локридж не бе вдигнал слушалката. Пътуваха през прохода Сипълведа в планината Санта Моника. По-голямата част от движението по магистрала 405 беше в обратната посока.

— За какво мислиш? — попита Грасиела.

— За снощи. Опитвам се да го проумея. Днес Бъди ще се спусне под водата и може да открие какво е правил онзи тип.

— Сигурен ли си, че искаш да се срещнеш с човека от „Таймс“? Можем да го отложим.

— Не, и бездруго сме тръгнали. Добре е да разговарям с колкото може повече хора. Все още не знаем какво означава онази история от вчера. Докато не разберем, трябва да продължаваме да търсим.

— Звучи добре. Шефът на Глори ми каза, че ще поговори и с някои от приятелите й, които работят там.

Маккейлъб кимна и се наведе към кожената си чанта на пода. Вътре бяха всички документи и записи, които беше събрал. Бе решил да не оставя нищо на яхтата. Тежестта на чантата се увеличаваше и от пистолета му, зигзауер П-228. Не беше носил оръжието още от пенсионирането си, но когато Глория влезе под душа, той го извади от чекмеджето и го зареди. Не вкара патрон в патронника — предпазна мярка, която спазваше и в бюрото. После направи място за пистолета в чантата, като извади подвижната си аптечка. Имаше намерение да се върне на яхтата, преди да стане време за хапчетата.

Маккейлъб започна да рови из документите, докато намери бележника си. Отвори го на хронологията на събитията, която бе разработил въз основа на докладите от лосанджелиското управление. Прочете началото и откри каквото му трябваше.

— Анет Стейпълтън — каза той.

— Какво за нея?

— Познаваш ли я? Искам да разговарям с нея.

— Беше приятелка на Глори. Веднъж дойде да се запознае с Реймънд. После я видях на погребението. Откъде знаеш за нея?

— Открих името й в докладите на лосанджелиското управление. Онази вечер двете със сестра ти побъбрили на паркинга. Искам да поговоря с нея за други вечери. Нали разбираш, дали сестра ти е била обезпокоена от нещо. Ченгетата изобщо не са обърнали сериозно внимание на Стейпълтън. Спомни си, че в началото са работили по версията за случаен грабеж.

— Кретени.

— Не зная. Трудно е да ги обвиняваш. Имат много случаи и този е изглеждал така, както е бил инсцениран.

— Това не ги извинява.

Маккейлъб не отговори. И без това не изпитваше желание да защищава Аранго и Уолтърс. Отново насочи мислите си към събитията от нощта и стигна до положително заключение: очевидно вдигаше достатъчно вълнение, за да предизвика нечия реакция, макар че не знаеше чия.

Стигнаха в печатницата на „Лос Анджелис Таймс“ десет минути преди уговорената среща с началника на Гло ри, мъж на име Клинт Неф. Печатницата се намираше в квартал на лъскави служебни сгради, складове и къщи на горната средна класа. Сградата на „Таймс“ като че ЛЕ бе направена от опушено стъкло и бяла пластмаса. Спряха пред будката на пазача и трябваше да почакат, докато униформеният мъж позвъни и потвърди срещата им. Щом паркираха колата, Маккейлъб извади бележника от чантата си и го взе със себе си. Самата чанта беше станала прекалено обемиста, за да я влачи. Преди да тръгнат, той провери дали Грасиела е заключила вратите.

Влязоха през автоматичните плъзгащи се врати в двуетажно фоайе от черен мрамор и теракотени плочки. Стъпките им отекваха по пода. Обстановката бе студена и строга.

В коридора ги посрещна белокос мъж в униформени панталони и риза. Овалната табелка на гърдите му съобщаваше, че се казва Клинт. На шията му висяха слушалки заглушители като онези, които носят на летището. Грасиела се представи, после представи и Маккейлъб.

— Госпожице Ривърс, мога само да кажа, че всички ние ужасно съжаляваме — рече Неф. — Сестра ви беше добро момиче. Добър работник и приятел.

— Благодаря ви.

— Ако дойдете отзад, ще можем да поседнем за малко и ще ви помогна с каквото мога.

