Майкъл Конъли
Кръв (2)

1.

Маккейлъб я видя пръв. Той вървеше по главния кей покрай милионерските яхти, когато забеляза жената, застанала на кърмата на „Преследваща вълна“. Беше десет и половина в събота сутрин и топлият шепот на пролетта бе довел много хора на кейовете на Сан Педро. Маккейлъб завършваше разходката, която правеше всяка сутрин. Вече се задъхваше, но когато наближи яхтата, съвсем забави крачка. Отначало изпита раздразнение — жената се бе качила на борда неканена. Но после сподави яда си и се зачуди коя ли е и какво иска.

Не беше облечена за излизане в морето. Носеше широка лятна рокля до средата на бедрото. Морският бриз се канеше да я повдигне и затова тя я придържаше с една ръка. Маккейлъб още не можеше да види стъпалата й, но по стегнатите очертания на мускулите на кафявите й крака предполагаше, че не носи обувки за яхта. Бе на високи токчета. Той незабавно си помисли, че жената е там, за да направи впечатление на някого.

Маккейлъб не беше облечен, за да прави каквото и да е впечатление. Носеше стари джинси, разпрани от носене, а не заради модата и тениска от регатата за златната купа на Каталина отпреди няколко лета. Дрехите му бяха в петна — най-вече кръв от риба, собствената му кръв, морски полиуретан и машинно масло. Това бяха дрехите му и за риболов, и за работа. Имаше намерение да използва уикенда, за да поработи по яхтата и беше облечен за тази цел.

Когато се приближи и успя да разгледа жената по-добре, той още повече осъзна неугледния си вид. Извади дунапреновите слушалки от ушите си и изключи компактдиск плейъра по средата на „Не съм суеверен“ на „Виещия вълк“.

— С какво мога да ви помогна? — попита Маккейлъб, преди да се качи на собствената си яхта.

Гласът му като че ли я сепна и тя се извърна от плъзгащата се врата, която водеше към каютата. Маккейлъб реши, че е почукала на стъклото и е чакала с мисълта, че той е вътре.

— Търся Теръл Маккалъб?

Беше привлекателна, трийсетина годишна жена, цели десет години по-млада от него. Струваше му се някак позната, но не можеше да се сети откъде. Едно от онези усещания, които наричаха deja vu. В същото време той почувства, че тръпката от разпознаването бързо се разсейва и разбра, че е сбъркал, че не познава тази жена. Помнеше лица. А нейното бе достатъчно приятно, за да го забрави.

Беше произнесла фамилията му неправилно — Маккалъб вместо Маккейлъб — и се обръщаше към него с официалното му първо име, което не използваше никой друг, освен репортерите. Тогава започна да разбира. Вече знаеше какво я е довело на яхтата. Поредната изгубена душа, дошла не там, където трябва.

— Маккейлъб — поправи я той. — Тери Маккейлъб.

— Извинете. Аз, хм, мислех си, че може да сте вътре. Не знаех дали е удобно да се кача на яхтата и да почукам.

— Но въпреки това сте го направили.

Тя не обърна внимание на забележката му и продължи, сякаш бе репетирала.

— Трябва да разговарям с вас.

— Ами, в момента съм малко зает.

Той посочи към отворения заоблен люк, в който жената беше имала късмет да не падне, и към инструментите, наредени върху парче плат на кърмата.

— Обикалях да търся тази яхта почти цял час — каза тя. — Няма да ви отнема много време. Казвам се Грасиела Ривърс и исках…

— Вижте, госпожице Ривърс — вдигна ръка, за да я прекъсне. — Наистина съм… Прочели сте за мен във вестника, нали?

Жената кимна.

— Е, преди да започнете, трябва да ви кажа, че не сте първата, която идвате тук. Търсили са ме и по телефона. И ще ви кажа само онова, което казах на другите. Не търся работа. Затова, ако искате да ме наемете или да ви помогна по какъвто и да е начин, съжалявам, но не мога да го направя. Не търся абсолютно никаква работа.

Тя не отговори и Маккейлъб изпита съчувствие към нея, също като към другите, които бяха идвали преди това.

