Майкъл Конъли
Кръв (18)

17.

Джеймс Ноуан разказваше така, сякаш Маккейлъб и Уинстън са заедно с него в автомобила, ако не и в главата му.

— Бях включил мигача и сега завивам. Ето го, идва! Спирачка! Той лети към… едва не се блъсва в мен, задникът му гаден! Можех да…

Ноуан повдигна лявата си ръка и показа среден пръст във въздуха, безсилен жест към шофьора на колата, която беше префучала покрай него. Маккейлъб внимателно се вглеждаше в лицето му и забеляза бързото движение на очите под затворените му клепачи. Това бе един от признаците, който означаваше, че свидетелят е в дълбок транс.

— Изчезна и сега влизам в паркинга. Виждам, виждам мъжа. На земята точно под светлината лежи човек. До банкомата. Паднал е… Аз се приближавам и виждам… има кръв. Застрелян е — някой го е застрелял. Трябва да повикам някого… Връщам се в колата за телефона. Мога да позвъня и да повикам помощ. Той е застрелян. Има кръв по… навсякъде.

— Добре, Джеймс, добре — за първи път го прекъсна Маккейлъб. — Чудесно. Сега искам да вземеш специалното си дистанционно управление и да върнеш картината до момента, в който за първи път виждаш колата, излизаща от паркинга. Можеш ли да го направиш?

— Да.

— Добре, там ли си?

— Да.

— Добре, започни отново, само че сега го пусни на бавни обороти. Съвсем бавно, за да можеш да виждаш всичко. Пусна ли го?

— Да.

— Така, искам да замразиш онзи кадър, на който най-добре различаваш летящия срещу теб автомобил.

Маккейлъб зачака.

— Ето, направих го.

— Добре, чудесно. Можеш ли да ни кажеш каква е колата?

— Да. Черен „Чероки“. Доста е прашен.

— Можеш ли да ни кажеш от коя година е?

— Не, той е от по-новия модел. „Гранд Чероки“.

— Виждаш ли го отстрани?

— Да.

— Колко врати има?

Това бе малка проверка, за да разберат дали Ноуан съобщава каквото вижда, а не онова, което са му казали. Маккейлъб си спомняше от записа с първия му разпит как ченгето от шерифското управление му беше казало, че новият дизайн на джипа съответства на „Гранд Чероки“. Маккейлъб трябваше да потвърди идентификацията на автомобила и знаеше, че „Гранд Чероки“ се произвежда само с четири врати.

— Хм, от тази страна са две — отвърна Ноуан. — Значи общо са четири.

— Добре. Сега мини отпред. Виждаш ли някакви следи по колата? Вдлъбнатини или забележими драскотини?

— Не.

— Някакви особени белези?

— Хм, не.

— Ами бронята? Можеш ли да видиш предната броня?

— Да.

— Добре, искам да вземеш дистанционното и да увеличиш бронята. Можеш ли да видиш регистрационния номер?

— Не.

— Защо, Джеймс?

— Покрит е.

— С какво?

— Хм, отгоре му има тениска. Увита е около бронята, така че да скрива номера. Прилича на тениска.

Маккейлъб погледна към Уинстън и видя, че на лицето й е изписано разочарование. Той продължи:

— Добре, Джеймс, вземи дистанционното и увеличи вътрешността на колата, можеш ли да го направиш?

— Да.

— Колко души има в джипа?

— Един. Шофьорът.

— Чудесно, увеличи образа му. Кажи ми какво виждаш?

— Не мога.

— Защо? Какво има?

— Заради фаровете. Включил е на дълги. Блести много силно, не мога…

— Добре, Джеймс, сега искам да вземеш дистанционното. Започни да движиш образа назад-напред, докато не стигнеш до момента, в който най-добре виждаш шофьора. Кажи ми, когато си готов.

Маккейлъб отново погледна към Уинстън и тя повдигна вежди. И двамата знаеха, че съвсем скоро ще разберат дали си е струвало усилията.

— Ето — каза Джеймс.

— Добре, сега виждаш шофьора.

— Да.

— Кажи ни как изглежда. Какъв цвят е кожата му?

— Бял е, но носи шапка и периферията е спусната. Гледа надолу и периферията скрива лицето му.

— Цялото му лице ли?

— Не. Виждам устата му.

— Има ли брада или мустаци?

