Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (5)

Четири

— Мисля, че трябва да скъсаш със Зийк.

— Какво? — Лиса изумено изгледа баща си, възприемайки го очевидно като човек, който току-що бе изгубил и последната частица от не особено острия си ум. Двамата седяха до бар плота, който отделяше малката му кухничка от всекидневната на елегантния мезонет в една от най-високите сгради в града, в който той се бе преместил, след като Кристън го помоли да напусне дома им. Барът бе облицован с гранит, от големите панорамни прозорци се разкриваше прекрасна гледка към града, към река Уиламет и към покрития със сняг връх Хууд. Брокерката, която му го бе предложила, му бе обещала, че ще се влюби в жилището.

Но бе сгрешила.

Той го ненавиждаше.

Мразеше тишината.

Не понасяше снобската изисканост.

Дразнеше се от шикозната му псевдоелегантност.

Не можеше да оцени дори и шибаната панорамна гледка.

Апартаментът му се струваше като черупка, която лесно можеше да бъде смачкана. Бе наел само онези мебели, без които не би могъл да спи и да гледа телевизия. Нищо повече. И прекарваше вътре колкото е възможно по-малко време.

— Няма да скъсам със Зийк.

— Не ми харесва начина, по който се отнася с теб.

— Чакай малко! Опитваш се да ми кажеш как би трябвало да се отнасят хората с мен, а теб самия дори те няма у дома! — Лиса се облегна назад на стола си и сякаш напълно забрави за недоядения си хамбургер и за пържените картофки, които бяха взели на път за дома му.

— Изнесох се, защото исках да осигуря на майка ти пространството, за което ме помоли.

— Да бе, точно така — презрително изсумтя Лиса.

Момичето очевидно отказваше да се хване на приказките му. Истината бе, че той с охота бе опаковал багажа си и се бе изнесъл от семейното жилище, защото вярваше, че и двамата с жена си имат нужда да си починат един от друг. По онова време Кристън бе сигурна, че той я мами с друга жена, а пък той, на свой ред, я бе обвинил, че се е омъжила за него, за да преодолее скръбта си по Джейк Маркът — момчето, убито през последния им клас в гимназията. В годините след смъртта му Кристън бе започнала да го възприема не само като мъченик, но и като светец. Рос бе направил известни проучвания и от онова, което успя да изрови, му стана ясно, че Маркът е бил всичко друго, но не и кандидат за канонизиране в светец. Кристън обаче, дали поради чувство за вина, от любов или някакво друго първично чувство, така и не можа да се освободи напълно от спомена за него. Рос си бе дал сметка за това още преди да се оженят, но тогава беше твърде млад и си позволи да повярва, че Кристън ще превъзмогне случилото се и ще продължи живота си. С него. Беше толкова влюбен в нея, в атлетичното момиче с червеникавокафява коса, тъжни лешниковокафяви очи и гърлен смях, че вярваше, че ще може да я накара да го заобича.

Истината бе, че рационалната част от Кристън се бе опитала да продължи живота си.

Емоционално обаче тя никога не се отърси от миналото.

Духът на Джейк Маркът нито за миг не престана да я преследва. Да ги преследва. Понякога, късно нощем, след като се бяха любили, Рос я виждаше да се взира тъжно в сенките по тавана, или да наднича през завесите, които леко се полюляваха от летния бриз.

Предстоеше среща на випуска им и Рос си мислеше, че на нея Кристън би могла най-после да затвори онази страница от живота си. Искрено се надяваше тя да успее да се освободи от призраците на миналото.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, ясно ли ти е? — заяви Лиса, която продължаваше да полага усилия да го вбеси.

— Не, не ми е ясно.

— Значи смяташ да наложиш някакъв авторитарен стил в отношенията си с мен, така ли? — Тя въздъхна дълбоко, издаде войнствено брадичка и го изгледа с блеснали от гняв очи.

— Аз съм ти баща.

— Голяма работа!

— Голяма е.

— Ей! Не се прави на такъв, какъвто не си!

— На какъв се правя?

