Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (20)

Деветнадесет

Мобилният телефон на Лео Джеломино иззвъня във вторник привечер точно когато той минаваше край група възрастни мъже, които играеха шах пред един жилищен блок отпреди войната на Куинс булевард.

Първата му мисъл бе, че човекът, който го търси, ще трябва да остави съобщение на гласовата му поща. Носеше голяма и плоска бяла кутия и закъсняваше вече с петнадесет минути. От три години разнасяше пици от пицарията на чичо си Джо и през това време бе научил, прекрасно при лова, че гладните клиенти имат ниско ниво на кръвна захар. Знаеше още, че хората с ниска кръвна захар са раздразнителни и нетърпеливи. А пък раздразнителните и нетърпеливи хора не дават добри бакшиши. Ако изобщо дадат.

Пък и най-вероятно се обаждаше Сара Роуз. Тя бе звъннала в дома му, за да го търси, а майка му й бе дала и номера на клетъчния му телефон.

И тогава Лео изведнъж си спомни, че бе дал номера на мобилния си телефон и на Линдзи Фаръл.

В мига, в който му хрумна тази мисъл, той се огледа нетърпеливо, опитвайки се да открие място, на което да остави пицата.

Като не видя нищо подходящо, той се наведе и я положи внимателно на земята, след което измъкна звънящия телефон от джоба на ризата си.

Изписалият се номер беше с непознат код от Манхатън.

— Ало? — нетърпеливо изрече той, опитвайки се да не обръща внимание на неодобрителните погледи на старците.

— Лео, обажда се Линдзи Фаръл.

Неговата майка.

— Здрасти — задавено поздрави той.

— Съжалявам, че ти се обаждам чак сега. Имаше обаче някои неща, за които трябваше да се погрижа.

Точно така. Да информираш например баща ми за моето съществуване.

Ако трябваше да бъде напълно честен, обаче, трябваше да си признае, че не бе очаквал тя да го потърси толкова скоро. Не беше сигурен дори дали изобщо ще го потърси.

— Няма нищо — отвърна той и направи крачка встрани, за да се отдръпне от недоволните старци.

Едва не стъпи право в пицата, но все пак успя да задържи крака си във въздуха и да запази равновесие.

Размина се на косъм. Добре поне, че не съсипах стоката, каза си той, обърна гръб на старците и внимателно прескочи кутията, която продължаваше да лежи на земята.

— Лео, питах се дали този уикенд си свободен. Ние… ние бихме иска ти да се срещнем с теб. Ти съгласен ли си?

— Ние? Искате да кажете…?

Тя се прокашля.

— Твоят… ъ-ъ… баща. И аз.

— Шегувате ли се? Много бих искал да се срещна с вас.

Чу я как издиша шумно; очевидно бе сдържал дъха си в очакване на отговора му.

И едва тогава осъзна, за пръв път, че той не е единственият човек, който залага твърде много на тази среща.

Същото се отнасяше и за Линдзи Фаръл.

И за баща му… който и да беше той.

По дяволите, нямаше никакво значение кой е той.

Единственото, което имаше значение в момента, бе, че той вече знае за съществуването на Лео… и иска да се запознае с него.

— Уот, обажда се Линдзи. Получих съобщението ти и организирах нещо за този уикенд. В Кънектикът, както ти пожела. В събота след обяд у вас, нали? Надявам се междувременно да не си променил плановете си. Казах му, че ще изпратим кола да го вземе… но не е нужно да изпращаш кола и за мен. Аз ще се придвижа сама, така че няма защо да се безпокоиш за…

Сигналът на телефонния секретар изяде последната й дума… мен.

О, и какво толкова. Той едва ли се е разтревожил толкова за нея.

Изобщо не я бе потърсил през няколкото дни, изминали след признанието й в парка онази сутрин.

Реакцията му беше напълно очаквана и предвидима.

Уот беше шокиран, ядосан, разстроен.

Ясно й бе дал да разбере, че не се интересува от обясненията й и затова тя не му предложи такива. Можеше да му предложи единствено искрените си извинения, но той не прие и тях.

Но нима можеш да го виниш за това?

След онзи разговор в парка всеки пое по пътя си и през първите няколко дни тя дори реши, че той може изобщо да не й се обади повече.

Предполагаше, че вероятно заслужава точно това и си каза, че може да го приеме. Наистина може.

Но какво щеше да се случи с Лео в този случай?

