Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (4)

Три

Посещението в ресторанта на Рикардо се оказа мъчително пътешествие по алеята на спомените. Разположено само на половин миля от кампуса на „Св. Елизабет“, малкото ресторантче беше любимото свърталище на всички приятели на Кристън. Макар че от тогава бяха изминали двадесет години, а едновремешните червени сепарета бяха претапицирани със зелена кожа, почти нищо в заведението не бе променено. Стените все така бяха покрити със снимки на играчи по софтбол и баскетбол, както и на отбори от детската лига, спонсорирани през годините от Рикардо. От кухнята зад големия плот все така се разнасяше аромат на прясно изпечен хляб, пикантен сос марината и чесън.

Кристън веднага забеляза няколкото маси, събрани заедно в единия ъгъл близо до камината. Част от поканените вече бяха пристигнали и стомахът на Крис се сви болезнено, когато тя разпозна между тях Хейли Суонсън и Манди Ким. Тъмната коса на Манди сега беше по-къса, а лицето й се бе позакръглило. Хейли обаче изглеждаше същата като в гимназията. Сякаш не бе остаряла с нито ден от тогава. До Аурора седеше елегантна чернокожа жена, вероятно Делин Вон, а другите две жени… господи, изглеждаха й познати, но кои бяха… Мили боже, онази набитата беше Мартина Перез, а другата много приличаше на Ейприл Райт, макар че едно време безличната й кафеникава коса сега бе нашарена със светли кичури, очилата й ги нямаше, а кривите й зъби бяха подменени от ослепително бели протези.

По масата пред тях бяха разпръснати годишници от гимназията, папки, бележници, пожълтели броеве от училищния вестник, списъци на класовете. Жените разговаряха, смееха се и отпиваха от питиета си — бира, вино, или диетична кола.

Кристина си запробива път към масите.

Аурора вдигна очи и я видя.

— Крис! — усмихна й се широко и й махна с ръка. — Крайно време беше.

— Извинете, че закъснях. Проблеми вкъщи.

— На мен ли го казваш! — Делин Вон изразително завъртя големите си кафяви очи. — Имам седемгодишни близнаци… Синът ми може да се наложи да повтори класа, а сестра му ще премине във втори клас. Разбирам, че така трябва. Наистина разбирам. Та аз съм учителка, за бога! Но от това не ми става по-лесно. Добре де, не искам да говорим за това точно сега. — Тя се усмихна дружелюбно. — Как я караш, Крис? Доколкото знам си един от най-известните репортери на „Кларион“, Нали?

— Редактор — поправи я Аурора.

Кристън поклати глава и се настани на свободния стол между Делин и Аурора.

— Заместник-редактор. Не е кой знае какво. Когато човек работи на едно място достатъчно дълго, шефовете, в крайна сметка, решават, че трябва да му дадат някаква титла.

— Правилно. Точно така работи системата. Когато дойде време за повишения никои не гледа колко си способен и талантлив — сухо се съгласи Делин и Кристън неволно се усмихна в отговор. В следващия миг обаче вдигна поглед и се изправи очи в очи с Хейли, която, сериозна като съдия по време на процес, се взираше в нея.

Страхотно, помисли си Кристън. Някои неща никога не се променят.

— Здрасти, Хейли — поздрави тя, решена да стопи ледовете. — Господи, не съм те виждал от дипломирането ни.

— И го намираш за странно? — попита Хейли, опипвайки с пръсти столчето на чашата с вино, от която все още не бе отпила и глътка.

— Малко.

— Предполагам, че това е защото всички сме твърде заети — намеси се Мартина и сви рамене. — Работа, съпрузи или приятели, деца…

— Да, така е — съгласи се Хейли, неспособна да прикрие горчивината в гласа си.

— Е… — Кристън отвори лаптопа си и го включи. — Да се захващаме за работа. Трябва да благодарим на Аурора, която свърши голяма част от предварителната работа. За съжаление обаче не можах да я подкупя да свърши и останалото.

Жените се разсмяха. Но не и Хейли.

— Ти си заслужи правото да си организатор на събитието — заяви Аурора.

— Не ми го напомняй. Е, да видим с какво разполагаме.

