Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (3)

Две

Видяха как Лиса се наведе през седалката и целуна Зийк с всеотдайност, от която сърцето на Кристън се сви тревожно. Макар навън да продължаваше да вали, завесата от едри дъждовни капки не беше достатъчно плътна, за да прикрие страстта на пламенната целувка.

— Тя го целува с език? Посред бял ден и пред погледите на родителите си? — В гласа на Рос се прокрадваше неподправено изумление.

— Добре дошъл в моя свят!

Лиса се измъкна от колата и се запъти към къщата.

— Щом се целуват по този начин пред свидетели, какво ли правят, когато са само двамата?

— Вече проведох с нея онзи разговор.

— Онзи разговор! Имаш предвид за секса?

— Точно така. Разговаряхме за секса. Знаеш ли, днешните деца като че ли не възприемат оралния секс като нещо кой знае колко сериозно.

— Аз обаче смятам, че си е много сериозно! — Рос изглеждаше потресен.

Но къде беше живял този човек през последните десет години? — запита се Кристън. Нима предпочиташе да живее, заровил глава в пясъка и да се утешава с останалата далеч в миналото увереност, че моята дъщеря никога не би постъпила така? Е, значи му е крайно време да се събуди и да погледне реалността в очите.

— Шегуваш се, нали? — попита Рос, но сериозният му глас подсказваше, че дори и той може да разпознае истината, когато му се сервира направо.

— Ще ми се.

— А дали някой е провел онзи разговор със Зийк?

— Аз поне не съм.

— Може аз да го направя.

— Така ли?

— Знаеш ли, ще изплаша копеленцето до смърт.

— И ще поемеш риска да изгубиш уважението на дъщеря си?

Той изсумтя.

— То и без друго вече е разбито на пух и прах. Струва ми се, че един задушевен разговор със Зийк е просто неизбежен.

Кристън беше съгласна, но на глас каза:

— Това няма да ти спечели червени точки.

— На кого му пука?

Точно така!

— В такъв случай може би ще трябва да подкрепиш мнението ми, че не е нормално да се прави орален секс на шестнадесет години.

— Исусе!

Лиса най-сетне забеляза колата на баща си и забави крачка. Хвърли гузен поглед към кухнята, след което изправи рамене, вирна войнствено брадичка и връхлетя в къщата, готова за битка.

Очертаните й с очна линия очи се спряха предизвикателно върху баща й. Почти черната й коса, подстригана късо и изпъстрена с розови и златисти кичури, беше влажна и се къдреше на главата й.

— Какво правиш тук?

— Чакам те. Тази вечер е мой ред да съм с теб.

— Твой ред? — възкликна тя, неспособна да прикрие присмеха си. — И от кога?

— Откакто се върнах в града и двама ти с майка ти постигнахме споразумение.

Кристън попи потта, избила по лицето й. Нямаше никакво споразумение, но тя улови предупредителния поглед на Рос и си премълча.

— Споразумение? — скептично повтори Лиса, приближи се до хладилника и отвори вратата. — Касаещо мен?

— Точно така!

— Без да поискате съгласието ми? — Извади една диетична кола. — Не трябваше ли да се консултирате с мен?

— Да те информираме — поправи я той. Лиса бутна вратата на хладилника с рамо и го затвори. — Което и правя в момента. — Хайде, отиваме на вечеря, а след това у дома.

— Какво? Защо? — попита тя, очевидно объркана.

— За да прекараме известно време заедно.

— Ти и аз? — Обърна големите си очи към майка си, като едновременно с това се мъчеше да отвори кутийката с кола. — Ти съгласна ли си?

— Идеята беше нейна — обясни Рос и се присегна за сакото си.

— Няма начин!

Рос тръгна към вратата.

— Хайде, иди да си вземеш нещата. Сигурно имаш някакви домашни за утре.

— Чакай малко! Не мога да тръгна. Зийк ще дойде по-късно, за да гледаме заедно телевизия.

— Ти не си ли наказана? — попита Рос.

— Наказана съм да не излизам от къщи, но това не пречи той да идва тук — обясни тя, убедена в непоклатимата си логика. — Освен това наказанието не е честно.

— Да разбирам ли, че ми носиш бележки от учителите си? — намеси се Кристън. — Защото не получих нищо по електронната поща.

— Не съвсем. В момента ги пишат.

