Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (13)

Дванадесет

Кристън грабна клетъчния си телефон и избра номера на Лиса, но отсреща се включи гласовата й поща. Не, мъничка, о, не, не, не! Остави съобщение на Мелиса и я помоли да й се обади незабавно. Обезумяла от страх, отново избра номера й. И отново се включи гласова поща. Впрягайки цялата си воля, тя успя да овладее достатъчно треперещите си ръце и изпрати на дъщеря си простичко съобщение: „Обади се у дома. СПЕШНО!“.

За пръв път откакто се помнеше Кристън се молеше дъщеря й да е изключила мобилния си телефон или пък просто да избира на кого да вдигне и на кого не. Без да губи нито миг, Кристън разтвори указателя на учениците от гимназията и се зае да търси телефонния номер на Бранди. Бранди… Бранди… Паркър… не, Бранди Питърс… не… о, как, по дяволите, се казваше това момиче? Стигна до страницата, на която бяха фамилните имена, започващи с буквата П. Плъзна пръст надолу и спря едва когато прочете Бранди Портър. Точно това беше името. С трескава бързина избра номера и в този момент забеляза пикапа на Рос да спира на алеята пред къщата.

Слава богу!

— Ало? — Някакво момиче вдигна от другия край.

— С Бранди ли разговарям? — бързо попита Кристън и продължи, без да даде възможност на момичето да отговори. — Търся Лиса… Мелиса Делмонико. Аз съм майка й.

— О… ами тя си тръгна.

— Какво? Как?

— Приятелят й дойде да я вземе.

— Приятелят й? Какъв приятел? — викна Кристън, неспособна повече да контролира обхваналата я паника. — Зийк?

— Да.

— Кога тръгнаха?

— Ами… не знам… може би преди петнадесет минути.

Рос влезе през задната врата. Кристън го изгледа, предупреждавайки го с поглед да не казва нито дума. Той остави двете големи торби с продукти, които носеше, на масата в кухнята.

— Дали ще се приберат направо у дома? — попита Кристън, едва сдържайки нетърпението си. Уклончивите отговори на момичето я изнервиха до такава степен, че й идеше да се разпищи от напрежение.

— Ами… така мисля.

— Добре, благодаря. — Затвори телефона, обхваната от страх и безсилие.

— Лиса отново ли е със Зийк? — попита Рос. В гласа му се долавяха стоманени нотки.

Кристън кимна утвърдително. Умът й трескаво препускаше.

Рос изруга невъздържано.

— Как да набия малко ум в главата на това дете?

— Рос, има още нещо, което трябва да ти кажа. Струва ми се, че някой е влизал в къщата. Някой, който разполага със собствен ключ.

Набързо му разказа за онова, което бе открила, след като се прибра от работа. Изражението на Рос стана мрачно, вените на шията му изпъкнаха от напрежение, една малка веничка започна да пулсира на слепоочието му. Кристън му подаде подправената покана, която някой й бе изпратил. Каза му и за обажданията на Аурора и Бела.

— Все още не съм разговаряла с тях, но не мога да се съсредоточа върху този проблем, когато Лиса е… О, господи, това тя ли е? — Затича се от кабинета към кухнята, където надникна през прозореца и видя високите фарове на някакъв джип, които осветяваха стоповете на пикапа на Рос.

Заля я вълна на облекчение, когато видя Лиса да слиза от джипа и да крещи нещо неразбираемо. След това се спря за миг и затръшна вратата на джипа. Обърна се и връхлетя в къщата през вратата на гаража. Шофьорът на джипа мигновено скочи на газта и отпраши по пътя.

— Негодник! — крещеше Лиса, която тъкмо в този момент се появи в кухнята. — Лъжлив, безчестен и безполезен негодник! — Затръшна вратата с все сила, зърна майка си и лицето й се обля в червенина. — Извинявай. Говорех на Зийк.

— Трябваше да ми се обадиш — заяви Кристън, която бе толкова благодарна да види дъщеря си жива и здрава, че в момента изобщо не се интересуваше кой точно я е докарал до дома. — Но сега не е моментът да спорим за това.

