Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Макавой (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Poet, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Стоянов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 81гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
- Допълнителна корекция
- hammster(2013)
Издание:
Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят
Американска, I издание
© 1995 Майкъл Конъли
© 1996 Тодор Стоянов, превод от английски
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996
© ИК „Бард“ ООД, 1996
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 1995 by Michael Connelly
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли 30
ИК „Бард“ ООД — София, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
- —Корекция
44.
Това беше сюрреалистична сцена. Хора тичаха из магазина, крещяха, препъваха се над живите и мъртвите. Ушите ми пищяха, ръката ми пулсираше. Всичко сякаш се развиваше на забавен кадър. Така се е врязало в паметта ми. И сред целия този хаос се появяваше Рейчъл, прекрачваща през разбитата витрина подобно на ангел-пазител, изпратен да ме спаси. Тя се приведе, взе здравата ми ръка и я стисна с всичка сила. Докосването й беше като електрошок, възвръщащ ме от прага на смъртта. Внезапно осъзнах какво се бе случило и какво бях направил; обзе ме животинската радост от оцеляването. Всякакви мисли за правосъдие и отмъщение в момента бяха далеч.
Огледах се за Торсън. Лекарките се бореха за живота му, една от тях го бе възседнала, влагайки цялото си тегло в масажа на сърдечната му област, докато другата притискаше маската с кислород върху лицето му. Трети напъхваше тялото му в костюм с противоналягане. Приклекнал до тялото на падналия си агент, Бакъс го държеше за ръката и масажираше китката му, като крещеше:
— Дишай, дявол да го вземе, чуваш ли ме, дишай! Хайде, Гордо, дишай!
За съжаление не можеха да върнат бедния Торсън от света на мъртвите. Всички го знаеха, но никой не прекратяваше усилията си. Продължаваха да се трудят върху него дори и когато носилката беше внесена през разбитата витрина и той беше положен върху нея; лекарката зае отново мястото си върху гърдите му. С преплетени пръсти и длани тя яростно масажираше сърдечната му област. Така бяха пренесени през разбитата витрина.
Погледнах към Гладън. Беше с белезници и никой не се мъчеше да спаси живота му. Щяха да го оставят да умре. Всякакви мисли за онова, което биха могли да научат от него, бяха излетели през комина в мига, в който ножът му се бе забил в гърлото на Торсън.
Стори ми се, че вече бе мъртъв; очите му се взираха безжизнено в тавана. Но в този момент устните му се помръднаха и той изрече нещо, което не разбрах. После главата му бавно се завъртя към мен. В първия момент погледът му спря върху Рейчъл, коленичила край мен. Това продължи само един миг, но видях как погледите им се срещнаха и установиха някаква връзка помежду си. Може би разбиране. Може би си я беше спомнил. В следващия момент очите му бавно се завъртяха и той отново впи поглед в мен. Не отделих погледа си от очите му, докато животът не си отиде от него.
Рейчъл ме изведе от „Дейта Имиджинг“ и ме качи в една линейка на болницата „Сидърс Синай“. Торсън и Гладън вече ме бяха изпреварили с обявена диагноза „смърт“. В отделението за спешна помощ един лекар прегледа ръката ми, проми раната ми и после я заши. Покри обгарянията ми с някакъв балсам и после превърза цялата ми ръка.
— Раните от обгаряне са леки — каза ми той, докато намотаваше бинтовете. — Не се тревожете за тях. Раната от куршума обаче ще зарасне трудно. Хубавото е това, че няма засегнати кости. Но куршумът е разкъсал сухожилието, което ще ограничи движенията на палеца ви, ако не вземете мерки. Мога да ви свържа с един специалист, който вероятно ще успее да го зашие или да ви направи ново. С оперативна намеса и последващите упражнения всичко ще се оправи.
— А ще мога ли да пиша на машина?
— Известно време няма да сте в състояние.
— Не, искам да кажа като упражнение.
— Да, в този случай сигурно.
Той ме потупа по рамото и излезе от стаята. Десетина минути изкарах сам, седнал върху кушетката за прегледи, после Бакъс и Рейчъл влязоха в стаята. Бакъс имаше вида на човек, видял как всичките му планове отиват на кино.
— Как си, Джак? — запита той.
— Добре. Мъчно ми е за агент Гордън. Беше…
— Знам…
Известно време никой не проговори. Погледнах към Рейчъл и тя попита:
— Сигурен ли си, че си наред?