Оказа се, че разполагат с доста информация. Аурора и Мартина бяха започнали да се ровят в интернет, използвайки сайтове като „Съученици ком“, откъдето бяха извадили множество пощенски и имейл адреси и дори вече ги бяха организирали в отделна база данни. Манди бе поела задължението да изготви брошура с биографични данни на съучениците им, а Делин се бе свързала с настоящата директорка на гимназията, за да обсъдят най-удобните дати за провеждането на срещата. Реши се, че в петък вечерта ще се съберат само бивши съученици и се съгласиха това да стане в ресторанта на Рикардо. Съпрузите и другите официални лица щяха да бъдат поканени на вечерята с танци, която щеше да се проведе в събота вечерта в гимназията.

Също като онзи бал по случай свети Валентин преди двадесет години, помисли си Кристън, но предпочете да не споделя възраженията си, защото останалите изглеждаха силно въодушевени от идеята.

— Знаете ли, не проумявам защо едва сега си организираме такава среща — обади се Манди.

— Да, трябваше да го направим на десетата годишнина от дипломирането… или може би още на петата — съгласи се Ейприл.

— Говорите пълни глупости! — с леден глас заяви Хейли. Кожата на скулите й видимо се изпъна от напрежение и тя измери с поглед всяка една от жените около масата. — Всички ние прекрасно знаем защо не сме се срещали преди.

Жените замълчаха; дори музиката в заведението и разговорите на останалите присъстващи сякаш заглъхнаха.

— Заради Джейк Маркът — обяви Хейли. — Обещах си, че ако дойда на тази среща, ще кажа точно какво мисля, защото предположих, че всички ще се опитате да се престорите, че случилото се с Джейк и Иън е отдавна забравено. Да, ама не е.

— Не мисля, че сега му е времето да говорим за Джейк — възрази Кристън.

— Да, разбира се, че не е. И никога няма да бъде. Защо просто не се престорим, че нищо такова не се е случвало? И да се държим фалшиво и неискрено като през последните си дни в училище?

— Хейли, не сега — настоя Кристън, която се чувстваше крайно неловко в новата си роля на председател на тази групичка.

— А кога, Крис? Кога? — попита тя. — Иън и Джейк са мъртви от двадесет години! А те нямаха двадесет, когато умряха! Не смятате ли, че трябва поне да отдадем дължимото на паметта им?

— На другарската среща?

— Тук! Сега! — Хейли видимо трепереше, а виното се плискаше през ръба на чашата.

— По-късно.

— Вече е достатъчно късно.

— О, не! — Ейприл вдигна поглед към една друга жена, запътила се към тяхната маса. Сърцето на Кристън се сви, когато разпозна Бела Маркът, сестрата на Джейк.

— Успокой се, Хейли — обади се Аурора, но Хейли, която вече бе набрала инерция и придобила смелост от мерлото, което вероятно бе изпила, обърна сърдития си поглед към Бела.

— Какво има? — попита Бела, но веднага след това кимна с разбиране. — Разговаряхте за Джейк, нали? — Преди някой да успее да каже каквото и да било в отговор, тя прикова Хейли с острия си поглед. — А ти си разстроена, защото продължаваш да вярваш, че той уби приятеля ти.

— Казваше се Иън. И не беше просто моят приятел. Той беше нечий брат и син. Освен това беше личност. Иън Пауърс. — С пламнало лице и пълни със сълзи очи Хейли рязко се изправи и обърна виното си на масата. Алената течност се разля като кръв по повърхността й. Хейли обаче изобщо не забеляза Ейприл и Мартина, които се заеха да попиват течността със салфетките си. — Днес той щеше да е на тридесет и девет. Само че така и не получи шанса да отиде в колеж, да си намери работа, да се ожени и да има деца. Но най-жалкото от всичко е, че единствените, които си спомнят за него днес, са близките му.

Ейприл, която продължаваше да бърше разлятото вино, се обади:

— Разбираме как се чувстваш, Хейли. И всички ужасно съжаляваме за смъртта на Иън.

— На никой не му пука за него. — Тя подсмръкна шумно, отдръпна се от масата и се блъсна в един стол. — Знаех си, че правя грешка — проплака тя. — Изобщо не трябваше да идвам.

— О, Хейли, стига. — Аурора, вечната помирителка, се присегна и хвана ръката на Хейли. — Престани.

— Никога няма да престана! — Хейли грабна чантата си от пода и, почти тичайки, изхвърча от заведението.

