Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Макавой (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Poet, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Стоянов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 81гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
- Допълнителна корекция
- hammster(2013)
Издание:
Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят
Американска, I издание
© 1995 Майкъл Конъли
© 1996 Тодор Стоянов, превод от английски
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996
© ИК „Бард“ ООД, 1996
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 1995 by Michael Connelly
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли 30
ИК „Бард“ ООД — София, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
- —Корекция
17.
Всички инстинкти на Гладън крещяха в един глас, че е опасно да се остава в града, но той не можеше да си тръгне току-така. Имаше да върши още доста неща. Уреденият по електронен път трансфер на сумата щеше да стигне до филиала на Фарго само след няколко часа и той трябваше да си прибере новата камера. Това беше от изключителна важност; а той не можеше да го свърши в движение, бягайки към Фресно или някъде другаде. Така че му се налагаше да изчака в Лос Анжелис.
Вдигна поглед към огледалото над леглото и се огледа. Не беше се бръснал от последната сряда и бакенбардите му вече започваха да се оформят. Протегна ръка към нощното шкафче за очилата и ги сложи. Оцветените контактни лещи бе изхвърлил в кофа за отпадъци на ресторанта, където бе вечерял предната нощ. Вдигна отново поглед към огледалото и се ухили на собственото си отражение. Вече беше нов човек.
Хвърли поглед към телевизора. Някаква жена духаше на един мъж, докато един друг й го бе натеглил в поза инстинктивно предпочитана от кучетата. Звукът беше изключен, но той знаеше какво би могъл да чуе. Телевизорът работеше цяла нощ. Порнофилмите, включени в цената на стаята му, не подпомагаха особено възбудата му, защото изпълнителите бяха прекалено стари и буквално отегчени от работата си. Направо бяха отвратителни. Въпреки това обаче той не го изключваше. Това му помагаше да не забравя, че всеки е подвластен на нечестивите си желания.
Отново взе книгата си и зачете поемата на По. Знаеше я наизуст след толкова много години четене, но въпреки това обичаше да гледа думите върху страницата и да държи книгата в ръцете си. По някакъв начин това го даряваше с утеха и покой.
Насън видях в среднощен мрак
от радост мъртва призрак драг,
но той изтля пред дневний зрак,
като рани сърцето пак.[1]
Гладън се изправи на леглото и остави книгата, дочувайки някаква кола да спира пред прозореца на стаята му. Приближи до завесите и надзърна през тях към паркинга. Слънцето го заслепи. Бяха двама новопристигнали, които сега се нанасяха. Мъж и жена, и двамата порядъчно пийнали, а още нямаше и обяд.
Той знаеше, че беше време да се поразтъпчи. Първо трябваше да си купи вестник, за да види дали няма нещо публикувано за смъртта на Еванджелин. За него. После щеше да отиде в банката, а след това да си вземе камерата. А ако останеше време, може би щеше да се поразтърси малко.
Добре знаеше, че колкото повече си стои в стаята, толкова повече намаляваше рискът някой да го разпознае. Но също така беше уверен, че е покрил добре следите си. След „Холивуд Стар“ два пъти бе сменял мотелите. Първата стая в Кълвър Сити я използва само за да боядиса косата си. Накрая внимателно почисти и изми банята и си тръгна. След това се добра до Вали и се нанесе в бордея, в който киснеше в момента, мотела „Бон Соар“ на булевард „Вентура“ и Студио Сити. Четиридесет долара на вечер, три канала с порнофилми.
Регистрира се под името Ричард Кидуел. Това беше самоличността от последния му документ. Трябваше да се включи в мрежата и да си осигури още няколко. В следващия момент съобрази, че ще му се наложи да наеме и пощенска кутия, за да получи документите; още една причина да не бърза с напускането на Лос Анжелис. Поне за известно време. Добави наемането на пощенската кутия към списъка на нещата, които имаше да върши.
Хвърли поглед към екрана, докато изхлузваше панталоните си. Жена с гумен пенис, привързан към слабините й, чукаше друга жена. Той завърза обувките си, изключи телевизора и излезе от стаята.
Присви очи от силното слънце. Закрачи през паркинга към рецепцията на мотела. Носеше бяла тениска с картина на Плутон. Кучето беше любимото му животно от рисуваните филми. В миналото фланелката му бе успокоявала страховете на децата. Всеки път.
Зад стъклото на рецепцията седеше една сбръчкана женска с татуировка върху мястото, където навремето е започвала гърдата й. Кожата й беше отпусната и провиснала и татуировката беше толкова стара и обезформена, че човек с чиста съвест можеше да я взема за синина от ударено. Носеше голяма руса перука, яркорозово червило и грим, достатъчен да мине за телевизионна евангелистка. Същата, която го бе настанила предния ден. Той пъхна еднодоларова банкнота през процепа в стъклото и помоли да му ги развали на три по двадесет и пет, две десетачета и едно петаче. Не знаеше колко струват вестниците в Лос Анжелис. В другите градове варираха с двадесет и пет до петдесет цента.
— Съжалявам, миличко, нямам дребни — изрече тя с глас, жадуващ за поредната цигара.
— О, по дяволите! — възкликна гневно Гладън. Разтърси глава. На този свят вече нямаше прилично обслужване. — Ами портмонето ви? Хич не ми се бие път по половината улица, за да си купя вестник.