— Вижте, познавам двама частни детективи, които мога да ви препоръчам. Добри са, работят усърдно и няма дави съдерат кожата.

Той се качи на кърмата, взе слънчевите очила, които беше забравил преди да тръгне на разходка, и си ги сложи, за да подскаже края на разговора. Но тя не обърна внимание нито на жеста, нито на думите му.

— Не трябва да забравяте, че никога не съм работил сам. Имах партньори, разполагах с лабораторни екипи, зад мен стоеше цялото бюро. Това е съвсем различно от човек, който работи сам. Съвсем различно. Навярно не бих могъл да ви помогна, даже да исках.

Тя кимна и Маккейлъб реши, че е успял да я убеди. Започна да си мисли за работата по клапаните на двигателите, която имаше намерение да довърши през уикенда.

Но не беше познал.

— Струва ми се, че бихте могли да ми помогнете — възрази жената. — И навярно да помогнете на самия себе си.

— Не се нуждая от пари. Отлично се справям.

— Не става дума за пари.

Той я изгледа.

— Не зная какво искате да кажете — преднамерено раздразнен отвърна Маккейлъб. — Но не мога да ви помогна. Вече нямам значка и не съм частен детектив.

Няма да е законно, ако действам като такъв или приема пари, без да имам разрешително.

Ако сте чели материала във вестника, трябва да знаете какво ми се е случило. Дори не би трябвало да шофирам.

Той посочи към паркинга.

— Виждате ли онзи автомобил, увит като коледен подарък? Мой е. Стои си там, докато получа медицинско разрешение отново да шофирам. Какъв детектив съм аз? Ще трябва да пътувам с автобус.

Тя не обърна внимание на възражението му и просто продължи да го гледа решително. Обезкуражаваше го. Не знаеше как да я накара да се махне от яхтата му.

— Ще ида да ви донеса имената на онези детективи. Той мина покрай нея, отвори вратата на трапезарията и щом влезе вътре, я затвори зад гърба си. Не искаше жената да го гледа. Отиде до чертожната маса и започна да търси бележника си в чекмеджетата. Не му беше трябвал от много време. Хвърли поглед назад през прозорчето на вратата и видя, че тя се отдалечава към кърмата и обляга хълбоци на перилата.

От външната си страна прозорчето отразяваше светлината и тя не можеше да види, че я наблюдава. Маккейлъб отново изпита усещането, че я познава и се помъчи да си спомни откъде. Струваше му се удивителна. Тъмни, бадемовидни очи, които изглеждаха тъжни и в същото време като че ли знаещи някаква тайна. Той разбираше, че лесно би си спомнил, ако някога я беше срещал или дори само я бе забелязвал. Но не можеше да се сети. Погледът му инстинктивно се спусна към ръцете й, за да види дали носи пръстен. Не носеше. И бе прав за обувките й, сандали с петсантиметрови коркови токове. Ноктите на пръстите й бяха лакирани в розово и се открояваха на фона на светлокафявата й кожа. Зачуди се дали винаги изглежда така, или се е облякла, за да го изкуши да приеме работата.

Маккейлъб откри бележника си във второто чекмедже и бързо потърси имената Джак Лавел и Том Кимбол. Записа й телефонните им номера върху някакъв формуляр и дръпна плъзгащата се врата. Когато излезе навън, жената отваряше чантичката си. Той й подаде листа.

— Ето ви две имена. Лавел е пенсиониран полицай от лосанджелиското управление, Кимбол беше агент в бюрото. Работил съм и с двамата. Ще ви свършат работа. Изберете един от тях и му телефонирайте. Непременно му кажете, че аз съм ви дал номера. Ще се погрижат за вас.

Тя не протегна ръка към листа. Вместо това извади от чантичката си снимка и му я подаде. Маккейлъб я взе, без да се замисля. И незабавно осъзна, че е допуснал грешка. В ръката си държеше снимка на усмихваща се жена, загледана в момченце, което духаше свещички на торта. Свещичките бяха седем. Отначало си помисли, че това е снимка на Ривърс отпреди няколко години. Но после разбра, че не е тя. Жената на снимката имаше по-заоблено лице и по-тънки устни. Не беше толкова красива, колкото Грасиела Ривърс. Макар че и двете имаха тъмнокафяви очи, очите на жената от снимката не бяха толкова дълбоки, колкото на жената, която го гледаше в момента.

