Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (7)

Шест

Въпреки нежеланието си Кристън разказа на Рос всичко случило се предишната вечер. Започна от момента, в който паркира колата си пред ресторанта на Рикардо. Разказа му за срещата със старите си приятелки, за сцената, която им спретна Хейли, за решението й да посети „Св. Елизабет“, за обезобразената снимка и касетата с ужасяващия запис, които някой бе оставил в колата й.

В началото говореше колебливо, но постепенно набра скорост. Изражението на Рос се промени. Гневът бе изместен от загриженост. А кафето му си остана недокоснато.

В мига, в който тя млъкна, той поклати глава.

— Как, за бога, можа да ти хрумне да отидеш в гимназията и да се скиташ в онзи лабиринт посред нощ?

— Не зная, но определено и през ум не ми мина, че някой би могъл да ме проследи и да ми остави в колата запис от онази нощ! — Облегна се назад на стола си и отметна косата, паднала върху очите й. — Какво смяташ, че означава всичко това?

— Нищо добро. Според мен трябва да отидеш в полицията.

— И да им кажа какво? Че влязох без разрешение в района на гимназията, а някой решил да остави една обезобразена снимка и касетка със запис от бала в колата ми? Те ще ми кажат, че става дума за безвкусна шега… Искам да кажа, че и аз смятам така. Нали?

Той не се усмихна.

— Според мен е повече от шега. Нещо друго да се е случило?

Тя се поколеба, припомнила си отворения прозорец на банята.

— Крис?

— Добре де, вчера, преди да отида на срещата на организационния комитет, видях, че прозорецът на банята е леко открехнат, но аз никога не го отварям. Тогава не се притесних особено; в края на краищата нищо не липсваше.

— Само че сега разбираш, че някой може да е прекарал тук часове наред. Претърсил е цялото жилище, опитвайки се открие снимката.

— Това е твърде смело предположение. Кой би могъл да знае, че имам такава снимка?

— Точно така. Кой?

Тя сви рамене, присегна се към снимката и я обърна от обратната страна. Макар и избелели от времето, името, телефонният номер и адресът на местно фото все още можеха да бъдат разчетени.

— Фото студиото на Рон Филипс в Бийвъртън — рече тя.

— Спомням си го.

— Още ли работи?

— Не зная. — Рос поклати отрицателно глава. — Не мисля.

— Смятам да проверя как стоят нещата. Ще се поразровя малко. Ще се опитам да открия собственика на фотото.

— Аз продължавам да смятам, че трябва да отидеш в полицията. Това би могло да се окаже опасно, Крис — заяви Рос и остави почти недокоснатото си кафе на масата. — Погледна ли около прозореца на банята? Провери ли за отпечатъци от стъпки?

— Не. Беше тъмно, а и, да ти кажа истината, изобщо не се сетих за това.

— Може би още не е късно. — Той влезе в килера, грабна един фенер, насочи се към входната врата и я отвори рязко. В къщата нахлу струя студен, влажен въздух.

— Не пускай Мармълейд навън…

Твърде късно. Котката, усетила възможността за бягство, мигновено изхвърча през отворената врата. Рос като че ли изобщо не я забеляза.

Кристън бавно допи кафето си. Тъкмо слагаше чашата си в съдомиялната машина, когато Рос се върна. Лицето и раменете му бяха мокри от дъжда.

— Е? — попита тя и избърса ръцете си.

— Не мога да кажа нищо определено. Като че ли някой наистина е минал от там, но пък прозорецът е непосредствено до мястото, откъдето минава кабелът, а, както изглежда, ти си правила някакви ремонти там.

— Преди две седмици. Кабелът беше прекъснат.

— Толкова за детективските ми умения.

— Нанси Дру не трябва да се тревожи, че ще й отнемеш занаята — подразни го Кристън и, за нейна изненада, той леко повдигна едната си вежда, приятно изненадан от опита й да се шегува.

— Нанси е в пълна безопасност. — Тръгна към нея и в ума й мигновено изплува споменът за деня, в който се любиха на пясъчния бряг на едно езеро, скрито в планината. Беше на здрачаване, над бистрата вода се носеше лека мъгла. Те се целуваха и с настървение сваляха дрехите си, изпълнени с усещането, че са единствените хора на света.

Кристън преглътна шумно, облиза устни и почувства, че кожата й пламва. Рос винаги й въздействаше по този начин. Винаги. И това очевидно нямаше да се промени.