— Дали да не я настигнем? — попита Бела, загледана след Хейли, която изчезна, погълната от тъмнината навън.

— Аз ще отида. — Кристън вече бе станала от стола си. — Не би трябвало да шофира в това състояние.

— Страхотна артистка е тая Хейли! — процеди през зъби Ейприл. — Нищо й няма. Ще се оправи. Почти не докосна виното си.

— Съжалявам, Бела — въздъхна Аурора и покани сестрата на Джейк да седне на стола, освободен току-що от Хейли. — Сигурна съм, че тя не вярва в нещата, които изрече.

Бела вдигна присмехулно едната си вежда и в този момент толкова силно заприлича на мъртвия си брат, че кръвта на Кристън буквално се вледени.

— Мисля, че се заблуждаваш — отвърна Бела, загледана през големия прозорец към паркинга. — Според мен тя вярва непоколебимо във всяка думичка, която каза.

Кристън остави чантата и лаптопа си на масата и тръгна към вратата на ресторанта. Чувстваше погледите на останалите посетители приковани върху гърба си и безмълвно се укоряваше за решението си да се замеси в проклетата среща на випуска. Тази вечер се събираха за пръв път, а тя вече се чувстваше като човек, направил скок назад в миналото. Изведнъж се бе наложило да преследва Хейли Суонсън, която, също като в гимназията, вечно беше разстроена за нещо. Настигна я на паркинга.

Хейли вече бе успяла да отключи колата си и се канеше да седне зад волана.

— Хейли? — повика я Кристън. Хейли се поколеба за миг и се обърна към нея. — Виж, не се разстройвай толкова. Аз наистина съжалявам за нелепата смърт на Иън. Случилото се бе ужасно, но от тогава изминаха двадесет години.

— Значи просто да погребем миналото? Да го забравим? — Хейли измъкна от чантата си връзка ключове и пакет цигари. Ръцете й трепереха, тялото й изглеждаше напрегнато като струна. Извади една цигара от пакета, но очевидно едва се владееше.

— Виж, никой не е искал да засегне паметта на Иън.

— Ти не беше ли с Джейк през онази нощ? — Запали цигарата с треперещи пръсти.

— Това беше една кошмарна нощ за всички нас.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? Всички си спомнят единствено за бала и за убийството на Джейк. Но никой не дава пет пари за Иън. — Отвори вратата на колата и седна зад волана. — Желая ти късмет, Кристън — рече тя и завъртя ключовете. — Имам чувството, че ще ти трябва. — Стиснала цигарата между устните си, тя завъртя ключа и с все сила затръшна вратата на колата.

Рязко включи на задна и даде газ. Спортната кола отскочи назад и задните гуми се удариха в бордюра. Пред смаяния поглед на Кристън Хейли скочи на газта, изхвърча на улицата почти без да намали и едва не отнесе бронята на някакъв бял кадилак. Шофьорът на кадилака рязко сви настрани и гневно натисна клаксона.

Кристън въздъхна и се върна в ресторанта. Съученичките й все още седяха по местата си и гледаха през прозореца.

— Струва ми се, че Хейли никак не е добре — рече Кристън.

Бела завъртя очи.

— Всичкото е само шоу.

— Не съм сигурна.

Ейприл поклати глава.

— Преди време работех с брат й. Тогава работех за една юридическа фирма в центъра. Още тогава Хейли имаше проблеми и се консултираше с психиатър. Постоянно взимаше антидепресанти и други лекарства за контролиране на тревожността.

— Това важи за деветдесет процента от възрастното население в страната — заяви Мартина и даде знак на сервитьорката да й донесе още едно питие. — Хайде да не се занимаваме повече с нея, става ли? — Тя огледа жените около масата. — Не можем да позволим на Хейли да ни извади от релси. Не и сега. Имаме още работа да вършим. Дайте да си поръчаме вино и пица. — Сервитьорката, висока, кокалеста жена със сивееща коса и дълбоко разположени очи, се приближи и Мартина й се усмихна.

Правите ли още от онази мексиканска пица? На времето умирах за нея.

През следващия един час си поръчаха и хапнаха от италианските специалитети в менюто. Не спираха да говорят, опитвайки се да наваксат изминалите години. Извадени бяха и показани снимки на съпрузи, деца и приятели. Аурора призна, че най-голямата й дъщеря се е омъжила наскоро и вече планира бъдещото си семейство. Самата Аурора се бе омъжила веднага след гимназията и бе родила първото си дете на деветнадесет години. Дъщеря й очевидно вървеше по нейните стъпки, а Аурора като че ли не можеше да реши дали да се радва или да плаче.

