Майкъл Конъли
Кръв (14)

13.

В четвъртък сутринта Маккейлъб беше на крак още на разсъмване, без докерите да имат нещо общо с това. Кофеинът от предишния ден бе минал без остатък по вените му и не му позволи да заспи. В главата му блуждаеха обезпокоителни мисли за разследването, за разликите между ангели и ангели, за Грасиела и момчето. Накрая се отказа от опитите си да заспи и просто изчака с отворени очи първите слънчеви лъчи.

До шест часа вече беше взел душ, премери си температурата, кръвното налягане и пулса и погълна дозата си лекарства. Отнесе купчината с доклади обратно на масата в трапезарията, сложи нова кафеварка и изяде купичка овесени ядки. Постоянно гледаше часовника си. Чудеше се дали да не позвъни на Върнън Карътърс, преди да разговаря с Джай Уинстън.

Уинстън още нямаше да е на работа. Но поради тричасовата разлика приятелят на Маккейлъб Върнън Карътърс щеше да е на работното си място в криминологичната лаборатория в централата на ФБР във Вашингтон. Маккейлъб знаеше, че не би трябвало да разговаря с него, преди да получи разрешение от Уинстън. Случаят си бе неин. Но тричасовата разлика между Лос Анджелис и Вашингтон го правеше неспокоен. Маккейлъб беше по природа нетърпелив човек.

След като изплакна купичката, за пореден път погледна часовника и реши да не чака повече. Извади бележника си и набра директния номер на Карътърс. Той вдигна още при първото иззвъняване.

— Върнън, тук е Тери.

— Теръл Маккейлъб! Във Вашингтон ли си?

— Не, още съм в Лос Анджелис. Как си, човече?

— Ти как си? Искам да кажа, че отдавна не сме се чували.

— Зная, зная. Но съм добре. Благодаря за картичките, които ми прати в болницата. Предай на Мари, че благодаря и на нея. Те означаваха много за мен. Зная, че трябваше да ти се обадя или да ти пиша. Извинявай.

— Е, ние постоянно се опитвахме да се свържем с теб, но те няма в телефонния указател и очевидно никой в оперативното бюро няма новия ти номер. Разговарях с Кейт, но тя също не го знае. Някой спомена, че сега си живеел на яхта. Наистина си се откъснал от всички.

— Просто реших, че за известно време така ще е най-добре. Нали разбираш, докато спокойно мога да се движа и прочее. Но иначе съм наред. Ти как си?

— Не мога да се оплача. Ще идваш ли скоро насам? Знаеш, че стаята ти се пази. Още не сме я дали на никого от Куонтико. Не бихме посмели.

Маккейлъб се засмя и му отговори, че за съжаление няма намерение скоро да пътува на изток. Познаваше Карътърс почти от дванайсет години. Маккейлъб работеше в Куонтико, а Карътърс в секцията по огнестрелни оръжия и следи от инструменти в криминологичната лаборатория във Вашингтон, но като че ли двамата често се занимаваха с едни и същи случаи. Винаги, когато Карътърс идваше в Куонтико по работа, Маккейлъб и тогавашната му жена Кейт го настаняваха в спалнята си за гости. В замяна винаги, когато Маккейлъб пътуваше до Вашингтон, Карътърс и жена му Мари го настаняваха в стаята, принадлежала на сина им. Той бе починал на дванайсет годишна възраст от левкемия. Карътърс настояваше да нощува у тях, макар това да означаваше, че Маккейлъб трябва да се откаже от приличната стая в „Хилтън“, за която плащаше бюрото. Отначало се чувстваше като натрапник. Но Върнън и Мари бяха много гостоприемни. И „Хилтън“ не можеше да се сравнява с южняшката кухня и добрата компания.

— Е, винаги си добре дошъл — отвърна Карътърс. — Винаги.

— Благодаря ти, човече.

— По моите изчисления там при теб трябва да е на зазоряване. Защо ми звъниш толкова рано?

— Ами, търся те по работа.

— Ти? По работа? Тъкмо щях да те питам как ти се отразява прекрасният пенсионерски живот. Наистина ли живееш на някаква си проклета яхта?

— Да, вярно е. Но още не съм се оттеглил съвсем.

— Е, какво има тогава?