— Да, но дали ти си?

— Какво? — Мили боже, ето че се изчерви!

— В безопасност? — Приближи се толкова близко, че тя долови мириса на дъжда по кожата му, чу как проскърцва кожата на якето му, когато той се присегна, за да остави фенера на шкафа до мивката. Леко докосна с длан голата й ръка и тя потрепери като ударена от ток.

— Струва ми се, че придаваме на случилото се твърде голямо значение и ненужно драматизираме нещата — заяви тя и се отдръпна далеч от него. Рос се подпря на печката и я погледна изпитателно. Дяволите го взели този мъж! Понякога й се струваше, че умее да чете мислите й. — Виж, ако някой наистина искаше да ме нарани, досега да съм мъртва. Мисля, че просто се опитват да ме изплашат.

— Защо?

Кристън захвърли кърпата на плота, ядосана, че отново му бе позволила да я извади от равновесие.

— Добър въпрос. Но все още не разполагам с отговор.

— Смяташ ли да разкажеш за случилото се на останалите членове на комитета?

— Разбира се. Не се безпокой, Рос. Аз поемам от тук.

— Това не ми харесва.

— Нито пък на мен, но така стоят нещата. — Погледна към часовника на кухненския плот. — Господи, трябва да побързам. Ще закъснея.

— Крис…

— Виж, ако наистина искаш да ми помогнеш — провикна се през рамо тя, докато почти тичаше по коридора към стаята си, — намери проклетата котка и я прибери вътре. В противен случай ще стои цял ден на дъжда.

Затвори вратата на спалнята зад себе си, притисна гръб към стената и, затаила дъх, изчака докато не го чу да излиза. Задната врата се отвори и затвори. После двигателят на джипа му забуботи. Кристън въздъхна с облекчение. Защо винаги откачаше, когато се намираше близо до Рос? В един момент се измъчва от сексуални фантазии, в които той е главно действащо лице, а в следващия миг е готова да му извие врата.

— Защото си идиотка, ето защо — промърмори тя, пусна душа и съблече пижамата си.

А и част от теб все още продължава да го обича.

Последната мисъл й се стори просто нелепа. Каквото и да бе изпитвала към Рос Делмонико, то отдавна, ама отдавна, бе мъртво. Излезе изпод душа за миг, а след това пусна студената вода и усили струята до край.

Едва не се задави, когато ледените водни иглички се забиха в кожата й.

Нямаше да си позволи повече страстни и чувствени мисли по отношение на Рос Делмонико. Дори и ако за целта трябва да изтърпи стотина студени душа.

 

 

На Рос никак не му харесваше това, което се случваше напоследък.

Наистина никак не му харесваше. Семейството му се разпадаше.

Изгаси радиото, пусна чистачките и неохотно подкара към магистралата. Ето, например, дъщеря му. С несериозното си отношение към училището и с това нейно непрокопсано гадже, Лиса съвсем скоро щеше да затъне в големи неприятности. Той самият беше доста непокорен тийнейджър. И беше напълно наясно с мислите, които минаваха през главата на дъщеря му.

Като капак на всичко сега трябваше да се тревожи и за Кристън и за проклетата им другарска среща. Той беше против това мероприятие още от самото начало, защото си даваше сметка, че предстоящата среща на випуска ще разбуди старите й чувства към Джейк Маркът. Чувства, с които все още не бе в състояние да се справи. Само че той нямаше право на глас в случая. Ставаше дума за нейния живот, както тя неведнъж сърдито бе изтъквала.

Затова Рос се отказа от възраженията си, решавайки, че достатъчно дълго се е борил с призрака на Джейк Маркът. Но ето че на сцената излезе друг човек, който очевидно не желаеше да се откаже. Някой, решен да съживи миналото.

Рос изчака на входа на път J-5, който водеше на север. Виждаше пред себе си стоповете на колите във все по-натоварения трафик, чуваше ръмжене на двигатели и свирене на гуми, но той самият шофираше на автопилот, а в мислите си прехвърляше отново и отново онова, което бе научил през последните дванадесет часа.

Какво, по дяволите, й ставаше на Кристън? Как е могла да се върне в старото си училище посред нощ? При това съвсем сама, за бога!

Не е била сама; някой определено я е проследил.

Шегобиец, решил да си направи майтап с нея?

