Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (23)

Двадесет и две

— Заповядай. — Уот подаде на Линдзи чаша с „Пино Грижио“ и се настани на дивана до нея, стиснал в ръка своето пепси.

— Благодаря, Уот.

Дали и преди я бе чувал да произнася името му?

Сигурно.

Но не по този начин. Не и по време на непринуден разговор… сякаш водеха такива всеки ден.

Заинтригуван, той я погледна крадешком и я видя да отпива предпазливо от виното си.

— Ако това не ти харесва, имам и други бутилки — подхвърли той.

— О, не, хубаво е. Просто аз не разбирам много от вина. — Посочи чашата, която Уот държеше в ръката си. — Ти няма ли да си налееш малко?

— Не пия алкохол.

— Изобщо?

Той кимна утвърдително.

— Родителите ми пиеха — заяви той, сякаш това обясняваше всичко.

Всъщност, за него самия бе точно така.

— О, вярно. Спомням си — със съчувствие изрече Линдзи. После го погледна разкаяно. Сякаш й се искаше да върне назад последните си думи.

— Няма нищо. Зная, че хората ги одумваха на времето. Постоянно клюкарстваха за мен, за семейството ми…

— Както правеха за мен и за моето семейство. — Линдзи сви рамене. — В някои отношения градът ни беше твърде малък.

— Да, така е. — Замълча за момент, очевидно размишлявайки за миналото. И за настоящето. — Странното е, че и в момента живея в малък град, но не зная абсолютно нищо за съседите си.

— Така е по тези места. Животът тук е доста… самотен понякога, не мислиш ли?

Въпросът го изненада. И той отговори с въпрос.

— Ти самотна ли си?

Линдзи сви рамене.

— Понякога. Обикновено съм твърде заета, за да изпитам самота, но… ами, случва ми се понякога.

— Ами… искам да кажа… нямаш ли си някого?

— Имам приятели. По няколко пъти в годината гостувам на родителите си, така че…

— Не — прекъсна я Уот. — Не това имах предвид.

— Питаш ме дали съм обвързана с някого? — Не пожела да срещне погледа му. — Не, не съм. Не съвсем.

— Не съвсем? И какво точно означава това.

— Трябваше да кажа само „не“. — Пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Не, не съм обвързана с никого. Ами ти?

— Не. И аз не съм. — Плъзна се малко по-близо до нея като не спираше да се пита какво прави, по дяволите!

Тя все така отказваше да срещне погледа му. Защо той толкова държеше да я накара да го погледне?

Всъщност, не търсеше само погледа й. Искаше му се да я докосне.

Отвън, някъде в далечината, изтрещя гръмотевица.

Тя като че ли се стресна. Погледна към прозореца и, най-накрая, вдигна очи към него.

Погледът й му каза всичко, което искаше да знае. За момента поне.

И тя изпитваше същото.

Осмели се да се присегне и да докосне ръката й. Кожата й беше мека и хладна. Чу я как затаява дъх.

— Недей — промълви, но не подскочи, нито пък се отдръпна.

— Защо не?

— Идеята не е добра.

— Права си — отвърна Уот. — Когато сме заедно обаче двамата с теб обикновено не се вслушваме в здравия разум.

Лека усмивка заигра по устните й.

— Говориш така, сякаш сме били все заедно.

— Зная. Това е, защото все забравям, че не е така.

— Знаеш ли, и аз постоянно изпитвам същото. Мислиш ли, че се дължи на… нали разбираш… на него?

Нашият син.

Все още не можеше да се насили да произнесе двете думички.

— Не — рече Уот. — Аз се чувствах по същия начин, преди да разбера за съществуването му. Той не е единствената връзка между нас двамата. И ти разбираш това, нали?

— Да — тихо отвърна Линдзи. — Струва ми се, че го разбирам.

И тогава той я целуна.

По-късно, когато се връщаше в мислите си към този момент, все не можеше да се начуди откъде бе намерил смелостта да го направи.

Тогава обаче изобщо не мислеше затова. Всъщност не мислеше за каквото и да било. Устните му леко докоснаха нейните, после целувката стана малко по-смела, за да прерасне в страстна експлозия на копнежа, потискан в продължение на толкова много години.

 

 

Да, тя беше умна.

Достатъчно умна, за да осъзнае, че е безсмислено да продължава да търси хлапето в това време.

Валеше като из ведро, кънтяха гръмотевици, силни светкавици раздираха небето. Не беше безопасно да броди из гората и да търси сина на Линдзи и Уот.