Момчето вероятно нямаше да го преживее кой знае колко трагично.

В края на краищата, човек не може да изпита липсата на нещо, което никога не е имал.

Това са глупости и ти го знаеш по-добре от всеки друг, каза си тя, затвори телефона и се запъти към банята.

Наплиска лицето си с вода и се погледна в огледалото.

Едва когато отново видя Уот, осъзна колко много й бе липсвал през годините.

А когато я заряза там, в парка, болката стана просто непоносима.

През онази сутрин Линдзи все пак успя някак си да се вземе в ръце и да отиде на работа. Успя някак си да се справи със задълженията си през целия работен ден. И през следващия. И следващия.

Успя дори да се справи и през дългите нощи, необезпокоявани от зловещите среднощни позвънявания.

От разговора с Кристън, от който бе научила за убийството на Хейли, бе изминала почти седмица. Споменът за преправения глас, който я тормозеше по телефона, също бе започнал да избледнява и тя бе престанала да се страхува толкова много за безопасността си — своята и на Лео.

Всъщност, когато се събуди тази сутрин, тя почти бе успяла да убеди сама себе си, че трябва да забрави всичко, свързано с миналото й: срещата на випуска, Хейли, Джейк, Лео… и, разбира се, Уот. Особено Уот.

После, когато вечерта се прибра у дома, видя премигващата лампичка на телефонния секретар.

— Линдзи, обажда се Уот…

Гласът му — дори и записан на секретаря — буквално я остави без дъх.

— Слушай, мислих много и смятам, че трябва да се срещнем с него, ако той наистина го желае. Предполагам, че случаят е точно такъв. Искам да кажа… защо иначе би тръгнал да издирва биологичните си родители, нали?

Засмя се горчиво.

И продължи да говори, инструктирайки я да организира среща в събота в дома му. Непременно трябвало да бъде в събота, защото в неделя заминавал по работа и щял да отсъства цяла седмица. В два часа щял да изпрати по една кола за нея и за Лео, за да ги докарат в Кънектикът. Същите коли щели да ги върнат обратно в Ню Йорк.

Указанията му бяха делови, гласът му — спокоен и лишен от емоции.

Линдзи веднага разпозна прозиращата зад хладния тон ефективна деловитост — тя самата говореше по същия начин, когато работеше по подготовката на светските събития, които организираше.

Само че в случая не става дума за обикновено събитие, каза си тя и затършува из чекмеджето, опитвайки се открие някакво червило.

Съботната среща беше като жалон, който щеше да промени целия й живот.

Човек би си помисли, че Уот би трябвало да си дава сметка за това и да се вълнува поне мъничко.

Виж Лео наистина се бе развълнувал, когато му се обади преди няколко минути, за да го информира за предстоящата среща.

Изобщо не се опита да прикрие вълнението в гласа си. Особено пък като му каза, че баща му ще изпрати кола да го вземе.

— Означава ли това, че е богат? — попита.

— Не съм сигурна — излъга тя.

Беше се досетила, съдейки по външния вид на Уот, по онова, което й бе разказал за бизнеса си, и по района, в който живееше, че наистина е богат.

Ето го! Измъкна от чекмеджето едно бледо розово червило, пренебрегвайки червеното, което Айзък толкова харесваше.

Тази вечер щяха да излязат заедно за по едно питие.

Линдзи обаче не се опитваше да го впечатли. Вече не.

С Уот нещата обаче не стояха точно така. В деня на първата им среща бе положила доста усилия за външния си вид. Чудеше дали и той бе постъпил по същия начин или винаги се обличаше толкова елегантно.

Може би по-скоро второто. Предвид работата му, той очевидно се движеше в доста изискани кръгове.

Парите бяха променили външния вид на Уот, но дори и за краткото време, което бяха прекарали заедно, тя бе разбрала, че не бяха успели да променят същността му.

Уот не бе загубил чувствителността, която я бе запленила преди двадесет години. Би я запленила и сега, ако той я допуснеше до себе си.

Ще го направи…

Знаеше го… Преди да го сюрпризира с новината си, той бе започнал да се отпуска и да руши предпазните стени, които градеше около себе си. Опитваше се да я разсмее, да я накара да се успокои…

И тогава аз съсипах всичко.

Не че имаше друг избор. Трябваше да му каже; нали точно заради това го бе потърсила. А и той самият нямаше дълго да се преструва, че са се срещнали, за да си побъбрят малко. От самото начало знаеше, че му предстои да чуе нещо важно.

