Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (18)

18.

Сутринта трябваше да изчакам до десет, докато Лори Прайн заеме работното си място в Денвър. Нямах търпение да започна работния си ден, но нейният едва започваше и трябваше да изтърпя поздравленията и въпросите й къде съм и какво правя, докато най-сетне си дойдем на думата.

— Когато те помолих тогава да направиш онова проучване за полицейските самоубийства, беше ли включен в него и „Балтимор Сън“?

— Аха.

Знаех, че трябва да е така, но бях длъжен да проверя. Знаех също така, че търсенията с компютър понякога бяха непълни.

— Добре, тогава можеш да направиш едно проучване на „Сън“, като използваш само името Джон Маккафърти.

Произнесох й го буква по буква.

— Добре. Колко назад?

— Не знам. Мисля, че поне пет години.

— За кога ти трябва?

— За вчера.

— Предполагам, това означава, че ще изчакаш.

— Точно така.

Слушах бързото тракане на клавишите, докато претърсваше директориите. Взех книгата на По в скута си и си препрочетох няколко от поемите му, докато чаках. С изгрева на слънцето зловещата хватка на думите му вече бе отслабнала значително в сравнение с предната нощ.

— Така… стоп… изскочиха доста материали, Джак. Двайсет и осем. Търсиш нещо специално ли?

— О, не. Кое е най-новото?

Знаех, че може да сканира материалите, като вади само заглавията на материалите върху екрана.

— Добре, последният. „Детектив, изхвърлен заради участие в смъртта на бивш партньор.“

— Много странно — произнесох аз. — Това трябваше да изскочи още при първото проучване. Можеш ли да ми прочетеш няколко изречения?

Чух бързото щракане на клавиши и после зачаках материалът да излезе на екрана й.

— Аха, ето го. „Детектив от балтиморската полиция беше изхвърлен в понеделник заради промяна на сцената от мястото на престъплението и опита си да представи нещата така, сякаш миналата пролет неговият дългогодишен партньор не е посегнал сам на живота си. Решението срещу детектива Даниел Бледсоу е било взето от арбитражния съвет по правата към полицейското управление след двудневно закрито изслушване. Не успяхме да открием Бледсоу за коментар, но един негов колега полицейски служител, който го представляваше по време на изслушването, заяви, че към детектива, който е носител на толкова много награди и отличия, са се отнесли по крайно груб и несправедлив начин от ръководството на полицейското управление, в което е служил в продължение на двайсет и две години. Според полицейските официални лица партньорът на Бледсоу, детективът Джон Маккафърти, е умрял на 8 май вследствие огнестрелна рана, която си е нанесъл сам. Тялото било открито от съпругата му, Сюзън, която първо се обадила на Бледсоу. Според официалните източници в полицията той отишъл в жилището на партньора си, унищожил бележката, която открил в джоба на мъртвия детектив, и променил разположението на някои вещи и предмети по сцената на престъплението, за да накара разследването да повярва, че Маккафърти е бил убит от някой проникнал с взлом, добрал се до оръжието на детектива преди него. Полицията твърди…“ Да продължавам ли, Джак?

— Да, моля те.

— „Полицията твърди, че Бледсоу дори отишъл толкова далеч, че изстрелял един допълнителен изстрел в тялото на Маккафърти, пронизвайки го в бедрото. След това наредил на Сюзън да позвъни на 911 и напуснал апартамента, имитирайки изненада, когато по-късно му било съобщено за смъртта на партньора му. При извършването на деянието очевидно Маккафърти е стрелял веднъж в пода на дома си, преди да захапе дулото и да натисне спусъка. Следователите твърдят, че Бледсоу е направил опит да представи трагедията на партньора си като насилствена смърт, защото Сюзън Маккафърти е щяла да получи по-големи застраховки за смърт, здраве и пенсия, ако бъдело доказано, че съпругът й не е посегнал сам на живота си. Все пак замисленото било разкрито, след като подозрителните следователи разпитвали продължително Сюзън Маккафърти в деня, когато починал съпругът й. Накрая тя признала дори и факта, че през цялото време наблюдавала какво прави Бледсоу.“ Не чета ли прекалено бързо? Водиш ли си бележки?