— Давала ли си някога на Зийк ключ от тази къща? — попита Рос.

— Какво? Не. — Тя поклати отрицателно глава, приближи се до хладилника и отвори вратата.

— А на някой друг?

— Не, не съм. Тук няма нищо за ядене. — Грабна бутилка минерална вода и я отвори. — Ще вечеряме ли?

— След малко — отвърна Кристън. — Виж, Лиса, мисля, че някой е влизал в къщата в наше отсъствие и е взел някои неща.

— Наистина ли? Какво е взел?

— Един кашон от тавана.

Момичето погледна първо единия си родител, а след това и другия.

— Това е някаква шега, нали? Кой би се промъкнал в къщата, за да краде някакви боклуци?

— Не зная — рече Кристън. — Но някой очевидно го е направил. Татко ти ще ти разкаже всичко най-подробно докато двамата с него приготвяте вечерята.

Предпочете да не обръща внимание на слисаното изражение, изписало се на лицето на дъщеря й.

— Аз имам да свърша малко работа, затова оставям на вас двамата да пригответе нещо за ядене. След това ще обсъдим положението и ще решим какво да правим.

— Ще решим какво ще правим ли! — изпълнена със съмнения повтори Мелиса. — Какво означава това?

— Ами вероятно ще се обадим в полицията.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Наистина — потвърди Рос и се зае да изпразва продуктите от пазарските торби. — Виж какво ще ти предложа — след като двамата с теб трябва да приготвим вечерята, предлагам ти аз да избера номера, а ти да поръчаш пицата.

Кристън ги остави да спорят върху преимуществата и недостатъците на различните видове пици и се отправи към кабинета. Батерията на клетъчния й телефон бе паднала отново. Тя го включи в зарядното и седна зад бюрото си. Наложи се да се овладее и избра номера на Аурора. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Здрасти. Крис съм. Получих съобщението ти.

— Какво, по дяволите, става…

— Доста неща очевидно. Аз също получих подправена покана. Покана, каквато не съм изпращала. Не бих си направила труда да изпращам покана на самата себе си. Но въпреки това получих една.

— И ти наричаш това подправена покана! Не става дума за обикновена драскулка, Крис. Очевидно някой е натискал с все сила, твърдо решен да остави дебела червена линия. Толкова дебела, че да прилича на рана от нож.

— Зная, но не съм го направила аз.

— Ако не си ги изпратила ти, кой го е направил тогава?

— Точно в това е проблемът. Не зная. Лично занесох адресираните покани в пощата, но просто грабнах купчината от масата, на която ги бях оставила, а по-късно ги пуснах в пощенската кутия. Изобщо не ги проверих колко са и до кого са адресирани. Мисля, че някой е бил в къщата ми. Извадил е част от поканите и ги е поставил в нови пликове. — Мислеше напрегнато, умът й препускаше напред. — Ако съм права в предположенията си, то тези пликове вероятно са адресирани по различен начин. Освен ако извършителят не разполага с копие от нашия списък с надписани пликове.

— Мислиш, че може да е някой от членовете на комитета? — Аурора едва успяваше да контролира паниката си.

— Не зная кой е. — После разказа на Аурора всичко, което се бе случило в дома й. Аурора не я прекъсна нито веднъж; в пълно мълчания изслуша Кристън, която я информира за предположението си, че някой е влизал в дома й, разказа й за липсващия кашон със спомени от училище, сподели подозренията си, че някой я наблюдава непрекъснато.

— Мили боже и пресвета Дева Марийо! — промърмори накрая Аурора и Кристън си я представи как се кръсти над пищната си гръд.

— Уплашена съм до смърт за семейството си. Утре сутринта ще се обадя в полицията. Преди това обаче трябва да разбера колко човека са получили от подправените покани. В едно от съобщенията си казваш, че не всички членове на организационния комитет са получили такива, нали?

— За момента сме само няколко. Моята, например, е такава, но на Делин си е съвсем обикновена. При Мартина също всичко е наред, но Бела и Манди са получили от поканите с червената линия.

— Ами Лаура?

— И нейната е нормална. Също и на Ейприл. На техните покани снимката не е зачертана с червен маркер.