— На баща. Аз не съм от онези деца, които… ами не знам… не искам да ми подхвърляш бейзболна топка, за да се упражнявам… не искам да ме водиш на екскурзии, не искам да прекарваш с мен — тя вдигна ръце, за да изобрази кавички — пълноценни мигове… Нищо такова не ми трябва. Аз съм добре. Добре съм си със Зийк. — Грабна чашата си с кола и захапа сламката. — Та ти дори не го познаваш.

— Зная, че не те уважава достатъчно, за да те изпрати до вратата. Зная, че не спира да те опипва, когато сте заедно, а дори не те е поканил на една истинска среща все още.

— Истинска среща? Искаш да ходя по истински срещи? Какво значи това? Значи идва Зийк до входната врата, пременен с костюм и вратовръзка, усмихва се на теб и мама, а след това ме връща в десет у дома… Това ли разбираш под истинска среща?

— Точно това — съгласи се Рос.

— Татко, така се е правило преди петдесет години и дори ти и мама не сте се държали толкова глупаво. Ако още не си забелязал, нашето семейство не е точно Оси и Хариет.

— Искаш да кажеш Ози.

— Искам да кажем, че повече приличаме на семейство Озбърн, отколкото на семейство Нелсън.

— Семейство Нелсън… О, схванах. Ти просто ме надценяваш. — Под маската на отегчение и непукизъм, под косата, боядисана в налудничави цветове, и под шантавия грим се криеше същото онова малко момиченце, което забързано тичаше към него, разперило ръчички във въздуха. Панделката все се свличаше от привързаната й на опашка тъмна коса, а коленете й постоянно бяха охлузени и превързани. Като мъничка изпадаше в буен възторг щом го видеше и оповестяваше на висок глас: „Тати си дойде… Тате, вдигни ме на конче… Тате!“. Това момиченце все още беше тук, но заровено под пластове гняв, тъга и прекалено много грим. — Трябва ли да се лаская от мисълта, че ме оприличаваш на Ози Озбърн?

— Защо правиш всичко това? — попита Лиса и въздъхна дълбоко. — Защо се държиш така, сякаш ти пука за мен?

— Но на мен наистина ми пука.

Тя изсумтя презрително. Очевидно не му вярваше.

— Говоря сериозно, Лиса. И искам да знаеш, че много ми липсваш.

— О, спести ми тези глупости! — прошепна тя, обгърна тялото си с ръце и гневно вирна брадичка.

— Добре де, издъних се. Това ли искаш да чуеш?

Лиса не отговори. Рос избута настрана недокоснатата си храна, обърна се към дъщеря си и я погледна право в очите.

— Струва ми се, че се налага да си изясним нещо. Още сега. Никой в нашето семейство не е съвършен. Всички допускаме грешки. Но аз съм ти баща. Освен това съм значително по-възрастен от теб. Затова искам да се опитаме да си изясним как така умно момиче като теб допуска да получава толкова плачевни оценки в училище и да се мотае с някакво хлапе, което непрекъснато демонстрира, че не изпитва грам уважение нито към теб, нито към когото и да било друг.

— Но ти дори не го познаваш!

— Права си. Не го познавам. — Намери клетъчния си телефон и го плъзна по масата към нея. — Обади му се. Мисля, че е време да се запознаем.

— Какво?

— Знаеш номера му, нали? Обади му се. Кажи му, че искам да се запозная с него.

— Сега?

— Не оставяй днешната работа за утре!

Тя погледна встрани. Замисли се.

— Той вероятно е зает.

— Нали преди малко каза, че ще идва у вас да гледате заедно телевизия? Хайде, обади му се.

— За да го помоля да дойде тук? — попита тя, свела очи към земята.

— Точно така.

— При теб? — Тя поклати глава. — Няма да го направи.

— И защо?

— Ще бъде толкова неловко. Та ти дори не го харесваш.

— Е, сега е моментът да промениш мнението ми.

Лиса погледна телефона, след което се изправи, приближи се до канапето и се излегна на него. Взе дистанционното на телевизора и започна да сменя каналите.

— Много си подъл — обвини го тя.

— Може би. Е, щом Зийк няма да ни идва на гости, предлагам да се опитаме да разрешим проблемите ти по химия. Не мога да ти помогна кой знае колко по немски, но по химия съм цар.

— Голям късмет, няма що! — саркастично промърмори тя.