Маккейлъб му обясни положението, като му каза и че е получил сърцето на Глория Торес. Искаше Карътърс да знае всичко. Беше сигурен, че може да му се довери и че той ще разбере връзката му с жертвата. Карътърс изпитваше силно състрадание към жертвите, особено младите. Травмата от това, да гледа как собственият му син умира пред очите му, се проявяваше в отдадеността му на работата, превъзхождаща дори най-добрите оперативни агенти, които познаваше Маккейлъб.

По средата на разказа доковете започнаха да кънтят от разтоварването на кораб. Карътърс го попита какво става и Маккейлъб му обясни. Отнесе телефона в предното помещение и затвори вратата.

— Значи искаш да хвърля един поглед на куршумите, така ли? — попита Карътърс. — Не зная. — Това там си е работа на шерифското управление, те имат добри специалисти.

— Зная. Не се съмнявам в това. Просто искам да го види непредубеден човек и най-вече, ако е възможно, да му направиш лазерен профил. Никога не се знае. Имам някакво предчувствие.

— Ти и вечните ти предчувствия. Спомням си ги. Добре, от кого тогава ще получа материалите? От тях или от теб?

— Ще се опитам да подходя фино. Да накарам шерифското управление да ти ги прати. Не искам да нарушаваме правилника. Но ако е възможно, бих искал да побързаш. Става дума за сериен убиец. Ако го хванем, бихме могли да спасим нечий живот.

Известно време Карътърс помълча и Маккейлъб предположи, че си преглежда графика.

— Виж сега. Днес е четвъртък. Трябва да получа пратката най-късно до вторник сутринта, за предпочитане в понеделник, за да имам време да го направя както трябва. Следващата сряда имам полет до Канзас сити, за да дам свидетелски показания. Мафиотска история. Може би ще остана там до края на седмицата. Така че, ако искаш да побързам, трябва да побързаш самият ти. От своя страна, аз незабавно ще се занимая с въпроса.

— Няма ли да имаш сериозни проблеми?

— Разбира се. Затрупан съм с работа за цели два месеца, като че ли не го знаеш. Но просто ми прати материалите и аз ще се погрижа за тях.

— Ще ти ги пратя. По един или друг начин най-късно до понеделник.

— Добре, приятел.

— А, още нещо. Запиши си номера ми. Както казах, не водя официално разследване. Според правилника ще трябва да поддържаш връзка с шерифското управление, но ще съм ти много благодарен, ако първо съобщиш на мен, в случай че откриеш нещо необичайно.

— Няма проблем — без колебание отвърна Карътърс. — Дай ми номера си. И адреса. Мари иска да ти прати коледна картичка.

След като му даде данните, Карътърс си прочисти гърлото.

— Хм, напоследък разговарял ли си с Кейт?

— Позвънила е в болницата няколко дни след трансплантацията. Но аз още не бях в състояние да говоря. Отдавна не сме се чували.

— Ами, би трябвало да й позвъниш, просто за да й кажеш, че си наред.

— Не зная. Как е тя?

— Добре, струва ми се. Не съм чувал нещо друго. Трябва да й телефонираш.

— Мисля, че е най-добре просто да оставя нещата така. Ние сме разведени, не го забравяй.

— Както кажеш. Ти си шефът. Ще й пратя съобщение, че още дишаш.

Няколко минути по-късно Маккейлъб затвори и се върна в трапезарията за още кафе. Нямаше повече мляко затова трябваше да го пие черно. Беше силно, но трябваше да се освежи. Ако нещата вървяха, както се надяваше, щеше да е цял ден в движение.

Наближаваше седем часа и почти бе време да позвъни на Уинстън. Излезе на палубата и погледна навън. Мъглата беше гъста и другите яхти имаха призрачен вид. Щяха да минат няколко часа, преди да се вдигне. Маккейлъб хвърли поглед към яхтата на Бъди Локридж, но не забеляза никакво движение.

В седем и десет седна на масата в трапезарията с бележника си отпред и набра номера на Джай Уинстън. Завари я тъкмо да пристига в офиса си.

— Току-що влизам — каза тя. — И не очаквах да ме потърсиш толкова бързо. Дадох ти адски много материали.

— Да, но щом веднъж започнах да ги преглеждам, просто не можах да се откъсна.

— Какво мислиш?

— Мисля, че си страхотен детектив, но вече и без това го знаех отпреди. Одобрявам всички ходове, които си предприела по този случай, Джай. Нямам възражения.

— Но?