И без друго момчето беше просто едно малко отклонение от генералния план. Начин да причини още по-големи страдания на Линдзи Фаръл.

Макар че тя самата изобщо не вярваше, че загубата на дете е съдба, по-страшна и от смъртта.

Нима нещо би могло да бъде по-страшно от смъртта?

Особено от смъртта, която подготвяше за Линдзи Фаръл.

Нужни й бяха малко повече от деветдесет минути, за да се върне в града. Движението беше кошмарно.

Катастрофите следваха една след друга. На места пътят беше наводнен или пък препречен от паднали клони и дървета.

Оставаше й единствено да се надява, че Линдзи, в случай че си бе тръгнала от дома на Уот, след като Лео така и не се появи, все още не се бе прибрала у дома.

Трябва да се движа няколко крачки преди нея. Това е ключът към успеха. Само няколко крачки преди нея и всичко ще се подреди според плана ми.

 

 

За втори път в живота си Линдзи Фаръл се озова гола в обятия на Уот Годард.

Този път обаче чаршафите, усукани около телата им, бяха от мек бял памук, а не от мръсно син полиестер. Матракът под тях беше огромен и мек, а не тесен и на буци.

Само дъждът, който продължаваше да барабани по покрива на къщата, си беше същия.

Не че обстановката имаше някакво значение. Единственото важно нещо в случая бе начинът, по който Уот я накара да се почувства докато я любеше.

И след това.

Дори и сега, когато трябваше да е останала без капчица сила, Линдзи продължаваше да чувства сладостните вълни на наслада, които все не отшумяваха.

Подпрян на лакът, изтегнал голото си тяло до нейното, Уот прокара пръст по голите й гърди.

— Престани — промълви тя. Не че искаше той да спре.

— Защо?

— Защото когато ме докосваш по този начин, отново събуждаш апетитите и надеждите ми.

— Сериозно? — погали я отново, плъзна ръка надолу и я остави да лежи на бедрото й.

— Сериозно. А пък ти едва ли ще издържиш още веднъж.

Уот се ухили похотливо.

— Така ли мислиш?

Тя само поклати глава. Той я взе в прегръдките си и я целуна отново. И отново.

Този път се любиха бавно. Не като първия път, когато страстта им, сдържана и потискана с години, изригна като вулкан.

Този път Линдзи имаше усещането, че тялото й е пълно с разтопена лава. Уот се наведе и лениво плъзна език по стегнатия й корем. Тя изстена задавено… сграбчи косата му, когато езикът му се плъзна още по-надолу… извика името му, когато ласките му я доведоха до ръба… и отвъд него.

— Не се налага да се прибираш у дома тази вечер, нали? — порочно усмихнат я попита той.

— Не — задъхано отвърна тя. — Изобщо не се налага.

 

 

— Лео? Ти ли си?

— Да, мамо — отвърна той и напъха подгизналата носна кърпа в джоба на дънките, с които се бе преоблякъл, когато се прибра у дома. Грабна последния брой на „Спортс илъстрейтнд“ от пода и бързо го разтвори. — Аз съм.

Чу стъпките й. Тя надникна през вратата на стаята му и го видя да лежи на леглото.

— Тази вечер рано свърши работа.

— Да. — Опита се да си спомни къде бе захвърлил мокрия си костюм, след като го съблече. На пода на гардероба? На пода до леглото?

— И защо така?

— Нямаше хора. — Насили се да я погледне. Прошарената й коса бе влажна от дъжда, а кръглото й лице бе наплескано с грим. Облечена беше с панталон и с удобните обувки, които обичаше да носи при своите пътувания до Манхатън. От спирката на метрото до апартамента на леля Роуз имаше цели осем пресечки. — А твоят ден как мина, мамо?

— Добре. Леля ти Роуз се чувства страхотно. И изглежда страхотно. Проблемите вече са зад гърба й и двамата с чичо ти Фил смятат да си организират едно пътуване до Мъртъл Бийч идния месец.

Лео се постара да демонстрира малко ентусиазъм.

— Прекрасна новина. А Марио къде е?

— Долу срещна Хосе и отиде у тях да поиграят на неговия плейстейшън. — Бети Джеломино изгледа по-големия си син с тревога. — Добре ли си, Лео?

— Да. Само съм малко уморен.

— Ял ли си нещо? Леля ти Роуз ти изпраща малко сладки.

— Ще ги опитам по-късно.