— Точно така. Това, несъмнено, е щастливата ти вечер. — Седна до нея на канапето, разгърна учебника, а след това изтръгна дистанционното от ръката й и загаси телевизора.

— Защо просто не ме оставиш на мира?

Рос се ухили.

— Хайде. Лиса, няма да ти е забавно, ако си сама. Осъзнах, че съм допуснал грешка като не прекарвах достатъчно време с теб, но от днес смятам да отгърна нова страница и да променя това. Така че по-добре свиквай.

 

 

Вероятно трябваше да си отиде право вкъщи. Това щеше да е далеч по-умно.

Ставаше късно, а тя бе много уморена. Освен това не можеше да се отърси от тревогите по Лиса. Но след всичките разговори за „Св. Елизабет“ и предстоящото затваряне на училището, след срещата с група от бившите й съученици, която я накара да си спомни какви бяха всички те в гимназията и след като въпреки отчаяната си съпротива бе допуснала да я върнат отново към миналото, Кристън просто не беше в състояние да се пребори с внезапния си импулс.

Може би отново се обади репортерът в нея.

Може би изпитваше любопитство.

А може би бе решила, че е крайно време да се отърве от някои от призраците на миналото.

Каквато и да бе причината, тя излезе от града и подкара по посока на Бийвъртън. Макар старото й училище и сегашният й дом да се намираха на не повече от пет мили по права линия, в действителност бяха разделени от стръмни хълмове, дълбоки каньони и криволичещи пътища. До този момент нито веднъж не бе изпитвала желание да посети стария кампус. Всъщност истината бе, че неведнъж старателно бе избягвала завръщането си в „Св. Елизабет“.

До тази вечер.

Светлината на фаровете разсичаше тъмнината и осветяваше пътя, мокър от дъжда. Колата криволичеше през стръмните хълмове, преминаваше край високи ели, букове и кедри, а чистачките със скърцане отмиваха дъждовните капки от предното стъкло. Кристън отбеляза, че не е единственият пътник, поел по общинския път, минаващ край училището. Далеч пред нея червенееха стоповете на друга кола, а когато превали билото на хълма, срещу нея заблестя накъсана линия от приближаващи фарове.

Колко пъти бе пътувала по този път по време на четиригодишното си обучение в „Св. Елизабет“? Първоначално майка й, пламенна католичка и вдовица, собственичка на пекарна, в която се сервираше и кафе на Двадесет и трета улица, я возеше до гимназията с вана, с който разнасяше поръчките по домовете на клиентите си. Кристън и до днес си спомняше унижението, което бе изпитвала всеки път, когато майка й паркираше вана редом с поршето, с което пътуваше Линдзи Фаръл, или по-старичкия, но много готин джип на майката на Рейчъл Алсейс.

Кристън спестяваше всички пари, които изкарваше в пекарната, и в момента, в който стана на шестнадесет и издържа шофьорския си изпит, тя си купи „Фолксваген Супер Бийтъл“, производство 1976 година. Километражът на колата отчиташе деветдесет хиляди мили, а едната броня бе леко вдлъбната. Колата не можеше да се сравнява с мерцедесите и беемветата, паркирани на училищния паркинг, но беше за предпочитане пред тъпия ван. Имаше собствена кола и беше на седмото небе от щастие. Живееше в щастливо неведение за онова, което й готвеше съдбата.

Сградите на кампуса на „Св. Елизабет“ постепенно изплуваха пред погледа й. Ледена тръпка разтърси тялото й. Видя масивната каменна сграда и високата камбанария на църквата и допряния до нея метох, в който на времето живееха монахините, които преподаваха в гимназията.

Кристън се запита дали някоя от сестрите не продължава да живее и днес зад високите училищни порти. Какво ли бе станало със сестра Кларис, онази с издаващата слаб характер брадичка, с очилата без рамка и безкръвни устни? Или сестра Моурийн с кръглите като ябълки бузи и писклив смях? Тя постоянно украсяваше класните стаи с цветя и неизменно ухаеше на люляк. Ами светата майка, сестра Нева, която още по онова време беше на седемдесет? Монахинята се подпираше на бастун и така и не можа да запомни името на Кристън. Дали някоя от тях бе все още жива? Дали продължаваха да обитават стаите си зад дебелите каменни стени?

