Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (27)

Двадесет и шест

След като предишната вечер Рейчъл и Дийн се срещнаха с Кристън, Манди и техните съпрузи, всички изразиха съгласие, че някой очевидно преследва и тормози Кристън и Манди, но мъжете изтъкнаха, че не могат да бъдат сигурни, че това има нещо общо със срещата на випуска или с убийството на Джейк Маркът, извършено преди двадесет години. Всички обаче категорично изтъкнаха, че Кристън и Манди не бива да поемат каквито и да било рискове, защото някой очевидно се опитва — в най-добрия случай — да ги сплаши. А в най-лошия?

Този въпрос се превърна в повод за разногласия между Рейчъл и Дийн, когато по-късно вечерта двамата се заеха да обсъдят възникналото положение.

— Ами ако човекът, който дебне и заплашва Крис и Манди, е същият, който е убил Хейли, успявайки по някакъв начин да насочи подозренията към онзи бездомник? Ами ако същият този човек е отишъл в Ню Йорк, убил е Аурора и се е опитат да убие и Линдзи?

— Твърде много ами ако има в тази теория — изтъкна Дийн.

— Ами ето и още едно — не се отказваше Рейчъл. — Ами ако двата смъртни случая, опитът за убийство и преследването и тормозът, са свързани по някакъв начин със срещата на випуска и с Джейк?

Дийн, поемайки ролята на адвокат на дявола, се опита да посочи неубедителните моменти и пропуските в нейната теория и й зададе единствения важен въпрос, на който все още никой нямаше отговор: Какъв е мотивът на евентуалния извършител?

Рейчъл не можеше да отговори. Дийн напълно основателно зададе и един друг въпрос: Защо убиецът бе изчакал цели двадесет години, за да се появи отново?

Днес Рейчъл седеше в единия ъгъл на общото помещение на детективите и разлистваше задълбочено материалите, свързани с убийството на Купидон. Налагаше се да асимилира твърде голяма по обем информация само за два дни. Прекарала бе едва няколко часа в сортиране и подреждане на фактите по случая, но те й бяха напълно достатъчни, за да достигне до първото си заключение — тя изобщо не бе познавала истинската същност на Джейк Маркът. Забавното, красиво и обичащо да флиртува момче, което си спомняше от онези години, очевидно бе просто плод на богатото й тийнейджърско въображение. Джейк бе притежавал и друга, мрачна страна. Точно както я бе предупредил Дийн. Защо не го бе забелязала на времето? Джейк беше трудно момче, израснало в нестабилно семейство с много проблеми. Но и той, също като сестра си Бела, успешно бе прикривал този факт.

Рейчъл и Бела не бяха първи приятелки, но с нея Бела се разбираше далеч по-добре отколкото с останалите приятелки на Джейк. И най-вече с момичетата, които присъстваха постоянно в живота му. Бела приемаше с неприязън факта, че не успява да се впише напълно в групичката ученици от „Св. Лиз“ и „Уестърн Католик“, които се въртяха около по-големия й брат. Рейчъл винаги бе изпитвала съчувствие към по-малката сестра на Джейк, защото си даваше сметка, че момичето излъчва някаква странна и необяснима тъга.

Чудя се дали все още прилича на мълчаливото и постоянно замислено момиче, което си спомням отпреди двадесет години?

Е, само след няколко минути щеше да разбере каква е Бела в момента. Натисна звънеца и зачака да й отворят, застанала на предната веранда на просторната къща на Манди и Джеф Стулц, която сигурно им бе струвала едно малко състояние. В което нямаше нищо чудно, защото, както я информира Кристън, счетоводната фирма на Джеф Стулц бе една от най-реномираните в Портланд и областта и той печелеше повече от добре.

— Манди беше негова служителка — разказа й Кристън. — Така са се запознали. Сигурно е с десет години по-стар от нея, но не му личи, нали?

Вратата се отвори и Рейчъл се озова лице в лице с жена, която не познаваше. Тъй като очакваше да бъде посрещната от Манди, тя се поколеба и се зачуди дали не е объркала къщата.

— Рейчъл? — попита привлекателната чернокожа непозната.

— Да, аз съм Рейчъл. — Пристъпи в просторното фоайе. — Боя се, че не се сещам… — Вгледа се въпросително в жената.