Майка му се поколеба още миг на вратата, след което само сви рамене и се прибра в стаята си.

Останал отново сам, Лео захвърли списанието и се претърколи по гръб, като не спираше да се пита какво да прави сега.

Не можеше да разкаже на майка си за случилото се. Това поне беше сигурно.

Не можеше да подаде оплакване и в полицията, защото ченгетата веднага щяха да информират майка му, а тя щеше да бъде сломена.

Защо не бе помислил за това, преди да се съгласи да се срещне с биологичните си родители?

Защото се остави на фантазиите си, ето защо.

Защото повярва, че наистина ще се срещне с тях.

Как е могъл да бъде толкова глупав? Как можа да се подлъже по една толкова очевидна измама по интернет? Постоянно четеше за такива случаи… за престъпници, които използват мрежата, за да се докопат до лековерни тийнейджъри.

Изобщо не му бе хрумвало, че може да му се случи и на него. На неговата възраст. Никога не бе предполагал, че може да бъде толкова безразсъдно тъп.

Но как е разбрала за мен? За осиновяването?

Идиот такъв! А ти как мислиш?

Всичко можеше да бъде намерено в интернет.

Само че преди днешния ден това изобщо не му мина през ума. Не, той наистина повярва, че разговаря с биологичната си майка. Не му хрумна дори, че става дума за измамница, която успя да го прилъже само с една снимка на някаква жена, която случайно приличаше на него.

Какво ли щеше да му стори в онази гора? Да го ограби? Да го изнасили?

Какво щеше да се случи, ако не бе успял да избяга? Наложи му се да се скита под дъжда из гората, пременен с най-новия си костюм. После стигна на стоп до Бронкс, откъдето хвана метрото до вкъщи.

През цялото време се опитваше да се пребори със сълзите си. Не спираше да си повтаря, че е мъж, а мъжете не плачат.

Когато се прибра у дома, обаче, сълзите му се отприщиха като порой. Не можеше да се сдържа повече. Случилото се беше кошмарно.

А той се бе вързал като лековерно малко дете, получило близалка от гнусен перверзник.

Не, не можеше да се оплаче в полицията. Не можеше да разкаже на никого.

Искаше само да можеше да забрави за случилото се.

 

 

— Гладна ли си?

— Хммм? — Линдзи надигна глава от гърдите на Уот. Беше почти задрямала, отпусната и спокойна както никога преди.

Имаше чувството, че може да остане завинаги в прегръдките му, положила глава върху гърдите му, заслушана в силните удари на сърцето му, което сякаш биеше в такт с дъжда, който продължаваше да барабани по покрива и прозорците.

— Мога да приготвя нещо за хапване — рече той и погали косата й. — Защото направо умирам от глад.

— Аз също.

— Хайде, ставай тогава.

Нахлузи чифт шорти, а на нея даде една своя тениска. Линдзи я навлече през главата си, обгърната от аромата му, и една се сдържа да не притисне тъканта към лицето си.

Уот излезе от стаята и натисна ключа за осветлението в коридора.

Не се случи нищо. Коридорът остана тъмен.

— Сигурно е прекъснат някой далекопровод — отбеляза той. — Случва се често при бури като днешната.

Хвана я за ръка и я преведе през тъмната къща до кухнята, където запали няколко свещи.

После се разтършува из хладилника.

— Имам пържоли, картофи и достатъчно зеленчуци за салата.

— Няма нужда да приготвяш толкова много неща.

— И без друго трябва да ги изядем, защото ще се развалят. Утре заминавам и ще отсъствам цяла седмица.

Линдзи го наблюдаваше как подрежда продуктите на кухненския плот заедно с голяма дъска за рязане и няколко ножа, които извади от специалната им стойка.

— Мога да нарежа зеленчуците за салата — предложи тя.

— Сигурна ли си?

— Определено. Само това мога в кухнята.

— Ами пръстът ти?

— Нали знаеш оная поговорка… ако искаш да успееш, трябва да се качиш отново на велосипеда, от който си паднал…

— Мислех, че ставаше дума за кон.

Тя се усмихна.

— Няма значение.

Застанаха рамо до рамо в осветената от свещи кухня и се заеха с вечерята. Уот овкуси пържолите и ги сложи да се пекат на един от газовите котлони, а Линдзи наряза зеленчуците.

— Чак сега разбирам колко е важно да се реже с подходящ нож — изкоментира тя. — Трябва да си набавя като твоите. Откъде си ги купил?

