Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (7)

7.

Гладън зае позиция на едно място покрай парапета от другата страна, срещу мястото, където жената събираше билетите от децата. Тя не можеше да го види. Но след като голямата въртележка се завъртя, той вече можеше да оглежда всяко дете. Гладън прекара пръсти през боядисаната си руса коса и се огледа. Беше сигурен, че за останалите представляваше просто още един родител.

Латерната изстъргваше звуците на песен, която той не можеше да си спомни, и кончетата започнаха поредния си щурм обратно на часовниковата стрелка.

Забеляза момиченце на около пет години, вкопчено отчаяно в едно черно жребче. Детето се бе привело напред със слабичките ръчички, обвити около нашарения стълб, издигащ се от врата на коня. Носеше къси розови панталонки. Кожата му беше с цвят на шоколад. Гладън измъкна фотокамерата от сакото си. Нагласи скоростта на блендата и насочи обектива към въртележката. Фокусира и зачака момиченцето да се покаже при следващото завъртане.

Латерната изстъргваше звуците на песен, която той не можеше да си спомни, и кончетата започнаха поредния си щурм обратно на часовниковата стрелка. Гладън всъщност никога не се бе возил на въртележката, макар и да беше гледал как много родители се качваха при децата си. Според него рискът беше прекалено голям.

Забеляза момиченце на около пет години, вкопчено отчаяно в едно черно жребче. Детето се бе привело напред със слабичките ръчички, обвити около нашарения стълб, издигащ се от врата на коня. Носеше къси розови панталонки. Кожата му беше с цвят на шоколад. Гладън измъкна фотокамерата от сакото си. Нагласи скоростта на блендата и насочи обектива към въртележката. Фокусира и зачака момиченцето да се покаже при следващото завъртане.

Наложи му се да изчака още две завъртания, но когато върна камерата в сака, беше уверен, че е успял да направи снимките. Огледа се, за да се увери, че всичко е наред, и забеляза един мъж, облегнат на парапета на пет-шест метра от дясната му страна. Преди няколко минути не беше там. А най-тревожното беше, че той носеше спортно сако и вратовръзка. Мъжът беше или някакъв извратен, или ченге. Гладън реши, че е най-добре да си тръгва.

 

 

На кея слънцето беше ослепително. Гладън напъха фотокамерата в сака и извади очилата си с огледалните стъкла. Реши да се поразходи по кея, като се смеси с тълпата. Наложеше ли му се, можеше да се изплъзне от тоя юнак. Ако наистина го следеше. Стигна някъде към средата, спокоен и отпуснат. Владееше се добре. После спря, облегна се на парапета и подложи лице на слънцето, сякаш искаше да хване тен. Лицето му гледаше към слънцето, но очите му зад огледалните стъкла оглеждаха мястото на кея, откъдето току-що се бе отдалечил.

Известно време всичко беше спокойно. Мъжът в спортното сако и вратовръзка не се виждаше никъде. И в един момент го зърна, преметнал сакото си върху рамото, със слънчеви очила, да се движи бавно към Гладън.

— Майната ти! — изруга Гладън високо на глас.

Една жена, седнала на близката пейка с малко момченце, го изгледа укорително.

— Извинете — изрече той.

Обърна се и огледа останалата част от кея. Трябваше да мисли, и то бързо. Знаеше добре, че ченгетата обикновено работят по двойки. Къде ли беше другият проклетник? Отне му половин минута, но успя да я зърне в тълпата. Жена на около тридесет години зад мъжа с вратовръзката. Носеше дълги панталони и поло. Не беше толкова официална, колкото мъжа. Нямаше да познае, че е ченге, ако не носеше портативна радиостанция. Опитваше се да я скрие. Докато я гледаше, жената се обърна с гръб към него и заговори в радиото.

Току-що бе повикала подкрепления. Нямаше друго обяснение. Трябваше да запази спокойствие и да измисли план как да се измъкне. Мъжът с вратовръзката беше може би на двайсетина метра от него. Гладън се дръпна от парапета и бързо тръгна към края на кея. Постъпи по същия начин, както и жената. Използва тялото си като прикритие и извъртя сака си така, че да се озове на гърдите му. Бръкна в него и сграбчи фотокамерата. Преобърна я, без да я изважда, докато напипа бутона за изтриване и изтри съдържанието върху чипа. Нямаше кой знае колко заснето. Момичето от въртележката, няколко деца от обществените къпални. Не беше голяма загуба.

