Майкъл Конъли
Кръв (27)

26.

Маккейлъб не успя до края на деня да стигне до финансовата документация на Амилия Кордел. Бързо прегледа бележките и не успя да открие в спомените на вдовицата нищо интересно. Банковата информация показваше, че Кордел е получавал заплатата си всяка сряда с директен депозит. През трите месеца, за които разполагаше с данни, при всяка заплата Кордел бе теглил пари от един и същи банкомат, където в крайна сметка го бяха убили. Това потвърждаваше, че подобно на Глория Торес, която всяка вечер се беше отбивала в „Шърман маркет“, Кордел е следвал обичайните си навици. Маккейлъб отново се убеждаваше, че убиецът е наблюдавал жертвите си.

Маккейлъб преглеждаше данните за кредитните карти, когато усети, че яхтата се накланя. Вдигна поглед и видя Грасиела. Това приятно го изненада.

— Грасиела, какво правиш тук?

— Не получи ли съобщението ми?

— Не, аз… о, изобщо не съм проверявал телефонния секретар.

— Е, позвъних ти и казах, че ще дойда. Написах някои неща за Глори. Както поиска.

Маккейлъб едва не изпъшка. Още четене. Но й благодари за свършената работа.

Видя, че Грасиела носи през рамо сак и го пое.

— Какво има вътре? Не си написала чак толкова много, нали?

Тя се усмихна.

— Багажът ми. Мисля да остана и тази нощ.

Маккейлъб се развълнува, макар да знаеше, че оставането не означава непременно, че ще спят заедно.

— Къде е Реймънд?

— С госпожа Отеро. Тя ще го заведе утре на училище.

Взех си един ден отпуска.

— Защо?

— За да мога да те возя.

— Вече имам шофьор. Не се налага да…

— Зная, но освен това си определих среща с шефа на Глори в „Таймс“. И искам да съм с теб, когато разговаряш с него.

— Добре, наемам те.

Тя се усмихна и Маккейлъб я въведе в трапезарията.

Отнесе сака в нейната стая и й наля чаша червено вино от нова бутилка. После седнаха на кърмата и той започна да й разказва новото развитие на събитията. Докато й обясняваше за Кениън, очите й се разшириха. Явно трудно можеше да повярва, че между сестра й и убития престъпник има връзка.

Тя отвори чантичката си и извади бележника, в който беше написала навиците на сестра си. Двамата заедно го прегледаха. Нямаше нищо необичайно. Но той й обясни, че в някой момент информацията може да се окаже полезна.

— Удивително е колко много се промени всичко — рече Маккейлъб. — Преди седмица това беше обикновен грабеж. Сега има вероятност мотивът да е психологически или дори да става въпрос за наемен убиец. Вероятността всичко да е случайно вече отстъпва.

Грасиела отпи от чашата си.

— Случаят се усложнява, нали? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той. — Просто се приближаваме към решението. Трябва да обхванеш всички възможности. После да ги пресееш… Всичко това просто означава, че се приближаваме.

 

 

Наблюдаваха залеза. Сетне Грасиела го закара до малък италиански ресторант. Маккейлъб хареса храната и двамата се насладиха на усамотението в едно от сепаретата. По време на вечерята той се опита да промени темата, усетил, че Грасиела все още е потисната от обратите в разследването. Разпозна няколко не особено смешни вица от дните си в бюрото.

— Трябва да е било наистина трудно, когато си бил постоянно ангажиран с тази работа — рече тя, когато отмести настрани полупразната си чиния. Да си имаш работа с такива хора…

Тя не довърши. Той просто кимна. Не искаше да започват отново.

— Мислиш ли, че някога ще успееш да забравиш всичко?

— Какво, работата ли?

— Не, това, което е направила с теб. Всичко, което ти се е случило. Можеш ли да го забравиш? Маккейлъб се замисли. Не можеше лесно да отговори.

— Грасиела, мога само да ти кажа, че се надявам да го забравя. Искам да се възстановя. От много време изпитвам пустота и трябва да я запълня. Някак странно е да говоря за това, но е истина.

Плъзна се по кръглата седалка в сепарето и седна до нея. После се наведе и я целуна по бузата. Незабележимо, под карираната червено-бяла покривка на масата, той постави ръка на коляното й и леко я прокара нагоре по бедрото й. Милувка на любовник. Но толкова отчаяно искаше да я задържи, да не я загуби, че не бе уверен в думите си. Трябваше по някакъв начин да й покаже чувствата си.

— Искаш ли да си тръгваме? — попита тя.

Маккейлъб я погледна за миг.

— Къде?

— На яхтата.

Той кимна.