— От Франция. Истината е, че тук е почти невъзможно да бъдат намерени.

— Е, в такъв случай ще си ги запиша в списъка с покупките при следващото си пътуване до Париж — сериозно заяви тя, а той се разсмя. — Да не би утре да заминаваш за Франция?

— Не, този път ще ходя в Италия.

— Често ли пътуваш до Европа?

Той кимна и провери пържолите.

— Ти била ли си там?

— Не. Но много бих искала да отида някой ден.

— Би могла да дойдеш с мен.

Линдзи здраво стисна дръжката на ножа. Надяваше се Уот да не си е помислил, че си проси покана.

— Може би — отвърна небрежно, макар да й се искаше да му отговори с едно пламенно и ентусиазирано „да“.

Съзнаваше обаче, че не беше сигурно дали ще продължат да се виждат.

А и нямаше логика да продължат да се срещат сега, когато синът им бе дал ясно да се разбере, че не желае те да бъдат част от живота му.

Само че логика нямаше и в чувствата, които бушуваха в гърдите на Линдзи точно в този момент. Никаква логика.

 

 

Уот наблюдаваше спящата Линдзи на светлината на свещите, които бяха запалили по-рано вечерта. Повредата в електрическото захранване бе отстранена след известно време, но той предпочете да не загася свещите докато се хранеха на долния етаж. Остави да горят и тези в спалнята, където се оттеглиха веднага след вечерята.

Предполагаше, че я бе изтощил напълно с ненаситния си апетит. Апетит, който никоя храна не би могла да засити. Линдзи спеше от доста време насам. Дишаше леко и безшумно, а дъхът й леко люлееше косъмчетата по ръката му, с която я бе прегърнал.

Не му се искаше да се отделя от нея, но се налагаше да го направи. За малко поне. Минаваше три часа сутринта, а той все още не бе опаковал багажа си за предстоящото пътуване до Италия. След малко повече от час щеше да дойде да го вземе кола и да го откара до летище Кенеди.

Би отложил пътуването, ако можеше. Само че точно тази командировка бе свързана с доставката на кола за нов клиент, който се оказа един от най-известните финансисти в света. Да не изпълни задълженията си към него би означавате просто да се откаже от всякакъв бизнес за в бъдеще.

Извърна глава и я погледна за последно, заслепен от красотата на Линдзи… от затворените й очи и леко разтворените устни. Целуна я нежно по устните и внимателно измъкна ръка изпод главата й.

Тя се размърда и отвори очи.

— Извинявай — прошепна той. — Не исках да те будя.

Линдзи премигна.

Не може да разбере къде се намира, осъзна той. Гледаше го така, сякаш се питаше кой е и какво прави в леглото до нея.

Усмихна се.

— Помниш ли ме?

— Определено. — Тя се протегна. — Колко е часът?

— Още е нощ. Не е нужно да ставаш, но аз трябва да се приготвям за пътуването. След малко трябва да тръгна за летището. Можеш да останеш тук и да се наспиш. Ще се погрижа утре сутринта да те откарат до дома ти… или до където пожелаеш. Можеш да останеш тук, да използваш басейна… Да ме чакаш да се върна идната седмица… Моля те, остани, Линдзи. Не си тръгвай.

Тя поклати глава и седна в леглото. Прокара пръсти през разрошената си коса.

— Не, благодаря… Искам да кажа, че предложението ти е много мило, но аз трябва да се прибера у дома.

— Сега?

— Ще тръгна заедно с теб.

— Ако искаш, шофьорът ми може да те остави на път за летището.

— Би било добре… Стига да не е проблем за теб.

— Не е. — Така щеше да прекара още цял час с нея. Не беше много, но трябваше да му стигне до другата седмица.

Разсъждаваш така, сякаш си сигурен, че ще я видиш отново.

Ами ако тя не иска да те вижда повече? Ако всичко свършва тук и сега?

— Линдзи — рече той и хвърли поглед към часовника, ядосан, че трябва да се съобразява с времето, — двамата с теб трябва да поговорим, когато се върна.

— За Лео?

Ето че най-накрая го каза.

Изпита сладко-горчива болка, когато я чу да произнася името на сина им.

— За Лео — повтори той. — И за… нас.

Нас, също като ние, беше дума, която Уот не използваше често. Въпреки това също като онова ние, което изрече по-рано вечерта, думичката се отрони без никакви усилия от устата му.