След това се придвижи по кея. Извади пакет цигари от сака, извърна се с гръб срещу вятъра и запали. След като дръпна от цигарата, вдигна поглед и видя ченгетата да се приближават към него. Знаеше какво си мислят. Че са го сгащили. Той вървеше към задънения край на кея. Жената се бе изравнила с мъжа и нещо си говореха, докато го приближаваха. Вероятно обсъждаха дали да изчакат подкреплението.

Гладън изведнъж смени рязко посоката и се насочи към магазинчето с лакомствата и служебните канцеларии. Познаваше добре тази част от кея. През седмицата два пъти му се бе случвало да върви подир деца с родителите си от въртележката до края на кея. Знаеше, че от другата страна на магазинчето има стълби, които водят към обсерваторията върху покрива.

Още щом зави покрай ъгъла на магазинчето и се скри от погледа на ченгетата, той затича покрай стената към гърба на сградата и после нагоре по стъпалата. Сега вече можеше да погледне надолу към кея пред магазинчето. Двете ченгета бяха точно под него и бързо говореха нещо. После се разделиха. Мъжът тръгна по стъпките на Гладън, а жената остана на мястото си. Нямаше да му дадат никаква възможност да се изплъзне. Внезапно му хрумна нещо. Откъде бяха разбрали? Ченге в костюм не се появява току-тъй на увеселително място. Ченгетата бяха дошли тук съвсем преднамерено. Търсеха някого. Него. Но как бяха научили?

Бързо прогони разсейващите го мисли и се замисли как да се отърве от ченгетата. Трябваше по някакъв начин да им отвлече вниманието. Ченгето скоро щеше да разбере, че Гладън не беше около рибаря в края на кея и щеше да се качи на покрива на обсерваторията да го търси. Видя варела за смет в ъгъла до дървените перила. Изтича до него и погледна вътре. Беше почти празен. Пусна сака си върху бетона, вдигна варела над главата си и затича към перилата. Захвърли го колкото му стигнаха силите, после проследи как прелетя над главите на двама рибари под него и пльосна във водата.

— Хей! — изрева някакво младо момче.

— Човек във водата! — закрещя с всичка сила Гладън. — Човек във водата!

После сграбчи сака си и бързо се дръпна до задните перила на покрива. Огледа се за жената ченге. Тя все още беше долу, но ясно бе чула плясъка и последвалия го крясък. Две деца се втурнаха към магазинчето да видят за какво бяха виковете и паниката. Полицайката се подвоуми няколко секунди и после хукна подир децата покрай ъгъла на сградата. Гладън преметна сака върху рамото си и бързо прекрачи през перилата, приклекна на ръба на сградата и скочи от метър и половина височина. Затича се към брега.

Някъде на средата вече зърна две ченгета от плажната охрана с велосипеди. Бяха по къси гащета и сини ризи с къси ръкави. Смешно. Беше ги наблюдавал предния ден. Какъв смях. Ченгета по къси гащи! Сега обаче затича към тях, размахвайки ръце, за да ги спре.

— Вие ли сте подкреплението? — изкрещя им той. — Те са на носа. Мъжът скочи във водата. Имат нужда от вас и им трябва лодка. Пратиха ме да ви насоча.

— Давай! — изкрещя единият полицай на колегата си.

Докато единият натискаше педалите с всичка сила, другият дръпна портативната радиостанция от колана си и започна да вика за спасителна лодка.

Гладън махна благодарно за екстрената помощ и започна спокойно да се отдалечава. След няколко секунди се озърна и видя и вторият полицай да върти педалите към носа. Тогава отново се затича.

 

 

Вече от моста, свързващ брега с Оушън Авеню, Гладън погледна назад и видя суматохата на кея. Запали нова цигара и свали очилата. Тъпи ченгета, така им се пада. Забърза по улицата, пресече булеварда и пое към Трета улица, където беше сигурен, че може да се скрие сред тълпата в тази пазарна част на улицата. Ама че ченгета, помисли си той. Имаха възможност да го пипнат, а го изпуснаха.

Свърна в една пресечка, която извеждаше до няколко ресторантчета за бързо хранене. Възбудата бе изострила апетита му и той хлътна в едно заведение да хапне пица. Докато чакаше, девойката да му я затопли във фурната, се сети за момиченцето от въртележката и му се прииска да не беше изтривал изображението му. Но откъде можеше да знае, че ще се измъкне толкова лесно?