— Да, чудесно. Известно време няма да мога да набирам на компютъра, но… Мисля, че извадих късмет. Какво стана с Куумбс?
— Още е в шок от това, което се случи.
Отместих поглед към Бакъс.
— Боб, нищо не можех да направя. Нещо се случи. Сякаш изведнъж и двамата разбраха кой имат срещу себе си. Не знам. Защо Торсън не продължи както беше предвидено по плана? Защо просто не му даде камерата, вместо да посяга към револвера си?
— Защото искаше да стане герой, ето защо — отвърна вместо него Рейчъл. — Искаше да извърши ареста. Или да го убие.
— Не можем да бъдем толкова сигурни, Рейчъл — възрази Бакъс. — И никога няма да бъдем. Единственият въпрос, на който можем да получим отговор, е защо влезе там, Джак? Защо?
Погледнах бинтованата си длан. Докоснах бузата си със здравата ръка.
— Не знам — отвърнах. — Видях на монитора Торсън да се прозява и си помислих, че… Не знам защо го направих. Той веднъж ми беше купил кафе… Може би просто му връщах жеста. Изобщо не съм и допускал, че Гладън ще се появи в същия момент.
Това беше лъжа, разбира се. Но аз не можех да обясня ясно истинските си мотиви или чувства. Знаех само, че имах чувството, че отида ли в магазина, ще дойде и Гладън. Исках също така и той да ме види. Без брада. Исках да види брат ми.
— Е — изрече Бакъс след продължително мълчание, — мислиш ли, че утре ще си в състояние да прекараш известно време със стенограф? Разбирам, че си ранен, но бихме искали да имаме описанието ти на случая, за да приключим с него. Налага се да представим някакъв доклад на местния областен прокурор.
Кимнах.
— Няма проблеми.
— Знаеш ли, Джак, когато Гладън простреля камерата, той разби и микрофона. Не знаем какво сте си казали там. Кажи, спомена ли нещо Гладън?
Замислих се за момент. Паметта ми още не се бе възвърнала.
— Първо отрече, че въобще е убивал някого. После призна, че е убил Шон. Каза, че е убил брат ми.
Бакъс повдигна в изненада вежди и после кимна.
— Добре, Джак, ще се видим по-късно. — Обърна се към Рейчъл. — Нали ще го върнеш обратно в стаята му?
— Да, Боб.
— Добре.
Той напусна стаята с приведена глава и аз изпитах угризение. Не мисля, че бе повярвал на обясненията ми, и се зачудих дали някога ще спре да ме обвинява за ужасния обрат на нещата.
— Какво ще стане с него? — запитах Рейчъл.
— Ами, първо ще се озове във фоайе, обсадено от представителите на всички медии, и ще трябва да им обяснява как всичко сме оплескали. След това съм сигурна, че директорът ще поиска от Отдела за професионални стандарти да разследват начина, по който е била планирана операцията. А това още повече ще усложни положението му.
— Но това беше планът на Торсън. Не могат ли просто…
— Боб го одобри. А Торсън вече го няма, за да поеме отговорността.
Погледнах към вратата. Бакъс я беше оставил отворена и някакъв лекар спря и надникна през нея. Носеше стетоскоп в ръката си и няколко молива в джоба на бялата си престилка.
— Всичко наред ли е? — запита той.
— Да.
— Всичко е наред — добави Рейчъл.
Тя се обърна към мен и ме огледа.
— Сигурен ли си?
Кимнах.
— Радвам се, че си добре. Днес извърши голяма глупост.
— Просто си помислих, че не е зле да им занеса кафе. Не съм и предпо…
— Имам предвид, когато си се опитал да отнемеш револвера от Гладън.
Свих рамене. Може и да беше глупаво, но това ми беше спасило живота.
— Откъде разбра, Рейчъл?
— Да разбера какво?
— Ти ме запита веднъж какво ще се случи, ако се изправя лице в лице с него. Сякаш си знаела.
— Не знаех, Джак. Това беше просто въпрос.
Тя се пресегна и прокара пръст по очертанията на брадичката ми. Плъзна се между краката ми и обгърна главата ми, впивайки устни в моите. Беше едновременно и лековито, и възбуждащо. Затворих очи. Здравата ми ръка се плъзна под сакото й и дланта ми захлупи леко гръдта й.
След като се отдръпна, отворих очи и над рамото й забелязах лекарят, който преди малко бе надзъртал в стаята, да се извръща.