— Но съм си записал няколко въпроса, ако можеш да ми отделиш малко време. Имам и някои предложения, ако искаш да ги чуеш. Една-две следи.

Уинстън добродушно се засмя.

— Вие федералните винаги имате въпроси, винаги имате нови следи.

— Е, аз вече не съм федерален.

— Е, тогава предполагам, че ви е в кръвта. Давай.

Маккейлъб погледна бележките си от предишния ден и започна направо с въпроса за Михаил Болотов.

— На първо място, Ритенбаух и Агилар — близка ли си с тях?

— Дори не ги познавам. Не са от отдел „Убийства“. Капитанът ги изтегли от „Грабежи“ и ми ги даде за една седмица. По времето, когато проверявахме имената от списъка с трите удара. Та какво за тях?

— Ами, мисля, че едно от имената, които са задраскали, се нуждае от нова проверка.

— Кое?

— Михаил Болотов.

Маккейлъб чу шумолене на хартия, докато Уинстън търсеше доклада на Ритенбаух и Агилар.

— Добре, намерих го. Какво странно виждаш? Струва ми се, че има солидно алиби.

— Чувала ли си някога за съпоставяне на географски местоположения?

— Какво?

Той й обясни идеята и съобщи какво е направил. После й каза, че Болотов е бил разпитван преди грабежа в „Шърман маркет“ и че следователно близостта на дома и работата му до местопрестъплението и до къщата, от която е бил откраднат „ХК П7“, не е била толкова очевидна. Когато свърши, Уинстън се съгласи, че руснакът отново трябва да бъде проверен, но тази перспектива не я изпълваше с толкова ентусиазъм, колкото Маккейлъб.

— Виж, както казах, не познавам онези момчета, затова не съм в състояние да гарантирам за тях, но трябва да приема, че не са новаци. Трябва да приема, че могат да провеждат такива разпити и да проверяват алибита.

Маккейлъб не отговори.

— Тази седмица трябва да давам показания в съда. Не мога пак да проверя онзи тип.

— Аз мога.

Сега бе неин ред да не отговори.

— Ще внимавам — продължи Маккейлъб. — Няма да се издъня.

— Не зная, Тери. Вече си обикновен гражданин. Струва ми се, че нещата стигнаха прекалено далеч.

— Е, помисли си. Трябва да поговорим и по друг въпрос.

— Добре. Казвай.

Маккейлъб знаеше, че ако не спомене отново за Болотов по време на разговора, Уинстън му дава неофициално разрешение да го провери. Тя просто не искаше да санкционира онова, което правеше той.

Маккейлъб отново погледна към записките си. Трябваше да внимава със следващия си въпрос. Искаше постепенно да стигне до същественото, да убеди Уинстън и да не й позволи да си помисли, че всичко се гради само на негови предчувствия.

— На първо място, в случая Кордел не видях нищо за банковата карта. Зная, че убиецът е взел парите. Взел ли е и картата?

— Не. Беше си там. Апаратът я е изкарал, но след като никой не я е взел, той автоматично отново я е глътнал. Това е мярка за сигурност, така че, ако хората не си приберат картите, да не им ги откраднат.

Маккейлъб кимна и си отбеляза новата информация.

— Добре. Следващият ми въпрос е за джипа. Защо не си споменала за него на пресата?

— Ами, споменахме го, но не веднага. Първия ден продължавахме да преценяваме нещата. Не бях сигурна дали трябва да информираме медиите, защото в такъв случай убиецът би могъл просто да се избави от автомобила. Няколко дни по-късно, след като не се случи нищо и попаднахме в задънена улица, дадох ново съобщение за пресата, този път с информацията за джипа. Проблемът е, че случаят Кордел вече не беше новина и никой не разпространи съобщението ми. Публикува го само един малък/седмичник в пустинята. Зная, това беше грешка. Предполагам, че трябваше да го спомена още в началото.

— Не е задължително — отвърна Маккейлъб.

Той прегледа бележките си.

— И в двата записа убиецът казва нещо — след изстрелите. Или говори на себе си, или на камерата. В докладите няма нищо по въпроса. Направено ли е…

— Тук в бюрото има един човек, чийто брат е глух. Той му занесе записите. Не бил съвсем сигурен, но в първия случай — записът от банкомата — според него в момента, в който взимал парите, мъжът казал „Не забравяй за каноли“. Другият запис бил по-неясен. Убиецът или казал същото, или нещо от рода на „Не се ебавай с…“. И в двата случая последната дума била най-неразбираема. Предполагам, че изобщо не съм написала информация за това. Не пропускаш нищо, нали?