— Трябваше да се сетя — изрече ядосано на глас. После сепнато се огледа, за да се увери, че жената зад щанда не е чула. Той я гледа известно време, но я намери за непривлекателна. Беше прекалено стара. Спокойно може самата тя да има деца.

Докато я гледаше, тя сръчно издърпа пицата от фурната и я хвърли върху хартиена подложка. Бързо облиза изгорените си пръсти след това и постави пицата за Гладън върху щанда. Той я отнесе върху масата си, но не се докосна до нея. Не обичаше други хора да пипат храната му.

Чудеше се колко ли ще трябва да изчака, докато се върне на брега и си вземе колата. Добре че я беше оставил в нощния паркинг. Тъкмо за случая. Каквото и да станеше, не биваше да се добират до колата му. Защото ако го направеха, щяха да отворят багажника и да му вземат компютъра. А попаднеше ли лаптопът в ръцете им, сбогом, свобода.

Колкото повече се връщаше към епизода с ченгетата, толкова повече гневът се надигаше в него. Въртележката вече беше забранена зона за него. Повече не можеше да се върне там. Поне в скоро време. Трябваше по някакъв начин да предупреди и останалите по мрежата.

Все още се чудеше как са успели да се доберат до него. Прехвърляше една след друга различните възможности, като дори си мислеше дали някой от мрежата не го е издал, но накрая се спря на жената, която събираше билетите. Сигурно тя се беше обадила в полицията. Беше единствената, която го беше виждала всеки ден на кея. Нямаше кой друг да бъде.

Затвори очи и облегна глава на стената. Мислено беше пак до въртележката, приближавайки жената с билетите. В ръката си държеше нож. Щеше да й предаде няколко урока защо не е хубаво да се бърка в работата на другите. Тая тъпачка си въобразяваше, че може просто така…

Той усети нечие присъствие до масата. Някой го гледаше втренчено.

Гладън отвори очи. Двете ченгета от кея стояха надвесени над него. Обляният в пот мъж вдигна ръка и му махна да става.

— Хайде, вдигай си задника.

 

 

Ченгетата мълчаха през целия път до участъка. Взеха му сака, претърсиха го, сложиха му белезниците и му съобщиха, че е арестуван, но отказаха да му съобщят за какво. Отнеха му цигарите, портфейла и сака. Фотокамерата беше единственото нещо, за което се тревожеше. За щастие този път не беше взел книгите със себе си.

Гладън се замисли какво ли имаше в портфейла му. Накрая реши, че нищо важно. Шофьорската му книжка, издадена в Алабама, го идентифицираше като Харолд Бризбейн. Беше се сдобил с нея чрез мрежата, заменяйки снимките върху документите за самоличност. Имаше още един такъв документ в колата и щеше да каже сбогом на Харолд Бризбейн веднага щом се измъкнеше от ареста.

Не намериха ключовете за колата у него. Беше ги скрил добре. Гладън бе предвидил възможността, че може да изгърми. Знаеше как да задържи ченгетата далеч от колата си. Опитът го беше научил, да взема такива предпазни мерки, винаги да планира възможно най-лошото развитие на нещата. На това го беше научил Хорас в Райфорд през всичките онези нощи, прекарани заедно.

В детективското бюро на полицейското управление на Санта Моника грубо, но мълчаливо го напъхаха в стаята за разпит с размери два на два метра. Сложиха го да седне върху един от сивите стоманени столове и свалиха едната белезница, за да я заключат към стоманената халка, закачена към завинтена скоба в центъра на масата.

Върху стената, срещу която беше обърнат, имаше прозорец с огледално стъкло и Гладън разбра, че това е стаята за разпити. Не знаеше само със сигурност кого ли може да са довели от другата страна на стъклото. След излизането си се беше покрил в Лос Анжелис. А не виждаше никакъв начин да е бил проследен от Финикс или Денвър или откъдето и да било другаде.

В един момент му се стори, че долавя гласове от другата страна на стъклото. Те бяха там, гледаха го, шепнеха си. Притвори очи и отпусна глава към гърдите си така, че да не могат да наблюдават лицето му. После изведнъж вдигна глава с цинично и маниакално изражение и изрева:

— Ще ви го начукам, педерасти!