— Не, всичко е наред. Давай.

— Добре. „Бледсоу отхвърлил всички отправени му обвинения за каквито и да било промени в сцената на престъплението и отказал да даде показания от своя страна по време на изслушването пред съвета на правата. Детективът Джери Либлинг, приятел на Бледсоу и представител на защитата по време на изслушването, твърди, че той е извършил онова, което всеки лоялен партньор би направил за мъртвия си другар: «Всичко, което е сторил, се е свеждало до това да помогне на вдовицата на другаря си.» Управлението обаче отиде твърде далеч. Бледсоу се е опитал да стори добро и сега си загуби работата, кариерата, средството си за препитаване. До какви изводи стигат сега колегите и шефовете му? Негови колеги детективи, с които се свързахме в понеделник, изразиха подобни чувства. Шефовете обаче твърдят, че към Бледсоу са се отнесли снизходително. Цитира се решението на управлението да не повдига срещу него или Сюзън Маккафърти обвинения за криминални деяния. Маккафърти и Бледсоу са били партньори в продължение на седем години и са разкрили някои от най-заплетените убийства в града за това време. Едно от тези убийства според някои източници има връзка със смъртта на Маккафърти. Полицията твърди, че депресията му, в която изпаднал поради неразкритото убийство на Поли Амхърст, преподавателка първа степен, която била отвлечена от студентското градче в частното училище Хопкинс, подложена на сексуално насилие и осакатяване и накрая удушена, го довела до мисълта да посегне на живота си. Маккафърти имал също проблеми и с алкохола. «Така че сега полицейското управление загуби не един, а двама чудесни следователи — заяви Либлинг след изслушването в понеделник. — Те никога няма да открият двама души, толкова добри в екип като Бледсоу и Маккафърти. Ръководството на полицейското управление направи днес най-голямата си грешка досега.»“ Това е, Джак.

— Добре. Аз, хм, ще те помоля да ми го изпратиш в пощенската кутия на компютъра ми. Взел съм си лаптопа.

— Добре. А за другите репортажи?

— Можеш ли да се върнеш на заглавията? Има ли сред тях още някои за смъртта на Маккафърти или се отнасят за други случаи?

Отне й половин минута да прехвърли заглавията.

— По всичко изглежда, че всички се отнасят за други случаи. Има още няколко за преподавателката. Няма нищо друго за самоубийството. Да ти кажа ли, причината материалът да не изскочи при проучването ми в понеделник е, че думата „самоубийство“ не фигурира никъде в текста. Това беше ключовата дума, по която направих проучването.

Вече го бях разбрал. Помолих я да изпрати в пощенската кутия на компютъра ми репортажите за учителката, благодарих й и затворих.

 

 

Обадих се до главното детективско бюро в балтиморското полицейско управление и помолих да ме свържат с Джери Либлинг.

— Либлинг на телефона.

— Детектив Либлинг, казвам се Джак Макавой и ще ви бъда особено благодарен, ако ми помогнете. Опитвам се да се свържа с Дан Бледсоу.

— В каква връзка го търсите?

— На тази тема ще разговарям само с него.

— Съжалявам, не мога да ви помогна, а и другият ми телефон звъни.

— Вижте, знам какво се е опитал да направи за Маккафърти. Искам да му кажа нещо, което мисля, че ще му е от помощ. Само това мога да ви съобщя. Но ако не ми помогнете, тогава пропускате шанса да помогнете и на него. Ще ви оставя номера си. Защо не му се обадите и не му го дадете? Нека той да реши.

Последва продължителна тишина; в един момент се запитах дали не е затворил.

— Ало?

— Да, слушам ви. Вижте, ако Дан пожелае да разговаря с вас, той ще го направи. Обадете му се. Има го в телефонния указател.

— Как, в телефонния указател?

— Точно така. А сега ме извинете, имам работа.

И той затвори. Почувствах се ужасно глупаво. Никога не бих се сетил за указателя, защото не познавах ченге, което би си оставило името там. Отново набрах номера на телефонните услуги в Балтимор и дадох името на бившия детектив.

— В списъка ми не фигурира Даниел Бледсоу — каза операторката — Имам застрахователна компания „Бледсоу“ и частна детективска агенция „Бледсоу“.

