Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (9)

Осем

Кристън се опитваше да се пребори с нервността си, но докато пътуваше към ресторанта така и не можа да се избави от мислите за първата сбирка на организационния комитет и за това, че след нея някой я бе проследил до „Св. Елизабет“. Дали не беше някоя от жените от комитета? Или някой, който я бе изчакал на паркинга, а след това бе проследил нейната хонда? Същият човек ли беше откраднал снимката й с Джейк от тавана, където я бе скрила преди толкова много години? Кой?

И защо?

Познатите въпроси не й даваха мира и тя постоянно се взираше в огледалото за обратно виждане и оглеждаше другите коли докато се движеше през натоварения трафик по улиците на Бийвъртън. На два пъти й се стори, че забелязва превозно средство, което я следва по петите. Първия път се оказа, че е камион, шофиран от възрастен мъж с бейзболна шапка, който отби на паркинга на един магазин. Втория път се усъмни в черен джип, шофиран от жена, която я задмина без дори да я удостои с поглед.

— Ставаш параноичка — каза си тя и спря на паркинга пред ресторанта на Рикардо. Забеляза субаруто на Аурора, паркирано близо до входната врата. Разпозна и колите на останалите членове на комитета. Не видя единствено беемвето на Хейли.

Грабна компютъра и дамската си чанта, заключи колата и влезе в заведението. Веднага долови наситените с чесън аромати, които идваха от кухнята, и стомахът й се сви от глад. Днес беше пропуснала обяда, но едва сега си даде сметка колко е гладна.

В ресторанта беше по-тихо отколкото при предишната им среща. Около масите седяха доста посетители, но разговорите бяха по-приглушени. Това може би се дължеше на факта, че в заведението отсъстваха редовните посетители от юношеския отбор по баскетбол.

Кристън махна с ръка на Аурора. Повечето, ако не и всичките, от обичайните заподозрени от „Св. Лиз“ вече бяха по местата си. Само Хейли я нямаше. На нейно място бе дошла друга жена, в която Кристън разпозна Лаура Трайънт — съпругата на Чад Белмонт от Уестърн Католик. Изпита облекчение. Никак не й се искаше да преживее отново сцената от последната им среща. Надяваше се Лаура да е далеч по-уравновесена и разумна от Хейли.

Три маси бяха събрани заедно в единия ъгъл близо до бара. Измежду бутилките с вино и изпотените чаши с бира и кола бяха разпръснати бележки, годишници от гимназията, снимки и разпечатки. Манди, Делин, Бела, Аурора и Мартина седяха от едната страна, а срещу тях се бяха настанили Лаура Трайънт и Ейприл.

— Добре дошла, госпожо президент — поздрави я Аурора.

— Извинявайте, че закъснях.

— Не, не си… ние подранихме.

— Разбира се. — Това беше лъжа. Искаха да я накарат да се почувства по-добре. Настани се на един свободен стол до Делин и точно срещу Ейприл. — Всички ли сме тук или ще чакаме Хейли?

— Няма да дойде — отвърна Аурора. — Оставих й няколко съобщения. Тя така и не ми отговори.

— Което, предвид случилото се последния път, вероятно е най-добре — изтъкна Бела. — Сигурна съм, че до края на живота си ще продължи да обвинява Джейк за смъртта на Иън. — Поклати глава и разлюля къдрици, тъмни като на брат й. В гимназията двамата с Джейк си приличаха толкова много, че хората ги смятаха за близнаци. Особено онези, които не знаеха, че Бела е взела два класа едновременно в началното училище.

— Ако иска, може да ни намери. Има телефонните номера на всички нас — сериозно отбеляза Мартина. — Аз съм съгласна с Бела. Хейли създава само проблеми.

— Не точно това имах предвид — с известно раздразнение възрази Бела и вдигна чашата си с вино.

— Напротив. Точно това си мислиш както ти, така и всички останали… О, добре де, няма значение. Хайде да продължаваме нататък. Кристън, спомняш ли си Лаура? Казах ти, че е женена за Чад Белмонт.