Затаи дъх, докато очакваше Линдзи да възрази по някакъв начин.

Да му каже, че няма никакво нас.

Тя обаче само се усмихна.

Усмивката й говореше сама за себе си. На Линдзи не й се наложи да казва каквото и да било.

— Ще бъда тук, когато се върнеш — простичко му рече тя.

И за пръв път в живота си Уот се улови, че с цялото си същество очаква онова, което предстоеше през останалата част от живота му.

 

 

Курва.

Ето каква си ти, Линдзи.

Курва.

Крачеше из познатата й вече всекидневна като затворена в клетка пантера и непрекъснато поглеждаше към часовника.

5:21.

Бяха минали малко повече от шестдесет секунди откакто го погледна за последен път.

По никакъв начин не би могла да предположи кога ще се върне Линдзи. Двамата с Уот Годард очевидно отново се бяха отдали на страстта.

Та тя спокойно може да реши да прекара целия уикенд при него.

Не можеше да стои тук безкрайно и да я чака да се прибере. Вече бе обявила на рецепцията на хотела, че напуска в неделя. Предстоеше й полет до Орегон след около дванадесет часа.

Не мога да си тръгна от Ню Йорк, преди да съм се погрижила за Линдзи.

Не, но пък не ви могла да направи каквото и да е докато Линдзи не се прибере у дома.

Прозина се широко и си даде сметка, че се намира на ръба на изтощението. Вратът й бе скован от умора, а краката я боляха от дългото стоене права. Може би трябва да се върне в хотелската стая, да уреди оставането си за още една нощ и да поспи малко.

Би могла да опита отново ут…

Замръзна, доловила някакъв шум откъм входната врата.

В ключалката се превъртя ключ.

Линдзи.

Облечената й в ръкавица ръка стисна с все сила дръжката на касапския нож, който бе отмъкнала от кухнята на Линдзи.

С разтуптяно от нетърпеливо очакване сърце тя бързо се насочи към скривалището, което си бе избрала преди часове.

Линдзи престъпи през прага на жилището си с усмивка на лицето. Мислите й все още бяха насочени към Уот, който я бе целунал нежно на задната седалка на лимузината и, най-неочаквано, й бе направил малък подарък на раздяла.

— Ще ти се обадя веднага щом кацна в Италия — обеща й той докато Линдзи прибираше подаръка в чантата си. — И ще дойда да те видя в мига, в който се върна.

— Добре. Ще те чакам — отвърна на обещанието с обещание тя.

Сега обаче умората най-после бе започнала да си казва думата и да подсилва омаята, в която живееше от няколко часа насам.

Протегна ръка към ключа за осветлението до вратата, но се отказа. Небето, което се виждаше през големия прозорец над дивана, вече бе започнало да розовее. Зората се сипваше и в апартамента бе достатъчно светло, за да може да стигне без проблеми до спалнята.

В момента искаше единствено да се строполи в леглото, да премисли случилото се пред изминалите двадесет и четири часа… и да поспи.

Прозина се широко, изрита сандалите от краката си и ги остави да лежат под масичката до вратата. Без да сваля чантата си от рамо, тя се запъти към банята, за да измие зъбите и лицето си.

После премисли и се отказа.

Предпочете да заспи с вкуса на Уот на устните си и с аромата на афтършейва му по пламналата си от острата му брада кожа.

Канеше се да окачи чантата на бравата на вратата, да съблече дрехите си и да облече нощницата, която висеше на вратата на банята…

И тогава забеляза нещо странно. В банята цареше тъмнина.

Малката нощна лампа над мивката, която Линдзи никога не гасеше, този път не светеше.

Само преди два дни бе сменила крушката.

Не би могла да изгори отново толкова бързо.

Намръщи се леко, протегна ръка към ключа и го щракна.

Лампата светна.

Ха!

Странно.

Дали неволно не бе загасила лампата предишния ден?

Съмняваше се; никога досега не го бе правила. Погледна се в огледалото и забеляза тревогата в очите си.

Добре, не се панирай веднага. Пак се поддаваш на параноята. Може токът да е спирал заради бурята. Може прекъсването в захранването да е станало причина за изключването на лампата.

Твърде съмнително предположение, но тя бе готова да го приеме, защото каква друга би могла да е…

Линдзи замръзна.

Можеше да се закълне, че току-що бе зърната в огледалото някаква човешка фигура да се промъква покрай стената срещу вратата на банята.

 

 

Лео изчака да се съмне. Скоро чу майка си да шета из кухнята.

