Метаданни
Данни
- Серия
- Тери Маккейлъб (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Work, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 60гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster(2010)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
Майкъл Конъли. Кръв
Американска, първо издание
Редактор: Ани Николова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Формат 84/108/32. Печатни коли 21
ИК „Бард“, 1998
История
- —Добавяне
- —Корекции и добавяне на липсващ текст от hammster
20.
Локридж и Маккейлъб потеглиха от Уитиър и излязоха на магистралата „Антлоуп вали“, която накрая ги отведе до североизточния ъгъл на областта. През повечето време Бъди шофираше с една ръка, вдигнал хармониката пред устата си с другата. Това не изпълваше Маккейлъб с особено силно чувство за сигурност, но поне го освобождаваше от общите разговори.
Когато минаха покрай Васкес рокс, той разгледа скалното образувание и откри мястото, на което беше открит трупът и което в крайна сметка бе довело до запознанството му с Джай Уинстън. Образувани в резултат от тектонично разместване, стръмните и назъбени скали представляваха красива гледка на следобедната светлина. Слънцето косо ги огряваше и цепнатините тънеха в дълбок мрак. Изглеждаха едновременно прелестни и опасни. Маккейлъб се зачуди дали тъкмо това не е привлякло Лутър Хач.
— Идвал ли си тук? — попита Бъди, като стисна хармониката между краката си.
— Да.
— Страхотно местенце. Носи името на мексикански престъпник, който преди стотина години се криел в цепнатините след обир на банка или нещо подобно. Тук има толкова места за криене, че изобщо не успели да го намерят и той се превърнал в легенда.
Маккейлъб кимна. Историята му харесваше. Замисли се за това колко различни бяха неговите истории за местата. Винаги се отнасяха за трупове и кръв. Нямаше легенди. Нямаше герои.
Двамата успяха да изпреварят вълната в пиковия час и когато стигаха в Ланкастър, едва минаваше пет. Обиколиха малък квартал, наречен „Пустинни цветя“, за да открият дома, в който бе живял Джеймс Кордел. Маккейлъб видя много пущинаци, но почти нямаше цветя, които да съответстват на названието на квартала. Той беше построен в равнина, през повечето дни гореща като цвъртящ тиган. Къщите бяха в испански стил с червени покриви, сводести прозорци и входни врати. Из Антлоуп Вали бяха пръснати десетки такива квартали. Къщите бяха големи и доста привлекателни. Купуваха ги предимно семейства, бягащи от скъпотията, престъпността и тълпите в Лос Анджелис.
Кварталът „Пустинни цветя“ очевидно предлагаше три различни вида къщи. Докато обикаляха, Маккейлъб забеляза, че приблизително всяка трета е от един и същи тип, а понякога къщите близнаци дори се намираха една до друга. Това му напомни за кварталите в долината Сан Фернандо след Втората световна война.
Идеята да живее в някоя от сградите, покрай които минаваха, му подейства потискащо. И не заради вида им, а заради отдалечеността на океана. Знаеше, че никога не би оцелял на такова място. Щеше да изсъхне и отлети като глухарчетата край пътя.
— Това е — каза Бъди и посочи към номера на пощенската кутия. Спряха. Маккейлъб забеляза, че белият шевролет от записа е паркиран на отбивката под баскетболен кош. Видя също отворен гараж с микробус от едната страна и с велосипеди, кашони и работен тезгях от другата. В дъното бе изправен сърф. Беше дълъг и това накара Маккейлъб да реши, че навярно преди време Джеймс Кордел е разбрал нещо от океана.
— Не зная колко време ще се забавя.
— Тук ще стане доста горещо — каза Бъди. — Защо просто не дойда с теб? Ще си държа устата затворена.
— Вече започва да захладнява. Но ако ти стане горещо, пусни климатика. И се поразходи малко. Навярно наблизо продават лимонада.
Излезе, преди Бъди да успее да възрази. Нямаше намерение да го допусне в разследването и така да го превърне в аматьорско начинание. Когато минаваше по отбивката, Маккейлъб спря и погледна в шевролета. Задната част бе пълна с инструменти, на предните седалки също бяха разхвърляни дреболии. Възбудата го връхлетя. Може би щеше да има късмет. Като че ли никой не беше докосвал колата.
Вдовицата на Джеймс Кордел се казваше Амилия. Маккейлъб го знаеше от докладите. И предположи, че това е жената, която отвори сводестата предна врата, преди той да стигне до нея. Джай Уинстън щеше да й позвъни и да съобщи за пристигането му.