— Аз съм Делин Вон. Всъщност, сега се казвам Делин Симс. — Усмихна се топло и затвори вратата след Рейчъл. — Заповядай, влизай. Манди е на горния етаж, приспива малката Емили. Останалите са във всекидневната. Сипали са си по едно питие и обсъждат случилото се с Кристън и Манди.

Когато Кристън й позвъни рано сутринта, Рейчъл веднага се съгласи да се срещне с членовете на организационния комитет, които възнамеряваха да се видят тази вечер в къщата на Манди. Сбирката им обаче не бе свързана с подготовката на предстоящата среща на випуска. Жените искаха да обсъдят случилото се и да се убедят сами, че Манди и Кристън са подложени на преследване и тормоз от неизвестно лице.

Рейчъл влезе във всекидневната, където бе посрещната от Кристън. Тя й предложи чаша вино и Рейчъл прие.

— Хайде, влизай — рече Кристън. — Вече се срещна с Делин. А това са Ейприл и Мартина, които също изгарят от нетърпение да те видят.

Докато поднови познанството си с Мартина Перез Тейлър и Ейприл Райт, Манди също се появи в стаята. Макар че Мартина бе напълняла с поне двадесет и пет килограма през изминалите двадесет години, Рейчъл би я познала навсякъде. Виж с Ейприл нещата не стояха точно така. Тъмнокестенявата й на времето коса сега бе слънчево руса, изкуствените коронки на зъбите й бяха бели като сняг, а очилата с дебели стъкла, които носеше като ученичка, бяха заменени с контактни лещи.

В стаята беше и Бела Маркът, която се здрависа с Рейчъл, но не каза и думичка. Май си беше все така мълчалива и срамежлива. Затворена в себе си, педантична стара мома. С къдравата си черна коса и светлосини очи Бела би трябвало да бъде изумителна красавица — по-красива и от Джейк на времето, — но въпреки че двамата много си приличаха, Бела и тогава, и сега бе просто бледо подобие на красивия си покоен брат.

— Радвам се да те видя — рече й Рейчъл.

— Променила си се — отвърна Бела. — Сега си по-красива.

— Благодаря ти.

В миналото често й се бе случвало да не знае как да тълкува думите на Бела. Тя от край време си беше странна птица. Момиче, което не се вписваше никъде. И тази вечер не бе изключение. Бела по никакъв начин не се вписваше в малката групичка. Ако Кристън не й бе споменала, че в срещата ще участват и техни съученици от „Уестърн Католик“ и „Уошингтън“ Рейчъл щеше да бъде силно изненадана от участието на Бела в организационния комитет.

През първите петнадесет минути жените си побъбриха за децата, съпрузите и бившите си съпрузи, за работата си и за наближаващия годишен фестивал на розите в Портланд. След това въпросът, надвиснат над тях като тъмен облак, бе зададен от последния човек, от когото Рейчъл би очаквала да го направи.

— Е, Рейчъл, ти си полицай и имаш опит в тази неща. Ще ни кажеш ли какво става според теб? — попита Бела. — Мислиш ли, че убиецът на Джейк се е завърнал? Допускаш ли, че убиецът, когото на времето нарекоха Купидон, е убил Хейли и Аурора, а сега тормози и преследва и нас?

В стаята се възцари неестествена тишина. Долавяше се единствено учестеното дишане на шестте жени, скупчени една до друга във всекидневната на Манди.

Рейчъл насочи цялото си внимание към Бела.

— Струва ми се, че е възможно.

— Но защо убиецът на Джейк ще започне най-неочаквано да убива отново? — попита Мартина.

— И защо да убива Хейли и Аурора? — додаде Ейприл.

— Ние — Кристън и аз — смятаме, че това има нещо общо със срещата на випуска, която подготвяте — отговори Рейчъл. — Поради някаква причина мисълта, че старата ни банда ще се събере пак заедно, е накарала този човек отново да изгуби самоконтрол. Аз обаче си мисля, че има и още нещо. Затова възнамерявам да проуча задълбочено всички следствени материали по убийството на Джейк с надеждата да попадна на нещо, което би дало основание на полицейското управление в Портланд да започне отново да разследва случая.

— О! — тихо възкликна Бела. На лицето й се изписа изненада.