Това би трябвало да постресне здравата когото и да бяха сложили ченгетата там. Тая шибана тъпачка, билетосъбирачката, помисли той. Гладън пак се върна обратно към мечтите си как щеше да й предаде няколко урока.

 

 

На деветнадесетата минута от престоя му в стаята вратата най-после се отвори и вътре влязоха същите две ченгета. Взеха столове и седнаха, жената точно срещу него, а мъжът от лявата му страна. Жената постави един магнетофон върху масата заедно със сака. Нямат нищо, повтаряше си той неспирно като мантра. Щеше да се измъкне още преди слънцето да залезе.

— Съжаляваме, че ви накарахме да чакате — произнесе сърдечно жената.

— Няма проблеми — отвърна той. — Мога ли да си взема цигарите?

Той кимна към сака. Не му се пушеше толкова, колкото искаше да види дали фотокамерата беше все още вътре. Човек никога не бива да има вяра на шибаните ченгета. В това дори и Хорас не би имало нужда да го поучава. Детективката игнорира въпроса му и включи магнетофона. После се представи като детектив Констанс Делпи, а партньора си — като детектив Рон Суитцър. И двамата бяха от Отдела по злоупотреби с деца.

Гладън с изненада установи, че тя очевидно беше шефът тук. Беше от пет до осем години по-млада от Суитцър. Имаше руса късо подстригана коса. Не беше зле да свали няколко килограма, които всъщност бяха натрупани по бедрата и ръцете й. Гладън предположи, че тя сигурно вдигаше тежести. Реши също, че беше лесбийка. Разбираше от тези неща. Имаше усет.

Суитцър имаше изпито лице, беше плешив и сдържан. Гладън реши да се съсредоточи върху Делпи.

Жената измъкна картонче от джоба си и прочете конституционните права на Гладън.

— За какво ми е това? — запита той, след като тя свърши. — Не съм направил нищо незаконно.

— Знаете ли правата си?

— Това, което не знам, е защо съм тук.

— Господин Бризбейн, знаете ли…

— Да.

— Добре. Между другото, шофьорската ви книжка е от Алабама. Какво правите чак тук?

— Това си е моя работа. Сега искам да се свържа с адвокат. Няма да отговарям на никакви въпроси, както вече ви казах. Знам правата си, които току-що ми прочетохте.

Трябваше да научат домашния му адрес и местонахождението на колата му. Засега не разполагаха с нищо. За съжаление щяха да използват факта с бягството му като възможен претекст и някой местен съдия щеше да им издаде заповед за обиск да претърсят квартирата му и колата, стига само да знаеха къде са. Не можеше да го допусне на никаква цена.

— Ще поговорим за адвоката ви след малко — каза Делпи. — Искам обаче да ви дам шанс да изясните случая и може би дори да излезете оттук, без да се харчите за адвокат.

Тя отвори сака му и измъкна камерата и торбичката с шоколадите „Старбърст“, които хлапетата обичаха толкова много.

— Какво е това? — запита тя.

— На мен ми изглежда достатъчно очевидно.

Тя вдигна камерата и я изгледа така, сякаш никога досега не беше виждала такава.

— За какво се използва?

— За правене на снимки.

— На деца?

— Искам адвокат.

— А шоколадите? За какво ви са толкова много? На децата ли ги давате?

— Бих искал да говоря с адвокат.

— Зарежи адвоката — изръмжа ядосано Суитцър. — Пипнахме те, Бризбейн. Ти правеше снимки на децата при душовете. Малки голи деца с майките им. Повдига ми се от теб, педал.

Гладън се прокашля и изгледа Делпи с празен поглед.

— Не знам нищо такова. Аз обаче имам въпрос. Длъжен съм да ви запитам: „Къде е престъплението“. Разбирате ли? Не казвам, че съм го направил, но ако приемем, че съм го направил, не знаех, че снимането на деца по плажа е вече незаконно.

Гладън поклати глава сякаш в изумление. Делпи поклати глава сякаш в отвращение.

— Детектив Делпи, мога да ви уверя, че съществуват множество легални прецеденти, поддържащи, че наблюдаването на допустимата голота на обществено място — в този случай, майка почистваща детето си на брега — не може да бъде тълкувано като извратен интерес. Нали разбирате, ако фотографът, който е направил такава снимка, е извършил престъпление, тогава вие също така би трябвало да обвините и майката, че е допуснала тази възможност. Но на вас вероятно всичко това ви е известно. Сигурен съм, че последният час и половина сте го прекарали в консултации с градския адвокат.