— Госпожа Кордел?
— Да?
— Аз съм Тери Маккейлъб. Детектив Уинстън съобщи ли ви за мен?
— Да.
— В лошо време ли идвам?
— А кое време е добро?
— Неправилно се изразих. Извинете ме. Бихте ли ми отделили малко време?
Тя беше ниска жена с кестенява коса и дребни черти на лицето. Носът й бе червен и Маккейлъб предположи, че или е настинала, или е плакала. Зачуди се дали я е разстроил разговорът с Джай Уинстън.
Амилия Кордел кимна и го покани да влезе. Отведе го в добре поддържана дневна. Тя седна на дивана, а той зае стола срещу нея. Върху масичката помежду им имаше пакет със салфетки. От другата стая се чуваше телевизор. Като че ли предаваха анимационни филми.
— Човекът в колата партньорът ви ли е? — попита тя.
— Хм, шофьорът ми.
— Не иска ли да влезе? Навън може да му е горещо.
— Не, няма нищо.
— Частен детектив ли сте?
— Официално, не. Приятел съм на семейството на жената, която е била убита в „Канога парк“. Не зная какво ви е казала детектив Уинстън, но преди работех във ФБР и затова имам известен опит в такива неща. Както навярно знаете, през последните седмици шерифското управление и лосанджелиската полиция не успяха да… да напреднат в разследването. Опитвам се да им помогна с каквото мога.
Тя кимна.
— На първо място, съжалявам за случилото се със съпруга и семейството ви.
Амилия се намръщи и кимна.
— Зная, че няма значение какво си мисли някакъв непознат, но ви поднасям своите съболезнования. От онова, което прочетох в материалите от разследването, разбрах, че Джеймс е бил добър човек.
Тя се усмихна.
— Благодаря ви. Просто е толкова странно, когато го наричат Джеймс. Всички му викаха Джим или Джими. И сте прав, той беше добър човек.
Маккейлъб кимна.
— С какво мога да ви помогна, господин Маккейлъб? Наистина не знам нищо за случилото се. Тъкмо това ме смути, когато ми позвъни Джай.
— Ами първо… — Той отвори чантата си и извади полароидната снимка, която му бе дала Грасиела при първото си идване на яхтата му. — Бихте ли погледнали това? Кажете ми дали познавате жената или смятате, че съпругът ви може да я е познавал.
Тя взе снимката и я разгледа със сериозно изражение. Очите й леко се движеха, сякаш попиваше всяка подробност. После поклати глава.
— Не, мисля, че не. Това ли е жената, която…
— Да, това е жертвата от втория грабеж.
— Това синът й ли е?
— Да.
— Не разбирам. Как е възможно съпругът ми да е познавал тази жена — да не би да намеквате, че може да са били…
— Не. Не намеквам каквото и да било, госпожо Кордел. Просто се опитвам да проверя… Вижте, за да съм съвсем откровен, госпожо Кордел, по време на разследването се появиха някои неща, които може би показват — трябва да подчертая, че това е само вероятност — че случаят може да не е такъв, какъвто изглежда.
— И какво означава това?
— Това означава, че е възможно мотивът за престъплението да не е грабеж. Или да не е единственият мотив.
Тя озадачено го изгледа и Маккейлъб разбра, че приема думите му погрешно.
— Госпожо Кордел, изобщо не се опитвам да намекна, че между съпруга ви и тази жена е имало връзка. Искам да кажа, че някъде, в някой момент те са пресекли пътя на убиеца. Предполагам, разбирате, че това вече представлява връзка. Но е връзка между жертвите и убиеца. Има вероятност съпругът ви и другите жертви да са пресекли пътя на престъпника по различно време, но трябва да проверя всичко и тъкмо затова ви показах снимката. Сигурна ли сте, че не я познавате?
— Сигурна съм.
— Дали през седмиците преди убийството съпругът ви не е имал някаква причина да ходи в „Канога парк“?
— Поне аз не зная.
— Дали е имал някакви отношения с „Лос Анджелис таймс“? И по-конкретно, някаква причина да ходи в печатницата в Чатсуърт?
Отново получи отрицателен отговор.
— Имал ли е някакви проблеми в службата? Нещо, за което може да е искал да разговаря с репортер?
— Какво например?
— Не зная.
— Тя репортерка ли е била?
— Не, но е работила на място, където е имало репортери. Може пътищата им с убиеца да са се пресекли там.