— Съжалявам, Бела — рече й Рейчъл. — Зная, че това сигурно е много болезнено за теб, но…

— Не, не е. Наистина. Разбирам защо искаш да го направиш и не възразявам. Едва ли има човек, който повече от мен да иска убиецът на Джейк да бъде изправен пред съда. Дори и сега. След всичките тези години.

Рейчъл възнагради Бела с половинчата усмивка, предназначена да изрази съчувствие.

— Вижте, вече не можем да направим каквото и да било, за да помогнем на Хейли или Аурора, но бихме могли да помогнем на себе си. Да се защитим. Знаем, че някой следи и тормози Кристън и Манди. Ами останалите? Някоя от вас има ли чувството, че е наблюдавана? Струва ли ви се, че някой ви следи? Нещо да е изчезнало от домовете ви? Ако напоследък ви се е случило нещо странно, разкажете ми за него.

Една по една жените поклатиха отрицателно глава. И тогава Бела изведнъж ахна, очевидно изненадана от мисълта, която й бе хрумнала.

— Може да е нищо, но… ами, в последно време ми изчезнаха няколко шала. Стори ми се странно, но тъй като постоянно забутвам разни неща, реших, че все ще излязат отнякъде. Не мислиш, че някой ги е откраднал, нали?

— Забелязала ли си следи от проникване с взлом в дома ти? — попита Рейчъл.

— Не, но обикновено отварям прозореца на спалнята през нощта. Обичам да спя на чист въздух. Освен това е публична тайна, че често забравям да го затворя, когато изляза от къщи на другия ден.

— Нямаш чувството, обаче, че някой те следи или наблюдава?

Бела поклати отрицателно глава.

— От днес нататък искам всички вие да бъдете нащрек. Това не означава, че трябва да станете параноички, разбира се. Просто внимавайте повече.

— Ти съвместно с ченгетата ли работиш? — попита Мартина. — Искам да кажа… знаят ли в полицията на Портланд за случващото се?

— Всъщност, Рейчъл работи неофициално с Дийн Макмайкълс — намеси се Кристън. — В момента Дийн е детектив в отдел „Убийства“. И е прикрепен към звеното, което се занимава с неразрешени минали случаи.

— Великолепният Дийн? — Ейприл въздъхна. — Още ли е такъв красавец както на времето?

— Определено — увери я Кристън.

— На времето имах някои много шантави фантазии, в които той беше главно действащо лице — призна си Делин.

— Мисля, че всичко се дължи на очите му — отбеляза Мартина. — Единствен той измежду познатите ми има златисти очи.

Изпитала леко неудобство при тези откровения на момичетата по отношение на Дийн, Рейчъл леко се прокашля, за да привлече вниманието им.

— Дами, струва ми се, че се отклонихме от темата.

— Добре, значи работиш съвместно с Великолепния Дийн. Според мен това е плюс, тъй като вие двамата с него сте приятели още от бебета, нали? — раче Ейприл. — За теб едва ли ще бъде проблем да го убедиш да се заеме отново с убийството на Джейк. Особено пък ако наистина смяташ, че то е свързано по някакъв начин със случващото се в момента. — Ейприл погледна Рейчъл право в очите, съсредоточила цялото си внимание върху нея. — Мислиш ли, че всички нас ни заплашва някаква опасност? Искам да кажа, че… ами аз не съм била сред гаджетата на Джейк. Всъщност, двамата с него дори не бяхме приятели.

— Не мога да кажа със сигурност кой е в опасност и кой не е — призна Рейчъл. — За момента просто смятам, че всички членове на инициативния комитет трябва да бъдат по-предпазливи и да обръщат внимание на всичко случващо се около тях. За сега не може да се каже със сигурност кой е набелязан за цел и кой не е. Не знаем нищо за критериите, по които този човек избира жертвите си.

— Брат ми Джейк обаче и убийство му по някакъв начин стоят в центъра на случващото се в момента — почти шепнешком заключи Бела. — Бедната Аурора. Никога не е причинила зло на никого. Ами Хейли… е, всички знаем, че беше малко неуравновесена, нали? Нито една от двете не заслужаваше да умре.

— Ако решиш, че се налага да подпишем петиция или нещо от сорта, с която да призовем полицейските власти да се заемат отново с разследването на убийството на Джейк, просто ни информирай — подхвърли Делин.

Другите единодушно изразиха съгласието си с нея.