Да, само дето беше решил, че става дума за нещо друго.

„Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин?“ — беше я попитал.

Никога не съм очаквал, че между нас може да се случи нещо такова. А след това ти се отдръпна и аз реших, че просто не би могла да се интересуваш от такъв като мен. Затова предпочетох да се отдръпна и аз…

Да се отдръпне? Да скрие чувствата си? Той изпитваше чувства към нея?

Не можеше да не се пита, в миговете преди всичко между тях да се обърка отново, дали не долавя искрица надежда.

Дали не съществуваше начин тя и Уот да…

Пронизителен телефонен звън прекъсна размишленията й.

Тя бързо очерта устните си, върна червилото на мястото му и бързо тръгна към телефона, като мимоходом хвърли един поглед към часовника си. Увлечена от мислите си за Уот, изобщо не бе усетила как лети времето. И ето че вече закъсняваше. Само с няколко минути, но Айзък вероятно бе започнал да се пита дали не е забравила за уговорката им и бързаше да й се обади по телефона.

— Здрасти, страннице — поздрави я женски глас.

— Кой… О, боже! Аурора?

— Ей, много си добра! Не съм сигурна обаче дали щеше да ме познаеш, ако Кристън не те бе предупредила, че ще се обадя.

Истината обаче бе, че Линдзи бе забравила напълно за предстоящото посещение на Аурора.

— В Ню Йорк ли си, Аурора? — попита, опитвайки се да си спомни какво точно й бе казала Кристън за плановете на приятелката им. Струваше й се, че от разговора с Кристън е изминала цяла вечност.

— Да, току-що пристигнахме. Господи, този град наистина е огромен. През целия си живот съм мечтата да го разгледам и ето че най-после съм тук. Съжалявам само, че Еди не можа да дойде с нас.

— И защо така?

Аурора се впусна в кратко описание на задълженията на съпруга си у дома, който трябвало да пази крепостта и да се грижи за другите им деца.

— Постоянно се оплаква, но иначе е страхотен баща. На сватбата на Тина плака повече от всеки друг.

— Сигурна съм в това — отвърна Линдзи и се улови, че отново си мисли за Уот.

Тя изобщо не му бе дала възможност да бъде страхотен баща. А той сигурно щеше да бъде точно такъв. Само че сега вече бе твърде късно. Техният син бе пораснал.

Уот беше ограбен от възможността да го отгледа.

— Е, кога ще можем да се видим? — попита Аурора. — Заета ли си тази вечер?

— Всъщност имам среща, за която вече закъснявам.

— Хмм… Утре тогава? Или в събота? Имаме желание да гледаме някоя постановка на Бродуей, но не можем да си намерим билети. Всичко е разпродадено.

— Така е през това време на годината — рече Линдзи. — Какво точно искате да гледате? Може би ще мога да ви помогна.

— Сериозно ли говориш?

Линдзи се засмя. Все същата Аурора.

— Разбира се. Само ми кажи коя постановка искате да видите и ще се опитам да ви осигуря два билета. Може и да не са на най-хубавите места, но…

— Ама ти шегуваш ли се, Линдз? Изобщо нямаме претенции по отношение на местата. Много мило от твоя страна, че искаш да ни помогнеш…

Линдз.

Ето го отново — старото умалително име, което по твърде болезнен начин й напомняше за миналото.

Днес никой не я наричаше по този начин. Странно, защото това бе най-естественото нещо, когато разговаряш с близък на теб човек.

Само че никой не й беше толкова близък колкото тези момичета — приятелките й от гимназията. С напредването на възрастта приятелствата вече не са толкова искрени и всеотдайни. Пък и вече не разполагаше със свободно време за това. Освен това бе достигнала до етап от живота си, когато вече не изпитваше неувереност и зависимост от другите.

Но продължаваше да има нужда от приятели.

А напоследък Линдзи си даваше сметка — както никога преди — че животът й е изпълнен със самота.

Изпитвам копнеж по старите приятелства, но може би има и още нещо.

Може би изпитвам потребност да създам по-различна връзка. По-трайна. По…

Страстна.

Уот Годард отново нахлу в мислите й.

Не, той изобщо не ги бе напускал. През последните дни мислите за него се спотайваха в подсъзнанието й, готови във всеки един момент да я завладеят напълно.

 

 

Хмм… тази седмица май се очертаваше като доста натоварена за Линдзи… особено по отношение на старите й приятели.