Суитцър се приведе към него през масата. Гладън усети неприятния му дъх на цигари и пържени картофи. По всяка вероятност бе ял картофите нарочно, само за да му въздейства с непоносимия си дъх по време на разпита.

— Слушай ме добре, ти, дребен задник, знаем отлично кой си и с какво се занимаваш. Сблъсквал съм се с какви ли не, и изнасилвачи, и убийци… но такива като теб, педал, представлявате най-низшата форма на живот на планетата. Не искаш да разговаряш с нас? Чудесно, не се напрягай. Ние просто ще те пъхнем за през нощта в Бискайлус в общото отделение. Познавам няколко човека там, Бризбейн. И ще им пошушна няколко думички. Нали знаеш какво се случва с педофили като теб в такива места?

Гладън бавно вдигна глава, докато не се намери очи в очи със Суитцър за пръв път от началото на разпита.

— Детектив, не съм много сигурен, но мисля, че дъхът ви е достатъчен, за да предизвика углавно разследване. Ако аз съм обвинен, че съм правил снимки на плажа, в правото съм си да подам жалба.

Суитцър рязко замахна.

— Рон!

Детективът замръзна, погледна Делпи и ръката му бавно се отпусна. Гладън дори и не трепна при заплахата. Ударът щеше да е добре дошъл. Знаеше, че ще му е от голяма помощ в съда.

— Умно — просъска Суитцър. — Значи си имаме тук адвокатче с килийно образование, което си мисли, че познава всички номера. Това е вълшебно. Е, тази нощ ще ти се наложи да отговориш на няколко анкетки, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Искам да се обадя на адвокат — изрече отегчено задържаният.

Беше му пределно ясно какво се мъчеха да направят тия задници. Не разполагаха с нищо и се опитваха да го сплашат, за да допусне грешка. Той обаче нямаше намерение да им приглася, защото беше прекалено умен. И подозираше, че дълбоко в себе си го знаеха и те.

— Вижте, на всички ни тук е пределно ясно, че аз няма да отида в Бискайлус. С какво разполагате? Имате камерата ми, която, не знам дали сте проверили, няма никакви снимки. Разполагате само с някаква билетосъбирачка или някой спасител, който твърди, че съм правил снимки. Но доказателства за това няма, освен техните думи. А ако сте ги сложили зад стъклото да ме гледат, тогава и тази идентификация не ви върши работа. И задника да си разпорите, пак не можете да докажете, че съм проявил извратен интерес.

Той зачака, но те не казаха нищо. Сега вече той имаше думата.

— Но в крайна сметка цялата работа е, че този, когото вие сте сложили зад стъклото, без значение дали мъж или жена, е бил свидетел на нещо, което по никакъв начин не би могло да бъде класифицирано като престъпление. Как ще доведе това до прекарването на нощ в областния затвор, не знам. Възможно е обаче да ми го обясните вие, детектив Суитцър, стига, разбира се, да не се окаже непосилно за интелигентността ви.

Суитцър скочи, изблъсквайки стола в стената. Делпи мигом протегна ръка, като този път физически го спря.

— Спокойно, Рон — заповяда тя. — Сядай. Просто седни.

Той се подчини. Делпи загледа Гладън.

— Ако се каните да продължавате с театъра, тогава трябва да се обадя на адвокат — каза той. — Къде е телефонът?

— Ще се обадите. Веднага след като ви регистрираме. Цигарите обаче можете да ги забравите. Областният затвор е място, където пушенето е забранено. Ние се грижим за вашето здраве.

— Регистриран с какво обвинение? Вие не можете да ме задържате просто така.

— Замърсяване на обществени водоизточници, вандалщина с градско имущество. Бягство от полицейски служител.

Веждите на Гладън се повдигнаха въпросително. Делпи победоносно му се ухили и каза:

— Забравихте нещо. Варелът за смет, който хвърлихте в залива на Санта Моника.

Тя кимна гордо и изключи магнетофона.

