Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (34)

Тридесет и три

Линдзи се извини и тръгна към тоалетната. На влизане се размина с Мартина и Кристън, които тъкмо излизаха от там. Когато влезе в съблекалнята, през която трябваше да се мине, за да се стигне до дамската тоалетна, тя видя няколко от съученичките си, които оживено разговаряха. В тоалетната обаче се оказа съвсем сама. Изведнъж потрепери и гръбнакът й се скова от напрежение. Тишината в кабинката я изкара от равновесие. Изведнъж се разбърза. Облекчи се набързо и неволно закачи чорапа си с нокът. Веднага се пусна бримка. По дяволите!

Ако не държеше толкова много на хигиената, тя може би щеше да пропусне миенето на ръцете си и щеше да изчезне мигновено от зле осветената и зловеща тоалетна. Дългогодишният навик обаче взе връх над страховете й. Пусна водата и в същия миг някаква фигура се появи в периферното й зрение. Фигура на жена, която тъкмо влизаше в помещението.

— Здрасти, Линдзи — поздрави познатият глас. — Тази вечер изглеждаш толкова красива, колкото и в нощта, в която умря Джейк.

Линдзи рязко се обърна и се изправи лице в лице с жената, която стоеше само на няколко метра от нея и стискаше пистолет в ръката си.

 

 

Дийн караше като бесен към сградата на „Св. Елизабет“. През целия път Рейчъл поддържаше връзка с патрулиращите полицаи, които бяха изпратени в сградата на гимназията. Само няколко минути преди Дийн да закове колата пред входа на физкултурния салон, полицай Кайл Уилиямсън докладва, че е изчезнала жена на име Линзди Фаръл, а приятелят й, обезумял от ужас, буквално се разпада пред очите му.

 

 

Линдзи се подчини на разпорежданията, осъзнала, че убийцата не би се поколебала да стреля в нея.

— Бих предпочела да го направим насаме, само двете, но, ако ме принудиш, ще те застрелям точно тук и сега — заяви тя.

Линдзи разбра, че жената говори сериозно. Съзнаваше, че би могла да спечели малко време — и да остане жива — само ако се подчинява напълно и й съдейства. Но само до определен момент. Похитителката й бе толкова погълната от усилието да я измъкне незабелязано през задната врата на салона и да я преведе през покрития коридор, който свързваше салона със сградата на училището, че изобщо не забеляза как Линдзи отвори дамската си чанта и започна да изпуска разни предмети по пътя. Предмети, които падаха безшумно по пода.

Последователка на Хензел и Гретел, помисли си Линдзи. Когато се озове в лапите на жестока вещица, човек е длъжен да направи онова, което трябва да бъде направено.

„И къде ме води, за бога?“ — зачуди се Линдзи, озовала се на някакво дървено стълбище, което водеше надолу към сутерена.

 

 

Рейчъл и Дийн, които не искаха да създават паника, която би могла да усложни допълнително положението, се обадиха за подкрепление, в което влизаше и отрядът за бързо реагиране, а след това разпратиха патрулиращите полицаи да търсят Линдзи, докато те двамата разговаряха с Уот, Мартина, Крейг, Кристън и Рос. Дийн каза на приятелите си онова, което бе казал и на униформените полицаи:

— Ако ги намерите, не се опитвайте да се разправяте с нея. Просто ме извикайте и ме оставете аз да се справям със ситуацията.

Разделиха се на групи, за да могат по-бързо да претърсят района. Дийн даде фенерчета на двамата мъже. Рос и Кристън поеха в една посока, а Уот, Крейг и Мартина в друга. Докато всички те отчаяно търсеха Линдзи, празненството продължаваше с пълна сила.

Рейчъл знаеше, че трябва да намерят Линдзи час по-скоро. Не можеха да се бавят, защото можеше да не я заварят жива. Ако само Мерилин Дюи беше открила тези снимки вчера, а не днес…

— През онази нощ Линдзи намери тялото на Джейк в лабиринта — рече тя. — Ами ако е решила да замъкне Линдзи на мястото на престъплението?

— Достатъчно откачена е, за да го направи. — Дийн насочи лъча на фенерчето си към лабиринта от високо подкастрени храсти. — Да вървим.

Рейчъл и Дийн понечиха да влязат в лабиринта и се сблъскаха с Рос и Кристън, които се появиха на пътеката, която извеждаше от храсталаците.

— Изглежда, че и на вас ви е хрумнала същата идея — отбеляза Дийн.

— Очевидно — съгласи се Рос.

— Там няма никого — рече Кристън. — А сега какво? Бях толкова сигурна, че ще заведе Линзди при стария дъб.

— Нека да се разделим отново и да продължим да търсим. — Рейчъл се опита гласът й да прозвучи спокойно, макар че тревогата й нарастваше с всяка измината минута.