Дъждът се усили и заплющя по предното стъкло на колата. Кристън пусна чистачките на по-високи обороти и се загледа в училището, което, на слабата светлина, изглеждаше непроменено. Широката галерия, крепяща се на каменни колони, все така защищаваше от стихиите тежката двойна врата, водеща към фоайето. Сградата беше на два етажа, изградена от камъни и хоросан, също като църквата.

Кристън натисна леко газта и приближи още малко, борейки се с убеждението си, че не би трябвало да е тук, че се явява неканена в едно отдавна отминало време, на място, което вече не беше част от живота й.

Колата й продължи да пълзи бавно напред и тя разпозна гимнастическия салон с високия сводест покрив и столовата, сгушена непосредствено до него.

Гимнастическият салон. Мястото, на което се проведе онзи съдбоносен бал по случай св. Валентин. Кристън почука с пръсти по волана и се замисли за лабиринта от храсти, който разделяше гимназията от метоха. Дали все още съществува? Поддържат ли го или са го оставили да израсте и запустее? Дали след трагедията не бяха изкоренили храстите? А може би просто бяха продължили да го подрязват внимателно и да оформят старателно скулптурите, все едно че нищо ужасно не се бе случило зад стените на големия парк.

— Това си е чиста лудост — измърмори Кристън, нахлузи качулката на якето на главата си и извади прожектор от жабката на колата. Загаси двигателя, излезе от колата и се озова в студената и дъждовна нощ. Тръгна към задната част на училището и прескочи веригата, която отделяше неизползваемия паркинг на салона от алеята за поставки. Паважът беше неравен и изровен, но тя продължи неотклонно към задния вход на гимнастическия салон. После прекоси паркинга и се насочи към парка.

Лабиринтът беше точно такъв, какъвто го помнеше… е, може би не бе подстриган толкова старателно, а в основите му се забелязваха избуяли бурени, но иначе изглеждаше непокътнат. Не трябваше да напряга кой знае колко въображението си, за да си спомни онази нощ… музиката, която долиташе от салона, мириса на цигарен дим, ужасяващия писък на Линдзи, последван от още по-ужасяваща гледка — безжизненото тяло на Джейк, отпуснато върху дебелата стрела, приковала го към дървото, кръвта, която тъмнееше по дънера на дървото, събираше се на локвичка в мократа трева, червенееше по ризата на Джейк и роклята на Линдзи.

О, господи, как изобщо можа да й хрумне да се върне на това място? Вдигна поглед към метоха и забеляза няколко лампи, които меко блестяха зад изрисуваните стъкла. Преглътна мъчително, когато видя нечий силует до един от прозорците и зърна движение зад щорите.

И сега какво, Кристън?

Очевидно някои живее в тази стая. Вероятно някоя от старите монахини. Сигурно просто бе минала край прозореца, стиснала в ръка библията и броеницата си!

Защо си причиняваш това? Защо толкова искаш да се побъркаш от страх?

Нямаше отговор на този въпрос. Изключи фенерчето си и отново вдигна поглед към прозореца, зад който бе забелязала движението. Светлината в стаята внезапно изгасна.

Възможните обяснения бяха три. Обитателят на стаята вероятно просто си бе легнал. Или пък бе излязъл от стаята. Или бе загасил лампите, за да се прикрие в мрака.

Е, това вече е истинска параноя. Махай се от тук и се прибирай у дома. Седни пред камината, налей си чаша вино или кафе без кофеин с бита сметана. Поглези се малко. Тази вечер си съвсем сама. Освободена от майчинските задължения.

Въпреки това продължи да върви напред, включила отново фенерчето си. Насочи се към входа на лабиринта, където живият плет беше още по-гъст, а недобре поддържаните храсти стигаха до раменете й. Гротескно оформените фигури тъмнееха зловещо около нея. Лъчът на фенерчето й подскачаше напред, предлагайки съвсем слаба светлина.