 

 

Когато се върнаха на яхтата, Грасиела го поведе към стаята си и без колебание му се отдаде. Докато се движеха в бавен ритъм, Маккейлъб усети сърцето си да бие толкова силно, че сякаш отекваше в слепоочията му пулсиращо чувство, което го изпълваше с енергия. Беше сигурен, че тя също го усеща до собствените си гърди — ритъмът на живота.

Накрая по тялото му премина тръпка и той силно притисна лице в извивката на шията й. От гърлото му се разнесе кратък, отсечен смях, като ахване. Надяваше се тя да го помисли за кашлица. Нежно се отпусна върху нея и скри лице в меките кичури зад ухото й. Тя отново прокара ръка по гърба му и постави нежната си, топла длан на тила му.

— Какво е толкова смешно? — прошепна Грасиела.

— Нищо… просто съм щастлив, това е всичко.

Маккейлъб още по-силно притисна лицето си. Ноздрите му се изпълниха с аромата й. Сърцето и мислите му се изпълниха с надежда.

— Ти ме върна обратно — промълви той. — Ти си моят шанс.

Грасиела обви ръце около шията му и силно го притисна към себе си. Не каза нито дума.

 

 

Маккейлъб се събуди посред нощ. Беше сънувал, че плува под вода и че няма нужда да излиза на повърхността, за да си поема въздух.

Лежеше по гръб, притиснал ръка към голия гръб на Грасиела. Усещаше топлината й. Искаше да погледне часовника си, но не можеше да откъсне длан от кожата й. Затваряше очи, за да се върне към съня, когато го сепна характерният шум от плъзгащата се врата горе. Усети, че се вледенява и окончателно се събуди. На яхтата имаше някой.

Руснакът, помисли си Маккейлъб. Болотов го бе открил и беше дошъл да изпълни заканата си. Но после бързо отхвърли тази възможност, защото инстинктивно смяташе, че руснакът не е чак толкова глупав.

Претърколи се до ръба на леглото и протегна ръка към телефона на пода. Натисна бутона за бързо набиране на номера на Бъди Локридж и зачака да отговори. Искаше Бъди да погледне към „Преследваща вълна“ и да му каже дали вижда някого. Сети се как бяха извели Доналд Кениън до входната врата и го бяха застреляли с дум-дум. И осъзна, че онзи, който бе там горе, навярно не знае, че Грасиела е на яхтата. Изведнъж разбра, че независимо какво ще се случи през следващите няколко минути, непознатият не трябва да се добере до нея.

Когато Локридж не вдигна след четвъртото иззвъняване, Маккейлъб разбра, че няма повече време за губене. Бързо се изправи и се насочи към затворената врата. Хвърли поглед към светещите цифри на часовника и видя, че е три и десет.

Докато отваряше тихо вратата, той си помисли за пистолета. Беше в най-долното чекмедже на чертожната маса. Непознатият бе по-близо до него и навярно вече го беше открил.

Мислено обиколи долната палуба за оръжие и не се сети за нищо. Вече напълно бе отворил вратата.

— Какво има? — прошепна зад него Грасиела.

Маккейлъб тихо и бързо се обърна и се върна при леглото. Постави длан на устата й и промълви:

— На яхтата има някой.

Усети, че тялото й се напряга.

— Не знаят за теб. Искам безшумно да минеш отстрани и да легнеш на пода. Остани така, докато не дойда за теб.

Тя не помръдна.

— Направи го, Грасиела.

Тя понечи да се изправи, но той я задържа.

— Имаш ли спрей или някакво оръжие в чантичката си?

Тя поклати глава. Маккейлъб кимна и я побутна отстрани на леглото към стената. После отново се насочи към вратата.

Докато безшумно се изкачваше по стълбите, той видя, че плъзгащата се врата е притворена. В трапезарията беше по-светло, отколкото долу и се виждаше по-ясно. Изведнъж различи силуета на мъж. Светлината като че ли се отразяваше от тялото му. Маккейлъб не можеше да види дали непознатият е с лице или с гръб към него.

Той знаеше, че тирбушонът, с който бе отворил виното на Грасиела, е на плота в камбуза, вдясно веднага след стълбите. Лесно можеше да стигне до него. Само трябваше да прецени дали си струва да го използва срещу човек с по-сериозно оръжие.

Реши, че няма друг избор. Когато се изкачи догоре, Маккейлъб протегна ръка към тирбушона. Стълбата изскърца и той видя, че силуетът се напряга. Беше свършено с изненадата.

— Не мърдай, задник такъв! — извика Маккейлъб, грабна тирбушона и се хвърли към тъмната фигура.