Едва ли. Светофарът светна зелено и Рос настъпи газта, включвайки се в гъстия поток коли, устремил се към Търуилигър Кървс — участък от магистралата, който криволичеше из хълмистата местност. Стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха от усилието.

Някой заплашваше семейството му.

И всичко това заради шибаната среща на випуска.

Не забравяй, че убиецът на Джейк Маркът така и не беше заловен.

Рос натисна спирачката, когато един голям камион почти навлезе в неговото платно. В последния момент шофьорът го овладя, Рос отново натисна газта и изпревари камиона.

Видя изхода за Мякадям авеню и се престрои, за да излезе от магистралата. Вече знаеше какво трябва да направи.

На дъщеря му това нямаше да й хареса, а съпругата му щеше да изпадне в дива ярост. Толкова по-зле за тях. Докато обаче тази мистерия не бъде разрешена — а може оп дори и след това — Рос възнамеряваше да се върне обратно в живота им.

 

 

— Е… как мина… как я нарече ти вчера? Срещата на випуска, дошла направо от ада? Да, точно така. Е, как мина? — попита Сабрина веднага щом Кристън седна зад бюрото си. Беше закъсняла заради появата на Рос в дома й. Дяволите да го вземат този мъж! Припомни си загрижеността, която се изписа на лицето му, докато разглеждаше обезобразената снимка, и в душата й нахлу топлота.

Наложи й се да се наругае на ум, за да се вкара отново и пътя. Не се хващай на тази въдица! Къде беше той, когато имаше нужда от него? Когато Лиса имаше нужда от него? И за какъв се мисли, по дяволите? Кой му дава право да смята, че може да нахлуе отново в живота ти и да започне да раздава съвети наляво и надясно?

— Мина — рече тя, отговаряйки на въпроса на Сабрина. — Не беше идеално, но важното е, че вече е зад гърба ми. — Прибра чантата си в едно чекмедже и включи компютъра си.

Сабрина приседна на ръба на бюрото си, протегнала напред дългите си крака, и насочи пръст с изрядно оформен маникюр към Кристън.

— Но както виждам, си оживяла.

— Едва. — Кристън леко се отблъсна назад със стола си.

— Не може да е било чак толкова неприятно.

Кристън си спомни избухването на Хейли, както и ужасната снимка и касетата, оставени в колата й.

— Беше доста неприятно, повярвай ми.

— Но не можа да се откачиш от задължението да организираш предстоящата среща?

— Не можах. И можеш да ми вярваш, че се опитах.

— Хайде, не трябва да се настройваш по този начин. Може пък да се окаже забавно — рече Сабрина и бавно се усмихна.

— Мислиш ли? Е, чуй какво ще ти кажа. Можеш да се окажеш сред поканените.

— Аз? — Тя вдигна въпросително черните си вежди. — Но аз не съм учила в „Св. Лиз“.

— Не си, но съпругът ти е учил в Уестърн. Дипломирал се е в една и също година с мен, нали? Випуск 86?

Усмивката на Сабрина бавно помръкна.

— И какво от това?

— Решихме да поканим на срещата и момчетата от Уестърн. И тъй като си омъжена за едно от тези момчета, можеш да се окажеш участник във веселбата. Ей! Мога да направя така, че да отговаряш за украсата… Или пък за баджовете с имената… или…

Сабрина рязко се отблъсна от бюрото и се изправи. Вдигна ръце пред себе си, принуждавайки Кристън да замълчи.

— Добре, добре. Схванах положението. Не ме включвай в никакви комитети и не позволявай на никого да разговаря с Джералд. Той и без това си има достатъчно задачки.

— Мисля, че ще му се обади някой от Уестърн. Вероятно Крейг Тенлър или Чад Белмонт.

Телефонът й иззвъня. Тя изпъшка и насочи цялото си внимание към служебните си задължения.

Останалата част от деня мина спокойно. Кристън поизглади няколко материала, предаде ги на дежурния редактор, а след това, когато нещата в редакцията се поуспокоиха, насочи мислите си към касетката, обезобразената снимка и нощта, в която умря Джейк Маркът. Хрумна й, че в архива на вестника не може да не се пазят статии за случилото се през онази нощ. За убийството и последвалото разследване. Трябваше само да ги потърси. В четири часа започна да се рови из старите архиви, качени на електронен носител, но се оказа, че те обхващат период само от дванадесет години. В крайна сметка й се наложи да слезе в сутерена, където се пазеха микрофилмите. Озова се в стая без прозорци, осветена от ярката светлина на флуоресцентните лампи, монтирани на тавана. Седна пред едно малко бюро, пусна прожекционния апарат и не спря докато не намери първата статия, посветена на убийството на Джейк. Отпечатана бе в деня след бала.