„Какво изобщо правиш тук?“ — запита се отново Кристън, разбирайки подсъзнателно, че това е нещо, което трябва да направи, импулс, който не можеше да пренебрегне, сила, която я подтикваше да върви напред в дъжда и тъмнината. Зърна старата пейка, а след това и фонтана. С всяка стъпка в мократа трева страхът й се засилваше, изпълваха я мрачни предчувствия, които се опитваше да пренебрегне.

Напрегната си, защото съзнаваш, че си проникнала без разрешение в чужда собственост. Даваш си сметка, че някой може да забележи светлината на фенерчето ти и да повика ченгетата. И какво ще им кажеш като дойдат, а? Че ти се е приискало да посетиш мястото, на което бе убито момчето, в което беше влюбена в гимназията?

Зави зад един ъгъл и се закова на мястото си, защото пред нея се изпречи стена от избуяли клони.

Странно, помисли си тя, изненадана от факта, че бе объркала пътя. Беше абсолютно сигурна, че бе поела по правилната алея. Вятърът се усили, разлюля храстите около нея и докосна врата й с ледените си пръсти.

Обърни се обратно и се върни при колата. Какво се опитваш да докажеш, за бога?

Кожата й бе леденостудена, но тя бе твърдо решена да завърши започнатото. Каквото и да бе то. Насочи лъча на фенерчето към земята, обърна се и пое по обратния път, следвайки собствените си стъпки, отбелязали се в мократа трева. Не след дълго се озова пред нов завой от четиридесет и пет градуса, който, според нея, не трябваше да е тук. Ускори крачка, за да се сблъска отново със задънена алея и непроходима стена от избуяли храсти.

— По дяволите! — Очевидно бе по-напрегната отколкото си даваше сметка, но несполуките само допълнително подсилиха решимостта й. Отново тръгна назад, следвайки стъпките си. Върна се до самия вход и освети с фенерчето лабиринта пред себе си. Този път забеляза по-малките и не толкова гъсти храсти, които растяха редом със старите, и си даде сметка, че лабиринтът е претърпял известна промяна. Някой бе проектирал наново онзи лабиринт, който тя си спомняше от миналото. По-младите храсти, посадени допълнително, вече бяха на почти двадесет години и макар да променяха алеите и пътеките, в тъмнината трудно се различаваха от по-старите растения.

Може би и голямото дърво, до което Джейк бе убит, също е бил отсечено. По онова време се обсъждаше възможността там да се построи паметник, но светата майка бе отхвърлила предложението, той като не искаше този трагичен инцидент да петни репутацията на кампуса и да се превърне в притегателен център за хората, страдащи от патологично любопитство.

— От нас се очаква да преживеем тази болезнена трагедия и да се молим да бъдем осенени от Божия промисъл — заяви пред учениците светата майка в понеделника след смъртта на Джейк. — От полицията вече приключиха с разследването на територията на кампуса и не виждам причина да превръщаме нещастието в сензация и да насърчаваме болезненото любопитство на онези, обсебени от трагедията. Тези от вас, които искат да почетат паметта на бедното момче, могат да го направят на гроба му…

Кристън си спомни всичко това докато вървеше покрай подрязания плет, опитвайки се да открие новите алеи и да предвиди къде и в коя посока да завие. Отне й почти половин час да стигне до средата на лабиринта. Направи и последния завой и изведнъж пред нея се възправи старият дъб, разперил в тъмната нощ голите си клони.

Остра болка прониза сърцето на Кристън, когато насочи лъча на фенерчето към земята, осеяна с изпочупени клончета. Статуята на Мадоната беше непокътната — белееше се в мрака, както и преди, вдигнала ръце към небесата в безмълвна молитва.

Дъждът валеше безспирно. Тъмни облаци скриха луната и Кристън потрепери неволно.

— Мили боже — промълви тя и силно стисна ръцете си. Гърлото й се сви мъчително, горещи сълзи опариха очите й, потекоха по лицето й и се смесиха със студените дъждовни капки, които се стичаха по бузите й. Представи си Джак така, както го бе видяла за последен път. Прегърбен и безжизнен, облечен с взет под наем смокинг, застрелян право в сърцето. И не с какво да е, а със стрела, за бога!

Вестниците нарекоха неизвестния убиец „КУПИДОН“.