— Не ме разбирайте погрешно. Обожавам бебетата, но не мога да си представя, че ще стана баба. Та аз съм още толкова млада. — Думите й бяха посрещнати с безмилостни закачки и настроението около масата видимо се покачи.

— Ами ти, Крис? — попита Аурора. — Нямаш ли снимки на семейството?

Кристън поклати отрицателно глава.

— Не нося със себе си.

— Ти имаш една дъщеря, нали?

— Аха… Сега е на шестнадесет, а се мисли за много голяма.

Думите й бяха посрещнати с пълно разбиране от присъстващите.

— Омъжена си за Рос Делмонико, нали? — продължи да я разпитва Аурора. В очите й проблясваше неприкрит интерес, на устните й играеше усмивка.

Кристън се опита да избегне въпроса. Не й се искаше да съобщава факта, че в момента са разделени.

— Аха.

Ейприл обаче не пропусна неохотата, прокраднала се в гласа на Кристън. В очите й проблесна любопитство. Взе си едно хлебче от панерчето, поставено в средата на масата, и го разчупи на две.

— И как я карате?

Кристън от край време си беше ужасна лъжкиня. Освен това не виждаше причина да крие истината. Рано или късно тя щеше да излезе наяве.

— Рос и аз сме разделени.

Ейприл преметна през рамо блестящата си коса.

— Да не си се побъркала? — Тя отхапа от хлебчето. — Виждала съм Рос няколко пъти докато работех за онази юридическа фирма. Той е от мъжете, които дъщеря ми би нарекла трепач. — Облегна се назад на стола с изражение, което даваше ясно да се разбере, че всяка жена, оставила Рос Делмонико да й се изплъзне, трябва да е пълна глупачка. Сдъвка залъка и продължи да разпитва: — Значи смятате да се разведете?

Кристън си помисли за документите, които все още не бяха подадени.

— Всъщност, не съм сигурна — отвърна тя, изненадана от собствената си реакция. Та нали само преди няколко часа бе съобщила на Саманта, с която работеха заедно в Кларион, че разводът й е сигурен?

— Чуй ме сега какво ще ти кажа — започна Ейприл с тон, с който даваше да се разбере, че се шегува. — Ако наистина се умориш от този мъж, прехвърли ми го, моля те.

Кристън се засмя на шегата, но нещо в думите на Ейприл я накара да застане нащрек. О, боже, надяваше се, че няма да се превърне в жена, която смята мъжа си за своя собственост и се вкопчва в него със зъби и нокти всеки път, когато друга жена прояви какъвто и да било интерес. Усмихна се на Ейприл и заяви:

— Не съм сигурна какво ще стане.

— Е, когато решиш, просто ме информирай.

В този момент сервитьорката се появи отново и разговорът се насочи към по-безопасни теми. Ейприл насочи вниманието си към един от годишниците, оставен отворен на масата, и след като си поръчаха по още едно питие, жените отново се заловиха с организацията на предстоящата среща на випуска.

Мартина, която беше омъжена за Крейг Тейлър, випускник на „Уестърн Католик“, предложи да поканят момчетата от Уестърн, дипломирани се през същата година.

— Мисля, че трябва да се постараем тази среща да бъде по-специална. Тя ще бъде последната в историята на гимназията, тъй като „Св. Елизабет“ съвсем скоро ще бъде закрита. Няма ли да е готино да поканим момчетата, с които правехме всичко заедно на времето?

— Мислиш ли? — предпазливо попита Кристън. Носталгията настрана, но това вече й идваше в повече. — Ще изглежда като че ли…

— Като че ли се опитваме да повторим бала, на който умря брат ми — довърши вместо нея Бела и всички отново се умълчаха. Усмивката на Бела помръкна и тя се загледа мрачно в съдържанието на чашата си. На челото й се появи дебела бръчка. — Знаете ли, може би имаме нужда точно от това. Като някаква форма на катарзис.

— Хейли обаче едва ли ще го възприеме по този начин — обади се Делин.

— На нея нищо не би й харесало. — Ейприл се намръщи. — Както вече казах, тя има нужда от помощ. От сериозна помощ. Но това не е наш проблем.

