Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (29)

29.

На сутринта Рейчъл ме събуди. Погледнах часовника. Беше седем и половина.

Не я запитах защо не ми отговори по телефона или на потропването ми на вратата й предната нощ. Доста време през нощта си бях блъскал главата над този проблем и реших, че най-вероятно е вземала душ, докато съм звънял или чукал на вратата й.

— Стана ли вече?

— Тъкмо се надигах.

— Добре. Обади се на снаха си.

— Добре. Веднага.

— Искаш ли да поръчам кафе? След колко време ще си готов?

— Само да се обадя и да взема един душ. Един час стига ли?

— Тогава вече съм по задачи, Джак.

— Добре тогава, половин час. Ти станала ли си?

— Не.

— Добре, не вземаш ли душ?

— Един час ми е твърде много, за да се приготвя, дори и в почивен ден.

— Добре, добре. Половин час.

Като се измъкнах от леглото, видях на пода смачканата опаковка от презерватива. Вдигнах я и запомних марката, тъй като явно я предпочиташе, и после я захвърлих в кофата за отпадъци в банята.

 

 

Надявах се да не сваря Райли вкъщи, защото просто не бях наясно как ще реагира на молбата ми да позволи на специалистите да изровят тялото на съпруга й. Знаех обаче, че в осем без пет в неделя едва ли ще е излязла. Доколкото ми беше известно, през последните години беше стъпвала в църквата само на погребението на Шон и на сватбата им преди това.

Тя отговори на второто позвъняване с глас, доста по-ведър от онзи, който си спомнях миналия месец. В първия момент не бях дори сигурен дали е тя.

— Райлс?

— Джак, къде си? Вече започвах да се тревожа.

— Във Финикс съм. Защо да се тревожиш?

— Ами не знаех какво става.

— Съжалявам, че не се обадих. Всичко е наред. С групата на ФБР съм. Не мога да ти кажа много, но те разследват смъртта на Шон. Неговата и на останалите.

Погледнах през прозореца и видях планините в далечината. Туристическата дипляна, оставена във всяка стая, твърдеше, че се наричали Камилски гръб; името действително бе много подходящо. Не знаех дали не говоря повече, отколкото трябва. Едва ли обаче имаше вероятност Райли да продаде историята на „Нашънъл Инкуайър“.

— А, знаеш ли, по случаите се появиха допълнителни обстоятелства. Те мислят, че при Шон може да са изтървали някакво доказателство… А, те искат да… Райли, те искат да направят ексхумация, за да огледат отново.

Не последва никакъв отговор.

— Райли?

— Джак, защо?

— Това ще помогне при разследването на случая.

— Но какво искат да правят? Да не мислят… да не мислят да го режат пак?

Тя изрече последните думи с отчаян шепот и аз проумях, че бях оплескал работата.

— О, не. Изобщо няма да има такова нещо. А, такова, те искат да огледат ръцете му. Нищо повече. Ти трябва да им разрешиш. В противен случай трябва да искат разрешение през съда и ще стане дълга и широка.

— Ръцете му? Защо, Джак?

— Това е дълга история. Нямам право да ти го казвам, но майната му на разрешението. Те мислят, че онзи… който го е направил, се е опитал да хипнотизира Шон. Искат да огледат ръцете му, за да видят дали има следи от убождания с игла, нали разбираш? Това е тест, с който някой може да е искал да провери дали Шон наистина е бил хипнотизиран.

Последва нова пауза.

— Има и още нещо — продължих аз. — Тогава Шон имаше ли настинка? Нали разбираш, в оня ден, когато се случи.

— Да — колебливо отвърна тя. — Той беше болен и му казах да не излиза този ден. И аз не се чувствах добре и му казах да си остане у дома с мен. Джак, ти знаеш ли?

— Какво да знам?

— Трябва да ми е прилошало, защото съм била бременна. Разбрах го в сряда.

Това ме свари съвсем неподготвен. Поколебах се.

— О, Райли — възкликнах най-сетне. — Но това е чудесно! Съобщи ли вече на родителите?