Кожата й настръхна докато четеше безстрастния материал, който описваше единствено фактите, свързани с убийството, извършено в местно частно училище. Толкова много неща не се споменаваха в тази статия: човешките емоции, болката, разбитите сърца.

Стиснала зъби, тя продължи да прехвърля микрофилмите, търсейки информация за разследването. За жалост тази информация бе крайно оскъдна.

Джейк бил ученик в Уестърн Католик.

Заупокойната служба била извършена в „Св. Игнаций“.

Опечаленото семейство на Джейк включвало родителите му, Джеймс и Керълайн, баба му. Максин Бейлър, и другите три деца — Бела, Наоми и Люк.

Всички ученици, придружители и преподаватели, присъствали на бала, били разпитани. Разпитани били и членовете на семейството на Джейк Маркът, както и всички негови приятели и познати.

Престъплението било извършено с лък, намерен в лабиринта на „Св. Елизабет“. Установено било, че лъкът принадлежи на местен ловец, който съобщил за изчезването му някъде през декември. Ловецът притежават непоклатимо алиби и бил изключен от кръга на заподозрените лица.

Имаше и информация, посветена на Джейк. Споменаваше се участието му в отборите по футбол и бейзбол. На бе пропусната и катастрофата, която бе претърпял през коледната ваканция. Катастрофа, отнела живота на друг ученик от Уестърн. Иън Пауърс.

От полицията търсеха съдействието и помощта на обществеността за разрешаването на случая.

Главният разследващ престъплението, извършено от Убиеца Купидон. Детектив Мак Алсейс, упорито се опитвал да открие нови следи, но в крайна сметка убийството не било разкрито, случаят постепенно бил забравен и вестникът престанал да отпечатва материали, посветени на смъртта на Джейк Маркът.

Кристън разпечата част от статиите, спря проектора, прибра микрофилма и разтри схванатия си врат. Не бе научила нищо по-различно от онова, което вече знаеше. Само се бе схванала от дългото седене в една и съща поза.

 

 

По-късно вечерта й се наложи да се разправя с Лиса, която недвусмислено заяви, че за нищо на света няма да се съгласи да прекара още една нощ в жилището на Рос.

Ето на това му викам аз добри отношения между баща и дъщеря, помисли си Кристън, полагайки усилия да прикрие чувствата си.

За нейна изненада и за огромно съжаление на Лиса, Рос се появи не след дълго, понесъл със себе си пет кутии с китайска храна. Лиса, която изразително завъртя очи при появата му, все пак не можа да устои на примамливия аромат на пилето по китайски, на телешкото със сусам и на фъстъчения сос. Хапнаха, седнали на пода на кабинета и загледани в откачената церемония по раздаването на някакви музикални награди по телевизията. А Рос изобщо не реагира, когато телефонът на Лиса иззвъня и тя взе чинията си и се прибра в стаята си, за да разговаря по телефона.

Когато обаче тя се позабави и Рос се приготви да отиде да я повика, Кристън го погледна изразително, насочила пръчицата, с която се хранеше, към гърдите му.

— Не го прави — предупреди го тя.

— Но ние вечеряме. Не може ли да отложи телефонните си разговори с половин час?

— За бога, Рос, как може да си такъв лицемер? Не помниш ли колко пъти вечерята ти е изстивала на масата, докато си водил продължителни разговори по телефона с някой подизпълнител?

— Онова е различно. Бизнес. Важно е.

— За нея това е важно.

— В такъв случай трябва да установим определени правила. — Тя вдигна изразително вежда, предизвиквайки го да продължи. И Рос, естествено, не я разочарова. — Никакви телефонни разговори по време на вечеря. И това се отнася за всички. Без изключения.

Кристън се намръщи докато предъвкваше една скарида.

— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че — тя завъртя пръчицата в кръг, за да обхване Рос, себе си и празната възглавничка, на която до скоро седеше дъщеря им — ще правим това твърде често?

— Казвам само, че трябва да съблюдаваме определени правила, когато вечеряме заедно.