Половин час по-късно Рейчъл си тръгна от дома на Манди с чувството, че не само е възстановила връзките със старите си приятелки, ами е постигнала значителен напредък в осъществяването на целта, която си бе набелязала. Тя не беше единственият човек, който искаше да се разкрие убиеца на Джейк Маркът с надеждата, че по този начин щеше да се избегне опасността други потенциални жертви да загубят живота си.

 

 

В тъмното и влажно подземие на „Св. Елизабет“ тя насочи лъча на фенерчето към шкафчето на Манди Ким. Манди с нейното кръгло лице, скъпа прическа и богат съпруг. Манди, която винаги бе превъзнасяна като твърде умна, твърде хубавичка, твърде забавна. На времето Джейк все повтаряше, че Манди прилича на кукличка и си мечтаеше как ще събуе гащичките й. Тя знаеше, че той говореше така, защото искаше да я нарани и да я накара да ревнува. Един-единствен път се е отнесъл мило с нея и то бе, когато успя да я размекне и да я накара да се съгласи на убийството. От край време възприемаше секса с Джейк по този начин. Като убийство. Всеки път, когато я докосваше, всеки път, когато проникваше дълбоко в тялото й, тя умираше по малко. В деня, в който уби Джейк, вече бе напълно мъртва. Душата й бе попарена, утробата — празна, емоциите осланени, бъдещето й — съсипано. Затова успя да го убие толкова лесно. И не изпита никакви угризения. Той сам си бе виновен за всичко. Ако не я бе унищожил напълно, тя нямаше да…

Убийството на Манди изискваше съобразителност и коварство. И сложно планиране. Тя щеше да бъде много предпазлива. Постоянно нащрек. В очакване на най-лошото.

Няма нищо. Нека да живее в страх. А аз просто ще трябва да изобретя план, който да ми позволи да я изненадам, да я ударя тогава, когато най не очаква.

Тя има бебе, което обожава. Може би ще мога да използвам малката Емили Слутц, за да примамя Манди в капана.

Изригна в дълбок, зародил се в диафрагмата й смях, който прерасна в буен и невъздържан кикот. Беше ги подплашила всичките до една. Сега всяка една от тях непрекъснато се озърташе през рамо и очакваше неизвестният убиец да нанесе удара си.

Дори и мислещата се за много хитра полицайка Рейчъл Алсейс нямаше никаква представа кои са онези, белязани да умрат. Изобщо не подозираше коя ще бъде следващата жертва.

Трябва обаче да разбереш, че си в списъка ми. Ти, Кристън и Линдзи. Момичетата, които най-много обичаха Джейк.

 

 

Рейчъл трябваше да си признае, че на следващия ден пристигна на ЮГОИЗТОЧНО второ авеню № 1111 и зае бюрото си в ъгъла на помещението си с надеждата да види Дийн. Но когато стана два часа след обяд, а тя не го бе зърнала дори и за миг, Рейчъл започна да си мисли, че той нарочно я отбягва. После вниманието й бе изцяло погълнато от снимките на мястото, на което Купидон бе извършил убийството през онази февруарска нощ. Някой избра точно този момент, за да сложи ръка на рамото й. Тя силно подскочи и дори извика от изненада.

— Извинявай — рече Дийн. — Не исках да те изплаша.

Рейчъл издиша шумно, опитвайки се да се успокои, завъртя се със стола към него и го погледна.

— Следващия път свирни или дай някакъв друг знак, че се приближаваш — помоли тя и остави снимките настрана.

Дийн приседна на ръба на бюрото й и погледна към лъскавите фотографии. Разрови ги с ръка и отдели две — на едната се виждаше тялото на Джейк, приковано със стрелата към ствола на големия дъб, а на другата бе сниман лъкът, намерен на местопрестъплението.

— Грозна гледка — отбеляза той.

Рейчъл кимна.

— Знаеш ли, по онова време всички се подозирахме един друг. Истинска лудост, а? Та ние бяхме просто хлапетии, които дори не знаехме как се стреля с лък. Нито в „Св. Лиз“, нито в „Уестърн“ или в „Уошингтън“ се практикуваше този спорт.

— Да, тогава дори не ни мина през ума, че човек трябва да е истински майстор на стрелбата с лък, за да може да уцели някого право в сърцето и да го прикове към дървото зад него.