— Не.

— Виждаш ли зъбите му?

— Не, устата му е затворена.

— Виждаш ли очите му?

— Не. Пречи ми шапката.

Маккейлъб се отпусна назад и разочаровано въздъхна. Не можеше да повярва. Ноуан беше изключително подходящ за хипноза. Намираше се в дълбок транс и все пак не можеха да получат от него каквото искат — пряк поглед към шофьора.

— Добре, сигурен ли си, че няма друг момент, в който да го виждаш по-добре?

— Сигурен съм.

— Можеш ли да видиш част от косата му?

— Да.

— Каква е на цвят?

— Тъмна, навярно тъмнокестенява или черна.

— Колко е дълга?

— Изглежда ми къса.

— Ами шапката? Опиши шапката.

— Сива бейзболна шапка. Размито сива.

— Добре, има ли надпис или емблема на спортен клуб?

— Има нещо, някакъв символ.

— Можеш ли да го опишеш?

— Някакви букви една върху друга.

— Какви букви?

— Прилича на „К“, пресечено с „О“ отгоре. И после всичко е заобиколено с кръг — искам да кажа с овал.

Маккейлъб замълча за миг и се замисли.

— Джеймс — после каза той. — Ако ти дам лист, мислиш ли, че можеш да си отвориш очите и да нарисуваш този символ?

— Да.

— Добре, искам да си отвориш очите.

Маккейлъб се изправи. Уинстън вече беше обърнала нова страница на бележника, който държеше в ръце. Той го взе заедно с химикалката й и ги подаде на Ноуан.

Сега свидетелят бе отворил очи и безизразно гледаше към бележника, докато рисуваше. После го върна на Маккейлъб. Рисунката отговаряше на описанието — „К“ с „О“ отгоре. Буквите бяха заобиколени с овал. Маккейлъб подаде бележника обратно на Уинстън, която за кратко го вдигна към огледалния прозорец, за да го видят другите на монитора.

— Добре, Джеймс, това беше чудесно. Сега затвори очи и отново погледни към шофьора. Готов ли си?

— Да.

— Можеш ли да видиш ушите му?

— Едното. Дясното.

— Има ли нещо необичайно?

— Не.

— Ами под ухото му? Врата му, можеш ли да видиш врата му?

— Да.

— Нещо необичайно там? Какво виждаш?

— Хм, нищо. Хм, врата му. Просто врата му.

— От дясната му страна ли?

— Да, от дясната.

— Няма ли татуировка?

— Не. Няма татуировка.

Маккейлъб отново въздъхна. Току-що категорично бе елиминирал Болотов като заподозрян.

— Добре — примирено каза той, — ами ръцете му, можеш ли да видиш ръцете му?

— На волана са. Стиска волана.

— Забелязваш ли нещо необичайно? Нещо по пръстите му?

— Не.

— Няма ли пръстени?

— Не.

— Носи ли часовник?

— Часовник, да.

— Какъв е?

— Не мога да го видя. Виждам каишката му.

— Каква е каишката? Каква е на цвят?

— Черна е.

— На коя китка, на лявата или дясната?

— На… дясната. На дясната му китка.

— Добре, можеш ли да видиш и да опишеш дрехите му?

— Само пуловера. Тъмен е. Тъмносин пуловер.

Маккейлъб се чудеше какво друго да го пита. Разочарованието, че до този момент не беше успял да открие нищо съществено, му пречеше да се съсредоточи.

— Предното стъкло, Джеймс. Има ли някакви стикери или нещо друго по предното стъкло?

— Ммм, не. Не виждам.

— Добре, хайде да погледнеш огледалото. Има ли нещо по него? Нещо да виси?

— Не виждам нищо.

Маккейлъб се отпусна на стола си. Това бе пълен провал. Бяха загубили Ноуан като потенциален свидетел в съда, бяха елиминирали потенциален заподозрян и единственият им резултат беше описанието на бейзболна шапка и джип без драскотина по него. Знаеше, че заключителната стъпка е да го насочи към момента, в който за последен път е зърнал отдалечаващия се „Чероки“, но щом предният номер бе покрит, най-вероятно същото щеше да се отнася и за задния.

— Добре, Джеймс, хайде да превъртиш напред до момента, в който джипът е минал покрай теб и ти показваш среден пръст на шофьора.

— Добре.

