Майкъл Конъли
Кръв (19)

18.

Сънува мрак. Движещ се мрак, като кръв във вода, с някакви периферни образи, които не можеше да различи.

На три пъти през нощта го събужда някаква вътрешна тревога. Сядаше в леглото толкова бързо, че му се завиваше свят, чакаше, вслушваше се и не чуваше нищо друго освен вятъра, който шумолеше сред мачтите на кея. Ставаше и проверяваше яхтата, оглеждаше доковете за Болотов, макар да си мислеше, че няма вероятност руснакът да се появи. После измерваше температурата и кръвното си налягане. Всеки път получаваше еднакви резултати и после се връщаше в тъмните води на все същия неясен сън.

В девет часа в петък сутринта го събуди телефонът. Беше Джай Уинстън.

— Буден ли си?

— Да. Просто днес я карам малко по-спокойно. Какво има?

— Какво има ли? Току-що ми позвъни Аранго и ми каза нещо, което наистина ме обезпокои.

— О, нима? И какво е то?

— Каза ми от кого си получил новото си сърце.

Маккейлъб разтри лицето си с длан. Бе забравил какво е казал на детектива.

— И защо това те безпокои, Джай?

— Защото ми се иска да ми беше казал всичко. Не обичам тайните, Тери. Онзи задник ми позвъни и ме накара и аз да се чувствам като задник, защото го научавам последна.

— Какво значение има дали си знаела или не?

— Тук става дума за сблъсък на интереси, нали така?

— Не. Не за сблъсък. Ако питаш мен, това е мотивация. Аз искам да пипнем онзи тип повече от вас. Безпокои ли те нещо друго? Заради Ноуан ли е?

— Не, не е заради това. Още снощи ти казах, че ще поема отговорността. Капитанът вече ми се накара, но продължавам да смятам, че е трябвало да го направим.

— Добре. Аз също.

Последва колебливо мълчание. Маккейлъб все още мислеше, че тя иска да му каже още нещо, затова изчака.

— Виж, просто недей да се изхвърляш, става ли? — рече Уинстън.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурна. Не зная какво замисляш. И не искам да се тревожа заради тази твоя „мотивация“, както я наричаш.

— Разбирам те. Виж, Джай, през цялото време ти повтарям, че ако постигна нещо, то си остава за вас. Не съм променил мнението си.

— Добре тогава.

— Чудесно.

Той вече се канеше да затвори, когато чу гласа й.

— Между другото, днес пратих куршума на твоя човек. Ще го получи утре, ако работи в събота. Ако не, в понеделник.

— Добре.

— Ще ми съобщиш, ако открие нещо, нали?

— Той първо ще съобщи на теб. Ти му пращаш куршума.

— Не продавай на краставичар краставици, Тери. Той е твой човек, ще ти се обади. Само се надявам, че веднага след това ще се свърже и с мен.

— Ще се погрижа.

Маккейлъб отново понечи да затвори, но тя продължи.

— Какво ще правиш днес?

Въпросът го свари неподготвен.

— Ами… не зная. Не съм сигурен къде ще отида. Бих искал да разпитам свидетелите по случая Глория Торес, но Аранго ясно ме заплаши, ако се опитам да го сторя.

— И какво ти остава?

— Не зная. Мислех си днес просто да се помотая на яхтата, може би пак да прегледам докладите и записите, да видя дали няма да изскочи нещо. Първия път ги прегледах набързо.

— Май ще прекараш доста скучен ден. Почти също толкова гаден, колкото и моят.

— Пак ли си в съда?

— Иска ми се да бях. В петък съдът почива. Това означава, че ще трябва да си свърша писмената работа. Да наваксам. И най-добре да започвам. Доскоро, Тери. Не забравяй какво ти казах. Съобщавай новините първо на мен.

— Дадено.

Уинстън най-после затвори и Маккейлъб отново се отпусна на леглото, притиснал телефона до корема си. След напразни опити да си спомни сънищата от предишната нощ Маккейлъб вдигна слушалката, свърза се с телефонни услуги и взе номера на спешното отделение в „Холи Крос“.