— Дори и да стоял съвсем близо, убиецът все пак трябва да е бил много опитен стрелец. А в нашия приятелски кръг просто нямаше такъв човек. — Рейчъл разпръсна снимките по бюрото си, а после ги подреди една до друга. — Когато се запознах с материалите от разследването за пръв път, си зададох въпроса дали една жена би могла да опъне тетивата до краен предел. После обаче прочетох, че лъкът имал някакво приспособление, благодарение на което почти всеки би могъл да стреля с него.

— Да, но не всеки би могъл да уцели целта. Точно в средата при това.

— Прочетох доклада от разпита на собственика на лъка, но това очевидно се е оказала поредната задънена улица. — Рейчъл се разрови из папката и измъкна въпросния доклад. — Името му е…

— Патрик Дюи — прекъсна я Дийн.

Рейчъл го изгледа изпитателно.

— Май и ти доста си се ровил из тези доклади, а?

— Разбира се. Неведнъж. Беше време, когато двамата с Джейк бяхме добри приятели.

— Какво точно се случи между вас двамата? Кога престанахте да бъдете първи приятелчета?

— Наистина ли искаш да чуеш истината?

— Да.

— Когато научих, че Джейк е шофирал колата в нощта, в която бе убит Иън Пауърс, но решил да стовари цялата вина върху Иън, защото той вече бе мъртъв и не можеше да каже нищо в своя защита. Джейк нямаше желание да опере пешкира за катастрофата, причинила смъртта на Иън.

Сърцето на Рейчъл сякаш спря за миг, притиснато от огромна тежест. За част от секундата й се стори, че не може да си поеме дъх. Значи беше истина. Всички обвинения, които Хейли сипеше по адрес на Джейк, са били истина!

— Откъде знаеш, че Джейк е шофирал през онази нощ?

Дийн изсумтя.

— Джейк ми каза. Няколко седмици след погребението на Иън.

Една нощ, през която и двамата бяха изпили твърде много бира.

— И ти не каза на никого?

Дийн не отговори. Рейчъл инстинктивно разбра, че има още нещо. Въпросът беше дали наистина има желание да разбере какво точно бе то.

— Разкажи ми и останалото — помоли тя.

— Сигурна ли си?

Рейчъл кимна.

— Джейк ме заплаши.

— Какво? Да не би да ми казваш, че Джейк те е заплашил с убийство? — Ако Джейк бе заплашил Дийн, че ще го убие, това не осигуряваше ли на Дийн нужния мотив, за да отнеме живота на някогашния си най-добър приятел?

— Не е заплашвал да ме убие — заяви Дийн.

— Не разбирам. Ако той не е…

— Заплаши ме, че ще нарани един човек, който означаваше много за мен.

Озадачена, Рейчъл го изгледа въпросително.

— Каза ми, че ако спомена и думичка от онова, което ми бе разказал за нощта, в която бе загинал Иън, той ще те съблазни, а след това ще те захвърли като ненужен парцал. А аз знаех, че ако наистина го направи, не само ще разбие сърцето ти, но ще прекърши и духа ти.

Рейчъл замръзна неподвижно на мястото си. Продължи да се взира в Дийн, опитвайки се да осъзнае чутото и да го навърже с изкривените спомени от миналото и разбитите мечти. В онези години бе силно влюбена в Джейк. И макар да знаеше, че на моменти може да бъде себичен и егоцентричен негодник, тя го боготвореше. Само че никога не бе имала възможност да се докосне до тъмната му страна. А Дийн, който неизменно присъстваше в живота й още от детската градина, така и не стана нейния герой. Нейният шампион. Как е могла да бъде толкова сляпа?

— Добре ли си? — Дийн се присегна, хвана ръцете й, положени върху бюрото, и ги стисна.

— Да, добре съм. Просто съм смаяна. Мислех си, че познавам Джейк. Но съм се лъгала. — Срещна погледа на Джейк. — Оказва се, че съм се лъгала и по отношение на теб.

— Това е стара история, скъпа. Джейк също. Той остана в миналото. И вече не може да нарани никого.

— Не съм толкова сигурна.

— Виж, не мога официално да подновя разследването на убийството му, но не виждам защо да не ти помагам в свободното си време. Ще прегледам отново старите доклади, ще се поогледам, ще задам някой и друг въпрос.