— Здрасти и добре дошла в нашия комитет.

— За мен е удоволствие да съм сред вас — увери я Лаура. — Тъкмо си говорихме за момчетата от Уестърн. Мартина и аз се виждаме с много от тях.

Разговорът пое в тази насока и известно време обсъждаха съучениците си от Уестърн, дипломирали се на времето заедно с тях. Лаура беше донесла един годишник, който предизвика много смях, подмятания и коментари от рода на: „Толкова много си падах по него!“. Или: „Беше приятел на брат ми. Всеки ден чаках с нетърпение да дойде у дома, за да играят баскетбол“. Или: „Господи, той беше такъв досадник в гимназията. Постоянно ме задяваше. Сега чувам, че направил цяло състояние с някаква интернет компания“.

В продължение на двадесет минути разговорът се въртеше около момчетата от Уестърн.

Обсъждаха ги, както правеха и преди двадесет години.

— Чад е много въодушевен от идеята за другарската среща — обяви Лаура и отпи глътка бира. — Подкрепя ни сто процента! — Лицето й се беше все така луничаво, но искрящата й на времето червена коса сега бе прошарена със сиви кичури. — Той и няколко от старите му приятели, в това число и Крейг — додаде тя, споменавайки съпруга на Мартина — вече започнаха да се обаждат на съучениците си.

Мартина кимна с глава и отпи от диетичната си кола.

— Крейг вече пусна съобщение по интернет. Доколкото ми е известно, до момента са се записали над четиридесет човека.

— Доведете ги всичките — обади се Ейприл с блеснали от интерес очи. Очевидно й допадаше идеята да прекара известно време с момчетата. Беше се женила и развеждала два пъти и изобщо не криеше, че в момента се оглежда за съпруг номер три.

Аурора посочи към виното и бирата на масата.

— Налей си нещо. Бирата е светла, а виното е мерло. Тази пица е със сирене и пиперони, а тази — насочи ръка към големия поднос пред Мартина — е вегетарианска. Ако искаш да си вземеш салата или нещо безалкохолно, ще трябва да си поръчаш допълнително.

— Една бира ще ми дойде добре — отвърна Кристън и протегна ръка към пълната до половината кана. Взе си и една празна чаша. — А сега да чуя докъде сме стигнали с подготовката.

И те я информираха. Докато се смееха, говореха, похапваха и пийваха, жените изложиха идеите си и докладваха за онова, което вече бяха свършили. Бела имаше страхотни идеи за украсата и дори вече бе поръчала част от необходимите им неща. Делин бе успяла да открие адресите на повечето им съученици. Оставаха й още само три.

— Някой от вас да е чувал нещо за Лесли Бонавентура, за Карлийн Синаторе или Бет Лаблонски? — попита Делин, консултирайки се с разпечатката, която лежеше пред нея на масата. — В началото се оказа, че не зная нищо за около двадесет и шест от съучениците си. За повечето успях да открия някаква информация, но не и за тези трите. Това тук е списъкът с адресите. — Тя раздаде копия на всички присъстващи.

— Бях чула, че семейството на Бет се е преместило в Чикаго — подхвърли Бела, предъвквайки парче пица. — Не съм обаче съвсем сигурна.

— Карлийн има леля в Орегон сити. Или поне имаше — обади се Мартина. — Ще проверя дали имам адреса й.

Делин си водеше бележки върху разпечатката.

— Разговарях и с родителите на Дарла Кампбел. Тя починала миналата година при някаква злополука с лодка. Що се отнася до Селма Ортега, предполагам, че и тя няма да дойде. Съпругът й е бил убит във войната миналата година, а тя самата се бори с рак на яйчниците и не знае как ще се чувства след няколко месеца.

Последваха коментари на загриженост, съчувствие, шок. Беше им тъжно и някак си неестествено да слушат за трагедиите и неприятностите в живота на съучениците им.

Делин почука с молив по масата.

— Селма има две деца. Дарла има син. Мисля, че организационният комитет трябва да организира някакъв дарителски фонд, за да ги подпомогнем. Освен това трябва да се погрижим имената им да бъдат споменати по време на срещата.