— Вероятно същият маркер е бил използван и за снимката, на която съм с Джейк. Онази, която намерих на колата си.

Аурора рязко си пое дъх.

— О, мамка му, сигурно си права. Цялата тази история започва да става дяволски сериозна. И плашеща.

Кристън бе напълно съгласна. Кръвта й се смразяваше само докато говореше за това. Помисли си за неясната фигура, която бе видяла да се спотайва от отсрещната страна на улицата. Фигура на човек, който се взираше в дома й. Наблюдаваше къщата й. И защо? За да проникне вътре и да открадне кашон с джунджурии от годините й в гимназията?

Потрепери и притисна ръка към корема си.

— Имаш ли някаква информация за хората, които не са включени в инициативния комитет? Наши съученици, които не участват в организацията и подготовката на срещата?

— Няма начин да разберем какви покани са получили докато не ни се обадят… По всяка вероятност ще звъннат на теб, защото твоето име фигурира в поканата. Момичетата, които живеят далеч от тук, вероятно още не са получили своите покани — отвърна Аурора. — Господи, Кристън, разговарях с Линдзи малко преди да получа поканата. Беше ми толкова приятно да се чуя с нея. После затворих телефона, излязох да прибера пощата и намерих поканата. Направо превъртях.

— Зная. Само дето не разбирам защо е всичко това. Да не би някой да е вбесен от факта, че след всичките тези години най-сетне създадохме нужната организация за провеждането на среща на випуска?

— Искаш да кажеш, че някой се опитва да ни попречи да я проведем?

— Може би… а може би става дума за Джейк?

Аурора отново рязко пое въздух.

— Смяташ, че това е работа на неговия убиец!

— Не… не зная… Можеш обаче да си сигурна, че именно предстоящата среща е причина за случващото се. Той… или тя… е чакал твърде дълго. Двадесет години. И ето че най-после настъпва моментът, в който да направи своето откачено изявление. Каквото и да е то.

— Кой би направил това?

— Някой със сериозни психични проблеми.

— Но защо?

— Задавам си този въпрос още от вечерта, в която намерих касетата и обезобразената снимка в колата си. — Чу някакво прищракване в слушалката — знак, че някой се опитва да се свърже с нея. Погледна екрана и видя, че се обажда Х. Суонсън. — Виж, Аурора, трябва да затварям. Хейли се обажда на другата линия.

— Мислиш ли, че и тя е получила от подправените покани?

— Не зная. Но ще ти се обадя веднага щом разбера.

— Непременно.

Хейли Суонсън беше последният човек, с когото Кристън би искала да разговаря в момента, но, предвид обстоятелствата, разбираше, че са налага да разговаря с всичките си съученици. Стегна се, доколкото можа, и превключи на другата линия.

— Ало?

— Исусе Христе, Кристън, защо не ми се обаждаш? — сърдито попита Хейли. В гласа й напираше едва контролирана ярост. — Оставих ти три шибани съобщения!

— Хейли… не съм ги получила. Наистина.

— Да бе, сигурно! Телефонният ти секретар си беше напълно в ред — заяви тя, почти обвинявайки Кристън в лъжа.

— О… тези не съм ги прослушвала. Обикновено използвам клетъчния си телефон.

— Само че в шибаните покани е изписан домашният ти номер, Крис — изтъкна Хейли. Беше толкова сърдита, че гласът й трепереше. Задъхваше се докато говореше, сякаш бе тичала и бе останала без дъх. Кристън си я представи — кълбо от нерви, което крачи от единия край на стаята до другия. — Ще ми кажеш ли какъв е този номер със снимката в поканата? Защо лицето ми е зачертано? — попита Хейли, а Кристън долови щракване на запалка за цигари.

— Значи и ти си получила от тези покани — почти шепнешком отбеляза Кристън.

— И какво точно трябва да означава това?

— Няколко от нас получиха покани с обезобразени снимки. Не съм сигурна кои точно, но до този момент ми се обадиха Аурора, Манди, Бела, а сега и ти…

— О… значи става дума за хората, които бяха свързани с Джейк Маркъс — заяви тя, сякаш отговорът на загадката беше повече от очевиден.