 

 

Линдзи извади последната от четирите банкноти, които бе сложила в малката си вечерна чантичка. Преди да успее да пусне банкнотата на пода, за да маркира посоката, в която се движеха, лудата жена, която вървеше пред нея, рязко спря пред една купчина дървени щайги и насочи лъча на фенерчето си право напред.

После допря дулото на пистолета до ребрата на Линдзи.

— Мини зад щайгите.

Линдзи се подчини безмълвно.

Похитителката я побутна напред и насочи фенерчето към стара дървена врата, която беше почти скрита зад щайгите. Присегна се през Линдзи, за да натисне бравата. Линдзи си помисли, че това може би е моментът, в който би могла да окаже съпротива. Смъртоносното оръжие обаче продължаваше болезнено да се притиска към тялото й и тя мигновено отхвърли тази възможност.

— Къде ме водиш? — успя да попита с разтреперан от страх глас.

— Някъде, където никой няма да те намери. Не и преди Рейчъл и Кристън да се присъединят към теб.

Линдзи хвърли бърз поглед към жената, която познаваше още от юношеските си години, и се запита защо никога до сега не си бе дала сметка колко е лабилна и неуравновесена.

Докато похитителката й се бореше с вратата, като едновременно с това притискаше пистолета към тялото на Линдзи, тя внимателно разтвори пръсти и пусна на пода последната банкнота.

Мили боже, моля те, помогни на Уот да разбере, че ме няма. И да тръгне да ме търси.

Какъв беше този звук? Музика ли чуваше? Да, точно така. Не можеше да различи мелодията, но музиката сякаш идваше иззад затворената врата.

Жената я сръга с дулото на пистолета и нареди:

— Влизай вътре! Веднага.

Линдзи пристъпи през бетонния праг се озова в ярко осветена, вмирисана на влага и мухъл стая. Беше толкова погълната от гледката, която се разкри пред очите й, че дори не чу как вратата се затваря зад нея.

Мили боже!

Десетина фенера, наредени на пода пред редицата стари ученически шкафчета, осветяваха тъмното помещение.

Шкафче ти? Шкафчетата от последната им година в „Св. Елизабет“? Възможно ли беше това?

— Отне ми доста време и усилия, за да преместя шкафчетата тук долу — информира тя Линдзи. — Но си струваше, не смяташ ли? — Побутна Линдзи напред, принуждавайки я да прекоси помещението до другия му край, минавайки покрай шкафчетата.

Линдзи зърна името си върху едно от тях. На следващите три бяха изписани имената на Рейчъл, Кристън и Мартина. Тези три шкафчета бяха отворени и празни. Останалите бяха затворени.

— Остават ми само още четири — с усмивка заяви тя. — Едва тогава ще съм изпълнила задачата си. Тъкмо на време за злощастния брат.

— Защо? Аз… аз не разбирам.

Уот, ти вече ме търсиш, нали? Вече си извикал на помощ Рейчъл и Дийн. И си казал на ченгетата, че съм изчезнала…

— Единственото, което ти трябва да знаеш, е, че ще умреш.

— Защо? Какво съм ти направила, че ме мразиш толкова силно? Какво сме ти причинили? Аз и останалите?

— Продължавай да вървиш докато стигнеш до стената. След това се обърни. Бавно.

Линдзи продължи да върви към стената, обърнала гръб на похитителката си.

— Кажи ми с какво сме заслужили тази твоя омраза?

— Ти и останалите бяхте отвратително високомерни и надути. Не ме допускахте до себе си, отбягвахте ме, карахте ме да се чувствам нищожна.

— Но ние никога не сме имали за цел да те караме да се чувстваш по този начин! — Накарай я да говори. Опитай си да си спечелиш още време. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Ако мога да направя нещо, за да изкупя вината си и да ти се реванширам за стореното… Готова съм, каквото и да е то.

— Знаеш ли, че в онези години мразех най-много теб? И това все още не се е променило. Затова искам да те накарам да страдаш, преди да те убия. Искам да изпиташ поне частица от болката, която ме разкъсваше през всичките тези години. Сега се обърни към мен и ме погледни. Искам да те гледам в лицето, когато стрелям в теб.

Линдзи спря, обърна се и погледна право към жената, която възнамеряваше да я убие.

— Ще ми кажеш ли защо ме мразиш най-силно от всички? — Опитай се да не мислиш за заканата й да те накара да страдаш. Сега не е моментът да се поддаваш на страховете си.

— Защото Джейк желаеше теб, а не мен.

С разкривено от омразата лице Бела Маркът се спусна напред, блъсна Линдзи към стената и притисна пистолета към корема й. Линдзи политна назад, удари се в рамо с бетонната стена и в този момент зърна огромното червено сърце, изрисувано на стената зад нея. Страховито и откачено напомняне за онзи далечен бал по случай деня на свети Валентин.