— Ама че любопитен тип! — изсумтях аз.
— Какво?
— Тоя доктор. Мисля, че ни наблюдаваше.
— Зарежи го. Готов ли си да тръгваме?
— Да, готов съм.
— Лекарят предписа ли ти нещо за раната?
— Трябва да глътна няколко хапчета, преди да ме издишат.
— Не могат да те изпишат. Навън е пълно с репортери.
— По дяволите, бях забравил. Трябва да се обадя по телефона.
Погледнах часовника си. В Денвър беше почти осем. Грег Глен чакаше на телефона да му се обадя, отказвайки да разпише първата страница за печат, преди да е разговарял с мен. Прецених, че може да ме чака най-много до девет. Огледах се. В дъното на стаята, точно над шкафчето с лекарства и инструменти имаше стенен телефон.
— Можеш ли да им кажеш, че не съм в състояние да изляза пред тях? — помолих я аз. — През това време ще позвъня в „Роки“ да ги успокоя, че съм още жив.
Глен беше изпаднал в паника, когато най-сетне се свързах с него.
— Джак, къде беше, по дяволите?
— Ами, бях малко зает. Аз…
— Добре ли си? Съобщиха, че си бил ранен.
— Наред съм. Само дето известно време ще набирам с една ръка.
— Казаха, че Поета бил мъртъв. „Асошиейтед Прес“ цитира източник, който твърди, че ти… а, такова, си го убил.
— „Асошиейтед Прес“ има добър източник.
— Господи, Джак.
Не коментирах възклицанието му.
— Си Ен Ен предават на живо от мястото на всеки десет минути, макар че не разполагат с нищо. Очаква се да проведат пресконференция в болницата.
— Правилно. Ако можеш да ме свържеш с някой, който да изглади материала, мога да ви дам достатъчно, за да запълните цяла първа страница. Ще бъде далеч повече от това, което ще излъчат тази вечер.
Той не каза нищо.
— Грег?
— Почакай малко, Джак. Трябва да помисля. Ти…
Той не довърши, но аз го изчаках.
— Джак, ще сложа Джаксън на телефона. Предай му каквото можеш. Той ще си води бележки и от пресконференцията, ако Си Ен Ен я излъчи.
— Почакай малко. Не искам да давам нищо на Джаксън. Само ми дай някоя стенографка и ще издиктувам цялата статия. Ще бъде далеч по-добре от онова, което ще излъчат на пресконференцията.
— Не, Джак, не можеш. Нещата се промениха.
— Какво говориш?
— Ти вече не можеш да бъдеш автор на репортажите. Защото си част от тях. Ти си убил мъжа, който е застрелял брат ти. Ти си вече участник в историята. Не можеш да я пишеш. Слагам на телефона Джаксън. Но ми направи услуга. Стой надалеч от репортерите около теб. Дай ни поне един ден, за да бъдем единствените с материала.
— Виж, аз още от самото начало съм участник в историята.
— Да, но не беше стрелял по никого. Джак, това не е работа на репортерите. Това си е работа на ченгетата, а ти си прекосил линията между двата занаята. Вече не можеш да пишеш за нея. Съжалявам.
— Работата беше или аз, или той, Грег.
— Сигурен съм, че е било така, и слава Богу, че останалият си ти. Но това не променя нещата, Джак.
Не казах нищо. Така беше. Нямах право да я напиша. Просто все още не можех да го осъзная. В един момент това си беше моя история, а в следващия — вече не. Бях един от участниците в нея и едновременно с това бях извън нея. Щях да полудея.
В момента, в който Джаксън хвана телефонната слушалка, Рейчъл се върна в стаята с един клипборд и няколко формуляра за подписване. Той ми каза каква страхотна статия ще се получи и започна да задава въпроси. Отговорих му на всичките, като добавих и няколко неща, за които не ме беше питал. Подписах формулярите, докато говорех.
Интервюто мина бързо. Джаксън каза, че иска да проследи пресконференцията по Си Ен Ен, така че да прибави официалното становище и коментар към моята версия за събитията. Помоли ме да се обадя след час за евентуални допълнителни въпроси. Съгласих се. После затвори и аз с облекчение положих слушалката върху вилката.
— И така, след като току-що отписа живота си и неродения си син, можеш вече да тръгваш — каза Рейчъл. — Сигурен ли си, че не искаш да прочетеш нещо от това?
— Сигурен съм. Да тръгваме. Взе ли лекарствата? Ръката пак ме заболя.