Попита за Грасиела Ривърс. Трябваше да чака почти цяла минута. Когато се обади, гласът й звучеше отсечено и припряно. Очевидно беше попаднал в неподходящ момент. Едва не затвори, но реши, че тя може да е разбрала кой я търси.

— Ало?

— Извинявай. Трябва да съм прекъснал нещо.

— Кой се обажда?

— Тук е Тери.

— А, Тери, здрасти. Не, не си ме прекъснал. Просто си помислих, че нещо се е случило с Реймънд. Обикновено не ме търсят тук.

— Тогава извинявай, че те разтревожих.

— Няма нищо. Да не си болен? Направо не можах да позная гласа ти.

Грасиела насилено се засмя. На Маккейлъб му се стори, че тя се срамува.

— Лежа по гръб — отвърна той. — Правила ли си го някога, когато си звъняла в службата си, за да съобщиш, че си болна? Нали разбираш, гласът ти звучи, сякаш наистина си болен.

Този път смехът й беше искрен.

— Не, никога не съм го опитвала. Ще трябва да го запомня.

— Естествено. Това е добър съвет. Можеш да се възползваш от него.

— Е, какво има? Как вървят нещата?

— Ами разследването не се развива много добре. Вчера си мислех, че сме попаднали на нещо, но после малко забоксувахме. Днес ще преосмисля положението.

— Добре.

— Потърсих те, защото си мислех за утре. Ще доведеш ли Реймънд, за да го заведа на скалите.

— На скалите ли?

— На вълнолома. Мястото е чудесно за риболов. Сутрин често ходя там и винаги има хора с въдици.

— Ами, откакто онази вечер си тръгнахме, Реймънд постоянно приказва за това. Така че имах намерение да дойдем. Стига да искаш и ти.

Маккейлъб се поколеба, като си помисли за Болотов. Но искаше да види Грасиела и момчето. Изпитваше нужда да ги види.

— Може би трябва да го отложим — накрая каза тя.

— Не! — Призракът на Болотов изчезна от мислите му. — Искам да дойдете. Ще прекараме чудесно. Ще мога да се реванширам за вечерята, която трябваше да приготвя предишния път.

— Добре тогава.

— И непременно трябва да останете. Има много място. Две каюти. А и масата в трапезарията може да се разгъне и да се използва като трето легло.

— Ще видим. Искам да поддържам в живота на Реймънд някои установени неща. Като например собственото му легло.

— Разбирам.

Уговориха се на следващата сутрин Грасиела да доведе момчето на доковете. След като затвори, Маккейлъб продължи да лежи по гръб с телефона на корема. Мислеше си за Грасиела. Харесваше му и мисълта, че ще прекарат заедно цялата събота го накара да се усмихне. После отново си спомни за Болотов. Маккейлъб внимателно анализира положението и реши, че руснакът не представлява опасност. Повечето гласно отправени заплахи никога не се осъществяваха. Даже да искаше, много трудно можеше да открие „Преследваща вълна“. И най-сетне, Болотов вече не беше заподозрян.

Тези мисли го наведоха на следващия въпрос: щом не бе заподозрян, защо бе избягал? Маккейлъб си спомни за снощното обяснение на Уинстън. Болотов не бе убиецът, но сигурно имаше вина за нещо друго. И затова беше избягал.

Претърколи се от леглото и най-после стана.

 

 

Маккейлъб изпи чаша кафе, слезе в кабинета си, събра всички доклади и записи и ги качи в трапезарията, после отвори плъзгащата се врата, за да се наслади на чистия въздух, седна и методично започна да гледа всички видеозаписи, свързани със случая.

Двайсет минути по-късно, когато за трети пореден път проследяваше убийството на Глория Торес, чу зад гърба си гласа на Бъди Локридж.

— Какво е това, по дяволите?

Маккейлъб се обърна и видя, че Локридж е застанал на прага. Не го беше усетил. Бързо взе дистанционното и изключи телевизора.

— Това е запис. Какво правиш тук?

— Идвам на работа.

Маккейлъб озадачено го зяпна.

