Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (32)

32.

Гладън гледаше думите, появили се върху екрана. Бяха красиви, сякаш изписани от невидимата ръка на Бога. Толкова важни. Толкова значителни. Той ги прочете още веднъж.

Те вече знаят за мен и аз съм готов. Очаквам ги. Готов съм да заема мястото си в пантеона от лица. Чувствам, се така както, когато бях дете и чаках вратата на килера да се отвори, за да мога да го приема — ивица светлина на прага. Моят маяк. Следях светлината и сенките, които хвърляха краката му при всяка негова крачка. Тогава разбирах, че е там и че ще изпитам любовта му. Зеницата на окото му. Ние сме това, в което ни превръщат, и въпреки това те се извръщат от нас. Ние сме изгнаници. Ставаме номади в света на стона. Отхвърлянето ми е моята болка и мотивация. Нося със себе си отмъщението на всички деца. Аз съм Кумирът нощ. Аз съм хищникът, пратен да ви следи в средата ви. Аз съм там, където се сблъскват светлината и мракът. Историята ми не е от тези с лишения и злоупотреби. Приветствам докосването. Мога да го приема. А вие? Аз желаех, жадувах, приветствах докосването. Единствено отблъскването, че съм пораснал, ме нарани толкова дълбоко и ме принуди да поема живота на скитник. Аз съм изгнаник. А децата трябва да остават завинаги млади.

Телефонът иззвъня и той се втренчи в него. За пръв път някой я търсеше. Телефонният секретар се включи след третото позвъняване и записаното й съобщение тръгна. Гладън го бе написал върху лист хартия и я бе накарал да го прочете три пъти, преди да го запише на четвъртия. Тъпа гъска, помисли си той, докато слушаше записа. Изобщо не я биваше за актриса: най-малкото облечена.

— „Здравейте, тук е Дарлийн, аз… аз не мога да ви се обадя в момента. Налага ми се спешно да пътувам извън града. Ще проверявам за съобщения… а, съобщения и ще ви се обадя по най-бързия начин.“

Звучеше нервно и Гладън се тревожеше, че поради повторението на тази дума някой от обаждащите се може да се сети, че тя чете. Заслуша се в разгневения мъжки глас, който каза:

— Дарлийн, по дяволите! Веднага ми се обади, щом чуеш съобщението. Трябваше да ме предупредиш, защото може и да не завариш работата си, като се върнеш, разбра ли?

Гладън реши, че минава. Изправи се и изтри съобщението. Сигурно беше шефът й. Но Дарлийн нямаше да му се обади.

Както стоеше на прага на кухнята, усети миризмата. Взе кибрита си и влезе в спалнята. Известно време оглежда тялото. Лицето беше станало бледозелено, но по-тъмно, след последното му влизане в стаята. Кръвта се оттичаше от устата и носа, тялото се пречистваше от флуидите на декомпозиция. Беше чел за тия процеси в една от книгите, които си бе извоювал от затворническото ръководство в Райфорд. „Съдебномедицинска патология“ Прииска му се фотокамерата му да беше при него, за да може да документира настъпилите промени в Дарлийн.

Запали още четири пръчици жасмин, като ги постави в пепелниците по четирите ъгъла на леглото.

Когато излезе от стаята и затвори вратата, покри прага с мокра хавлия с надеждата да спре напредването на миризмата в останалата част на апартамента. Имаше да прекара още два дни в жилището.