— Чакайте да проверя. И внимавайте какво приказвате. Нямам желание да слушам ругатните ви.
Той я проследи как се изправя. Носеше къса и тясна черна пола, която по един отчайващ начин караше мрежата от варикозни вени по задната част на бедрата й да изпъква още повече. Не можеше точно да определи възрастта й, износена тридесетгодишна или прехвърлила вече четиридесет и петте развалина. Когато обаче се приведе да измъкне чантата си от едно долно чекмедже, съвсем преднамерено му показа целия си отпуснат задник. Изправи се и зарови за дребни. Докато голямата черна чанта бе погълнала ръката й подобно на някакво животно, тя го огледа през стъклото с преценяващ поглед.
— Хареса ли си нещо? — запита го тя.
— Не, не съвсем — отвърна той. — Намерихте ли дребни?
Тя измъкна ръка от пастта на чантата си и огледа монетите.
— Не е необходимо да бъдете толкова груб. А и освен това имам само седемдесет и един цента.
— Ще ги взема.
Той пъхна долара в процепа.
— Сигурен ли сте?
— Да. Ето ви парите.
Тя пъхна монетите в процепа и той с мъка успя да ги измъкне оттам; ноктите му бяха изгризани до месо.
— Ти си в шеста стая, нали? — запита тя, взирайки се в списъка на наемателите. — Взел си единична стая. Още ли си сам?
— Хей, сега пък какъв е тоя разпит?
— Само проверявам. Какво правиш там сам, а? Надявам се само като си бичиш чекиите, да не се празниш върху чаршафите.
И се изхили. Беше му го върнала. Той кипна и си изтърва нервите. Знаеше, че в никакъв случай не биваше да го прави, че е опасно да се набива в очи, но не се сдържа.
— Ха, аз съм бил груб, а? А ти, знаеш ли какво си ти? Една скапана курва. Прекрасните вени по краката ти, дето се навират чак в задника ти, са направо като пътеводител за ада, госпожо.
— Хей, я си дръж езика…
— Или какво? Да не ме изриташ оттук?
— Само внимавай какви ги дрънкаш.
Гладън успя да измъкне и последната монета, едно десетаче, извърна се и тръгна, без да каже и дума повече. На улицата отиде до един автомат за продажба на вестници и си купи утринното издание.
Вече в безопасността на стаята си той се зарови във вестника, докато открие рубриката „МЕТРО“. Знаеше, че репортажът ще е там. Бързо прегледа и осемте страници на рубриката, но не откри нищо за убийство в мотел. Разочарован, захвърли вестника върху леглото; в този очевидно вестта за убийството на чернокожа камериерка не спадаше към новините.
В този момент забеляза една снимка на първата страница. Беше малко момче, което се спускаше с шейна. Вдигна страницата и зачете текста под снимката. В него се разказвате, че пързалките и другите детски забавления в парка Макартър били най-после върнати на местата им след един продължителен строеж на спирка на метрото — причина за затварянето на по-голямата част от парка.
Отново огледа снимката. Момчето на нея беше седемгодишно на име Мигел Аракс. Гладън не познаваше района, където се намираше новият парк, но беше факт, че спирка на метро се строеше само в бедни квартали. Това означаваше, че повечето от децата в този район произхождаха от бедни семейства, с тъмнокафява кожа подобно на момчето на фотографията. Реши, че паркът може да почака, докато си реши най-належащите проблеми и се ориентира в обстановката. С бедните деца винаги е по-лесно. Имаха нужда от толкова много неща.
Ориентировката. Той знаеше, че ориентировката беше неговата най-първа задача. Не можеше да остане в този мотел или който и да е друг, без значение колко добре беше прикрил следите си. Тук не беше в безопасност. Рискът нарастваше застрашително и те сигурно вече го търсеха. Чувстваше го с цялото си същество. Скоро щяха да тръгнат по следите му: нуждаеше се от безопасно убежище.
Остави вестника и отиде до телефона. Не можеше да сбърка този просмукан от десетки хиляди цигари глас.
— Обажда се, аа, Ричард… от шеста стая. Исках само да ви кажа, че съжалявам за случилото се сутринта. Бях груб и се извинявам. — Тя не каза нищо и той продължи: — Така или иначе, имахте право, самотата започва да ме гнети и тъкмо си мислех дали онова предложение, което ми направихте одеве, е още в сила.
— Какво предложение?
Тя явно искаше да се погаври малко, преди да клекне.
— Как да ви кажа, когато ме запитахте дали съм си харесал нещо. Всъщност още тогава си харесах.
— Не знам. Бяхте доста груб. А аз не обичам да са груби към мен. Какво ви хрумна?
— Не знам. Но съм си приготвил един стотак, за да съм сигурен, че ще си прекарам приятно времето.
Тя замълча за момент.
— Добре, свършвам работа в четири. И съм свободна целия уикенд. Мога да дойда.
Гладън се ухили и отвърна:
— Нямам търпение.
— Тогава и аз съжалявам, че бях груба и за ония неща, дето ти ги казах.
— Това е чудесно. Значи идваш… Хей, още ли си там?
— Разбира се, миличко.
— Как се казваш?
— Дарлийн.
— Е, Дарлийн, не знам дали ще издържа до четири.
Тя се изсмя и затвори. На Гладън не му беше до смях.