— Страхотно. Е, когато ги напишат, ще говорим отново по въпроса.

— Господи, мамо, това е толкова несправедливо!

Кристън кимна.

— Вероятно е така. Но те съветвам да свикваш с несправедливостите. И внимавай как говориш.

— Аз ще се справя с това — обади се Рос и Кристън реши да му позволи да го направи. Реши да го остави да се справя сам с тяхната упорита и войнствено настроена дъщеря тийнейджърка.

— Добре. Оставям споровете на теб.

Той поведе Лиса към вратата, а Кристън, на път за спалнята, се наведе, вдигна Мармълейд от пода и погали меката й козина. Беше възнаградена със силно мъркане и влажна целувка по шията.

— Ти си такова съкровище! — прошепна Кристън, но оранжевата котка започна да се бори, за да се измъкне от ръцете й и Кристън я пусна върху леглото… върху огромното легло, което години наред бе споделяла с Рос.

— Не си позволявай да мислиш за това! — предупредително изрече тя, неспособна да си представи дори на какво ли спи Рос в момента. Може би на люлеещия се стол, който толкова бе обичал, преди да се изнесе. — Това не е твой проблем.

Само че не можа да сдържи усмивката си, когато си спомни деня, в който тръгнаха да обикалят по магазините за легло. Рос се изпружи върху скъпия матрак, кръстоса крака и потупа свободната възглавница до себе си.

— Не мислиш ли, че е редно да го пробваме? Нали разбираш, да проверим дали ще може да ни издържи? — прошепна той.

Кристън се изчерви чак до корените на косата си, избеляла от силното слънце, и успя да смотолеви едно:

— Само в мечтите ти, Делмонико.

— Аз не спирам да мечтая — съгласи се той. Тя се отпусна на матрака до него и си представи как двамата правят любов на това меко легло.

Той сякаш прочете мислите й и се обърна към продавача:

— Купуваме го. Кога можете да го доставите?

— Следващия четвъртък — отвърна плешивият търговец, консултирайки се с някакъв график.

Рос намигна на Кристън.

— Предполагам, че ще се наложи да поизчакаш, преди да сбъднеш фантазиите си, съпруго моя.

Сега Кристън докосна възглавницата и въздъхна.

Това беше много отдавна — напомни си тя и прогони опасните мисли от съзнанието си. Имаше време, когато Рос означаваше всичко за нея. Но това беше преди той да основе строителната си компания и да се зарови в работа. С времето стана толкова зле, че имаше нощи, в които изобщо не се прибираше. Пътуваше по работа до други градове, постоянно измисляше някакви извинения… или поне така й се струваше. Беше започнала да се чуди дали няма връзка с друга жена. Попита го, а той й се присмя. В очите му обаче проблесна нещо, което обезсмисли категоричния начин, по който отрече обвиненията й.

Тя така и не успя да го хване в лъжа.

Никога не получи телефонно позвъняване от друга жена.

Никога не намери разписка, която той да не можеше да обясни.

И все пак…

Най-лошият възможен сценарий бе, че той е лъжец и измамник. В най-добрият случай пък бе човек, който не дава пет пари за семейството си.

А какво ще кажеш за себе си? За обвиненията му, че така и не успя да превъзмогнеш чувствата си към Джейк Маркът? Каква истина има в твърденията на Рос, че духът му все още те преследва?

Кристън затвори очи. Каква част от вината за провала за брака им беше нейна?

Половината?

Една четвърт?

И имаше ли някакво значение?

През последните няколко години Рос бавно се бе отдалечил от нея.

А дали ти не го отблъсна?

Главоболието, с което се бореше през целия ден се появи отново и започна да пулсира зад очите й. Каквато и да бе причината, истината беше една — Рос почти бе изчезнал от живота й.

Но той беше тук преди малко, нали? А вечерта ще прекара с Лиса.

Твърде късно, твърде късно… Кристън не можеше да забрави, че дълбоко в душата си Рос дишаше и живееше единствено заради „Делмонико констръкшън“. Съпругата и малката му дъщеря с годините ставаха все по-ненужни, докато накрая Кристън бе започната да се чувства буквално невидима.

През последните две години й стана ясно, че вече по никакъв начин, без значение какво прави или говори, не може да достигне до съпруга си.

Затова днес се съгласи с предложението му да вземе Лиса и да се опита да се справи с проблема. Смяташе, че това е добро решение. Даже много добро.