— Увеличи регистрационния номер. Можеш ли да го видиш?

— Покрит е.

— С какво?

— С хавлиена кърпа или тениска. Не съм сигурен. Като предния.

— Увеличи задната част на колата. Виждаш ли нещо необичайно?

— Ммм, не.

— Стикери по бронята? Или може би името на фирмата, от която е автомобилът е бил купен, на вратата?

— Не, няма нищо.

— Нещо по прозореца? Стикери?

Маккейлъб усети, че в собствения му глас се промъкват нотки на отчаяние.

— Не, нищо.

Той погледна към Уинстън и поклати глава.

— Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Искаш ли да повикам художничката?

Уинстън отново поклати глава.

— Сигурна ли си?

Тя потрети жеста. Маккейлъб насочи вниманието си обратно към Ноуан.

— Джеймс, искам през следващите няколко дни да си помислиш за всичко, което си видял вечерта на 22 януари и ако ти дойде наум нещо ново, ако си спомниш някоя подробност, да позвъниш на детектив Уинстън.

— Добре.

— Сега ще преброя назад от пет и ти ще усетиш как се освежаваш, че започваш да се събуждаш и когато кажа едно, ще се събудиш окончателно. Ще си преизпълнен с енергия и ще се чувстваш така, сякаш си спал осем часа. Ще си буден чак докато стигнеш в Лае Вегас, но довечера няма да имаш никакви проблеми със заспиването. Разбра ли?

— Да.

Маккейлъб го извади от транса и Ноуан очаквателно погледна към Уинстън.

— Добре дошъл обратно — каза Маккейлъб. — Как се чувстваш?

— Чудесно, струва ми се? Как се справих?

— Беше страхотен. Спомняш ли си за какво разговаряхме?

— Да, мисля, че си спомням.

— Добре. Така и трябва. Запомни, ако се сетиш за нещо друго, позвъни на детектив Уинстън.

— Ясно.

— Е, да не те задържаме повече. Предстои ти дълъг път.

— Няма проблем, мислех си, че няма да свършим преди седем. Давате ми доста време.

Маккейлъб си погледна часовника, после отново към Ноуан.

— Сега е почти седем и половина.

— Какво?

Той си погледна часовника и на лицето му се изписа изненада.

— Подложени на хипноза, хората често губят представа за времето — обясни му Маккейлъб.

— Мислех си, че са минали само десетина минути.

— Това е нормално.

Двамата се ръкуваха и Уинстън изведе Ноуан навън. Маккейлъб седна на стола си и сключи ръце на тила си. Беше уморен до мозъка на костите си и му се искаше и той да е в състояние да се чувства като след осем часа сън.

Вратата на стаята се отвори и вътре влезе капитан Хичънс. Строгото изражение на лицето му не бе трудно за разтълкуване.

— Е, какво мислите? — попита той, когато седна до масата.

— Същото като вас. Провалихме се. Имаме по-добро описание на автомобила, но това ограничава възможностите ни само до десетина хиляди джипа. Същото се отнася за шапката.

— Ами… Молотов?

— Болотов.

— Няма значение. Предполагам, че вече сме го отписали.

— Така изглежда.

Хичънс стисна длани. След известно време на неловко мълчание Уинстън се върна и застана изправена с ръце в джобовете.

— Къде са Аранго и Уолтърс? — попита Маккейлъб.

— Тръгнаха си — отвърна тя. — Не останаха впечатлени.

Маккейлъб се изправи.

— Е, и аз ще си вървя. Мислите ли, че е възможно да получа записа или транскрипцията? Бих искал да го прегледам. Може да изскочи нещо.

— Джай може да ви направи копие. Имаме апарат за презапис. Но не виждам смисъл да продължаваме в тази насока. Човекът явно не е видял лицето на убиеца и регистрационните номера са били покрити. Какво друго може да се каже?

Маккейлъб не отговори. С това те приключиха разговора. Хичънс избута стола си обратно към своя офис и Уинстън поведе Маккейлъб към стаята с видеоапаратурата. Тя свали празна касета от лавицата и я вкара в апарата, свързан с видеото, записало хипнотичния сеанс.

— Виж, продължавам да смятам, че си струваше да опитаме — каза Маккейлъб, когато тя натисна бутона за презапис.