Първо Кристън, после Уот, а сега и уговорката за късна вечеря с Аурора в петък вечер.

В гласа й дори се прокрадна ентусиазъм, когато прие предложението на Аурора да вечерят в „Сарди“ — един от ресторантите в града, посещаван от най-много туристи.

Но пък защо се изненадваш толкова? Линдзи винаги е била преструвана и лъжкиня!

Погледна часовника си като се питаше къде ли отива Линдзи. Беше споменала, че има среща със стар приятел.

Не би могъл да е Уот, нали?

Не. Подслушваше телефона на Линдзи цяла седмица и, доколкото знаеше, двамата си общуваха само със съобщения, които оставяха на телефонните си секретари. Не се предвиждаше да се виждат преди събота, когато планираха да проведат милата си семейна среща в Кънектикът.

А в главата й вече се оформяше планът, който щеше да задейства за този специален повод.

Твърде дързък план, който се отклоняваше драстично от намерението й да не наранява странични хора, които не са включени в списъка с мишените й.

Идеята обаче вече се бе зародила в главата й и тя просто не можеше да я пренебрегне.

Измислила бе съвършения начин да нарани Линдзи… да я накара да преживее онова, което хората — или поне някои от тях — смятаха за съдба по-страшна дори и от смъртта.

Точно тази фраза бе изплакала Керълайн Маркът на погребението на сина си през онзи отдавна отминал февруарски ден.

Наистина ли загубата на дете е съдба, по-страшна дори и от смъртта?

Не би могла да знае.

Но може би скоро ще разбере. Благодарение на Линдзи.

Да, щеше да се погрижи Линдзи да изживее тази така наречена съдба, по-страшна от смъртта… А след това щеше да се сблъска и със самата смърт.

А след това ще решим кое е по-страшно, помисли си тя.

О, почакай малко, Линдзи… ти няма да си в състояние да решаваш каквото и да било. Просто няма да те има повече.

Предполагам, че ще трябва да решавам сама, нали така?

Устните й се разкривиха в зловеща усмивка. Бързо напусна хотелската стая и излезе на улицата с надеждата да стигне до блока на Линдзи навреме, за да може да я проследи до мястото на тазвечерната й среща.

 

 

— Тази вечер изобщо не приличаш на себе си — отбеляза Айзък и остави на масата чашата си, пълна с коктейл маргарита. Взираше се в лицето й от мястото си от другия край на малката маса, върху която стоеше недокоснато панерче с пържени картофи и купа със салца.

Линдзи премигна объркано.

— Така ли?

— Не. При нормални обстоятелства веднага щеше да излапаш пържените картофки и да си поръчаш още. Ако не беше толкова мълчалива, щях да предположа, че си вечеряла, преди да се срещнем.

— Извинявай — рече тя и направи опит да му се усмихне. — Просто не мога да спра да мисля за работата си.

— Нищо подобно. — Айзък я изгледа напрегнато. — Кой е той?

Тя се намръщи.

— Кое те кара да мислиш, че има някакъв той?

Той повдигна въпросително едната си вежда.

— Защо, да не би да е тя?

— Не.

Той протегна ръка и щракна с пръсти, демонстрирайки престорено разочарование.

— А пък аз, макар и само за миг, си помислих, че си с лява резба и това е единствената причина, поради която ме заряза.

Премигна изненадано, но все пак се усмихна.

— Не съм те зарязвала, Айзък. Решението да се разделим беше взаимно.

— Аз предпочитах да продължим да се срещаме. Но не и ти.

Може би й казваше истината. А може би не. Но това вече нямаше значение.

Той я бе заменил с Кила… но очевидно все още не бе успял да преодолее чувствата си към Рейчъл. Е, добре.

Това вече не беше неин проблем.

И без това си имаш предостатъчно собствени проблеми, напомни си тя и мислите й отново се насочиха към Уот. И Лео.

Почти се изкушаваше да сподели всичко с Айзък. Той, в края на краищата, не беше свързан по никакъв начин със света, който бе оставила зад гърба си преди двадесет години. И не съществуваше опасност да разгласи тайната й.

Само че не е нужно да продължаваш да се притесняваш за това. Уот вече знае всичко.

Да, именно той бе причината, поради която така ревностно бе пазила тази тайна през изминатите години. Не искаше той да научи.