А музиката… Мелодията, която се носеше от преносимия Си Ди плейър, поставен на пода до шкафчетата, й се стори позната. Не мога да се боря с това чувство… На времето това беше любимата им песен. Нейната и на Джейк.

Срещна погледа на Бела и видя злобната ярост и неподправената лудост, които напираха в очите й. Очи, които толкова много й напомняха за Джейк.

 

 

Кристън и Рос вече втори път се сблъскваха с Уот, докато и тримата трескаво претърсваха района. Първия път го срещнаха заедно с Мартина и Крейг, но сега беше сам. Сам и много ядосан. Обвиняващ себе си за изчезването на Линдзи.

— Не би могъл да отидеш в дамската тоалетна заедно с нея — заяви Кристън, полагайки усилия да го успокои.

— Не, но можех да настоя да те потърси и да те помоли да я придружиш.

Кристън сложи ръка на рамото на Уот и го стисна уверено.

— Ще я намерим.

Уот дълбоко си пое въздух и закри устата си с ръка. Едва успяваше да контролира емоциите си.

— Ако не я открием скоро…

Бела ще я убие. Кристън знаеше какво си мисли той. И всички останали. Струваше й се невероятно, че именно сестрата на Джейк бе отговорна са смъртта му. Нищо, че не тя бе изстреляла стрелата, която го бе пронизала в сърцето и го бе приковала към дънера на дъба.

— Хайде! — Кристън дръпна Уот за ръката. — Рос и аз ще отидем да претърсим страничния вход на „Св. Елизабет“. Онзи, който свързва основната сграда с гимнастическия салон. Ти защо не се заемеш със задните входове? Зная, че ченгетата вече ги огледаха, но може да са пропуснали нещо.

Уот я изгледа втренчено. Лицето му бе разкривено от ужас, но той кимна утвърдително, давайки й да разбере, че е схванал какво му говори. След това се обърна и се запъти към задния вход на старото училище.

— Той буквално си е изгубил ума — отбеляза Кристън.

— И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ти беше изчезнала.

Кристън протегна ръка и погали бузата на съпруга си. Направо не можеше да повярва, че едва не бяха съсипали любовта и брака си.

— Ще я открием. Жива. — Кристън насочи лъча на електрическото си фенерче към покрития проход между физкултурния салон и сградата на училището.

Рос вървеше редом с нея, нагаждайки крачките си към нейните. Вървяха по коридора между двете сгради, когато Кристън внезапно спря.

— Какво има? — попита той.

— Не зная. — Насочи лъча на фенерчето към бетонния под, където нещо бяло бе привлякло погледа й. — Какво е това? — Наведе се, взе книжната кърпичка и я разгледа внимателно. — Някой е попил червилото си с тази кърпичка.

— Предполагам, че сигурно е била жената, която я е изпуснала.

— Червилото е розово. Линдзи беше с такова.

— Кристън, недей…

— Може да я е пуснала нарочно. За да насочи къде да я търсим.

— Добре, може би имаш право. Но…

— Ще се обадя на Рейчъл — заяви тя и отвори мобилния си телефон.

 

 

— Как се чувстваш сега, когато знаеш, че ще умреш? — попита Бела и насочи пистолета право към сърцето на Линдзи.

— Страхувам се. Това ли искаш да чуеш? Ужасена съм. И не искам да умирам.

Бела се усмихна.

— Джейк нямаше време дори да се изплаши. Поне до последната секунда, в която изведнъж проумя, че възнамерявам да го убия.

— Ти си убила Джейк? — Но как е възможно това? Нали Рейчъл и Дийн им казаха, само на нея и на Крис, че някакъв мъж на име Патрик Дюи е убиецът на Джейк?

— Не може да си убила Джейк! — заяви Линдзи, без да му мисли много.

Бела я изгледа гневно.

— И защо смяташ така?

— Той… той ти беше брат. Ти го обичаше.

— И той ме обичаше.

Какво ли ще направи Бела, ако я предизвикам? Дали ще ме застреля? Ще мога ли да я отблъсна, преди да е стреляла? Ако успея, може би ще имам шанс да изтръгна пистолета от ръката й. Трябва да предприема нещо. Не мога просто да стоя, притиснала гръб към това огромно червено сърце и да чакам да ме убие.

Стиснала пистолета с двете си ръце, Бела продължаваше да се цели в Линдзи.

— Ти си мислеше, че той те обича, но това не беше истина. И ти, също като всички останали, си беше само една глупачка.

— Права си. Наистина бях глупачка. — Съгласявай се с нея. Говори онова, което тя иска да чуе. Линдзи стискаше малката си вечерна чантичка и я притискаше към корема си.