— Не се тревожи, струваше си. Просто съм разочарована от липсата на резултати и защото загубихме руснака, а не защото опитахме. Не зная какво мисли капитанът, а онези типове от лосанджелиското управление не ме интересуват. Това е.

Маккейлъб кимна. От нейна страна беше много мило да приема така нещата. В края на краищата, тя бе настояла да използват хипноза. А би могла да стовари цялата вина върху него.

— Е, ако Хичънс ти каже нещо, просто прехвърли всичко върху мен.

Уинстън не отговори. Тя извади касетата, пъхна я в картонената кутия и му я подаде.

— Ще те изпратя.

— Не, няма нужда. Знам пътя.

— Добре, Тери, обаждай се.

— Естествено. — Вече бяха излезли в коридора, когато Тери си спомни нещо. — Хей, приказва ли с капитана за онази идея — за програмата Дрога/Оръжие?

— А, да, ще го направим. Утре ще пратим пакета по експресен куриер. Свързах се с твоя човек във Вашингтон и му съобщих.

— Страхотно. Каза ли на Аранго?

Уинстън се намръщи и поклати глава.

— Останах с впечатлението, че Аранго не проявява интерес към каквато и да било идея, щом идва от теб. Не му казах.

Маккейлъб кимна, отдаде й чест и се насочи към изхода. Мина през паркинга и потърси с поглед форда на Бъди Локридж. Преди да успее да го открие, до него спря друга кола. Маккейлъб се вгледа. От предната дясна седалка го гледаше Аранго.

Маккейлъб се приготви за подигравките на детектива.

— Какво има? — попита той, като продължаваше да върви. Автомобилът се движеше успоредно с него.

— Нищо — отвърна Аранго. — Просто исках да ти кажа, че ни изнесе страхотно представление. Супер.

— Много смешно, Аранго.

— Просто отбелязвам, че малкият ти сеанс ни струва свидетел, заподозрян, когото навярно изобщо не е трябвало да подозираме, и не ни даде нищо.

— Имаме повече, отколкото преди… И никога не съм твърдял, че Ноуан ще ни даде адреса на убиеца.

— Да бе, вече разбрахме какво означава онзи надпис „ОК“ на шапката. „Онези кретени“ — навярно така си мисли за нас убиецът.

— В такъв случай трябва да си го е мислил преди вечерта на убийството.

Аранго нямаше какво да му отговори.

— Знаеш ли — продължи Маккейлъб, — би трябвало да помислиш за твоята свидетелка. Елън Тейф.

— Да хипнотизирам и нея ли?

— Точно така.

Аранго излая на Уолтърс да спре колата. Изскочи навън и се приближи до него така, че Маккейлъб можеше да усети дъха му. Предположи, че детективът държи в жабката бутилка бърбън.

— Чуй ме, човече от ФБР, стой надалеч от свидетелката ми, мамка ти. Стой надалеч от случая ми.

Когато свърши, той не отстъпи назад. Просто стоеше пред него и миризмата на уиски изгаряше ноздрите на Маккейлъб. Маккейлъб му се усмихна и бавно кимна, сякаш току-що е научил страхотна тайна.

— Сериозно си се уплашил, нали? — попита той. — Уплашил си се да не разкрия убиеца. Изобщо не ти пука за случая, за убитите хора. Просто не искаш аз да постигна онова, което ти не можеш.

Аранго не каза нищо.

— Продължавай да се страхуваш, Аранго.

— Защото ще решиш случая ли?

Детективът пресилено се засмя.

— Не. Защото ще ти издам малка тайна — отвърна Маккейлъб. — Нали знаеш за Глория Торес? Жертвата, за която не даваш и пукната пара. Аз получих нейното сърце.

Той посочи с ръка към гърдите си и отново погледна към детектива.

— Получих сърцето й. Жив съм, защото тя е мъртва. И по този начин тясно съм свързан със случая. Не ми пука за чувствата ти, Аранго. Изобщо не ме интересува дали ще ти се пречкам на пътя. Ти си задник и това е чудесно, остани си задник. С това завършвам. Но няма да се откажа, докато не пипнем онзи тип. Не ми пука за теб или за когото и да било. Но ще участвам във всичко това чак до края.

Известно време двамата просто се гледаха. После Маккейлъб вдигна дясната си ръка и спокойно отблъсна Аранго от себе си.

— Трябва да вървя, Аранго. Ще се виждаме често.