Кристън отново си представи Линдзи, просната се в краката на Джейк. Бледосинята й рокля бе оплескана с кръвта на Джейк, лицето й бе побеляло от ужас, а от очите й се стичаха черни ручейчета размазан грим. В ушите й отекна изреченото от Линдзи обвинение.

— Защо, Кристън? Защо го уби?

Какво се бе случило с Линдзи през онази нощ? Как изобщо можа да й хрумне, че Кристън има нещо общо със смъртта на Джейк?

Линдзи така и не отговори на този въпрос. Нито тогава, нито през следващата седмица в училище, когато Кристън я попита направо.

Случи се в тесния коридор с ученически шкафчета на първия етаж, който отделяше библиотеката от служебните кабинети.

Кристън завари Линдзи да се опитва да отвори шкафчето си.

— Защо ме обвини за смъртта на Джейк? — Линдзи й отговори веднага, но Кристън настоя: — Линдзи?

Линдзи започна с все сила да дърпа вратата, но шкафчето не искаше да се отвори.

— Аз… аз не знаех какво говоря. Бях в шок. Обезумяла бях от ужас. — Продължи да се опитва да налучка комбинацията на шкафчето си, но вратата му не помръдваше. — Бях много разстроена.

— Всички бяхме разстроени. Но това не обяснява защо обвини точно мен.

— Така е, зная. И съжалявам. — Отново се зае с комбинацията на шкафчето, но ръцете й трепереха неудържимо. — Какво точно искаш от мен? Намерих Джейк по средата на лабиринта с пронизано от стрела сърце. Навсякъде имаше кръв. Знаех… искам да кажа, разбрах, че е мъртъв. Все едно че — спря да дърпа вратичката на шкафчето и за миг вдигна към Кристън огромните си, преливащи от паника очи, — все едно, че видях как душата напуска тялото му, Крис. Заклевам се в бог, че животът го напусна в момента в, който стигнах до него и… аз разбрах, че душата му си отива точно в онзи миг, пред очите ми… О, господи… Бях толкова потресена, толкова уплашена… направо си изгубих ума… а в следващия момент се появи ти и… и… той ти беше кавалер през онази нощ. Ти беше с него! На бала! Макар да знаеше, че аз все още го обичам.

— Но вие двамата скъсахте! — не й остана длъжна Кристън, въпреки че изпита остро чувство на вина. — Освен това двамата с Джейк винаги сме били приятели.

Линдзи се изсмя презрително, а след това сякаш се поуспокои.

— Очевидно си искала нещо повече от него, но… О, по дяволите, какво значение има това сега? Той е мъртъв, нали? И нищо не може да промени този факт.

— Аз нямам нищо общо с убийството му.

Линдзи въздъхна. Премигна няколко пъти, за да прогони сълзите.

— Както вече ти казах. Крис, онази вечер не бях на себе си. Това е истината. Бях обезумяла. Съжалявам! — Брадичката й се разтрепери, тя се обърна към шкафчето си и отново поднови битката си с вратата. — Не зная какво повече бих могла да ти кажа.

Линдзи най-накрая уцели комбинацията, ключалката прещрака и вратата се отвори. Тя се наведе и бързо грабна учебника си по английски. Побърза да затвори шкафчето си, но Кристън успя да забележи, че цялата врата отвътре бе облепена с лика на Джейк Маркът: снимки и откъснати страници от училищните годишници, украсени с малки сърчица, изрязани от блестяща червена хартия.

Шокирана, Кристън отстъпи крачка назад. Сякаш попадна в друг свят, в който едва долитаха обичайните училищни шумове — тропотът на обувки по излъсканите до блясък коридори, затръшването на вратите на шкафчетата, изблиците смях и безспирните подвиквания, пронизителният звън на звънеца.

Едва когато сестра Кларис прошумоля зад нея с черната си дреха, докосна я по рамото и й каза да влиза в клас, Кристън се изтръгна от унеса си и се затича нагоре по стълбите към лабораторията по физика, за да заеме мястото си преди ексцентричната госпожа Крендъл да провери присъстващите.

Сега, години по-късно, застанала под дъжда и загледана в старото дърво, тя се почувства вледенена до кости. Съвсем сама. И, както и преди двадесет години, без нито един отговор на многобройните въпроси, които я измъчваха. Приближи се до дървото и освети с фенерчето неравния му ствол.