— Да, тук са.
Тя извади стъклена туба от джоба си и ми я подаде заедно със сноп розови телефонограми, очевидно взети от рецепцията на болницата.
— Какво е това…
Бяха обаждания от новинарските продуценти от трите мрежи, Найтлайн и Тед Копел, и две от сутрешните програми, и от репортери в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“.
— Ти си знаменитост, Джак — каза Рейчъл. — Сблъскал си се лице в лице с дявола и си оцелял. Хората искат да разберат какво си изпитвал в онзи момент. Те винаги се интересуват живо от проблема с дявола.
Натъпках ги всичките в задния си джоб.
— Ще ми отговориш ли?
— Не. Да вървим.
На връщане в Холивуд признах на Рейчъл, че не желая да прекарвам нощта в хотел „Уилкокс“. Казах, че искам да си поръчам вечеря в стаята, а после да се изтегна в комфортно легло и да гледам телевизия с дистанционно управление в ръка, лукс, за който в „Уилкокс“ не смееха дори и да мечтаят.
Отбихме се все пак до хотела, за да мога да си прибера нещата и да се изнеса. След това потеглихме по Булеварда на залеза към центъра. Спря до „Шато Мармонт“ и остана в колата, докато аз се оправях на рецепцията. Казах, че искам стая с хубав изглед и не ме интересува цената. Дадоха ми стая с балкон, която струваше повече, отколкото бях похарчвал общо за хотели през живота си. Балконът гледаше към човека на „Марлборо“ и останалите рекламни платна по булеварда. Обичах да гледам човека на „Марлборо“. Рейчъл не си направи труд да поръчва стая за себе си.
Не разговаряхме много, докато вечеряхме. Цареше приятната тишина, привилегия на многогодишните семейни двойки. След това се изкъпах, без да бързам, като през това време слушах от говорителя в банята репортажа на Си Ен Ен за престрелката в „Диджитъл Имиджинг“. Нямаше нищо ново. Въпросите бяха повече от отговорите. Една основна част от пресконференцията беше посветена на Торсън и саможертвата му. За пръв път от онзи момент се замислих за Рейчъл и как ли щеше да го понесе. Тя бе загубила бившия си съпруг. Човек, когото бе презирала, но и в същото време мъж, с когото бе имала интимни мигове.
На излизане от банята облякох кадифения халат, осигурен от хотела. Тя се бе отпуснала на леглото, облегната на няколко възглавници и гледаше телевизия.
— Местните новини ще започнат всеки момент — каза тя.
Легнах до нея и я целунах.
— Добре ли си?
— Да, защо?
— Не знам. Аз, каквито и да са били взаимоотношенията ти с Торсън, съжалявам.
— Аз също.
— Мислех си… дали искаш да се любим?
— Да.
Изключих телевизора и осветлението. В един момент в мрака усетих сълзи по бузите си и тя ме прегърна по-силно отвсякога до този момент. Любовта ни имаше горчиво-сладък вкус. Сякаш двама тъжни и самотни хора бяха пресекли пътищата си и се бяха съгласили да си помогнат един на друг. После тя се сгуши в гърба ми и се опита да заспи, но не можеше. Демоните на отминалия ден още бяха будни в душите ни.
— Джак? — прошепна тя. — Защо плака?
Изминаха няколко секунди, преди да й отговоря, опитвайки се намеря думите.
— Не знам — отвърнах накрая. — Трудно е. Сигурно съм сънувал, че ще имам възможността да… Ти си щастлива, че никога не ти се е налагало да правиш това, което направих днес. Ти си щастлива.
Но и по-късно сънят не искаше да дойде, дори и след като взех едно от хапчетата, изписани в болницата. Тя ме запита какво мисля.
— Мисля си за думите му, които каза накрая. Не разбирам какво означават.
— Какво ти каза?
— Каза ми, че е убил Шон, за да го спаси.
— От какво?
— За да не станел като него. Това не го разбирам.
— И вероятно никога не ще успееш. Просто го забрави. Всичко свърши.
— Той каза още нещо. Вече в самия край. Когато всички вече бяха в магазина. Ти чу ли го?
— Мисля, че го чух.
— Какви бяха точно думите му?
— Каза нещо от рода на „Значи така изглеждало.“ Това беше всичко.
— Какво означава?
— Мисля, че е решавал загадката.
— На смъртта.
— Той я е видял да идва. Видял е отговорите. Каза „Значи така изглеждало.“ И после умря.