 

 

Гладън получи разрешение да телефонира от килията за задържане на заподозрените. Усети миризмата на промишления сапун, докато вдигаше слушалката към ухото си. Бяха му го дали, за да измие мастилото от пръстите си. Това му напомни, че трябваше да се измъкне, преди отпечатъците му да минат през компютъра за национално издирване. Набра един номер, който беше запомнил наизуст още първата нощ, когато се бе добрал до крайбрежието. Краснър беше в списъка на мрежата.

Отначало секретарката на адвоката се канеше да му затвори, но в този момент той й каза да предаде на господин Краснър, че е насочен от господин Педерсън — името, предложено от мрежовия бюлетин с обяви. Само след няколко секунди Краснър се обади.

— Тук Артър Краснър, какво мога да направя за вас?

— Господин Краснър, казвам се Харолд Бризбейн и имам проблем.

Гладън му разказа с подробности случилото се с него. Говореше приглушено, защото не беше сам. В помещението имаше още двама души, които предстоеше да изпратят в областния затвор в центъра Бискайлус. Единият спеше на пода, някакъв надрусан наркоман. Другият седеше в противоположния ъгъл на стаята, но наблюдаваше Гладън и се вслушваше в думите му, защото нямаше какво друго да прави. Гладън си помисли, че може да е подставено лице, ченге, представящо се за затворник, за да подслушва обаждането му до адвоката.

Не скри нищо, с изключение на истинското си име. След като свърши, Краснър дълго време мълча. Накрая попита:

— Какъв е този шум?

— Някакъв юнак спи на пода. Хърка.

— Харолд, това не е място за хора като вас — заяви Краснър с онзи бащински тон, който той не можеше да понася. — Трябва да направим нещо.

— Затова се и обаждам.

— Тарифата ми за труда върху вашия случай днес и утре ще бъде хиляда долара. Имайте предвид, че ви правя огромна отстъпка. Предлагам я само на хора, чиито препоръки получавам от… господин Педерсън. Ако ми се наложи да удължа ангажимента и вдругиден, тогава отново ще обсъдим въпроса за хонорара. Ще можете ли да изтеглите парите?

— Няма проблеми.

— Какво ще кажете за пускане под гаранция? Колко можете да платите? Изглежда така, сякаш залагането на имущество е изключено. Поръчителите под залог вземат десет процента от сумата на гаранцията, определена от съдията. Тази сума представлява тарифата им и след това не можете да си я възстановите.

— Да, зарязваме имуществото. След като се погрижа за безбожната ви тарифа, вероятно ще мога да изтегля още пет бона. Мога да го направя веднага. Бих могъл да намеря още, но ще е по-трудно. Пет бона максимум. Искам да се измъкна колкото може по-бързо.

Краснър отмина забележката за тарифата си и запита:

— Значи пет бона?

— Да, разбира се. Пет хиляди. Какво можете да направите с тях?

Гладън проумя, че адвокатът по всяка вероятност съжалява, че е намалил толкова тарифата си.

— Добре. Това означава, че можете да си издействате гаранция от петдесет хиляди. Мисля, че сме в добра позиция. Засега това е незаконен арест. Бягството ви обаче и замърсяването на водите усложняват нещата, което, означава, че могат да бъдат квалифицирани или като нарушение на закона, или като дребни административни правонарушения. Това е изкуствено раздут случай, разтръбен от полицията. Трябва само да ви заведем до съда и оттам ще ви измъкнем под гаранция.

— Да.

— Мисля, че петдесет хиляди долара са доста за този случай, но те се явяват част от пазарлъка, който ще имам с чиновника, регистрирал случая. Ще видим как ще се развият нещата. Доколкото разбирам, не искате да им съобщите домашния си адрес.

— Точно така. Трябва ми нов.

— Тогава може да се наложи да използваме пълната гаранция от петдесет хиляди. Междувременно обаче ще имам грижата за нов адрес. Може да изскочат и допълнителни разходи, свързани с това. Няма да са много. Обещавам…

— Чудесно. Само го направете.

Гладън погледна мъжа в дъното на стаята.

— А за тази нощ? — запита той. — Казах ви вече, че тия ченгета ще се опитат да ме пъхнат при откачените.

— Мисля, че блъфират, но…

— Лесно ви е на вас…

— Но аз няма да оставя никакво място за риск. Изслушайте ме, господин Бризбейн. Не мога да ви измъкна тази вечер, но ще позвъня тук-там. Всичко ще е наред. Ще ги принудя да ви закарат там брониран с К-9.