После, без да е заспивал нито за миг през нощта, тихичко се надигна от възглавницата, седна в леглото и провеси крака от леглото.

Майка му винаги ставаше рано в неделя сутрин.

Докато Лео и брат му се събудят от аромата на пържени яйца с бекон, тя вече е изпила кафето си, прочела е вестника, прескочила е до църквата за службата в седем часа и е омесила каймата за соса за спагетите, които обикновено приготвяше за вечеря.

До този неделен ден обаче Лео нито веднъж не бе оценил по достойнство този ритуал. Не бе оценил и майка си.

Силни чувства разтърсиха душата му, когато, застанал на вратата на кухнята, я видя пред мивката, облечена с износения си розов халат да пълни старата кафеварка със студена вода.

Огромна буца сякаш заседна в гърлото му и той една намери сили да проговори.

— Мамо?

Тя подскочи от изненада и рязко се обърна към него.

— Лео! Изплаши ме!

— Извинявай, мамо.

— Защо си станал толкова рано? Да не си болен? — с тревога попита тя.

— Не.

Поколеба се. Беше лежал буден през цялата нощ, разтърсен до дъното на душата си и измъчван от чувство на вина. Сега обаче се питаше дали бе взел правилното решение.

Майка му обаче го гледаше с очакване. Твърде късно беше да променя решението си.

Освен това отново се бе почувствал като уплашено малко момче, което има нужда от закрилата на мама.

Слава богу, че тя е тук. Точно тук, където винаги е била

Пое дълбоко въздух и се гмурна в неизвестността.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

 

 

Прилепила гръб към стената и стиснала здраво дръжката на ножа, тя отправи безмълвна молитва към бога.

Не й оставаше нищо друго, освен да чака, затаила дъх, жертвата й да престъпи през прага.

А когато го направиш, с теб ще бъде свършено, обеща тя, дала си сметка, че елементът на изненадата е на нейна страна.

Стори й се, че чака цяла вечност.

И тогава, най-накрая, долови движение от другата страна на стената и вдигна ножа, готова за атака.

С периферното си зрение видя някаква фигура, която се промъкваше крадешком.

В този момент се задейства. Нападна с все сила, макар и на сляпо. Почувства как ножът се заби в плътта, чу пронизителен вик на болка.

Видя, че острието я бе пронизало отстрани, малко под ребрата. От раната шурна кръв.

Въпреки това най-изненадващо изведнъж се оказа в положение да се защитава, опитвайки се да отбие злостната противникова атака. Врагът й беше сила, с която трябваше да се съобрази… единствената й мисъл в момента бе да се махне възможно най-далеч от тук с надеждата да спаси живота си.

Сборичкаха се на пода на банята. Опитваше се да задържи ножа и да го насочи така, че да го използва отново. В душата й клокочеше ярост, гняв изпълваше сърцето й. Беше дяволски решена да направи каквото е нужно, за да оцелее.

Не мога да умра точно сега. Не и когато нещата най-после започнаха да се нареждат за мен. Моля те, господи…

Превъртяха се върху застлания с плочки под. И още веднъж. В следващия миг се озова върху противника си. Моментално се възползва от тази възможност с ясното съзнание, че друга няма да има.

От гърлото й се изтръгна животински рев. Отметна ръка назад и с все сила замахна с ножа.

Той отново попадна в целта. Почувства как острието му прониква през плътта и костта и се забива в нещо доста по-твърдо.

Това е стената, осъзна тя… Току-що бе приковала нечия ръка към стената… също като онази стрела преди двадесет години, която бе приковала тялото на Джейк Маркът към дървото.

Ушите й писнаха от агонизиращия писък, отекнат в банята.

За миг замръзна неподвижно, скована от неподправения ужас на случилото се… от болката, която бе причинила на друго човешко същество.

След това, цялата оплискана с кръв, изхвърча от апартамента и остави жертвата си прикована към стената с парижкия нож на Уот, който той й бе дал като подарък на раздяла.

— Вземи го — с усмивка й бе казал той. — Не искам да се прибера идната седмица и да открия, че си си отрязала пръста с твоя тъп нож.

Беше му благодарила и го бе прибрала в чантата си. В онзи миг и през ум не й мина, че този нож ще спаси живота й.

 

 

По това време на денонощието нямаше никакво движение. Уот щеше да пристигне рано на летището. Твърде рано.