— Ако нещо го безпокоеше, Джими щеше да ми каже. Винаги споделяше с мен.
— Добре. Разбирам.
Следващите петнайсет минути Маккейлъб й задаваше въпроси за всекидневния живот на съпруга й и за работата му през седмиците преди убийството. Запълни със записки три страници от бележника си, но още докато пишеше, разбираше, че няма да му помогнат. Джими Кордел изглеждаше човек, който беше работил много и бе прекарвал повечето си свободно време заедно със семейството си. През седмиците преди смъртта си той беше инспектирал участъци от акведукта предимно в централната част на щата и съпругата му смяташе, че изобщо не е ходил на юг. Според нея той не бе посещавал Долината или други части на града още отпреди Коледа.
Маккейлъб затвори бележника си.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Кордел. Последният ми въпрос е дали липсва някоя от вещите на съпруга ви?
— От вещите му ли? Какво искате да кажете?
Амилия Кордел придружи Маккейлъб до шевролета. Вече бяха разговаряли за дрехите и бижутата на мъжа й. Не липсвало нищо, точно както очевидно свидетелстваше записа от банкомата. Следователно оставаше автомобилът.
— Никой ли не го е отварял? — попита той, докато Амилия отключваше вратата.
— Аз го докарах от шерифското управление. Всъщност никога преди това не съм го използвала. Джими го купи само за работа. Каза, че ако започнем да го използваме за друго, няма да може да отбие нищо от данъците. Не съм го карала, защото е прекалено висок за мен.
Маккейлъб кимна и се наведе през отворената предна лява врата. Задната седалка бе вдигната и багажното отделение беше пълно с измерваща апаратура, сгъваема масичка и други инструменти. Маккейлъб бързо се отказа от тях. Това бе оборудване, нищо лично.
Съсредоточи се върху предната част на колата. Пътен прах покриваше всичко. Кордел трябва да беше шофирал в пустинята със свалени прозорци. Маккейлъб отвори с един пръст джобчето на вратата и видя, че е пълно със сервизни квитанции. Вътре също имаше малък бележник, на първата страница на който се виждаха изминати километри, дати и посетени обекти. Извади бележника и прелисти страниците, за да провери дали има пътувания до Уест Вали и конкретно до Чатсуърт и „Канога парк“. Нямаше. Изглежда Амилия Кордел бе права.
Маккейлъб свали левия сенник и откри две сгънати карти. Извади ги, излезе от колата и ги разтвори върху предния капак. Едната показваше бензиностанциите в Централна Калифорния, на другата беше представен акведуктът и многобройните пътища към него. Маккейлъб търсеше необичайни бележки, които Кордел можеше да е оставил върху картите, но не откри нищо.
После седна пред волана и се огледа. Забеляза огледалото и попита Амилия Кордел дали съпругът й е закачвал някакви дреболии по него. Жената му отговори, че не си спомня да е имало нещо.
Провери жабката и таблото. Намери документи и няколко касети, химикалки и механични моливи, както и отворени писма. Кордел харесвал кънтри музика. Като че ли всичко си беше на мястото. Нищо не му идваше наум.
— Знаете ли дали е използвал определен вид химикалка или молив? Например химикалка, която са му подарили или нещо подобно?
— Мисля, че не. Поне не се сещам.
Маккейлъб свали ластика, който придържаше писмата, и прегледа пликовете. Очевидно бе служебна поща, съобщения за заседания, доклади по проблеми, свързани с акведукта. Амилия Кордел мълчаливо го наблюдаваше.
В отвореното отделение между седалките имаше пейджър и слънчеви очила. Когато спрял при банкомата, Кордел е бил на път за вкъщи. Това обясняваше защо не е носил очилата, но не и пейджъра.
— Госпожо Кордел, знаете ли защо е тук пейджърът? Защо съпругът ви не го е носил?
Тя се замисли за миг, после отвърна:
— Обикновено по време на дълги пътувания не го държеше закачен на колана си, казваше, че не му бил удобен. Че му се забивал в бъбреците. На няколко пъти се случваше да го забравя. Нали разбирате, да го оставя в колата.
Маккейлъб кимна. Докато мислеше какво му остава да провери, задната врата внезапно се отвори и вътре надникна Бъди Локридж.
— Какво става?
Маккейлъб примижа на слънцето, което блестеше над рамото на Бъди.
— Почти свърших, Бъди. Защо не почакаш в колата?