Бела погледна към Кристън.

— Аз ще приема решението ви, каквото и да е то. Моля ви, не се безпокойте за мен, а ако се питате какво би казал Джейк в случая, сигурна съм, че би изтърсил нещо от рода на: „Хайде, давайте, организирайте шибания купон“.

— Тя е права — съгласи се Манди, която продължаваше да записва нещо в жълтия си бележник.

Ейприл се загледа в бутилката мерло.

— В такъв случай, защо не? — възкликна тя и се ухили широко. — Ще бъде забавно.

Всички като че ли бяха съгласни с нея. Всички, освен Кристън.

Мартина отново пое инициативата.

— Добре. Ще се обадя на Лаура. Спомняте ли си я? Лаура Трайънт? Тя се омъжи за един от приятелите на Крейг. Чад Белмонт. Той се дипломира заедно с нас и, доколкото си спомням, беше президент на ученическия комитет в Уестърн. — Мартина все повече се палеше от идеята си и кимаше енергично с глава, а черната й коса проблясваше на светлината на лампите.

Избраха един от уикендите през юли и се разделиха на групи, като всяка една доброволно се нагърби с част от задачите, които трябваше да бъдат свършени. Делин пое ангажимента да се свърже със съучениците им. Ейприл изяви желание да работи с фирмата за кетъринг. Мартина се нагърби да осъществи връзката с момчетата от Уестърн, а Кристън, която беше определена за координатор и касиер, трябваше да се погрижи за изпращането на обявленията. Аурора щеше да й помага. Бела трябваше да се погрижи за украсата. Никой не спомена отново името на Хейли.

Манди Ким, самоназначила се за секретар на комитета, водеше пространни бележки и изпълваше с информация страниците на жълтия си бележник. Работеше със същата съсредоточеност и задълбоченост, с които преди двадесет години слушаше лекциите на сестра Кларис по световна история.

Някои неща никога не се променят, помисли си Кристън докато вкарваше собствените си бележки и наблюдения в лаптопа.

Постигнаха единодушно съгласие да се срещнат отново след месец, пак в ресторанта на Рикардо, за да докладват за постигнатия напредък. Междувременно щяха да поддържат връзка помежду си по телефона или електронната поща.

Час по-късно платиха сметката и повечето си тръгнаха. Остана само Аурора.

— Видя ли? — рече тя и натъпка своя годишник в дамската си чанта, която беше достатъчно голяма, за да побере малък компютър. — Признай си, Крис, срещата мина по-добре отколкото очакваше.

— Добре, добре, имаш право. Като се изключи сцената с Хейли и няколкото неловки момента с Бела, наистина мина добре.

— Не просто добре. Това си беше пълен успех. Свършихме много работа и даже се позабавлявахме. Започвам да си мисля, че срещата на випуска ще бъде грандиозен купон.

— Ще видим.

— Жалко само, че Рейчъл и Линдзи не можаха да дойдат. — Когато Кристън не каза нищо в отговор, Аурора додаде: — Поддържаш ли още връзка с тях?

— Изпращаме си картички по Коледа. — Кристън се зае да събира нещата си. Аурора беше права. Срещата бе минала по-добре от очакванията й. Беше й дори приятно да се срещне с бившите си съученички и да разбере какво са правили през изминалите години. — Надявам се да успеят да дойдат на срещата.

— Защо не им се обадиш? Имаш номерата им, нали?

— Ще го направя — обеща Кристън и двете с Аурора напуснаха ресторанта.

Докато прибираше лаптопа и чантата си в колата Кристън си даде сметка, че започва да се изпълва с оптимизъм и да вярва, че срещата на випуска няма да се превърне в поредната катастрофа. Не беше убедена, че ще бъде чак грандиозен купон, но се надяваше, че ще имат възможност да се позабавляват.

В края на краищата, помисли си тя и се плъзна зад волана, какво толкова би могло да се обърка.

 

 

Убийцата на Джейк Маркът седеше в колата си. Не беше изгасила двигателя. Спряла бе в тъмната част на улицата и, скрита в мрака, наблюдаваше паркинга на ресторанта. Всяко мускулче в тялото й бе сковано от напрежение, а във вените й препускаше старото, така познато желание. Дланите на ръцете й се изпотиха. Пулсът й се ускори.