— Да, знаят го. Много са щастливи. Това е истинско чудо, защото не знаех и ние всъщност никога не сме се опитвали да имаме дете.

— Това е прекрасна новина.

Не знаех как да се върна към началото на разговора ни. Накрая събрах сили.

— Трябва да тръгвам, Райли. Какво да им кажа?

 

 

На излизане от асансьора заварих Рейчъл във фоайето. Беше взела компютъра си и пътната си чанта.

— Да не се изнасяте? — запитах объркано аз.

— Това са правилата на ФБР. На път ли си, никога не оставяй багажа си в стаята, защото не знаеш часа на самолета. Ако днес ни изстрелят някъде другаде, няма да имам време да се върна и да си събера багажа.

Кимнах. Беше прекалено късно да се връщам в стаята и да събирам багажа си, а и без това нямах кой знае какво.

— Обади ли й се?

— Да. Разреши. Каза ми, че същия ден е бил настинал. Сиропът за кашлица бил негов. И разбрах защо Шон е бил убит в колата си, а не у дома му, както останалите.

— Защо?

— Съпругата му Райли си била у дома, защото и тя не била добре. Брат ми сигурно е направил всичко възможно, за да не закара онзи мръсник в къщата си. Не и когато жена му си е била там.

Кимнах тъжно при последната и най-смела постъпка на брат ми.

— Мисля, че си прав, Джак. Всичко пасва. Знаеш ли, че нещата имат развитие. Боб току-що ми се обади от оперативната служба. Отлага съвещанието с местните. Имаме факс от Поета.

 

 

Настроението в залата за конференции беше определено мрачно. Участваха само агентите от Куантико. Бакъс, Томпсън, Торсън и един агент на име Картър, който бе присъствал на първото съвещание още в Куантико. Забелязах, че Рейчъл и Торсън си размениха презрителни погледи при влизането ни. Съсредоточих вниманието си върху Бакъс. Той сякаш бе потънал в размисъл. Беше отворил лаптопа си на масата пред себе си, но не гледаше към екрана му. Изглеждаше съвсем свеж в новия си сив костюм. Щом ме видя, на устните му се появи иронична усмивка.

— Джак, вече разбираш защо бяхме толкова загрижени да не се вдигне шум около тази история. Пет секунди видеорепортаж и престъпникът захапа уловката; той знае, че вече сме по петите му.

Кимнах.

— Не мисля, че той трябва да присъства тук — обади се Торсън.

— Сделката си е сделка, Гордън. Той няма нищо общо с репортажа по Си Ен Ен.

— И въпреки това не мисля, че…

— Достатъчно, Гордън — намеси се Рейчъл. — Не сме се събрали тук, за да съобщаваш какво мислиш.

— Добре, нека прекратим разправиите и да се съсредоточим върху проблема — прекъсна ги Бакъс. — Направил съм копия.

Отвори една папка и раздаде копия от факса на присъстващите. Този път вече не бях пренебрегнат. Всички замълчаха за известно време.

Уважаеми Боб Бакъс, федерален агент

Здравейте, сър. Хванах новините и ви зърнах във Финикс, тарикатче такова. Няма да коментирам номерата на тъпите репортери, че не те познавали. Нали аз те познавам, Боб! Добре познавам мутричката ти. Търчиш по следите ми, а аз с въжделение очаквам пристигането ти. Но внимавай много, приятелче Боби! Не толкова близо! В края на краищата нека съдбата на бедния Орсулак и другите ти бъде за урок. Днес го заровиха най-сетне в земята; хубава работа свърших. Но едно такова парче от ФБР с твоето положение, това наистина ще бъде страхотен трофей, хе, хе!

Не се тревожи, Боб. Ти си в безопасност. Вече съм си набелязал следващия обект. Направил съм своя избор и съм го хванал на прицела си още докато четеш моите думи.