— Нали вчера ми каза, че тази сутрин ще имаш нужда от мен.

— А, да. Ами, мисля, че не съм… Просто днес ще поработя тук. Ще бъдеш ли наоколо, ако по-късно изникне нещо?

— Сигурно.

— Добре, благодаря.

Маккейлъб го изчака да си тръгне, но Локридж продължаваше да стои на прага.

— Какво има?

— Върху това ли работиш? — Бъди посочи към телевизора.

— Да. Но не мога да го обсъждам. Въпросът е личен.

— Добре.

— Какво друго?

— Хм, ами, кога е ден за заплати?

— Ден за заплати ли? За какво гово… а, ами, винаги. Пари ли ти трябват?

— Нещо такова.

Маккейлъб отиде до шкафа в камбуза, където бе оставил портфейла и ключовете си. Изчисли, че не е използвал Бъди повече от осем часа. Извади шест двайсетачки и му ги подаде. Бъди ги разпери като ветрило в ръка и каза, че били прекалено много.

— И за бензина — поясни Маккейлъб. — И добавка за това, че толкова време вися да ме чакаш. Става ли?

— Нямам възражения. Благодаря ти.

Локридж най-после си тръгна и Маккейлъб се върна към работата си. Нищо не му направи впечатление. Този път не се налагаше да бърза и той се помъчи да обърне внимание и на най-малката подробност.

Започна отзад напред — със случая Канг-Торес. Но докато преглеждаше докладите и обобщенията, не откри нищо друго, освен противоречивата хронология на събитията, която беше съставил преди. Въпреки че не харесваше личността на Аранго и самодоволството на Уолтърс, не успя да забележи никакви грешки или пропуски.

Накрая стигна до доклада за аутопсията и зърнистите снимки на трупа на Глория Торес. До този момент не ги бе гледал. При това основателно. Винаги помнеше жертвите по снимките на труповете им. Виждаше ги мъртви. Виждаше какво са сторили с тях. Когато преглеждаше докладите за първи път, беше решил да не гледа снимките на Глория.

Но сега, когато се мъчеше да се хване за нещо, Маккейлъб прегледа снимките. Лошото качество на копията правеше подробностите неясни и смекчаваше въздействието им. Той бързо ги прехвърли и после се върна на първата. На нея се виждаше голото тяло на Глория, поставено върху стоманената маса преди аутопсията. Между гърдите и надолу по корема й минаваше дълъг разрез, направен от патолога, който бе извадил органите й. Маккейлъб стисна снимката в две ръце и дълго гледа трупа, изпълнен със смесица от тъга и чувство за вина.

Телефонът иззвъня и го сепна. Той бързо вдигна слушалката.

— Да?

— Тери? Тук е доктор Фокс.

Маккейлъб необяснимо защо обърна снимката наопаки върху масата.

— Там ли си?

— Да, здрасти. Как си?

— Добре съм. А ти?

— И аз съм добре.

— Какво правиш?

— Какво правя ли? Просто си седя тук.

— Тери, знаеш какво искам да кажа. Какво реши за молбата на онази жена? Сестрата.

— Аз, хм… — Той отново обърна снимката и я погледна. — Реших, че трябва да се заема със случая.

Тя не отговори, но Маккейлъб си я представи как затваря очи на бюрото си и поклаща глава.

— Съжалявам — каза той.

— И аз — отвърна Бони. — Тери, наистина смятам, че не разбираш рисковете, които поемаш.

— Струва ми се, че ги разбирам, докторе. Във всеки случай мисля, че нямам избор.

— Очевидно и аз нямам избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че в такъв случай не мога повече да съм твой лекар. Очевидно не цениш съветите ми, нито пък смяташ, че трябва да изпълняваш нарежданията ми. Предпочиташ разследването пред здравето си. Не мога да се грижа за теб, докато го правиш.

— Да не би да ме уволняваш като пациент, докторе?

Той неспокойно се засмя.

— Мислиш си, че е някаква шега, че си неуязвим.

— Не, не мисля, че съм неуязвим.

