Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (46)

46.

Включих компютъра към телефонната линия и се свързах с, компютъра на „Роки“, Електронната ми поща бе събрала тридесет и шест съобщения. Не бях я проверявал от два дни. Повечето от съобщенията бяха поздравления; макар и да не бяха предадени точно с такива думи: очевидно подателите им се бяха колебали, чудейки се дали е уместно да ме поздравяват за убийството на Поета. Имах две от Ван Джаксън, който ме питаше къде се намирам и ме молеше да му се обадя, и три от Грег Глен със същото съдържание. Телефонистката на „Роки“ бе напъхала и телефонограмите до мен в кутията на електронната ми поща: сред тях имаше няколко от репортери от цялата страна и от няколко холивудски филмови компании. Майка ми и Райли също се бяха обаждали. Без съмнение бях станал търсена личност. Съхраних всички съобщения, в случай че ми се наложеше да се обадя на подателите им, и излязох от мрежата.

Грег Глен бе прехвърлил директния си телефон на телефонистката. Тя ми предаде, че бил на съвещание и имала изричните му заповеди да не му звъни в залата за конференции. Оставих името и номера си и затворих.

 

 

Чаках вече петнайсет минути Глен да ми се обади, като се опитвах да не мисля за онова, което Уорън ми бе съобщил накрая на разговора ни; по едно време вече не издържах и излязох от стаята. Тръгнах пеш по булеварда, като се отбих в „Бук Суп“, книжарница, която бях забелязал от колата на Уорън. Влязох в отделението за криминална литература и потърсих една книга, която бях чел навремето и за която си спомнях, че авторът й я беше посветил на агента си. Според мен това бе солидно доказателство за добрите му качества. Вече с името на агента отидох в следващото отделение и го издирих в каталога на литературните агенции. Запомних телефонния номер на агента и се върнах в хотела.

Червеният индикатор на телефона ми мигаше; очевидно беше Глен, но предпочетох първо да позвъня на агента. В Ню Йорк беше пет часът, а не знаех работното му време. Вдигна слушалката след второто позвъняване. Представих се и бързо хванах бика за рогата.

— Бих искал да разбера дали е възможно да станете мой представител за… да кажем, нещо, което ще представлява една истинска криминална история. Работите ли с действителни истории?

— Да — отвърна той. — Но вместо да го обсъждаме по телефона, бих предпочел да ми изпратите едно подробно писмо за себе си и за проекта ви. Тогава вече ще съм в състояние да ви отговоря.

— Бих искал, но не мисля, че ще имам време. Разни издатели и филмови продуценти не ме оставят на мира и трябва да вземам бързо решение.

Червейчето се загърчи съблазнително върху кукичката.

— Но защо ви безпокоят толкова? За какво става дума?

— Чели ли сте във вестниците или пък да сте гледали по телевизията за онзи убиец в Лос Анжелис, Поета?

— Да, разбира се.

— Аз съм този, който го застреля. Писател съм… репортер. Брат ми…

— Вие ли сте този човек?

— Аз съм.

Макар и прекъсван често от други обаждания, двайсетина минути обсъждахме възможния проект за книгата и интереса, които вече бях възбудил у представителите на филмовата индустрия. Каза ми, че работи с един агент в Лос Анжелис, който би могъл да помогне в киното. А междувременно искаше да знае колко бързо бих могъл да му изпратя оферта на две страници. Казах му, че ще я има след час, и той ми даде номера на компютърния си факс-модем. Според него, ако историята се опише толкова вълнуващо, както беше и представянето й по телевизията, тогава би могъл да продаде книгата до края на седмицата. Казах му, че ще бъде далеч по-вълнуваща.

— Един последен въпрос — каза той. — Как се добрахте до името ми?

— Беше в „Утро за фламинго“.

Червеният индикатор на телефона продължаваше да ми намига, но аз не му обърнах внимание и след като затворих, започнах да работя на лаптопа офертата, опитвайки се да вместя в две страници последните две седмици. Не ми беше лесно, още повече, че работех само с една ръка, и се проточи.

Още преди да приключа, ръката взе да ме боли, независимо че я бях щадил. Взех още едно от хапчетата, които ми бяха дали в болницата, и се върнах на компютъра, като продължих да обработвам текста. След малко телефонът иззвъня.