Кристън една не падна от бюрото.

— Свързани с Джейк?

Хейли изсумтя.

— Ами да. Ти излизаше с него по времето, когато беше убит. Бела му е сестра. Аз съм свързана с него чрез Иън.

— Това е твърде далечна връзка, Хейли. — Жената може би наистина преживяваше нервен срив. Или пък точно тя стоеше зад всичко това.

— Джейк и Иън бяха приятели — търпеливо обясни Хейли. — И независимо дали искаш да го повярваш или не, но в нощта на катастрофата именно Джейк е бил зад волана на колата. Джейк уби Иън! Аз бях влюбена в Иън и на времето с Джейк бяхме приятели. — Тя дръпна от цигарата си. — Всички сме свързани с него. По един или друг начин.

— Значи смяташ, че хората, които са познавали Джейк на времето, сега са… мишени? — попита Кристън и нервите й отново се опънаха до скъсване.

— Аз зная всичко, което би могло да се узнае за Джейк. Превърнах това в мисията на живота си, Крис.

— Ами Манди и Аурора? — продължи да спори Кристън. — Доколкото зная нито една от двете не е излизала с него.

— Но и двете го искаха! Всички си падаха по него. Ето това е нещото, което не мога да разбера. Никога не съм могла. Той беше лош човек, Кристън. Много лош. Душата му беше черна и покварена, от мен да го знаеш.

— Значи момичетата, които на времето са искали да излизат с него, сега също получават покани с обезобразени снимки? Това ми се вижда напълно безсмислено.

— Става въпрос за хората, които по някакъв начин са свързани с него! — настоя Хейли. — Манди Ким помагаше на Джейк с домашните и благодарение на нея той успя да си вземе изпитите по най-трудните предмети. Що се отнася до Аурора… те двамата с Джейк работеха известно време в един магазин за домашни любимци… нали се сещаш за кой магазин ти говоря… намираше се в района на Бърлингейм, на ъгъла над Ривърсайдското абатство.

Кристън познаваше района — намираше се на юг от магистралата, близо до Търуилигър Кървс. Доколкото си спомняше, самият магазин бе претърпял няколко промени. В началото продаваха домашни любимци, а след това спортни стоки. По-късно помещението бе превърнато в офис на застрахователна компания, в китайски ресторант, а сега беше кафене.

— Не ми вярваш — обвини я Хейли.

— Не ми се иска да ти вярвам — честно си призна Крис. — Не ми харесва теорията ти.

— На мен пък не ми хареса поканата, която получих.

— Хейли, ако си права, ще има и други хора с такива покани. Например всичките приятели на Джейк от „Уестърн Католик“ и „Вашингтон“.

— Не… не… За тях няма покани. Не и за другарската среща на „Св. Елизабет“. Поканите бяха разпратени само на момичетата, които са завършили нашата гимназия.

Кристън се опитваше да следва мисълта на Хейли.

— Въпреки това ще има и други с такива покани.

— Само няколко. Рейчъл Алсейс беше най-добрата му приятелка, доколкото може да се вярва на онова, което говореха момичетата на времето. И Линдзи Фаръл, разбира се. Всички знаем, че тя беше любовта на живота му.

Кристън знаеше, че това е самата истина, макар винаги да се бе надявала, че Джейк е обичал нея. В момента тези надежди й се струваха безумно глупави. Надникна в коридора и видя Рос да се върти около кухненската маса заедно с Мелиса. Сякаш почувствал погледа й, той вдигна очи, погледна я и сякаш я заля с топлината на любовта си. Защо изобщо се бе усъмнила в него? Защо едва не го бе прогонила от живота си?

— Защото съм идиотка — прошепна тя.

— Какво? — попита Хейли.

— Нищо. — Усмихна се на съпруга си и отмести поглед, съсредоточавайки се отново върху разговора. — Ако си права, това означава, че Рейчъл и Линдзи, а и всички останали, които живеят извън Портланд, все още не са получили поканите си.

— Ще ги получат — предрече Хейли.

Ледена тръпка разтърси тялото на Кристън.