— Никога — отвърна Маккейлъб. — Дали глухият е знаел руски, ако онзи тип е говорил на родния си език?

— Какво? А, искаш да кажеш, ако е бил Болотов. Не, съмнявам се, че брат му знае руски.

Маккейлъб си записа вероятните преводи на думите на убиеца. После забарабани с химикалка по бележника и се зачуди дали трябва да си изстреля патрона сега.

— Имаш ли нещо друго? — попита Уинстън.

Той реши, че моментът не е подходящ да споменава за Карътърс. Поне не пряко.

— Пистолетът — каза Маккейлъб.

— Зная. И на мен не ми харесва. Обикновено онези боклуци не използват „П7“. Трябва да е бил откраднат. Видял си, че съм събрала съобщенията за крадени пистолети. Но попаднах в задънена улица, както и с всичко останало. Не стигнах доникъде.

— Мисля, че това е добра теория — каза Маккейлъб. — До определен момент. Не ми харесва това, че не се е избавил от оръжието след първото убийство. Ако е крадено, би трябвало да го изхвърли надалеч в пустинята десет минути след като е застрелял Кордел. После е можел да открадне друг пистолет.

— Не, не си прав — възрази Уинстън и Маккейлъб си я представи как клати глава. — В това няма определена система. Спокойно би могъл да задържи пистолета, защото е знаел, че е ценен. И не трябва да забравяш, че в случая Кордел куршумът е излетял навън. Убиецът може да е решил, че няма да го открием, или, че ако се е забил в стената на банката — както е станало в действителност — ще е прекалено сплескан за експертиза. Спомни си, че е взел гилзата. Навярно е смятал, че ще може да използва пистолета поне още веднъж.

— Предполагам, че си права.

Двамата помълчаха. Маккейлъб си бе отбелязал още две неща.

— Следващият въпрос — предпазливо започна той. — Куршумите.

— Какво куршумите?

— Вчера ми каза, че балистичните материали и от двата случая са у вас.

— Точно така. Всичко е в склада за веществени доказателства. Какво се опитваш да ми кажеш?

— Чувала ли си за програмата ДРОГА/ОРЪЖИЕ на ФБР?

— Не.

— Може да ни свърши работа. Вероятността е малка, но си струва да проверим.

— Какво представлява това?

Маккейлъб й обясни. ДРОГА/ОРЪЖИЕ беше компютърна програма на ФБР, разработена аналогично на системите за компютърно съхраняване на отпечатъци от пръсти. Бяха я създали в криминологичната лаборатория в началото на 80-те години, когато в повечето големи градове и особено в Маями избухнаха кокаиновите войни и доведоха до рязко покачване на равнището на престъпност в цялата страна. Повечето от убийствата се извършваха с огнестрелно оръжие. В търсене на средства за засичане на свързани убийства и убийци, бюрото разработи програмата ДРОГА/ОРЪЖИЕ. Уникалните особености на следите от нарезите по изстреляните куршуми в убийства, свързани с наркотици, се анализираха с лазер, кодираха се за компютърно съхраняване и влизаха в база данните. Програмата действаше почти по същия начин като компютърните системи за отпечатъци от пръсти, използвани от законоохранителните институции из цялата страна. Системата позволяваше бързо сравнение на кодирани профили на куршуми.

Постепенно, с вкарването на все повече балистична информация, база данните нарастваше. Освен това разшириха програмата така, че да включва всички случаи на ФБР, макар че запазиха названието й ДРОГА/ОРЪЖИЕ. Независимо дали ставаше въпрос за мафиотско убийство в Лае Вегас, бандитско убийство в южен Лос Анджелис или серийно убийство във Форт Лодърдейл, всеки случай, свързан с използване на огнестрелно оръжие, който се пращаше за анализ във ФБР, влизаше в база данните. Повече от десет години по-късно, в компютъра се съхраняваше информация за хиляди куршуми.

— Много си мислих за онзи тип — каза Маккейлъб. — Той е запазил пистолета. Каквато и да е причината, независимо дали го е откраднал, фактът, че не се е избавил от него, наистина е единствената му грешка. Това ме кара да смятам, че имаме възможност да открием куршум от същото оръжие. Като съдя от начина му на действие на онези записи, има вероятност това да не му е било първото убийство. И преди е използвал пистолет — може би дори точно този.