— Заболя ме задникът от седене. — Той погледна към Амилия Кордел и кимна. — Извинете, госпожо.
Появата му ядоса Маккейлъб, но той го представи като свой колега.
— Та какво значи търсим? — попита Бъди.
— Ние ли? Просто търся нещо, което го няма. Защо не ме почакаш в колата?
— Например нещо, което може да е било взето. Ясно.
Той свали десния сенник. Маккейлъб вече го бе проверил и там нямаше нищо.
— Вече търсих, Бъди. Защо не…
— Какво е имало там? Снимка ли?
Локридж посочи към таблото. Маккейлъб проследи показалеца му, но не видя нищо.
— За какво говориш?
— Ето там. Виждаш ли праха? Като че ли е имало снимка или нещо друго. Може да е държал там пропуск за паркинг.
Маккейлъб отново погледна, но пак не видя нищо. Завъртя се надясно и после обърна глава към таблото.
И тогава видя.
Върху прозрачната пластмаса на спидометъра и другите уреди имаше пласт прах. Отстрани на пластмасата ясно се очертаваше чист правоъгълник. Съвсем скоро оттам бяха свалили нещо. Маккейлъб разбра, че е имал невероятен късмет. Навярно изобщо нямаше да го забележи. Защото се виждаше откъм дясната седалка и под коса слънчева светлина.
— Госпожо Кордел? — каза той. — Бихте ли заобиколили отсам, за да погледнете през другата врата?
— Съпругът ви имал ли е тук ваша снимка, или на децата?
Тя бавно поклати глава.
— Божичко, всъщност, не зная. Имаше снимки, но просто не зная къде ги държеше. Може да е имало. Никога не съм използвала шевролета. — Винаги взимах микробуса — дори когато излизахме само двамата с Джим. Както ви казах, тази кола ми беше прекалено висока.
Маккейлъб кимна.
— Има ли някой, който да е работил заедно с него и може да знае, някой, който е пътувал по работа със съпруга ви?
По обратния път към града те минаваха покрай безкрайна върволица от автомобили, натъпкани плътно един до друг в отсрещните платна. Хора, които се прибираха от работа или напускаха града за уикенда. Маккейлъб изобщо не ги забелязваше. Беше потънал дълбоко в собствените си мисли. Дори не чу Локридж.
— Извинявай, какво?
— Казах, че навярно съм ти помогнал там, като забелязах онова нещо.
— Помогна ми, Бъди. Можех изобщо да не го забележа. Но въпреки това ми се иска да си беше останал в колата. Плащам ти само да ме возиш.
— Да, бе, да, ако си бях останал в колата, сигурно още щеше да ровиш там.
— Не се знае…
— Е, няма ли да ми кажеш какво си открил?
— Нищо, Бъди. Не съм открил нищо.
Той лъжеше. Амилия Кордел го бе въвела обратно в къщата, за да телефонира в службата на съпруга си. Маккейлъб разговаря със служител на Джеймс Кордел, който му даде имената и телефонните номера на някои от отговорниците по поддръжката на акведукта, работили заедно с Кордел в началото на януари. После телефонира в лоунпайнския участък от акведукта и разговаря с Маги Мейсън, едно от имената в списъка му. Тя му съобщи, че през седмицата преди убийството два пъти е ходила с Кордел на обед. И двата пъти с неговата кола.
Като избягваше насочващи въпроси, Маккейлъб я попита дали е забелязала на таблото в шевролета нещо от личен характер. Мейсън без да се колебае отговори, че на таблото имало снимка на семейството на Кордел. Спомняше си, че на снимката съпругата на Кордел държала в скута си двете им малки дъщерички.
По обратния път Маккейлъб усети, че в гърдите му се надига смесица от ужас и възбуда. Някой някъде пазеше обецата на Глория Торес и семейната снимка на Джеймс Кордел. Сега той знаеше, че злото от онези две убийства се е сляло в образа на човек, убивал не за пари, не от страх и не за отмъщение. Това зло далеч надхвърляше тези рамки. Този човек убиваше за удоволствие и за да осъществи фантазията, пламнала като вирус в мозъка му.
Злото беше навсякъде. Маккейлъб го знаеше добре. Но знаеше и че не може да му се противопостави абстрактно. Трябваше да е от плът и кръв — конкретен човек, когото да открие и унищожи. Маккейлъб вече го знаеше. Усещаше, че сърцето му се изпълва с ярост и зловеща радост.