— Откъде си толкова сигурна?

— Който и да стои зад всичко това, той го прави поради някаква причина. Важна причина. Не е чакал цели двадесет години за нищо. Виж, трябва да затварям. Помисли върху това, което ти казах. Ще говорим отново по-късно.

Тя рязко затвори, без да се сбогува. Кристън остави слушалката на мястото й. Точно в този момент пристигна и пицата. Рос плати на пъпчивото хлапе, което я донесе, а след това отвори кутията на кухненската маса. Стаята се изпълни с аромата на чесън, доматен сос и сирене.

— Можеш да ядеш това, нали? — с престорена сериозност се обърна към дъщеря си той. — Поне тази част от нея, която е със сирене?

— Да. Вече не съм толкова стриктна вегетарианка.

— Добре. — Недобре прикритата му усмивка й даде да разбере, че не възприема на сериозно решението й да не яде месо и животински продукти. Тя направи някаква физиономия зад гърба му, но не се опита да спори.

— Е? — попита Рос и се обърна към Кристън, която отвори хладилника и извади две бири отвътре.

— Става все по-зле. — Забеляза, че на телефонния секретар са се записали осем съобщения. Остави бутилката бира и отварачката на масата и натисна бутона за прослушване на съобщенията. — Лиса, избери си нещо за пиене. В хладилника има сода и вода…

Както бе очаквала, три от съобщенията се оказаха от силно разстроената Хейли. Имаше едно от Аурора, едно от Манди Ким, а последното беше от Бела. Всичките те й задаваха един и същ въпрос: „Защо са получили покани с обезобразени снимки?“. Имаше и едно съобщение от някаква компания за продажби по телефона. Както и едно обаждане, при което не бе оставено съобщение.

С прослушването на всяко съобщение Рос и Лиса, които спореха за преимуществата и недостатъците на вегетарианството, постепенно утихнаха. Когато чуха и последното съобщение, Рос заяви:

— Веднага щом приключим с вечерята, ще се обадим в полицията. След това се махаме от тук и ще се върнем едва след като сменим ключалките. — Подреждаше картонените чинии на масата, а Лиса ровеше в едно от чекмеджетата. — Ще се нанесем в моя апартамент.

— В мезонета? — Лиса затвори чекмеджето и погледна в машината за миене на съдове. — Няма да стане.

— Ще останем там само една-две нощи. — Рос отвори бирата си, чукна бутилката си в тази на Кристън в обичайния мълчалив тост, който вдигаха още от колежа, след което отпи голяма глътка. Кристън направи същото. — Ще бъде забавно.

— Както кажеш. — Лиса въздъхна недоволно, а след това додаде: — Да знае някой къде е големият нож? Онзи, с който обикновено режем пицата?

— Касапският нож ли? — попита Кристън. — Не е ли в съдомиялната машина?

— Не.

— Сигурна ли си? — Кристън се изправи, надникна в машината, а след това издърпа и чекмеджето, в което държаха ножовете. — Странно.

— Тази вечер всичко е странно — отбеляза Лиса и си избра друг нож.

Кристън срещна погледа на Рос. Не беше нужно да казват каквото и да било. Рос пресуши бирата си на един дъх и затвори кутията на пицата.

— Това беше! Тръгваме още сега. Веднага. Идете да си приготвите багажа, а аз ще потърся котката.

— Не говориш сериозно! — проплака Лиса. — Не искам да ходя, където и да било. Освен това съм гладна.

— Само че си малцинство. — Кристън вече вървеше по коридора към спалнята. — Хапни едно парче пица, преди да тръгнем. — Никак не й се искаше да напуска дома си, но съзнаваше, че не могат да останат. Просто не могат. Само един господ знаеше какво би могъл да направи психопатът, проникнал в дома им.

— Тате, това е нелепо! — Лиса с негодувание се запъти към стаята си. През това време Рос откри Мармълейд и прибра нещастното и фучащо от яд животно в клетката му.

Десет минути по-късно напуснаха къщата: Лиса, Рос и пицата с пикапа; Кристън и жално мяукащата Мармълейд с хондата.