Влезе в банята и се закова неподвижно на мястото си, когато спуснатата щора леко изтрака.

Колко странно, помисли си Кристън. Този прозорец никога не се отваряше. Никога. И все пак… Вдигна щората и се убеди нагледно, че прозорецът наистина бе леко повдигнат нагоре. Пролуката бе достатъчно голяма, за да може човек да промуши пръста си през нея и да вдигне нагоре целия прозорец. На перваза се бе насъбрала вода, което показвайте, че прозорецът стои открехнат от известно време.

Тя се намръщи, рязко затвори прозореца и се опита да го заключи, но проклетото резе, което от край време си беше леко разхлабено, просто не пасваше.

Кой ли бе отворил прозореца?

Лиса?

Но тя никога не използваше тази баня.

Рос?

Не е… него вече го няма.

Но все още има ключове от къщата.

Защо му е да влиза в банята… в нейната баня?

Навремето тази баня беше и негова.

О, по дяволите, нямаше време за тези разсъждения в момента. Отново се зае с резето, натисна с все сила и успя да заключи прозореца. Реши, че по-късно ще разговаря с Рос и Лиса по този въпрос.

Имаше време само колкото да измие зъбите си, да вдигне косата си нагоре в нескопосан кок и да смени дрехите, с които бе ходила на работа с чифт дънки, тениска с дълъг ръкав и износени маратонки. Мацна малко гланц на устните си, грабна лаптопа, преносимия принтер, дамската чанта и ключовете си и бързо излезе от къщата.

Намръщено пое към мястото, на което щеше да се проведе срещата на инициативния комитет. Работата й отдавна бе загубила привлекателността си, съвсем скоро щеше да се разведе със съпруга си, а единственото й дете се държеше така, сякаш я мрази. На всичкото отгоре не спираше да вали, а тя се бе запътила към последното място, на което й се искаше да бъде.

Колко по-нещастен можеше да бъде животът й?

 

 

Значи накрая все пак щеше да се случи.

Изминали бяха двадесет дълги години. Двадесет години, изпълнени с въпроси. Двадесет години, преживяни с разбито сърце. Двадесет години на страх.

Убийцата на Джейк Маркът се усмихна на себе си. Беше чакала този момент дълго време. Проявила бе търпение, защото знаеше, че съдбата все някога щеше да стане неин съюзник и щеше да заработи за нея, а не против нея, давайки й по този начин възможност да изравни резултата.

След смъртта на Джейк последва време, изпълнено със страх и паника. Беше се заклела пред себе си, че е направила всичко възможно, но, разбира се, бе сгрешила. Знаеше за предстоящата среща на випуска и копнееше да бъде там — малка мишчица, сгушена в ъгъла — за да може да слуша и планира заедно с останалите с ясното съзнание, че е време да удари отново, за да поправи ужасните отдавнашни злини.

Приготви се, помисли си тя, прибра косата под шапката си и вдигна очи към облачното небе. Мислите й се върнаха към онази нощ. Спомни си как очите на Джейк я откриха на светлината на лунните лъчи. На устните му се появи развеселена усмивка, зъбите му проблеснаха в мрака. Напереното му изражение обаче мигом се промени, когато тя вдигна пред гърдите заредения вече арбалет, насочи тежкото оръжие към гърдите му и пусна стрелата.

Бум!

Джейк Маркът получи една стрела право в сърцето си.

Така му се падаше!

Тя се усмихна на спомена. През изминалите двадесет години нито веднъж не бе изпитала разкаяние за гибелта на Джейк.

А най-хубавото в цялата история бе, че се бе измъкнала безнаказано. Бе оставила уличаващото оръжие на местопрестъплението, но откраднатия по-рано арбалет по никакъв начин не можеше да бъде свързан с някой от присъстващите на бала през онази нощ.

Никой не знаеше.

Усмихна се отново и се погледна в огледалото.

Убийството на Джейк Маркът така и не беше разкрито.

А випуск 1986 година никога вече нямаше да бъде същия.

Никой не организира среща на випуска по случай петата годишнина от завършването им. Нито пък по случай десетата. Никой не промълви и дума, когато изминаха петнадесет години… Сега обаче, в навечерието на закриването на „Св. Елизабет“, випуск ’86 щеше да се събере отново.

За някои това щеше да бъде за последно.