Поведе ги по коридора, като продължаваше да говори през рамо.

— Сестра ви навярно ви е разказвала, но тук отпечатваме всички вестници за Долината и повечето от притурките. Нали знаете, телевизионните списания и какво ли още не.

— Да, зная — отвърна Грасиела.

— Чудя се с какво ли мога да ви помогна. Казах на няколко души, че може би ще искате да разговаряте и с тях.

Стигнаха до някакво стълбище и се заизкачваха.

— Анет Стейпълтън още ли е вечерна смяна? — попита Маккейлъб.

— Хм… всъщност не — отвърна Неф. Беше се задъхал. — Нети… се поизплаши след случилото се с Глори и аз не я обвинявам. Сега работи през деня.

Неф пое по друг коридор, който водеше към няколко двойни врати.

— Тук ли е днес?

— Естествено. Можете да разговаряте с нея, ако… само ще ви помоля да приказвате с хората в почивките им. Нети отива в стаята за почивка в 10:30 ч. и може би дотогава ще успеем да свършим.

— Няма проблем — отвърна Маккейлъб.

След няколко крачки в мълчание Неф се обърна.

— Значи вие сте работил във ФБР, така ли?

— Точно така.

— Трябва да е било много интересно.

— Понякога.

— Защо напуснахте? Изглеждате млад.

— Предполагам, защото стана малко прекалено интересно.

Маккейлъб погледна към Грасиела и й намигна. Тя се усмихна. Шумът на печатницата го спаси от повече лични въпроси. Стигнаха до дебелите двойни врати, които не бяха в състояние да заглушат рева на пресите от другата страна. Неф извади от закачен на стената шкаф два чифта дунапренови запушалки за еднократна употреба и им ги подаде.

— Най-добре е да си ги сложите, докато минаваме през печатницата. В момента сме пуснали цялата линия. Отпечатваме прегледа на новите книги. В тираж милион и двеста хиляди. Тези запушалки спират трийсетина децибела от шума. Но пак няма да можете да чувате даже собствените си мисли.

Неф си сложи слушалките. Отвори една от вратите и тримата тръгнаха покрай пресите. Подът вибрираше, сякаш току-що беше започнало слабо земетресение. Запушалките само приглушаваха воя на машините. Неф ги отведе в стаята за почивка. Вътре имаше дълги маси за хранене и различни монетни автомати. Свободните места по стените бяха заети от коркови табла, покрити със служебни и профсъюзни съобщения и предупреждения, свързани с безопасността на труда. Когато вратата се затвори, шумът силно намаля. Пресякоха стаята, минаха през друга врата и влязоха в малкия кабинет на Неф. Маккейлъб и Грасиела извадиха запушалките си.

— По-добре да ги запазите — каза Неф. — Ще си тръгнете по същия път, по който дойдохте.

Маккейлъб извади от джоба си пластмасовото пакетче и прибра запушалките в него. Неф седна зад бюрото си и ги покани с ръка да заемат столовете отпред. Тапицерията на стола на Маккейлъб бе изцапана с мастилени петна. Той се поколеба.

— Не се безпокойте — каза Неф. — Изсъхнали са.

През следващите петнайсет минути разговаряха за Глория Торес и не получиха никаква съществена информация. Стана ясно, че Неф е харесвал Глори, но и че връзката им е била типична за шеф и подчинен. Общували предимно по служебни въпроси и почти не разменяли лична информация. Когато го попитаха знае ли дали нещо е безпокояло Глори, Неф поклати глава. Някакви спорове с колеги? Същото поклащане.

Неочаквано Маккейлъб го попита дали познава Джеймс Кордел.

— Кой е този? — учуди се Неф.

— Ами Доналд Кениън?

— Какво, онзи тип от спестовната каса ли? — усмихна се Неф. — Да, бяхме приятели. В кънтри клуба. С нас идваха Милкън и онзи тип, Боески.

Маккейлъб отвърна на усмивката му и кимна. Беше ясно, че Неф няма да им е от полза. Мислите му се отнесоха и Грасиела започна да разпитва за приятелите на Глори. Маккейлъб се замисли за изцапания с мастило стол на който седеше. Знаеше откъде е мастилото. Навярно всички, които бяха седели тук преди него, бяха от печатницата. Затова носеха тъмносини униформи. За да не се вижда мастилото.