— Думите и действията ти показват друго. В понеделник ще накарам един от асистентите ми да ти събере документите и да ти запише имената на двама-трима кардиолози, които мога да ти препоръчам.

Маккейлъб затвори очи.

— Виж, докторе… не зная какво да кажа. Заедно сме от толкова време. Не се ли чувстваш длъжна да свършиш работата докрай?

— Дългът си има две страни. Ако не ми позвъниш до понеделник, ще приема, че продължаваш с това. Ще наредя да приготвят документите ти тук в кабинета.

Тя затвори. Маккейлъб остана неподвижен, все още притиснал слушалката до ухото си, докато не започна да дава свободно.

 

 

Маккейлъб се изправи и излезе да се разходи навън. От рубката на яхтата си огледа доковете и паркинга. Не забеляза нито Бъди Локридж, нито когото и да било. Въздухът беше неподвижен. Наведе се над кърмата и се вгледа във водата. Дъното не се виждаше. Изплю се в морето и така изхвърли съмненията, предизвикани от заявлението на Фокс. Реши, че няма да се остави да му въздействат.

Когато се върна, снимката все още лежеше на масата и го очакваше. Маккейлъб отново я разгледа. Този път погледът му се плъзна нагоре по тялото към лицето. По клепачите й имаше някакъв тъмен мехлем, сигурно бяха извадени заедно с вътрешните органи.

Забеляза трите малки дупчици по извивката на лявото й ухо и долу на възглавничката. От дясната възглавничка имаше само една.

Тъкмо се канеше да остави снимката, когато си спомни, че по-рано е прочел списък, изреждащ предметите, взети от жертвата в болницата и после предадени на полицията.

Решен да провери всички детайли, той се върна към купчината с доклади и откри необходимия му списък.

БИЖУТА

1. Часовник „Таймекс“

2. Три обеци (два полумесеца, една сребърна халка)

3. Два пръстена (зодиакален камък, сребро)

Маккейлъб се замисли. Спомняше си, че на записа ясно се виждаха четири обеци. Халката, полумесецът и кръстчето бяха на лявото й ухо. На дясното си носеше само полумесец. Това не съответстваше на списъка, в който бяха отбелязани само три обеци. Списъкът не отговаряше и на дупчиците, които ясно се различаваха на снимката от аутопсията. Включи телевизора, като си мислеше отново да пусне записа, но после се отказа. Беше сигурен. Не можеше да си е измислил кръстчето. Някак си го бяха пропуснали.

Неизяснен въпрос. Маккейлъб почука с пръсти по списъка, като се опитваше да реши дали тази подробност има някакво значение. Какво се бе случило с кръстчето? Защо го нямаше в списъка?

Той си погледна часовника и видя, че е дванайсет без десет. Грасиела трябваше да е в обедна почивка. Позвъни в болницата и помоли да го свържат с главното кафене. Отговори му някаква жена. Маккейлъб попита дали е възможно да иде при сестрата, седнала на масата до един от прозорците, и да й предаде съобщение. Когато жената се поколеба, той описа Грасиела и й каза името й. Служителката неохотно го попита какво е съобщението.

— Просто й предайте да телефонира веднага щом може на доктор Маккейлъб.

Грасиела го потърси около пет минути по-късно.

— Доктор Маккейлъб?

— Извинявай, но станах доктор, за да съм сигурен, че жената ще ти предаде съобщението.

— Какво има?

— Ами пак преглеждам докладите и открих един не изяснен въпрос. В списъка с вещите пише, че когато са докарали сестра ти, са свалили от ушите й две обеци с формата на полумесец и една халка.

— Точно така, трябвало е да ги свалят, за да й направят рентгенови снимки. Искали са да видят траекторията на куршумите.

— Ясно, ами кръстчето, което е носела на лявото си ухо? В списъка няма нищо за…

— Онази вечер не го е носила. Стори ми се странно. Нещо като лош късмет, защото това беше любимата й обеца. Обикновено винаги си я слагаше.

— Нещо като автограф — рече Маккейлъб. — Какво искаш да кажеш с това, че онази вечер не го е носила?