— Не мислиш ли, че е твърде късно за това?

— Никога не е твърде късно. — Рос говореше сериозно. Кристън изведнъж осъзна какво се опитва да й каже и атмосферата в стаята мигновено се промени.

— Чакай малко. В момента говорим просто за вечерите, които бихме могли да си организираме като семейство, нали? И за нищо друго?

— Какво друго искаш?

Кристън почувства, че проклетите й бузи отново пламват.

— Не прави това, Рос. Не започвай пак с увъртанията. Хайде да си изясним нещата. Ако мислиш, че двамата с теб можем да се съберем отново… ако смяташ да отлагаш развода… искам да ти кажа, че няма да стане.

— Но ти все още не си подала документи.

— Зная. — Кристън се загледа в огъня. От телевизора долиташе песента на някакво момиче на около седемнадесет години, което, облечено в оскъдна дрешка, се дереше така, сякаш животът й зависеше от това. — Това е голяма стъпка. — Въздъхна и поклати глава. — Но искам да знаеш, че напълно искрено и отговорно изрекох брачните си клетви на времето…

— Аз също.

Кристън беше зашеметена от изненада. Изобщо не трябваше да започва този разговор. Подводните течения бяха твърде силни и тя се боеше да не попадне в капана им.

Клетъчният й телефон иззвъня и тя понечи да отговори веднага.

Рос, бърз като мълния, хвана ръката й за китката. Тя едва не изпусна чинията си.

— Остави го да звъни — настоя той, приковал поглед върху лицето й.

— Но… — Дланите му бяха топли, пръстите му се впиваха в кожата от вътрешната страна на ръката й. Колко пъти бе галил ръцете й докато я целуваше? Колко пъти целувките ги бяха отвеждали право в леглото? Пулсът й ускори темпото си.

— Ново правило, забрави ли?

— Не съм се съгласявала с никакви нови правила. Знаеш, че мразя правилата. — Нямаше ли да я пусне най-сетне? Допирът на топлата му кожа я разконцентрираше.

Телефонът иззвъня отново.

— Може да е нещо важно. Майка ми…

— Неубедително извинение, Крис. Майка ти е здрава като кон.

— Откъде знаеш? — Опита се да издърпа ръката си, но той не й позволи.

— Тя ми се обади преди няколко седмици. Интересуваше се от мезонетите край реката. Надяваше се да й предложа добра цена.

— О, господи…

— Знаеш каква е Пола.

Кристън изпъшка безмълвно. Откакто продаде пекарната, Пола Даниелс бе започнала да се изживява като инвеститор. Рос имаше право — майка й все се опитваше да сключи добра сделка.

Телефонът иззвъня отново. Крис се отказа и го хвърли на канапето.

— Добре, предавам се — рече тя и Рос разхлаби хватката си. — Ти печелиш. Отново. — Опита се да не обръща внимание на зачервените следи, останали по ръцете й. Категорично отказа да го погледне в съблазнителните сиви очи. По дяволите, ама какви мисли й минаваха през главата? Какво искаше? Да го целуне? Да се люби с него? Е, това вече би било грешка, каквато не биваше да допуска. Опрат ли нещата до секс, Рос Делмонико винаги успяваше да я накара да се разтопи в ръцете му.

 

 

Използвайки ключа, който бе направила преди две десетилетия, убийцата на Джейк отключи вратата в подножието на външното стълбище и влезе вътре. Беше тъмно и миришеше на прах, мръсотия и мухъл. Затвори вратата след себе си и чу прещракването на ключалката. Заслуша се, но долови единствено равномерното почукване на дъждовната вода, протекла през някоя пукнатина на старото училище, и леко дращене по бетонния под. Несъмнено имаше плъхове и мишки в това малко използвано складово помещение, в което се съхраняваха стари и отдавна забравени реликви от историята на „Св. Елизабет“.

Колко жалко, че възнамеряваха да съборят старата гимназия…

Самото събаряне бе предвидено за следващата година, а до тогава тя щеше отдавна да е приключила с работата си.

А работата беше наистина сериозна.

Осветявайки пътя си с малко фенерче-писалка, тя безшумно, но уверено се запъти към отдавна забравения килер, на вратата, на който лично бе поставила стар катинар с шифър. За всеки случай. По пътя внимателно заобикаляше натрупаните счупени пейки и чинове, лабораторни маси и отдавна остарялото и вече ръждясало оборудване по физика. Хвана катинара с ръка, завъртя го, видя инициалите, надраскани на гърба му и се усмихна на себе си. „Дж. М.“

Важен и значим като самия живот.