— О, Джейк — прошепна Кристън, когато откри знака и прокара пръсти по неравната кора на дървото. — Кой ти причини това?

И защо?

Затвори очи, помоли се на ум и въздъхна. Стори й се, че долавя някакъв шум. Шумолене на листа.

Рязко се обърна и освети с фенерчето храстите зад нея. Мокрите, блеснали от дъжда листа леко се полюляваха.

Кристън замръзна неподвижно. Изпита силен страх. Имаше ли и друг човек наблизо? Нима някой я бе проследил? Кой я наблюдаваше?

Сърцето й започна да бие като обезумяло.

Вероятно някой опосум или скункс е минал наблизо…

Листата постепенно се укротиха.

Не забеляза уплашени животински очички да проблясват на светлината на фенерчето.

Чувайки ударите на сърцето си да отекват в ушите й, Кристън обходи със слабия лъч на фенерчето си блесналите от дъжда храсти. Не видя нищо. Никакво движение. Никакъв необичаен шум. Чуваше единствено забързаните удари на сърцето си и равномерното падане на дъждовните капки.

Тук нямаше никой друг. Беше сама. Уплашена, чувстваща се като натрапник, мокра до кости от дъжда.

Пълна идиотка!

Огледа района за последен път, обърна си и тръгна да излиза от лабиринта. На едно място зави погрешно, но бързо се поправи. Измъкна се от храстите и прекоси на бегом паркинга и малката алея. Намери колата си точно там, където я беше оставила.

Никога не се бе радвала толкова на малката си хонда. Отключи колата с дистанционното и светлините на хондата премигнаха. Кристън хвърли фенерчето и чантата си на задната седалка, настани се зад волана и свали качулката от главата си.

Дъждовните капки потекоха надолу по врата й. Кристън запали колата и радиото засвири… но тя изобщо не го бе пускала докато пътуваше към гимназията… Какво ставаше, по дяволите? Погледна към таблото и осъзна, че музиката идваше не от радиото, а от някаква касета, напъхана в касетофона. Купето на колата се изпълни с някакви неясни звуци, смях и музика… позната мелодия… мили боже… Косъмчетата на тила на главата й настръхнаха. От касетофона се носеше един от класическите хитове на Спрингстийн. „Тя танцуваше в мрака.“

Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Тя погледна през замъгленото предно стъкло и видя движещите се чистачки да местят напред-назад някаква розова картичка.

Кристън се огледа, свали прозореца и отлепи мократа картичка от стъклото. Буквите по розовата хартия бяха избелели, самата тя бе толкова мокра, че почти се разпадна в ръцете й, но Кристън веднага разбра какво представлява. Беше снимката, която двамата с Джейк си бяха направили на бала по случай деня на св. Валентин преди две десетилетия. Снимката, скрита от Кристън в един училищен лексикон, който не бе разгръщала от години. Стомахът й се сви болезнено, когато погледът й се спря върху лицата им — усмихнати, безгрижни, невинни, неподозиращи какво ще им донесе страховитата нощ. По-ужасна обаче бе неравната, кърваво червена черта, надраскана през усмихнатите им лица.

Кристън бе готова да се разпищи. Но не се наложи.

Гласът на Брус Спрингстийн постепенно заглъхна, звуците на бала, провел се преди толкова години, сякаш се разтвориха в нощта… последва секунда мълчание, прещракване… и от касетата се разнесе писък, изпълнен с истински, неподправен ужас.

Кристън извади касетата, рязко натисна газта и изхвърча от паркинга.

Цялото й тяло се тресеше неконтролируемо. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Погледна в огледалото за обратно виждане. Стори й се, че зърна някакъв неясен образ… черна фигура, която претича покрай тъмните прозорци на параклиса.

Кристън премигна.

Фигурата изчезна.

Поредният номер на развинтеното ти въображение!

Няма начин! Някой знаеше, че тази вечер тя бе посетила училището. Беше я проследил. Или просто я бе причакал в мрака.

Погледна към дясната седалка, на която лежаха мократа лъскава снимка и касетата.

Беше си помислила, че кошмарът е свършил.

В този момент обаче си даде сметка, че той едва сега започва.