Глен беше бесен.

— Джак! — изкрещя. — Откога чакам да се обадиш! Какво правиш, по дяволите?

— Аз се обадих! Оставих съобщение. Чакам вече час.

— Звъних ти, по дяволите! Не си ли получил съобщението ми?

— Не. Трябва да си звънил, когато бях излязъл в коридора да си взема кола. Но не съм получавал никакви…

— Няма значение, няма значение. Виж какво ще правим утре? Сложил съм Джаксън на компютъра да работи по историята ти, а Шийди хвана самолета рано тази сутрин. Отива на пресконференция в бюрото. Можеш ли да ни дадеш нещо ново? Всички вестници в страната ни дишат във врата, не трябва да им се даваме. Какво ново има? Имаш ли нещо, дето те го нямат?

— Не знам — излъгах аз. — Няма кой знае какво ново. Хората от бюрото още обобщават събраното до този момент, доколкото ми е известно… Между другото, още ли съм извън историята?

— Виж, Джак, не виждам как можеш да пишеш върху нея. Вчера вече обсъдихме темата. Прекалено си вътре в нещата. Не можеш да искаш от мен…

— Добре, добре, само питах. Аз… има две неща. Първо, открили са апартамента, в който Гладън се е укривал през последните дни. Вътре са намерили един труп. Поредната жертва. Можеш да започнеш от там. Твърде е възможно пресконференцията да се завърти около тази тема. Освен това можеш да кажеш на Джаксън да позвъни в оперативната служба тук и да пита за намерения компютър.

— Компютъра?

— Да, Гладън е имал един лаптоп в колата си. Дадоха го на компютърните си специалисти, които цяла нощ се блъскаха с него. Не знам, може би си струва да им позвъни човек. Може да са открили нещо.

— Добре, добре, а ти какво правиш?

— Наложи се да отида в службата им и да дам показания. Отиде ми цялата сутрин. Трябва им, за да отидат при областния прокурор и да поискат юридическо оправдание за постъпката ми. Върнах се едва когато приключихме.

— Не са ли ти казали как се развиват нещата?

— Не, само успях да подслушам двама агенти, които си говореха за тялото и компютъра, това е всичко.

— Е, като за начало бива.

Усмихнах се, тъй като той не ме виждаше. Казах му за последната жертва на Поета, тъй като това така и така щеше да се разбере. Но някой като Джаксън едва ли беше в състояние да изтръгне каквото и да било потвърждение от агентите за намерения компютър, да не говорим за съдържащата се в него информация. Бюрото щеше да огласи факта едва когато всичко бъде проучено и потвърдено.

— Съжалявам, че разполагам с толкова малко, Грег — казах аз. — Предай и на Джаксън съжалението ми. Та какво друго ще прави Шийди, освен пресконференцията?

Тя беше момичето за всичко. Съвсем наскоро я бяха назначили в „летящия екип“; това бяха репортери, които по всяко време имаха бойна готовност в багажниците си, готови всеки момент да излетят при всяка вест за природно бедствие, голяма катастрофа или нещо от този род извън Денвър. Аз самият навремето бях изкарал известен период в екипа. Обаче след третата самолетна катастрофа и разговорите ми с хора, от чиито близки почти не бяха останали дори и следи, да не говорим за останки, реших, че това ми е достатъчно, и се върнах в отразяването на полицейското ежедневие.

— Не знам — каза Глен. — Ще се повърти наоколо. Кога се връщаш?

— Искат да съм наблизо, в случай, че от канцеларията на областния прокурор пожелаят да ме разпитват отново. Мисля, че утре вече ще се изясни.

— Добре, чуеш ли нещо, обади ми се веднага. А на ония от рецепцията им загрей врата, загдето не са ти предали съобщението ми. Ще предам на Джаксън новината за компютъра. Бай, Джак.

— Добре. А за ръката ми не се тревожи, Глен. Вече се оправя.

— Какво?

— Знаех, че се тревожиш. Но тя се оправя, казвам ти. И сигурно ще мога да си служа с нея.

— Джак, съжалявам. Всеки има такива дни.

— Да, знам. Бай.