— По всичко личи, че този път май изтеглих по-късата сламка — рече на котката Кристън, а тя й отговори с още по-силно и жално мяукане.

Рос излезе на задна на улицата и изчака Кристън да подкара надолу по хълма. После я последва.

 

 

Никой не забеляза фигурата скрита в сенките от другата страна на улицата. Никой не разбра, че се бяха разминали на косъм съм смъртта.

Убийцата изпрати с поглед двете коли. Облечена беше с широка блуза в големия преден джоб, на която бе скрила касапския нож, който бе откраднала от къщата.

Яростта се надигна в душата й като вряща лава. Първоначалният й план предвиждаше да изчака още една нощ, преди да удари, за да може да се наслади на нетърпеливото очакване още двадесет и четири часа. Вълнението обаче я завладя до такава степен, че тя реши, че не може да издържи нито миг повече. Твърде дълго бе чакала. Прекалено дълго.

Надявала се бе да завари кучката сама в къщата. Но се появиха шибаният съпруг и хлапето. Както и бе очаквала, тия двамата се оказаха проблем.

А сега вече бе твърде късно за каквото и да било! Те напуснаха къщата!

Кристън очевидно си бе дала сметка, че някой е влизал в къщата… че е използвал ключ…

Сви пръсти около дръжката на касапския нож. Планирала бе да убие първо Кристън. Представяла си бе как разрязва гърлото на Кристън Даниелс в мига, в който кучката разпознава своя убиец.

Беше си представяла как ще протече всичко:

Кристън ще си бъде у дома, вероятно зад бюрото си… а може и да говори по телефона. Убийцата щеше да я изчака да приключи разговора. Кристън, потънала в мисли, щеше да остави разсеяно слушалката на мястото й.

И тогава тя щеше да удари! Да я атакува! Щеше да извика името на Кристън! Курвата щеше да се обърне. В очите й щеше да проблесне объркване, когато види кой е влязъл в дома й. После щеше да се отпусне и, все още леко объркана, да произнесе името на своята убийца.

— Какво правиш тук? — щеше да я попита… А след това щеше да забележи ножа. Собственият си нож. Паниката щеше да я завладее. Очите й щяха да се уголемят от страх. Тя щеше да започне да пищи или да тича.

Само че вече щеше да е твърде късно.

Убийцата щеше да забие ножа право в сърцето на безполезната кучка.

О, господи…

Цялата трепереше.

Застанала в тъмнината, тя изпита вълнение, неизпитано никога преди. Беше бясна, че мисията й се бе провалила. Тресеше се цялата, неспособна да удовлетвори изгарящата я нужда.

Стегни се.

Не се отпускай.

Не и сега… не и след като си чакала толкова дълго.

Без да произнесе нито звук, тя бавно преброи до десет. После постепенно забави бесните удари на сърцето си. След няколко минути успя да се овладее напълно.

Може пък всичко да се подреди в нейна полза.

Така може би ще има възможност да остави най-хубавото изживяване за накрая.

Имаше и други. Първоначално бе решила да се разправи първо с другите. Да ги елиминира. Една по една, разбира се. Такъв беше първоначалният й план. След като влезе в къщата на Кристън, обаче, след като намери дневника на уличницата и всичките й снимки на Джейк Маркът, убийцата промени намеренията си. Жаждата й за кръв бе толкова силна, че допусна опасна грешка.

Грешка, която обаче можеше да бъде поправена.

Още тази вечер.

Следвай плана. Не се отклонявай. Има и други, които трябва да умрат.

Убийцата издиша дълбоко и си даде сметка, че, потънала в размишления, не бе забелязала, че е започнало да вали. Лекият дъждец галеше кожата й и къдреше косата около лицето й. Вдигна лице нагоре и остави фините капчици да погалят очите й, бузите, гърлото й.

Почувства се много по-спокойна и отново докосна с пръсти студеното острие на ножа.

Действай по плана! Все още разполагаш с време.

Знаеш какво трябва да направиш.

Знаеш коя е следващата.

Облиза устни. Представи си едно друго лице. Големи сини очи, пълни устни, руса коса. Тръгвай сега. Тя те чака.