— Добре, дайте ми и двата и адресите им, моля.

— Всъщност те фигурират отделно и с отделни номера, но са на един и същ адрес във Фелс Пойнт.

Тя ми даде информацията и аз най-напред се обадих на частния детектив.

— Частна детективска агенция „Бледсоу“ — обади се глас.

— Добър ден, мога ли да говоря с Дан?

— Съжалявам, но не е възможно.

— Отсъства ли?

— Не. Той е тук в момента. Провери за съобщения преди десетина минути. Не знам обаче за колко дълго. Не знам програмата му.

 

 

Фелс Пойнт представлява късче земя на изток от вътрешния залив на Балтимор. Туристическите магазини и хотели отстъпват място на далеч по-забавни кръчми и магазини, а след това идват и старите тухлени фабрики и Малката Италия. На някои улици асфалтът е износен до такава степен, че отдолу се подава старият паваж и кога то вятърът духа право в градчето, довява със себе си влажния мирис на морето или ароматите на захарната фабрика, кацнала точно срещу входа на залива. И двете фирми на Бледсоу се намираха в едноетажно тухлено здание, разположено на Карълайн и Флийт.

Минаваше един. На вратата на малкия му офис имаше пластмасов часовник с подвижни стрелки и думите „ЩЕ СЕ ВЪРНА В“. Часовникът сочеше един. Огледах се наоколо, но не видях някой да спринтира към офиса и реших да го изчакам, след като така и така съм дошъл.

Отскочих до пазара на Флийт, купих си кутия кола и се върнах до колата. Входът на офиса се виждаше добре от шофьорската седалка. Минаха около двайсетина минути, когато зърнах мъж с гарвановочерна коса, шкембенце, присъщо на средната възраст, приведен и леко накуцващ да се приближава. Той отключи вратата и влезе. Извадих калъфа с компютъра си и се запътих към него.

Мястото, където се помещаваше агенцията на Бледсоу, ми напомняше доста на лекарски кабинет, макар и да не можех да проумея какво би правил в този работнически квартал. Имаше малко антре с плъзгаща се стъклена врата и плот, зад който навремето сигурно е седяла дежурна сестра. Прозорецът, стъкло с покритие като врата на баня беше затворен. Когато отваряше само преди секунди вратата, дочух зумер, но никой не отговори. Стоях така известно време, оглеждайки се наоколо. В помещението имаше стар диван и малка масичка. Нямаше място за нищо друго. На масичката бяха разхвърлени списания, като най-новите бяха отпреди шест месеца. Тъкмо се канех да извикам „Здравейте“ или да почукам на вратата към светая светих, когато чух казанчето на тоалетна от плъзгащата се врата. Зад стъклото се мярна нечий силует и вратата от лявата ми страна се отвори. На прага й застана чернокосият мъж. Имаше тънки, почти незабележими мустачки.

— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Даниел Бледсоу?

— Точно така.

— Казвам се Джак Макавой. Бих искал да ви задам няколко въпроса за Джон Маккафърти. Мисля, че и двамата можем да си помогнем един на друг.

— Джон Маккафърти е мъртъв от доста време.

Погледът му не се откъсваше от калъфа с компютъра.

— Просто компютър — отвърнах на неизречения му въпрос. — Може ли да поседнем някъде?

— Да, разбира се. Защо не?

Последвах го през вратата и после по един къс коридор с още три врати от дясната страна. Той отвори първата и пристъпихме в стая с евтина панелна облицовка. Щатският му лиценз за работа висеше в рамка на стената заедно с още няколко фотографии от годините му на работа в полицията. Цялата обстановка беше малко смехотворна, също като мустачките му, но аз бях твърдо решен да доведа работата до край. Едно нещо, което знаех със сигурност за ченгетата, а предполагах, че се отнася и за бившите, беше, че външността лъже. Познавах няколко негови колеги в Колорадо, които сигурно още щяха да носят бледосини полиестерни костюми, стига само да бяха в производство. Но въпреки това бяха най-добрите и най-коравите в отделите си. Подозирах, че и Бледсоу е същият. Той се настани зад бюрото с плот от черна пластмаса. Не беше направил най-добрия избор при покупката си на мебели от оказиона. Ясно виждах насъбралия се слой прах върху лъскавата повърхност. Седнах срещу него на единствения стол. Той ми обясни:

— Навремето тук е било клиника за аборти. Докторът си отишъл заради няколко нелегални забежки. Взех го под наем и пет пари не давам за праха и вида му. По-голямата част от работния ми ден минава по телефона в продажби на застрахователни полици на ченгета. Обикновено ходя лично при клиентите си, които се нуждаят от частно разследване. Те не идват при мен. Хората, които обикновено ме посещават, само оставят цветя до вратата ми. Предполагам, че го правят в памет на някои починали. Сигурно вземат данните от някои стари телефонни указатели. Защо не ми кажете какво ви води при мен?

Разказах му за брат ми и после за Джон Брукс в Чикаго. Следях лицето му, докато говорех, и разбрах, че не ми вярва. Това ми показа, че съм на косъм да ме изрита през вратата.

— Каква е тая работа? — запита той. — Кой ви изпрати при мен?

— Никой. Предполагам, че имам само ден-два преднина пред ФБР. А те ще дойдат. Помислих, че може би е по-добре да поговорите първо с мен. Знам как се чувствате. С брат ми бяхме близнаци. Знам, че дългогодишните партньори, особено в отделите по разследване на убийства, винаги стават като братя. Като близнаци.

Това имаше ефект, макар и неголям. Бях сложил върху масата всичко, с изключение на най-важния си коз, но трябваше да изчакам за нужния момент. Бледсоу сякаш се поотпусна. Гневът, изглежда, отстъпваше място на объркване.

— И какво искате от мен?

— Бележката. Искам да знам какво е написал Маккафърти в предсмъртната си бележка.

— Нямаше никаква бележка. Никога не съм казвал, че е имало такава.

— Но жена му твърди, че има.

— Тогава защо не отидете да поговорите с нея?

— Не, мисля, че е по-добре да разговарям с нас. Нека да ви кажа нещо. Убиецът принуждава жертвите си да напишат едно или две изречения като предсмъртна бележка. Не знам как го постига или защо му се подчиняват, но го правят. И всеки път е цитат от някаква поема. Поема от един и същи автор. Едгар Алан По.

Посегнах към калъфа с компютъра и го разкопчах. Измъкнах дебелата книга на По и я поставих върху бюрото му, за да я вижда.

— Мисля, че партньорът ви е бил убит. Вие сте пристигнали на местопроизшествието и всичко е изглеждало като самоубийство, защото такъв е бил замисълът на убиеца. Бележката, която сте унищожили, е била част от стихотворение в тази книга, залагам пенсията на партньора ви върху това.

Той изгледа книгата и после мен.

— Очевидно сте смятали, че сте му достатъчно задължен, за да рискувате работата си, като направите живота на вдовицата му малко по-лек.

— Да, и вижте какво спечелих от тая работа. Един въшлив офис и едно въшливо удостоверение на стената. Седя си в стаята, където навремето са изрязвали бебета от коремите на майките им. Не е много доблестно.

— Вижте, всеки в отдела ви мисли, че постъпката ви е била доблестна, в противен случай едва ли щяхте да продадете и една застраховка. Направилите сте това за партньора си, което сте смятали за необходимо. В такъв случай би трябвало да не спирате дотам.

Бледсоу извърна глава и погледна една от снимките на стената. На нея беше с още един мъж, прегърнати през раменете и блажено ухилени. Изглежда, бяха снимани в някакъв бар в доброто старо време.

— „И треската с име живот е сразена най-сетне“ — изрече той, без да отмества поглед от снимката.

Стоварих юмрука си върху книгата. Резкият звук стресна и двама ни.

— Точно — възкликнах аз и вдигнах тома. Бях прегъвал страниците на поемите, от които беше вземал цитатите убиецът. Намерих страницата с поемата „На Ани“, прехвърлих я, докато открия цитата и се уверя, че не съм сгрешил, после поставих книгата пред него, като я завъртях така, че да я прочете.

— Първия стих.

Бледсоу се приведе над разтворените страници.