— Сестра ли ви е?

— Да. И синът й.

— Кой?

— Моля?

— Кой е мъртъв?

Този въпрос бе втората му грешка, която в съчетание с първата го забъркваше още повече.

— Сестра ми. Глория Торес. Казвахме й Глори. Това е синът й Реймънд.

Маккейлъб кимна и й подаде обратно снимката, но тя не я взе. Знаеше, че Грасиела иска да я попита какво се е случило, но най-после успя да се въздържи.

— Вижте, така няма да стане — накрая рече той. — Ясно ми е какво се опитвате да направите. Няма да стане.

— Искате да кажете, че не изпитвате съчувствие ли?

Маккейлъб се поколеба, но в гърлото му се надигна гняв.

— Изпитвам съчувствие. Прочели сте материала във вестника и знаете какво ми се е случило. Съчувствието винаги ми е носило проблеми.

Той преглътна и се опита да разсее всички лоши чувства. Разбираше, че жената е обзета от ужасно разочарование. Познаваше стотици хора като нея. Хора, чиито любими са им били отнети без каквато и да е било причина. Без арест, присъда или затвор. Някои от тях бяха непоправимо променени, бяха се превърнали в живи зомбита. Изгубени души. Сега Грасиела Ривърс беше една от тях. Трябваше да е така, иначе не би го открила. Маккейлъб знаеше, че независимо какво му кажеше или колко го ядосаше, тя не заслужава да й отвърне със същото.

Той постави длан върху ръката й, за да я поведе към стъпалата на кея. Кожата й беше топла. Под мекотата й се усещаха силните й мускули. Отново й подаде снимката, но тя не я взе.

— Погледнете я пак. Моля ви. Само още един път и после ще ви оставя на мира. Кажете ми дали усещате нещо друго.

Маккейлъб поклати глава и направи едва забележим жест с ръка, сякаш за да й покаже, че за него няма значение.

— Аз бях агент от ФБР, не психиатър.

Но въпреки това отново вдигна снимката и я погледна. Жената и момченцето изглеждаха щастливи. Това беше празник. Седем свещички. Той си спомни, че когато стана на седем, родителите му все още бяха заедно. Но не задълго. Детето привличаше вниманието му повече, отколкото жената. Маккейлъб се запита как ли се справя сега без майка.

— Съжалявам, госпожице Ривърс. Наистина съжалявам. Но не мога да направя нищо за вас. Искате ли си снимката обратно?

— Имам копие. Нали знаете, две на цената на една. Мислех си, че ще искате да я задържите.

За първи път той почувства скритото емоционално течение. Имаше още нещо, но не знаеше какво. Внимателно се вгледа в Грасиела Ривърс и изпита чувството, че ако направи още една стъпка, ако зададе очевидния въпрос, ще попадне във въртопа му.

Но не успя да се въздържи.

— Защо ми е да я задържа, щом няма да съм в състояние да ви помогна?

Тя тъжно му се усмихна.

— Защото това е жената, която ви спаси живота. Мислех си, че понякога ще искате да си припомняте как е изглеждала, коя е била тя.

Маккейлъб продължително я изгледа, но всъщност очите му не бяха отправени към Грасиела Ривърс. Гледаше навътре в себе си, прехвърляше през паметта си онова, което току-що бе казала и скоро осъзна смисъла на думите й.

— За какво говорите?

Това беше единственото, което успя да попита. Усещаше, че разговорът и всичко останало се изплъзва от властта му. Въртопът вече го повличаше надолу.

Тя вдигна ръка, но не докосна снимката, която Маккейлъб продължаваше да протяга към нея. Постави длан на гърдите му и я прокара по ризата му, проследявайки изпъкналия белег по кожата му. Той я остави да го направи. Стоеше вцепенен и я оставяше да го прави.

— Сърцето ви — каза тя. — На сестра ми е. Тя ви спаси живота.