— Защото, когато полицията ми предаде вещите й — нали знаеш, часовника, пръстените и обеците — кръстчето го нямаше. Просто не го е носила.

— Сигурна ли си? На записа го носи.

— Какъв запис?

— От магазина.

Тя замълча за миг.

— Не, невъзможно е. Открих го в кутията й с бижута. Дадох го на хората от погребалната агенция, за да могат, нали разбираш, да й го сложат.

Сега беше ред на Маккейлъб да замълчи.

— Не е ли възможно да е имала две? Не зная конкретно за кръстчетата, но обеците не се ли продават на чифтове?

— О, прав си. Не съм се сетила за това.

— Значи онова, което си намерила, е било второто?

Той усети в себе си вълнение, което незабавно разпозна — чувство, което отдавна не бе изпитвал.

— Предполагам… — започна Грасиела — … тогава щом е носила едното кръстче в магазина, какво се е случило с него?

— Тъкмо това искам да разбера.

— Но има ли някакво значение?

Маккейлъб замълча. Реши, че онова, което му беше хрумнало, все още е прекалено умозрително, за да го споделя с нея.

— Това просто е неизяснен въпрос. Нека те попитам нещо. Кръстчето само на кукичка ли висеше, или се закрепваше по някакъв друг начин. На записа не си личи.

— Да… мисля, че имаше кукичка, която после се закача като секретна игла. Едва ли е паднало.

Докато Грасиела говореше, Маккейлъб прехвърляше купчината с документи, за да открие протокола от аутопсията. Откри кодовите номера и имената на двамата санитари, които се бяха погрижили за Глория и после я бяха откарали в болницата.

— Добре, това е — каза той. — Остава ли уговорката ни за утре?

— Естествено. А, Тери?

— Да?

— Значи си гледал записа от магазина? Искам да кажа, целия ли? Видял си как Глори…

— Да — тихо отвърна той. — Трябваше.

— Беше ли… беше ли уплашена?

— Не, Грасиела. Всичко е станало съвсем бързо. Изобщо не е разбрала какво става.

— Предполагам, че това е добре.

— Да, струва ми се… Виж, всичко наред ли е?

— Да.

— Добре тогава. Ще се видим утре.

 

 

Санитарите, които бяха откарали Глория в болницата, бяха от 76-ти участък на Бърза помощ. Маккейлъб им телефонира, но групата, работила вечерта на 22 януари, имаше дежурство едва в неделя. Капитанът обаче поясни, че според правилника на управлението във всички случаи на транспортиране на жертви на престъпление, вещите, останали на носилката, или открити някъде в линейката, се предават на полицията. Това означаваше, че ако това се бе случило след откарването на Глория Торес, получаването на вещите трябваше да е отбелязано в докладите за разследването. Но не беше. Кръстчето просто бе изчезнало.

Маккейлъб беше убеден, че не е трябвало да спасят него, а някой друг. В дните и седмиците, преди да получи сърцето на Глори, той се беше готвил за края. Бе убеден, че така и трябва да бъде. Отдавна вече беше загубил вярата си в Господ. Ужасите, които бе видял и документирал, малко по малко я бяха пресушили и го бяха оставили с едно-единствено убеждение — че за злините, извършвани от хората, не съществуват граници. И докато през онези последни според него дни собственото му сърце вехнеше и отброяваше, последните си удари, той не се вкопчи отчаяно в загубената си вяра, за да се освободи от страха пред неизвестното. Маккейлъб просто приемаше края, собственото си небитие. И беше готов.

Сега имаше ново сърце, но животът му като че ли не се беше променил. Живееше на яхта, която никога не напускаше пристанището. Клишетата за втория шанс, които бе използвал пред репортерката, нямаха значение, За Маккейлъб това съществувание не беше достатъчно. Случаят, който му предостави Грасиела, беше възможност да избяга от вътрешния си сблъсък. Но сега нещата внезапно се бяха променили. Изчезналото кръстче раздвижи нещо дълбоко в него. Дългият му опит го бе научил инстинктивно да усеща и да познава злото. Признаците му бяха известни.

И този бе един от тях.