Непознатият бързо отскочи към вратата, мина странично през нея и я плъзна зад себе си. Маккейлъб загуби няколко секунди, за да я отвори. Фигурата вече тичешком се отдалечаваше по кея.

Маккейлъб знаеше, че няма да успее да настигне непознатия, въпреки това скочи долу и се затича с всички сили. Студеният нощен въздух щипеше кожата му и грубите дъски на кея жулеха босите му крака.

Докато тичаше по полегатия път през водата, той чу автомобилен двигател. Отвори портала и пристигна на паркинга точно когато през изхода излиташе кола. Гумите й свистяха, хлъзгайки се по студения асфалт. Маккейлъб я проследи с поглед. Беше прекалено далеч, за да види номера.

— Мамка му!

Той затвори очи, вдигна ръка и стисна носа си между веждите. Това бе техника за самохипноза. Опита се да си спомни колкото може повече подробности от онова, което току-що беше видял. Червен автомобил, малък, чуждо производство, изхабено окачване… Хрумна му, че колата му се струва позната. Но още не можеше да се сети откъде.

Маккейлъб се наведе и опря длани на коленете си. Гадеше му се и сърцето му като че ли биеше по-бързо. Съсредоточи се и започна да диша дълбоко, докато накрая успя да успокои пулса си.

Усети, че върху затворените му клепачи пада светлина. Отвори очи и погледна към лъча на приближаващото се фенерче. Беше електромобилът на нощния пазач.

— Господин Маккейлъб? — попита мъжки глас иззад светлината. — Вие ли сте?

Едва тогава Маккейлъб се сети, че е гол.

 

 

Нищо не липсваше, нищо не беше размествано. Поне доколкото можеше да определи Маккейлъб. Като че ли всичко бе наред. Съдържанието на кожената му чанта, която беше оставил на масата в камбуза, изглеждаше така, както си го спомняше. Намери голямата купчина документи на мястото й в шкафа. Маккейлъб разгледа плъзгащата се врата и откри драскотини от отвертка. Знаеше колко лесно е да се отвори вратата. Знаеше също, че шумът от отварянето винаги е по-силен вътре, отколкото отвън. Имаше късмет. Това като че ли го бе събудило.

Пред погледа на нощния пазач Шел Нюби той провери всяко чекмедже и шкаф в трапезарията. Нищо не липсваше.

— Ами долу? — попита Нюби.

— Чух го веднага, щом отвори вратата. Предполагам, че съм го стреснал — отвърна Маккейлъб.

Помисли си за възможността непознатият да не е дошъл да краде. Отново се сети за Болотов, но бързо го отхвърли. Фигурата, която беше видял, бе прекалено ниска и слаба в гърдите.

— Мога ли вече да изляза? Ще направя кафе.

Маккейлъб се обърна към стълбите. Там стоеше Грасиела. Когато се върна в стаята, за да се облече, той й каза, че е по-добре да остане долу. Но сега тя бе тук, в късата си розова нощница върху торбесто сиво долнище на анцуг, което беше взела от гардероба му. Косата й бе малко разрешена и Грасиела просто не можеше да изглежда по-секси. Мълчаливо я погледа и накрая отговори:

— Е, струва ми се, че вече свършваме.

— Да позвъня ли в участъка? — попита Нюби.

Маккейлъб поклати глава.

— Навярно просто е бил някой тукашен хаймана, опитал се да отмъкне навигационната ми система или нещо такова — отвърна той, макар че сам не си вярваше. — Не искам да намесвам полицията. Ще ни държат на крак цялата нощ.

— Сигурен ли сте?

— Да. Благодаря, че ми помогна, Шел. Признателен съм ти.

— Моля. Ами тогава ще се връщам. Ще трябва да напиша доклад за инцидент. На сутринта въпреки всичко може да поискат да съобщя в управлението.

— Да, така става.

Нюби отдаде чест и си тръгна. Маккейлъб изчака малко и после погледна към Грасиела, която продължаваше да стои неподвижно на стълбите.

— Добре ли си?

— Да. Само съм уплашена.

— Защо не слезеш долу? Веднага идвам.

Тя се върна в стаята си. Маккейлъб затвори плъзгащата се врата и провери дали ключалката е здрава. Работете. Свали от закачалката дървената дръжка на куката за риба. Пъхна я в процепа и я използва като клин. За през нощта щеше да свърши работа. Трябваше да помисли по-сериозно за безопасността на яхтата.

Когато свърши с вратата, Маккейлъб погледна надолу към босите си крака върху берберския килим. За първи път осъзна, че е влажен. Тогава си спомни как светлината се беше отразявала от тялото на непознатия.