— Какво е това?

— Това е изолационен статус за затвора. Обикновено е запазен за информатори или високопоставени клечки, които са я загазили. Ще се обадя в затвора и ще им предам, че сте информатор в едно федерално разследване, провеждано от Вашингтон.

— Но те няма ли да проверят?

— Да, но днес вече е късно. Ще ви облекат с бронята К-9 и докато утре открият, че са били прекарани, вече ще сте в съда и да се надяваме, че след това ще сте на свобода.

— Това е чудесна измама, Краснър.

— Да, но втори път номерът няма да мине. Мисля, че ще ми се наложи да повиша малко тарифата, която току-що обсъдихме, за да си покрия загубите.

— Зарежете ги тия. Сделката е вече сключена. Имам достъп максимум до шест хиляди. Измъкнете ли ме, което остане след поръчителите, ваше е. Това е сделка с постоянно покачваща се цена.

— Става. Сега, още нещо. Споменахте, че се налага да изпреварим проверката на отпечатъците. Трябва да измисля нещо и по този въпрос. Така че с чиста съвест няма да правя никакви твърдения пред съда, които да…

— Имам си легенда, ако е това, за което питате. Не мисля, че се налага да се задълбочаваме на тази тема.

— Разбирам.

— Кога ще ми бъде предявено обвинението?

— Късно сутринта. След като се обадя до затвора, ще уредя да ви включат в списъка за ранния автобус за Санта Моника. По-добре е да изчакате в съда, отколкото в Бискайлус.

— Разбира се.

— И така, господин Бризбейн, страхувам се, че ще трябва пак да поговорим за тарифата ми и парите за гаранцията. Боя се, че ще трябва да ги имам, преди да вляза в съда утре сутринта.

— Имате ли сметка с електронен код?

— Да.

— Дайте ми номера. Утре сутринта ще я задействам. Мога ли да имам междуградска връзка с К-9?

— Не. Ще трябва да се свържете с кантората ми. Ще кажа на Джуди да чака обаждането ви. После тя ще набере номера, който й дадете, по другата линия и ще ви свърже. Това не е проблем. И преди съм го правил.

Краснър му даде номера на електронната си сметка и Гладън използва мнемоническата техника, на която го беше обучил Хорас, за да го запамети.

— Господин Краснър, ще си направите голяма услуга, ако унищожите всички регистри за тази сделка и просто опишете възнаграждението в счетоводството си като платено в брой.

— Разбрано. Да имате още нещо да ми казвате?

— Да. Пуснете някакво съобщение по мрежата PTL, кажете на останалите какво се е случило и да стоят настрани от въртележката.

— Непременно.

След като затвори, Гладън опря гръб на стената и бавно се свлече на пода. Избягваше да гледа към мъжа в другия край на стаята. Забеляза, че спящият вече не хъркаше, и се зачуди дали не беше мъртъв. В този момент обаче мъжът леко се размърда. Гладън се замисли за момент дали да не свали пластмасовата гривна от китката на наркомана и да я смени със своята. По всяка вероятност сутринта щяха да го освободят, без да плаща на адвокат и без гаранция в размер на 50 000 долара.

Реши, че беше прекалено рисковано. Мъжът в дъното на стаята можеше да се окаже ченге, а пък отрепката на пода нищо чудно да беше някакъв рецидивист. Човек никога не е сигурен как е станал сутринта съдията. Гладън реши да се придържа към варианта с Краснър. В края на краищата той беше взел името му от мрежовия бюлетин. Адвокатът си знаеше работата. Но въпреки това сумата от шест хиляди долара здравата го тревожеше. Съдебната система буквално го беше разорила. Шест хиляди долара за какво? Какво толкова лошо бе сторил?

Пъхна ръка в джоба за цигара, но в този момент се сети, че му ги бяха отнели. Гневът му избухна с нова сила. Също и самосъжалението. Обществото го преследваше като див звяр и за какво? Инстинктите и желанията му не бяха рожба на волеви акт. Толкова ли не можеха да го проумеят тъпите им глави?

Страшно му се прииска лаптопът да беше у него. Искаше да се включи и да разговаря с другите по мрежата. Хората като него. Почувства се самотен в килията. Доплака му се, но сдържа сълзите си. Мъжът от дъното на стаята го наблюдаваше. Той нямаше да заплаче пред него.