Всички се съгласиха с предложението й.

— Добре, стига вече сме говорили за това — намеси се Ейприл. — Мисля, че е време да се занимаем с нещо по-приятно. Ето менюто и цената, които предлага кетъринговата компания. Скъпичко е, но това е най-доброто, което успях да намеря. Както виждате, предлагам два варианта — с десерт и без десерт. — Тя раздаде по едно копие на останалите. — Надявах се, че майката на Кристън би могла да ни помогне по отношение на десертите. Ще ни излезе малко по-евтино, ако купим сладкишите с известна отстъпка.

— От майка ми? — Кристън изсумтя и си взе парче от вегетарианската пица. — Никога не е била особено щедра и аз лично не си спомням да е предлагала печива с отстъпка. Освен това тя продаде пекарната още преди няколко години.

— Но все още има някакви връзки в този бизнес.

— Мога да я попитам — съгласи се Кристън. — Но не разчитайте много на това.

— До тук добре — обобщи Аурора. — А как върви рекламата? Можеш ли да публикуваш обяви за срещата във вестника или в интернет. Може пък чрез обявите да открием онези, за които все още нямаме никаква информация.

— Ще го направя.

Поговориха още малко за организацията на събитието и Аурора връчи на Кристън тесте с почти сто покани.

— Тези са готови за изпращане. Към тях има приложени формуляри за регистриране, пликове за отговор и анкетни карти. От теб, като председател на комитета, се иска само да ги адресираш и да прибавиш по няколко думи от себе си. Предлагам ти да включиш и списъка на Делин с хората, които не е могла да открие до момента. Може пък някой от другите да има информация за тях.

— Мисля, че ти трябваше да напишеш писмата — рече Кристън, но взе купчината покани. — Наистина, Аурора, ти свърши цялата работа.

Аурора махна с ръка.

— Можеш да споменеш заслугите ми в писмото и в малката брошура, която ще раздадем на самата среща. Само не ме изкарвай човека, към когото всеки може да се обърне ако има някакъв проблем. Защото този човек ще си ти, Кристън.

На Кристън изобщо не й се щеше да размишлява върху естеството на проблемите, които биха могли да възникнат. Реши, че е време да разкаже на останалите за случилото се след предишната им среща, но не можеше да измисли как да повдигне въпроса.

Делин погледна часовника си и въздъхна.

— Трябва да вървя. Детегледачката може да остане само до девет и половина.

Кристън пое дълбоко въздух и заговори.

— Има още нещо, за което бих искала да поговорим. — Бившите й съученички я погледнаха с интерес. — Има нещо, което искам да ви покажа. — Кристън разкопча куфарчето и неохотно извади отвътре обезобразената снимка.

Всички присъстващи приковаха поглед върху избелялата, надраскана с червено фотография!

— Какво е това? — попита Делин.

— Някой я беше оставил в колата ми вечерта след първата ни среща.

— Какво? — Аурора изглеждаше слисана от изумление. — Оставили са я тук?

— Не. — Кристън се постара да разкаже историята възможно най-кратко и сбито.

— Защо си ходила в гимназията? И в лабиринта! — попита Бела, приковала поглед върху снимката на брат си.

— Не зная. Постъпих много глупаво.

— Случилото се е повече от зловещо — рече Лаура.

 

 

Делин веднага се съгласи.

— Кой би направил подобно нещо?

— Мисля, че някой ме проследи през онази вечер — призна Кристън. — Никой не би могъл да знае, че ще отида там. Аз самата не знаех, че ще го направя. Не го бях планирала. Не мога дори да обясня какво ме накара да отида до гимназията и да се разходя из лабиринта.

— Трябва да отидеш на лекар да си прегледаш главата — промърмори Мартина и отмести поглед от снимката. — А снимката откъде се взе?

— Може да е била открадната от къщата ми — с гримаса отвърна Кристън. — Прерових целия таван. Моята снимка я няма. Намерих само обложката, в която бе поставена.