Сега, когато вече знаеше какво бе направила…

Да, в действителност вече нямаше основателна причина, поради която да крие миналото си толкова упорито.

Родителите й, естествено, щяха да бъдат разочаровани. Но и те бяха омекнали с възрастта. Пък и за нея самата одобрението им не беше толкова важно, колкото през годините, в които живееше под покрива им и напълно зависеше от издръжката, която й отпускаха.

Старите й приятелки щяха да бъдат шокирани.

А също и Джейк, ако все беше жив.

Не можеше обаче да си представи ясно каква би била неговата реакция. В края на краищата, той беше мъртъв от двадесет години. Но дори и да беше жив, тя едва ли щеше да продължава да крие от него доказателството за нощта, която бе прекарала с друг.

Освен ако не бяха женени…

Само дето тя за нищо на света не би се омъжила за Джейк Маркът.

Днес го знаеше със сигурност.

Джейк не притежаваше качествата, които тя търсеше у мъжа, когото би искала за свой съпруг.

Джейк не притежаваше дори и качествата, които би искала да има гаджето й.

Само че тя никога не сподели това с когото и да било. Не разкри пред никого истинската му същност. Защото за мъртвите се говореше или добро, или нищо.

— Е, кой е той? — отново попита Айзък, който замислено предъвкваше края на една мексиканска питка.

— Просто един мъж, когото познавах на времето в Портланд — чу се да признава.

Сигурно е от текилата.

— Старо гадже?

— Не съвсем.

— Той ли те потърси?

— Всъщност аз го издирих.

— Видяхте ли се вече, или само разговаряхте по телефона?

— Видяхме се.

— А сега ти се иска да не го бяхте правили, нали? Защото старите чувства отново припламнаха?

— Не, изобщо не става дума за това.

— И аз така си помислих. — Айзък кимна замислено.

— Има и още нещо, нали? И то те плаши до смърт.

— Нещата не са толкова прости.

— Никога не са. Женен ли е?

— Не!

— Да не е бил в затвора?

— Не! — Линдзи се размърда неловко на мястото си. — Виж какво, не искам да говоря за това.

— Това е повече от очевидно. Позволи ми да кажа само едно нещо и се заклевам, че веднага ще сменя темата. Та значи ти не си виждала този човек от години, но на времето си държала на него. Ти не си омъжена, той не е женен… и не е в затвора. И това ако не е бонус!

Линдзи едва се насили да се усмихне на шегата му.

— Опитвам се да кажа, че напълно разбирам защо жена като теб би се изплашила и би се отдръпнала на часа. Само че не трябва да го правиш. Запомни едно нещо от мен, Линдзи. Не прави нещо, за което по-късно ще съжаляваш. Ако бях имал само още един шанс с Рейчъл…

— Нещата изобщо не стоят по този начин — прекъсна го тя.

— Напротив! Всички ние губим хора, които обичаме, Линдзи. Но не всички имаме късмета да ги намерим отново. И ако това стане, не бива да ги прогонваме от живота си.

— Продължаваш да говориш за теб и Рейчъл, а не за мен и…

— Права си — призна той, а на тъмното му лице се изписа изражението, което се появяваше винаги когато станеше дума за Рейчъл. — Съжалявам. Предполагам, че просто съм…

— Обсебен?

Каза го като шега, но гримасата на лицето му й даде да разбере, че на него не му беше до шеги. Не и когато ставаше дума за Рейчъл.

И за нея самата Уот не би могъл да бъде повод за смях и веселие. Но по коренно различни причини.

— Хайде просто да сменим темата — предложи тя. — Съгласен ли си?

— Определено.

Опитаха се да разговарят за други неща. За нейната компания, за работата му като софтуерен инженер, за новата му приятелка, за Янките, за времето…

Но така и не успяха да прогонят призраците от миналото, които сякаш витаеха около масата, и Линдзи си отдъхна с благодарност, когато станаха да си ходят.

Айзък й предложи да я изпрати до дома й, но тя отказа. Живееше само на няколко преки източно от заведението, а жилището й изобщо не му беше на път; той трябваше да тръгне на запад, за да хване метрото до дома си.

Разделиха се с обещанието скоро да се срещнат отново, но Линдзи не беше съвсем сигурна, че ще го направят.

После пое по тесния тротоар на улицата, която вървеше на изток от Лексингтън авеню. Постепенно я обхвана необясним страх.