Тогава му хрумна нещо. В деня на убийството Глори се бе прибирала вкъщи от работа. Но не носеше униформа. Беше се преоблякла. Тук. Но в доклада на лосанджелиското управление не се споменаваше детективите да са открили работните дрехи в колата й или пък да са претърсили съдържанието на шкафчето й в службата.

— Извинете ме — каза Маккейлъб и прекъсна Неф, който разказваше на Грасиела колко опитно сестра й шофирала електрокара, зареждащ огромните ролки хартия в пресите. — Тук има ли съблекалня? Глори имаше ли шкафче?

— Естествено. На кого му се иска да влиза в автомобила си омазан в мастило? Имаме пълен ком…

— Дали шкафчето на Глори вече е изпразнено?

Неф се отпусна назад и за миг се замисли.

— Нали знаете, щата на Глори беше замразен. Не успяхме да получим разрешение да й вземем заместник. Затова се съмнявам, че са изпразнили шкафчето й.

Маккейлъб се обнадежди. Може би тук щеше да изскочи нещо.

— Имате ли ключ? Можем ли да хвърлим един поглед?

— Естествено. Трябва да взема шперца от отговорника по поддръжката.

Неф ги остави в кабинета си и отиде да вземе шперца и да намери Нети Стейпълтън. Тъй като шкафчето на Глори очевидно бе в дамската съблекалня, преди да излезе, Неф им каза, че Нети ще придружи Грасиела да претърсят съдържанието му. Маккейлъб щеше да ги чака заедно с Неф в коридора. На Маккейлъб това не му харесваше.

Неф скоро се върна със Стейпълтън. Тя си спомняше Грасиела и й поднесе съболезнованията си. После Неф ги поведе надолу по стълбите до коридора към съблекалните. Маккейлъб се канеше да предложи да влезе и той, ако съблекалнята е празна. Но когато приближиха до вратата, отвътре се чу шум от душове. И той разбра, че ще остане навън.

Нямаше какво повече да пита Неф, а не обичаше да води общи разговори. Докато чакаха, Маккейлъб бавно се отдалечи от него, така че да избегне личните въпроси. На стената между вратите на съблекалните бяха закачени табла за съобщения и той се престори, че ги чете.

Изминаха няколко минути мълчание. Маккейлъб беше обходил таблата от край до край. Когато Грасиела и Нети най-после излязоха навън, той зяпаше нарисувана на ръка капка върху плакат, закачен за таблото. Капката бе наполовина червена, което показваше, че целта на кампанията за кръводаряване е наполовина изпълнена. Грасиела се приближи към него.

— Нищо — каза тя. — Само дрехи, шишенце парфюм и слушалките й. На вратичката бяха залепени четири снимки на Реймънд и една моя.

— Слушалки ли?

— Искам да кажа заглушители. Но нищо друго.

— Какви бяха дрехите?

Докато говореше, Маккейлъб продължаваше да гледа към плаката.

— Две чисти униформи, домашна блуза и джинси.

— Провери ли във всички джобове?

— Да. Нищо.

И тогава го осени със силата на куршум. Той се наведе напред и се облегна на таблото.

— Какво има, Тери? — попита Грасиела. — Добре ли си? Маккейлъб не отговори. Мислите му препускаха. Грасиела допря длан до челото му. Той се отдръпна.

— Не, нищо ми няма — каза Маккейлъб.

— Има ли някакъв проблем? — приближи се и Неф.

— Не — прекалено високо отвърна Маккейлъб. — Просто трябва да си тръгваме. Трябва да ида до колата.

— Всичко наред ли е?

— Да — отново високо каза Маккейлъб. — Извинете ме, всичко е наред. Просто трябва да вървим.

Маккейлъб кимна в знак на благодарност на Анет Стейпълтън и се пое по коридора в посоката, в която смяташе, че се намира входното фоайе. Грасиела го последва и Неф извика след тях да завият по първия коридор вляво.