Загледа се замислено в някакво корабче, което плаваше по Ийст Ривър, осъзнал, че можеше да прекара поне още петнадесет-двадесет минути с Линдзи.

Да, и какво от това? Какво са петнадесет минути? — запита сам себе си, чувствайки се като глупак.

Никак не са малко; даже напротив… отговори си сам. Особено когато става дума за жена, която не си виждал от двадесет години и която няма да виждаш още цяла седмица.

Сещаше се за много неща, които би могъл да каже на Линдзи през тези петнадесет минути.

Да, и със сигурност щеше да съжалиш за всяка изречена дума в мига, в който си тръгнеш.

Уот Годард чудесно знаеше какво се случва на сутринта след прекарана страстна и пламенна нощ. Така се бе стигнало до решението Алисън да се нанесе в дома му… така бяха започнали и всичките му предварително обречени връзки с няколко жени в миналото.

Може би беше по-добре, че трябваше да се сбогуват толкова набързо.

Е, поне я бе целунат и й бе подарил ножа, който толкова й бе харесал в кухнята му.

Някой ден, съвсем скоро, ще я заведа в Париж и ще й купя цял комплект такива ножове, зарече се той… а след това само поклати глава.

През следващите шест дни между него и Линдзи ще се простира цял един океан, но това май не беше чак толкова лошо.

Раздялата щеше да му попречи да изрече или направи нещо прибързано… щеше да му предостави достатъчно време, през което да се опита да разбере дали чувствата му към Линдзи са само моментно увлечение и носталгия по миналото… или нещо далеч по-дълбоко и трайно.

 

 

— Стойте отзад — предупреди я широкоплещестият полицай от ПУНЙ^[1] и заедно с партньора си се приготви да влезе в апартамента й с ключа, който току-що бяха получили от Боб, портиера на сградата.

След като тя избяга от апартамента, вратата се затвори с трясък зад нея и се заключи. От премеждието в банята бяха изминати десет-петнадесет минути, но сърцето й продължаваше да бие като обезумяло, а гърдите й се свиваха от болка.

Беше настояла да се качи заедно с полицаите. Изпитваше потребност да види нападателката си.

Трябва да зърна лицето й.

В първия момент изобщо не си даде сметка, че нападателката е жена. После обаче чу агонизиращия й писък и с изумление проумя, че е изправена срещу противник от нейния пол.

Писъкът й продължаваше да отеква в главата на Линдзи.

Беше станала жертва на твърде нетипично престъпление. Разбрала го бе още преди да прочете изненадата, изписала на лицата на полицаите докато слушаха разказа й.

Попитаха я дали е сигурна, че нападателят, притаил се в тъмния й апартамент, не е бил мъж. Линдзи знаеше какво си мислят: че маскираният изнасилвач от Ийст Сайд бе завладял нови територии и се бе осмелил да нападне жена на петнадесетина преки по на юг.

В отговор Линдзи заяви категорично, че е сто процента сигурна, че е била нападната от жена.

Разбираше обаче, че не й вярват напълно. Дори и сега.

С насочени напред оръжия те се промъкнаха предпазливо в жилището й. Линдзи и Боб останаха в коридора на безопасно разстояние от апартамента.

Линдзи обви ръце около тялото си. Все още не можеше да нормализира дишането си и вече започваше да усеща физическите последици от преживяната схватка. Беше ударила глава в плочките на пода и сега мястото пулсираше от болка. Лактите й бяха охлузени до кръв и подозираше, че болезнено подпухналото й лице е покрито с драскотини. Но все пак бе оцеляла.

Благодарение на Уот.

Откъм апартамента долетя гласът на единия полицай, който изруга високо.

Само миг по-късно двете ченгета излязоха при тях в коридора.

— Какво има? — попита Линдзи, макар вече да се досещаше за отговора. Израженията на лицата на полицаите бяха повече от красноречиви.

— Цялата ви баня е оплискана с кръв. А също и стената, на която казвате, че сте го оставили… искам да кажа нея… Само че в апартамента вече няма никого. Нападателят, който и да е бил той, се е измъкнал.

 

 

— Ядосана ли си ми, мамо?

Бети Джеломино рязко вдигна глава и погледна Лео. Не бе казала почти нищо докато той й разказваше преживяванията си. Лицето й бе останало безизразно през цялото време.