— Но нали ти казах, ние проверихме. Балистичната експертиза не даде никакви резултати. Освен това пратихме заявка за търсене в Националната база данни за извършени престъпления. Нищо.

— Разбирам. Но методите на онзи тип може да са се променили. Възможно е онова, което е извършил с този пистолет, да речем във Финикс, да не е същото като тук. Казвам просто, че има вероятност да е дошъл в града отнякъде другаде. Ако е така, навярно е използвал оръжието и там. И ако имаме късмет, данните се съхраняват в компютъра на бюрото.

— Възможно е — отвърна Уинстън.

Тя замълча, замислена над предложението му. Маккейлъб знаеше какви са съображенията й. Проверката в ДРОГА/ОРЪЖИЕ беше опипване на тъмно и Уинстън бе достатъчно умна, за да го разбира. Но ако се съгласеше, тя щеше да включи в разследването федералните власти. Нещо повече, щеше да използва помощта на Маккейлъб, външен човек без официална роля в случая.

— Какво мислиш? — накрая попита той. — Трябва само да им пратиш един куршум. А ти имаш цели четири от двата случая.

— Не зная — отвърна тя. — Не съм толкова склонна да пращам нашите материали във Вашингтон. Съмнявам се също, че лосанджелиското управление ще се съгласи.

— Не е задължително те да знаят. Ти съхраняваш веществените доказателства. Ако искаш, можеш да пратиш един куршум. Ще ти го върнат само след седмица. Аранго изобщо няма да научи. Вече разговарях с един приятел от секцията за огнестрелно оръжие. Каза ми, че ще побърза, ако му пратим материалите.

Маккейлъб затвори очи. Ако имаше момент, в който Уинстън можеше да му се ядоса, това щеше да е сега.

— Вече си разговарял с него, че ще му пратим куршума, така ли? — раздразнено попита тя.

— Не, не съм му казал това. Казах му, че работя с детектив, който е много сериозен и посветен на работата си и който сигурно ще иска да провери и най-малката подробност.

— Божичко, къде съм чувала същото и преди?

Маккейлъб се усмихна.

— Има още нещо — каза той. — Даже да нямаме късмет с това, поне ще включим пистолета в компютъра. В някой момент може да изникне нещо.

Тя се замисли. Маккейлъб беше съвсем сигурен, че я е убедил. Като с наблюдението на гробището в случая Лутър Хач. Тя трябваше да се съгласи с него, иначе винаги щеше да се чуди какво ли е щяло да стане.

— Добре, добре — отстъпи Уинстън. — Ще разговарям с капитана. Ако ми даде разрешение, ще пратя материалите. Един куршум — това е всичко.

— Това е.

Маккейлъб й обясни, че Карътърс трябва да получи пратката до вторник сутринта и я помоли колкото може по-бързо да проведе разговора с капитана. Тя отново замълча.

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че си струва усилието, Джай — в своя защита отбеляза той.

— Зная. Просто… е, няма значение. Дай ми името и номера на твоя човек.

Маккейлъб сви юмрук и удари с него във въздуха пред себе си. Нямаше значение, че опипваха в тъмното. Бяха хвърлили зара. Фактът, че е задвижил нещата го изпълваше с радостно чувство.

След като си записа прекия номер и адреса на Карътърс, Уинстън попита дали има още нещо. Маккейлъб погледна надолу към бележника си, но онова, за което искаше да разговаря с нея, не беше написано.

— Е, сигурно ще те затрудни — отвърна той.

— О, не — простена Уинстън. — Защо ли трябваше да вдигам телефона в ден, в който имам излизане пред съда? Казвай, Маккейлъб. Какво има?

— Джеймс Ноуан.

— Свидетелят ли? Какво за него?

— Видял е убиецът. И колата му.

— Да, и каква полза за нас? В Южна Калифорния има само стотина хиляди от тези джипове и описанието на онзи тип е толкова мъгляво, че не може да каже дали е носил шапка или не? Голям свидетел, няма що.

— Но го е видял. Било е по време на стресова ситуация. Колкото по-силен е стресът, толкова по-дълбоко се запечатва в ума. Ноуан е напълно подходящ.

— За какво?

— За хипноза.