Улицата не беше безлюдна. Не и в този квартал по това време на прекрасна майска нощ. От двете страни на улицата се издигаха високи блокове с луксозни апартаменти и няколко по-стари тухлени сгради, чиито входове се заключваха автоматично от скъпи алармени системи. По прозорците се виждаха сандъчета с пъстри пролетни цветя, по тротоара растяха внимателно гледани и поддържани млади дръвчета.

Видя и неколцина минувачи: възрастен мъж, който се подпираше тежко на бастуна си, младеж и девойка, които вървяха хванати за ръце, набита жена на средна възраст, която разхождаше две смешно дребни кученца, завързани с обща каишка.

Линдзи погледна крадешком през рамо и зърна за миг някаква тъмна фигура, която вървеше на известно разстояние зад нея и която мигновено спря и се скри в най-близкия вход…

Сякаш въпросният човек не иска да го видя.

Не, очевидно отново си въобразяваше разни неща.

Човекът, който и да бе той, вероятно бе стигнат до дома си точно в мига, в който се бе обърнала. А собствената й параноя я бе накарала да си помисли, че се опитва да се скрие от нея.

Отново се обърна напред и продължи към дома си. Доста по-бързо този път, оглеждайки се непрекъснато през рамо.

 

 

Този път се размина на косъм.

Приклекна в сенките край една висока жълта тухлена сграда, като се опитваше да не диша дълбоко. Контейнерът за боклук, който миришеше ужасно, се намираше само на няколко метра от нея.

Ами ако ме е забелязала?

Успокой се. Дори и да те е видяла, изобщо не би те познала.

Перуката, очилата с дебели стъкла, подплънките…

Маскировката й беше съвършена. Толкова съвършена, че самата тя едва се позна, когато зърна отражението си в една от витрините, край които минаваше.

Такова странно чувство… да си напълно невидим, макар и изцяло изложен на показ.

Всъщност не би трябвало да е чак толкова странно. Не и за нея.

Нали точно поради тази причина бе започнала всичко?

Да. И ето че почти бе настъпил моментът, в която щеше да затвори кръга.

Каквото повикало, това се обадило…

Гласът отново отекна в главата й, извиквайки смътния спомен за нещо болезнено и тя се опита да си спомни кой точно й бе казал тези думи.

Някой от учителите?

Сестра Нева?

Беше Джейк, изведнъж си спомни тя. И това ако не е съвпадение!

— Каквото повикало, това се обадило — присмехулно бе заявил той, докато тя плачеше неудържимо.

Сега, връщайки се назад в спомените си, просто не можеше да си спомни за какво бе плакала тогава — знаеше само, че той я бе наранил като отмъщение за нещо, което уж му била сторила.

Разтреперана, скрита в сенките зад вонящия контейнер за смет, тя затвори очи и си представи самодоволната физиономия на Джейк Маркът.

Каквото повикало, това се обадило…

Да, точно така, Джейк, тихо изрече тя, припомнила си удовлетворяващото свистене на стрелата, която се заби в тялото му и го прикова към дървото. Припомни си шокираното изражение, появило се на лицето му, ужаса, с който се взираше в бързо растящото червено петно на предницата на ризата си, начина, по който я погледна.

С едва доловим глас я попита защо.

Защо ли наистина?

Изобщо не си направи труда да отговори на патетичния му въпрос.

Не разполагаше с време; трябваше да се махне от него и да се върне при другите. Трябваше да се подготви да реагира подобаващо на шокиращата трагедия, която щеше да разтърси живота им.

Пък и не виждаше защо трябва да обяснява на Джейк каквото и да било. Той би трябвало да знае защо.

Вината беше изцяло негова. Негова и на момичетата, които бяха, по един или друг начин, свързани с Джейк, и, за тяхно нещастие, и с нея самата.

Джейк бе платил цената за греховете си.

Хейли също.

Останалите щяха да ги последват една по една, превръщайки се в неразделна част от легендата за гимназията „Св. Елизабет“.

О, да, каквото повикало, това се обадило, весело си помисли тя, измъкна се от сенките и излезе отново на ярко осветената улица.

Линдзи вече бе отминала.

Е, добре. За момента й бе достатъчно да знае, че е проникнала в охолния живот на Линдзи Фаръл.

Надвиснала над него подобно на тежкото гюлле, с което съвсем скоро щяха да разрушат стените на училището, в което бе започнало всичко.

А когато моментът настъпи, тя ще замахне с всички сили и ще разруши всичко по пътя си.