— Мислиш, че някой е влизал в къщата ти? — прошепна Делин. Беше забравила напълно за детегледачката.

— Как иначе ще се доберат до нея?

— Ами от фотографа например — предположи Аурора.

— Фотото вече не съществува. Проверих.

— И ние имаме вкъщи същата снимка — обади се Бела и преглътна шумно. — Или поне имахме. — Тя прехапа устни. — Аз… ами, не съм я виждала от известно време. Сигурна съм обаче, че Джейк беше платил снимката и тя беше изпратена на адреса ни няколко седмици след… след като той умря. Мама се срина отново като я видя. — Вдигна очи и погледна Кристън. — Ще проверя дали родителите ми още я пазят.

— Това не ми харесва — промърмори Ейприл и разтри ръце, сякаш обхваната от внезапен студ.

— Човекът, оставил снимката в колата ми, който и да е той, ми остави и една аудиокасета… записът е от бала. — Кристън погледна Бела. — Виж, съжалявам. Този разговор е болезнен за всички ни, но си помислих, че трябва да знаете какво става. На касетата има записани разговори и след това… ами завършва с ужасяващ писък. Мисля, че е Линдзи.

— Добре, това наистина е зловещо! — Аурора разтърка слепоочията си и се загледа в снимката, полегнала сред недопитите чаши с бира. — Някой очевидно е превъртял напълно. Ти… ходи ли в полицията?

— Още не съм.

— И защо не си, по дяволите? — сърдито попита Делин.

— Защото си помислих, че може би става дума за нечия безвкусна шега.

— Шега значи! — Очевидно не вярваше в това. — Кристън, това, което се случва, е зловещо, жестоко и потенциално опасно. — Погледна часовника си и промърмори: — По дяволите. Наистина трябва да вървя. — Насочи пръст към фотографията. — Вземи тази снимка и касетата и ги занеси на шибаните ченгета. Нали това им е работата! — Грабна чантата си и бързо излезе през вратата.

— Тя е права — подкрепи я Лаура. — Трябва да занесеш тя неща в полицията. Може да успеят да свалят отпечатъци от касетата… или пък да я прослушат и да изолират различните гласове… След това някой от нас може да си спомни хората, които са били край онези, чиито разговори са записани.

— От тогава минаха двадесет години.

— Знаете ли какво мисля аз? — намеси се Ейприл. — Според мен Хейли стои зад всичко това. Тя просто не е на себе си. И продължавала обвинява Джейк за смъртта на Иън Пауърс. Освен това не се появи тази вечер. Обзалагам се, че е тя.

Аурора сви рамене.

— Нека не започваме да се обвиняваме една друга. Делин обаче има право, Крис. Трябва да разговаряш с ченгетата.

 

 

Убийцата наблюдаваше колите, които една след друга напускаха паркинга. Всяка една от жените, присъствали на сбирката, вървеше предпазливо през паркинга, оглеждаше се през рамо и внимателно проверяваше колата си, преди да се качи в нея. Очевидно бяха обхванати от параноя. След като се увериха, че колите им са празни, те отпътуваха, настъпили здраво газта, заключили всички врати и притиснали клетъчни телефони към ушите си.

Само почакайте, помисли си тя, докато ги наблюдаваше от колата си — тъмен джип със затъмнени стъкла. Усмихна се. Случващото се й доставяше удоволствие.

Беше спряла близо до група палми, които се извисяваха около паркинга. Никой не забеляза джипа й, паркиран между един пикап и един седан. Жените бяха твърде напрегнати и бързаха да се махнат от паркинга.

Защото се страхуваха.

Защото Кристън Даниелс им бе разказала за снимката и касетата.

Всички бяха шокирани. Забелязала бе ужасените им изражения.

Всички бяха напрегнати. С опънати до скъсване нерви.

Добре.

Затананика си „Да танцуваш в мрака“, старата песен на Брус Спрингстийн, която звучеше в нощта, в която бе убит Джейк. После се усмихна и включи на скорост.

Нещата щяха да станат по-лоши. Много по-лоши.