Успокой топката, безмълвно си рече тя, а после устните й се разтегнаха в крива усмивка, осъзнала, че в ушите й отеква съветът, който Джейк Маркът й бе давал толкова често.

— Копеле — промърмори тя, приковала поглед върху входната врата на ресторанта на Рикардо. Той заслужаваше да умре и тя отново почувства вълнението, породено от факта, че лично го бе вкарала в гроба.

Но това беше толкова отдавна…

Макар че мислено си бе представяла сцената хиляди пъти, възбудата, която бе изпитала преди толкова години, бе започнала да избледнява. Но сега, когато на хоризонта се задаваше така очакваната среща на випуска, спомените от онзи ден ставаха все по-ярки и тя отново изпитваше въодушевление от мисълта, че бе отнела живота му и се бе измъкнала невредима. Чакала бе толкова дълго… но сега, най-накрая, щеше да получи възможност за отмъщение.

Вратата на ресторанта се отвори и тя сложи ръка върху скоростния лост, готова да потегли на часа. В следващия момент видя някакъв мъж, който придържаше отворената врата. От ресторанта излизаше четиричленно семейство — майка и татко на средна възраст и две десетинагодишни хлапета. Децата се караха нещо. Момичето удари брат си, той й отвърна, а тя се разпищя на умряло.

Докато вървяха към колата си, бащата се скара на сина си и отвори вратата на минивана. Майката обаче очевидно бе по-наясно със ситуацията. Стисна тънките си устни и прикова поглед върху русата си дъщеря. Момичето обаче знаеше какво прави. Погледна я в отговор, а на лицето му се появи невинна, почти ангелска усмивка.

Точно така, момиченце, изиграй си ролята. И ти си като онези лицемерни кучки от „Св. Елизабет“.

Погълната от малката семейна драма, тя едва не пропусна последните две бивши съученички, които излязоха от ресторанта. Но все пак ги забеляза. Тъкмо на време. Не можа да сдържи усмивката си. Аурора и Кристън, главните организаторки на събитието. Едната преливаща от ентусиазъм, другата изпълнена с неохота. Двете жени вдигнаха нагоре яките на саката си, за да се предпазят от дъжда, който заваля отново.

Време е за шоу, помисли си тя и почувства как кръвта пулсира в ушите й. Хвърли поглед към пасажерската седалка, на която лежеше един годишник, няколко снимки и ножица. Някои от снимките бяха изрязани от страниците. Беше внимавала много, едва сдържайки желанието си да ги накълца на лентички. Кръвта й кипеше от ярост. Във вените й пламтеше нажежен до бяло гняв, подхранван от двадесетте години на очакване.

Запази самообладание.

Успокой топката.

Не се проваляй.

Не сега.

Не и когато си толкова близо до целта. Чака твърде, дълго, за да си позволиш да опропастиш нещата точно сега.

Силно прехапа долната си устна. Видя се в мислите си, стиснала ножица в ръка. Представи си как дебне плячката си. Как я преследва. И я хваща. После двуличната кучка щеше да разпознае своята нападателка. Щеше да се паникьоса, щеше да я умолява за милост, да я убеждава колко много съжалява. Жертвата й щеше да се влачи по корем. Щеше да обещае да направи всичко, което убийцата иска, само и само да спаси жалкия си живот. Щеше дори да се престори, че се разкайва.

И тогава убийцата ще да нанесе своя удар.

Бърз, силен и смъртоносен.

Ще забие острата ножица право в гърдите на Кристън и ще прониже сърцето й. Не само веднъж. Отново и отново. И отново.

Ще наблюдава как кръвта блика от раните. Ще слуша задавените писъци на Кристън. Ще гледа как силите я напускат и тялото й бавно омеква.

Ще види мига, в който светлината завинаги угасва в очите на Кристън Даниелс.

— Ти, шибана кучка такава! — прошепна тя и прехапа долната си устна до кръв.

Беше толкова погълната от фантазиите си, че цялото й тяло се тресеше и тя едва не изпусна хондата на Кристън, която излезе от паркинга и пое по една от страничните улички.

Едва.

Остави една кола да я изпревари, след това бавно превключи на скорост, натисна газта и потегли. Не сваляше поглед от колата на Кристън. Видя я да дава мигач и да излиза на главния път.

Съсредоточено, изпълнена с мрачна решителност, тя я последва.