Да не си се сгушил в момента с хорицата си? Чудейки се какво ли движи опонента ви? Ужасна мистерия, нали така? Боцка като игла пръстчето, предполагам. Предлагам ти една следа. (Нали за това са приятелите?) АЗ съм гнилата ябълка от пая на моя Бест Пал, така ли е? Когато чуеш отговора, Боб, повтаряй си го непрекъснато. Тогава може би и ще го проумееш. Но аз не се тревожа за теб. Ти си професионалист и съм сигурен, че си достоен за предизвикателството. Разчитам на теб, Боб!

„Живях аз сам в свят от стон“, Боб, а начинанието ми току-що започва да набира скорост. А, Боб? Нека победи по-достойният.

Не мога да си подпиша кореспонденцията, защото още не си ми дал име. Какво е то, Боб? Ще дебна да те зърна по телевизията и ще чакам да чуя името си. А дотогава съм принуден да се подписвам накратко: Високи, ниски, пречуках ги всички!

И внимателно на завоите!

Прочетох два пъти факса и всеки път по гърба ми полазиха тръпки. Вече знаех какво имаха предвид хората от ФБР за Луната. Писмото беше вопъл на човек от някаква друга планета. Не от нашата.

— Някой има ли съмнение относно автентичността му? — запита Бакъс.

— Има няколко доказателства за автентичността му — каза Рейчъл. — Следата от убождане с игла. Цитатът от По. А какво ще кажете за споменаването на Бест Пал? Флорида информирана ли е вече за това?

— Да. Следата с Бест Пал очевидно ще е най-важната. Засега зарязват всичко останало и се заемат с нея.

— Какво казва Брас?

— Че това очевидно подкрепя теорията за връзката между отделните случаи. Споменават се и двете поредици, с детективите и другата. Двамата с Брад имат право. Престъпникът е един. Сега работи с убийствата във Флорида като нашия модел. Всичко, което следва, е просто повторение на първоначалната поредица от престъпления. Той просто повтаря ритуала.

— С други думи, открием ли защо е убил Белтран, ще разберем защо е убил и останалите.

— Точно така. Брас и Брад цяла сутрин разговаряха с Флорида. Надяваме се не след дълго да получим някакви отговори и да изградим хипотезата си.

Всички се замислиха над това.

— Тук ли оставаме? — запита Рейчъл.

— Мисля, че тук е най-добре — отвърна Бакъс. — Отговорите може и да са във Флорида, но там няма развитие. Тук сме най-близо до него.

— Той твърди, че вече е набелязал следващата си цел — обадих се аз. — Как мислиш, дали това е следващото ченге?

— Точно това мисля — отвърна мрачно Бакъс. — Така че нямаме никакво време. Докато седим тук и си говорим, той вече си е набелязал следващия детектив някъде. И не открием ли къде е мястото, скоро ще имаме още един труп.

Той стовари юмрука си върху масата.

— Трябва да обърнем нещата, момчета, длъжни сме да направим нещо. Трябва да открием тази персона, преди да е станало прекалено късно!

Произнесе го с ярост. Той насочваше войниците си. Беше изисквал от тях и по-рано да бъдат добри. А сега имаше нужда от върховното им напрежение.

— Боб — обади се Рейчъл, — във факса се споменава, че погребението на Орсулак е днес. Кога е пристигнал този факс и откъде е бил подаден?

— Гордън има информацията.

Торсън си прочисти гърлото и заговори, без да гледа към Рейчъл или мен.

— Пристигнал е по линията за факсови съобщения в Куантико, предназначена за академичен бизнес. Излишно е да споменавам, че подателят е използвал маскираща опция за идентификацията си. Там няма нищо. Пристигнал е в 3 и 38 тази сутрин. Това е източно време. Накарах Хейзълтън да проследи последователността. Сигнал от факсмашина пристига на номера на централата в Куантико, операторката разпознава характерния му писък й превключва повикването към телеграфната зала. Тя не може да определи откъде или кой го изпраща, защото е имало само сигнал от факс. Така че тя е предположила, че е за академичната секция и го е превключила към техния факс, където е престоял в кошчето до тази сутрин, когато накрая са го забелязали и са го донесли в центъра.