Чу се камбанен звън и тя замръзна неподвижно. В следващия момент се усмихна, заслушана в ехото, което отекваше в кампуса, и си припомни, че камбаната отбелязваше с биене всеки кръгъл час. Набра комбинацията на катинара. Той се отвори с щракване и тя влезе в малкия килер — нейното убежище в големия свят.

Веднага щом затвори вратата зад себе си, извади запалката си, за да запали керосиновата лампа. Очите й постепенно се приспособиха към слабата светлина и тя бавно огледа плодовете на многогодишния си труд — съвършеното помещение за онова, което планираше от толкова отдавна.

Свършила бе огромна работа през изминалите години. Събирала бе предметите на гаражни разпродажби, обикаляла бе местните сергии за използвани стоки, не бе пропуснала нито един от магазините на „Св. Винсент де Пол“. Прибягвала бе дори до кражби, за да осигури най-ценните предмети, с които не можеше да се сдобие по легален начин. После неочаквано й се усмихна късметът. Няколко години след смъртта на Джейк обзавеждането на „Св. Елизабет“ бе подменено изцяло и старите чинове, оборудване, шкафчета, маси и други пособия бяха продадени на търг.

Което се оказа перфектното разрешение на проблемите й.

Тя купи няколко шкафчета — онези, чиито номера щеше да помни до края на дните си. Шкафчетата, принадлежали на времето на онзи уникален кръг от приятелки, свързани по определен начин с едно и също момче: Джейк Маркът.

Под прикритието на нощта ги донесе тук… прибра ги в тази забравена стаичка под тържествената зала на старото училище. Направила бе копия на снимките от дипломирането им. След това ги бе ламинирала и ги бе прикрепила към съответните шкафчета: — Рейчъл Алсейс, шкафче 102, Кристън Даниелс, шкафче 118; Линдзи Фаръл, шкафче 123… имаше и други, разбира се… всички момичета от онази специална клика.

Усмихна се.

Облиза устни.

О, колко дълго бе чакала.

Но сега щеше да бъде възнаградена.

Безмълвно изрече благодарствена молитва, прекръсти се набързо и отвори шкафчето, принадлежало някога на Кристън Даниелс, сега Делмонико. Вътре имаше няколко неща: последния бележник с оценки на Кристън, онзи, благодарение на който бе изпреварила останалите две претендентки — Бела Маркът и Манди Ким — и си бе извоювала мястото на първенец на випуска; списъка с наградите и научните постижения на Кристън, отпечатан в годишника на гимназията, включително и предложенията от колежите, решили да й отпуснат стипендия, както и грамотите, които бе получила за майсторско писане и за заслугите си като редактор на училищния вестник на „Св. Лиз“, капитан на отбора по дебати; учебника й по френски, онзи, който бе изгубила по време на посещението си в Университета на Вашингтон.

И най-накрая: най-важното притежание — дневника на Кристън, малката, подвързана с кожа книжка с нелепото й ключе, съхранила тайните писания на Кристън, нейните мечти, желания, стремления, която неизвестно как бе изчезнала изпод дюшека й. На времето Кристън едва не се побърка от тревога, че майка й е намерила и изхвърлила дневника й… Още повече я плашеше възможността дневникът да е бил намерен от някое от момчетата от Уестърн, които се славеха с лудориите си. Боеше се, че някой от тях се е промъкнат в стаята й, намерил е дневника й и е разгласил съдържанието му пред приятелчетата си. Седмици наред не можа да се успокои. Убийцата се усмихна, припомнила си тревогите на Кристън.

Но онова беше само началото.

Сега, на трепкащата светлина на керосиновата лампа, тя отвори дневника и прочете един от последните пасажи. Нейният любим:

„Не мога да повярвам! Джейк каза «да»! Поканих го на бала и той прие! Линдзи ще бъде разстроена, когато разбере, а Рейчъл вече ме смята за побъркана, но аз съм на седмото небе от щастие! Джейк Маркът ще бъде на бала по случай деня на св. Валентин с мене! С мене!

И аз вече зная, че това ще бъде нощ, която никога няма да забравя.“

И точно така се оказа, помисли си убийцата… Точно така се оказа.