— Дали съм ти ядосана? — Наведе се през кухненската маса, придърпа Лео към себе си, притисна главата му към меката тъкан на халата си и погали косата му. — О, скъпи, не съм ти ядосана. Само не мога да повярвам, че не си ми казал какво се случва с теб. Като си помисля какво е могло да стане…

— Добре съм — бързо я увери той. — Нищо лошо не ми се случи.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Знаех си, че ще кажеш точно това. — Той поклати глава. — Не, мамо.

— Тази жена може да нападне някой друг… И само един господ знае какво може да се случи тогава… Следващата жертва може да няма твоя късмет.

— Така е, но не виждам как ще я открият ченгетата. Изобщо не видях номерата на колата. Така и не успях да зърна лицето й. А и тя, без друго, носеше маскировка.

— Ами телефонния номер, на който си се обаждал? И електронната поща? Могат да я проследят чрез тях.

— Не — заяви той, осъзнал, че е направил нещо глупаво. Наистина глупаво. — Вчера, след като се прибрах, изтрих телефонния й номер от телефона си… Изтрих и имейлите. Бях толкова разочарован и отвратен от самия себе си.

— Няма защо да се отвращаваш от себе си. Отвращавай се от нея. Ти не си направил нищо лошо.

— Опитах се да се срещна с биологичната си майка зад гърба ти. А също и с биологичния си баща.

— Зная, но не те виня. Може би не трябваше да пазим тайната за осиновяването ти толкова дълго. Може би трябваше да ти кажем много по-рано. Може би трябваше да разговаряме повече по този въпрос.

— Всичко е наред.

— Не, не е. — Тя пое дълбоко въздух и отпи от кафето си. После рече: — Виж, аз ще ти помогна да откриеш биологичните си родители, ако наистина го желаеш.

Желаеше ли го? Вече не беше толкова сигурен.

— Може ли да си помисля? — попита.

— Разбира се, че можеш. — Тя погледна към часовника. — Трябва да се приготвям за църква.

— Ще имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита Лео и майка му го погледна с изненада. — Мисля, че дължа на някого, там горе, една голяма благодарност — обясни той.

Майка му се усмихна, наведе се към него и го целуна по челото.

Той вдиша познатия аромат: кафе, талк и… На нея. Точно така.

Аромата на неговата майка.

Тя може и да не го беше родила, но му беше майка във всяко друго отношение. И беше винаги до него. Във всеки един момент от живота му.

— Тази вечер ще приготвя повече храна — рече тя и го потупа по ръката. — В случай, че решиш да поканиш някого на вечеря.

— И защо да го правя?

— Не видя ли съобщението, което ти оставих миналия ден? От едно момиче на име Сара Роуз?

Беше го видял. Но мигновено забрави за него, твърде погълнат от всичко останало, което се случваше в живота му.

Сега вдигна поглед и се ухили.

— Може пък наистина да поканя някого на вечеря. Благодаря, мамо.

 

 

— А на вас, мадам, какво да предложа? — попита с усмивка стюардесата и без изобщо да погледне към пътничката на място 15 Е.

— Безалкохолна бира, ако обичате.

Стомахът й продължаваше да се бунтува след сутрешното изпитание, но гаденето беше най-малката й грижа в момента.

Слава богу, че раната се оказа повърхностна. Просто едно твърде болезнено порязване. Ако ножът обаче бе проникнал само няколко милиметра по-навътре, сега проблемите й щяха да са далеч по-сериозни.

Същото се отнасяше и за ръката й. Острието бе преминало през кожата и сухожилията между палеца и показалеца, без да нанесе сериозни поражения. Само дето болеше дяволски силно. Едва не припадна от болката, когато извади ножа от ръката си… Успя обаче да се овладее достатъчно и да запази самоконтрол.

После се измъкна.

Окървавена, разрошена, измъчвана от непоносими болки…

Но се измъкна.

— Заповядайте, мадам. — Стюардесата й поднесе пластмасова чаша, в която се виждаха няколко кубчета лед, но отново не я погледна в очите.

Тя пое чашата с дясната си ръка като внимаваше да не показва ранената си лява ръка.

— Приятно пътуване.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

След по-малко от пет часа щеше да кацне в Портланд, където щеше да получи медицинска помощ за раните, които временно бе почистила и превързала сама.

Там, в Портланд, никой не би могъл да я свърже с привидно необяснимото нападение в Манхатън.

Там щеше да продължи с изпълнението на плановете си.

Не си мисли, обаче, че съм забравила за теб, Линдзи Фаръл. Нито за миг не съм те забравила. И очаквам да те видя в Портланд на срещата на випуска.