— Имаме късмет, че все пак изобщо са го забелязали — добави Бакъс.

— Точно така — каза Торсън. — Така или иначе, Хейзълтън е занесъл оригинала в лабораторията, където са открили нещичко. Тяхното предположение е, че това не е било предаване от факс до факс. Сигналът е бил излъчен от вграден факс.

— Компютър — вмъкнах аз.

— С факс-модем. И тъй като ние знаем, че този тип обича екскурзиите, едва ли мъкне на гърба си някакъв Мак. Предполагаме, че има лаптоп с вграден факс-модем. Най-вероятно клетъчен модем. Това би му осигурило най-голяма свобода на действие.

Всички обмисляха чутата информация. Не бях сигурен в значимостта на този факт. На мен ми се струваше, че по-голямата част от информацията, събрана по време на разследването, беше безполезна, докато не пипнеха престъпника. Но дотогава едва ли щеше да има някаква особена полза от нея.

— Добре, значи той разполага с компютър последна дума на техниката — обобщи накрая Рейчъл. — Готови ли сме да посрещнем следващото му съобщение по факса?

— Ще имаме готовност да проследим всякакво обаждане до номера на централата — каза Торсън. — В най-добрия случай можем да се доберем до първоначалната клетка. Най-много.

— Какво означава това? — запитах аз.

Тъй като Торсън явно не желаеше да отговаря на мой въпрос, Рейчъл се намеси.

— Това означава, че ако той използва клетъчен модем, можем да проследим прекия номер или мястото. Ще открием града и първоначалната клетка, откъдето е дошло повикването. В най-добрия случай това би ограничило търсенето до около сто хиляди души.

— Но пък ще имаме града — произнесе Бакъс. — Ще можем да отидем при местните и да потърсим дела, който биха могли да бъдат използвани като примамка. Това може да е само убийство, извършено последната седмица. Точно след Орсулак.

Погледна към Торсън.

— Гордън, искам да се изпрати още едно съобщение до всички оперативни служби. Предай им заедно съвместно с местните полицейски управления да проверят за всички извършени наскоро убийства. Имаме предвид всякакви убийства, като особено трябва да се наблегне на случаите с деца и всичко свързано с необичаен начин на действие или осакатявания на трупа преди или след смъртта. Изисквайте потвърждение от всички местни специални агенти до осемнадесет часа утре. Не искам да се загубят някъде по пътя.

— Ясно.

— Брас изказа едно предположение — продължи Бакъс. — А то е, че намекът във факса за набелязана следваща жертва може да се окаже блъф. Може да е примамка, която да ни накара да реагираме и да действаме, а през това време престъпникът да се опита да се измъкне. Не забравяйте, че заради това се опасявахме случаят да не попадне в медиите.

— Не съм съгласна — възрази Рейчъл. — Като чета факса му, ми се струва, че той се смята за по-добър от нас, че иска да ни върти на пръста си. Така че му вярвам. Там някъде има някакво ченге, което вече се е озовало в прицела му.

— И аз съм склонен да мисля по същия начин — каза Бакъс. — Смятам, че и Брас мисли като мен, но чувства необходимостта да изтъкне и другата възможност.

— В такъв случай каква е стратегията ни сега?

— Възможно най-простата — заяви той. — Откриваме тоя негодник и го арестуваме, преди да е извършил поредното убийство.

Бакъс се усмихна.

— И така, аз мисля, че оставаме тук и удвояваме усилията си, освен в случай че не се случи нещо непредвидено. А този факс нека запазим само за себе си. Междувременно имаме готовност да се придвижим по най-бързия начин, ако се наложи. Надявам се нашият човек да ни прати и втори факс и Брас работи върху поредната вест от оперативните служби. Ще й кажа да наблегне на важността й за оперативните служби в тихоокеанския часови пояс.

Той огледа присъстващите в залата и кимна. Беше приключил.

— Трябва ли да повтарям? — запита той. — Искам да дадете всичко от себе си. Сега това ни е необходимо повече от всякога.