— Да не би да ми казваш, че вярваш в нашата — в моята — теория, че е възможно убиецът на Джейк да е отнел живота на Хейли и Аурора и сега да преследва…

Той сложи пръст върху устните й.

— Не, предлагам да ти помогна, защото искам да натрупам някоя и друга червена точка пред теб.

Бяха й нужни няколко секунди, за да разбере, че Дийн се шегува. Но дали наистина беше така? Стоеше право пред нея и я гледаше с копнеж, с който примрял от глад човек се взира в последната хапка храна, останала на масата.

— Ще приема предложението ти — рече му тя. — Що се отнася до червените точки, броят им ще зависи от това колко помощ ще ми окажеш.

— Смятам, че е справедливо.

— Откъде ще започнем и кога?

— Сегашният момент ми се струва напълно подходящ.

— На нали все още си на работа?

— В момента ползвам почивката си за кафе.

— Не бих искала да ти създавам неприятности — увери го тя. — Чичо Чарли и Леля Лорейн ще вечерят с приятели тази вечер. Предлагам ти двамата с теб да окупираме кабинета му у дома. Ще си поръчаме храна, ще обмислим нещата и ще си изградим план за действие.

— В колко часа? В шест?

— Нека да бъде шест и половина.

— Това е среща, да знаеш.

Тя поклати глава.

Той се засмя.

— Не, наистина е среща.

 

 

Всяка привечер, около час преди да седнат да вечерят, Манди извеждаше Емили на разходка. Минаваха бавно по улицата и се спираха в близкия парк. Днес обаче реши да не го прави. В края на краищата, ако някой наистина я дебнеше…

От друга страна, кварталът, в който живееха, бе един от най-безопасните в Портланд. Освен това беше съвсем светло. И бе въоръжена със свирка и със сълзотворен газ Мейс. Дори и Джеф трябваше да се съгласи, че не може да изживее живота си в страх и ужас.

Пет минути по-късно Манди се бе отдалечила само на две преки от къщата си, но вече се намираше на ръба на нервна криза. Привиждаха й се неясни сенки, усещаше присъствието на тъмни фигури, спотаени зад всяко дърво, край което минаваше, чуваше странни звуци. Просто нелепо!

А денят беше един от онези редки за Портланд дни, в които слънцето обливаше земята с ярките си лъчи и я къпеше в топлина. Подухваше лек ветрец, в клоните на дърветата пееха птички, навсякъде пърхаха пеперуди. Манди се опитваше да убеди сама себе си, че трябва да се наслаждава на разходката с дъщеря си, вместо да тръпне от ужас и да очаква някакъв неидентифициран злодей да се материализира от нищото и да я сграбчи.

Когато навлезе с количката на Емили в малкия парк, Манди вече се чувстваше малко по-спокойна и уверена, че всичко ще бъде наред. По пътя мина край господин Хенети, който работеше в градината си, срещна госпожа Кенеди да разхожда кучето си и задмина двете близначки на семейство Монро, които скачаха на въже на тротоара. В парка се натъкна на още една съседка с малко дете, Ерин Майнър. Двете побъбриха малко. Не си казаха нищо важно — просто обсъдиха развитието на децата си.

По обратния път към дома Манди се отпусна до толкова, че да се наслади на приятната разходка и хубавия ден. Приближи се към задната врата, през която се влизаше в килера, в който държеше количката на Емили, и забеляза нещо залепено върху стъклената врата.

Пресвети боже!

Някой бе залепил стрела на вратата й. Пулсът й мигновено се ускори. Манди се огледа с надеждата да зърне злосторника, оставил стрелата на вратата й, после се наведе над количката, вдигна Емили и я притисна към себе си. Подпря я на бедрото си, доближи се още малко и огледа стрелата. Беше детска играчка с гумен връх. От него обаче капеше нещо червено и мокро. Кръв? Не, разбира се!

Манди стисна зъби, за да не се разкрещи. Отстъпи няколко крачки назад, заобиколи количката, бръкна в чантата, в която носеше резервни пелени за бебето и извади клетъчния се телефон. При нормални обстоятелства щеше да се обади първо на Джеф. Но не и този път.

Избра последния номер, който бе вкарала в паметта на телефона си. Номерът на Рейчъл Алсейс.