— Жалко, че не го разбра преди двадесет години. — Бела се усмихна, но усмивката й твърде много приличаше на гримаса. — Мисля, че трябва да знаеш, че възнамерявам да стрелям в теб повече от един път. Ще започна с краката ти, после ще прострелям ръцете ти и тогава… — Налудничавият смях на Бела изпълни подземната тъмница.

Горчива жлъч се надигна в гърлото на Линдзи. Заля я вълна на неподправен, първичен ужас. Това не се случваше наистина. Това бе само страховит кошмар. Тя не можеше да умре. Не и сега. Не и когато отново бе свързала живота си с Уот. Не и когато бяха намерили сина си.

— Какво те кара да вярваш, че ще продължа да стоя тук, до стената и ще ти позволя да ме използваш като мишена?

Бела я изгледа с любопитство.

— Просто е. Аз имам оръжие, а ти нямаш.

— Не виждам какво ще изгубя, щом ти, така или иначе, възнамеряваш да ме убиеш.

— Прави каквото щеш. — Бела сви рамене. — Ако се опиташ да направиш нещо, ще те застрелям веднага. Ако играеш по правилата ми, може и да поживееш още час.

Преплетоха пламналите си от омраза и напрежение погледи.

— Мислиш си, че ако спечелиш достатъчно време, някой може да те намери, нали? Е, няма да стане. Никой не знае за съществуването на това помещение. Това е моята малка тайна. Е, когато сградата бъде разрушена, може и да намерят телата ви сред отломките. Твоето, на Кристън и на Рейчъл.

Скривалището в сутерена, редицата стари ученически шкафчета, музиката от миналото им, цялата обстановка беше направо сюрреалистична. В ума на Линдзи се въртяха безброй мисли, въпроси и безмълвни молитви.

Затвори очи и за последен път се помоли на господ… Не искам да умра, помисли си.

— Отвори очи и ме погледни! — изрева Бела.

Разтреперана от страх, парализирана от ужас, тя отвори очи и я погледна.

— Ето така е по-добре. — Бела хвърли поглед към шкафчетата. — Струва ми се, че ще прибера вечерната чантичка и обеците ти в старото ти шкафче.

Сега или никога, помисли си Линдзи. Докато не гледа към мен…

Линдзи се спусна към Бела, която рязко се завъртя, прицели се и стреля. Куршумът мина покрай крака на Линдзи и се удари в пода. Остри парчета бетон се разхвърчаха наоколо. Няколко се забиха в крака на Линдзи. Тя извика от болка, изпусна чантичката си, отскочи назад и притисна гръб към стената зад нея.

Заслушана в силните удари на сърцето си, които отекваха оглушително в главата й, Линдзи напрегнато зачака следващия изстрел. Оня, който би могъл да сложи край на живота й.

 

 

Рейчъл се взираше в тухленото училище. Беше тъмно и мрачно. Една изоставена стара сграда. Дийн бе изпратил две двойки униформени полицаи да проверят двата входа, но те не бяха видели и чули нищо. Щеше да им отнеме време да проверят стаите една по една. Включително и сутерена.

Телефонът й иззвъня. Вдигна на третото позвъняване.

— Рейч, ела до страничния вход на гимназията. Онзи, който е най-близо до гимнастическия салон — рече Кристън. — Открихме нещо в свързващия коридор.

Само след няколко минути Рейчъл вече държеше в ръка изцапаната с червило бяла кърпичка.

— Намерихме я тук — обясни Рос и посочи точното място само на около метър от страничния вход. — Опитахме да отворим вратата, но тя изглежда заключена.

Дийн насочи лъча на фенерчето си през стъклата на вратата.

— Рейчъл, ела да погледнеш.

Лъчът светлина осветяваше пода на продължаващия зад заключената врата коридор. Там, на няколко метра от вратата, се белееше още нещо.

— Трябва веднага да влезем там. Веднага. — Инстинктите и опитът на Рейчъл й нашепваха, че времето е от особено значение.

Дийн замахна с обратния край на фенерчето си, счупи стъклото на вратата, внимателно промуши ръка и отключи вратата.

— Била е заключена отвътре, което означава, че някой е минал през нея и е заключил след себе си — поясни той.

Кристън и Рос понечиха да ги последват. Дийн се обърна към тях.

— Изчакайте тук. И се обадете на Рейчъл ако видите или чуете нещо необичайно.

Двамата кимнаха едновременно в знак на съгласие.

— Накъде да тръгнем? — попита Дийн. — Нагоре, надолу, или направо?

— Ти провери стълбите нагоре, а аз ще погледна надолу — отвърна Рейчъл. — Ако не намерим нещо, ще продължим напред по коридора.

— Ще се свържа с полицай Уилиямсън докато проверявам стълбите.

Рейчъл отвори вратата, която водеше към сутерена, насочи фенерчето си към дървеното стълбище и пристъпи няколко крачки. На петото стъпало лежеше нещо, което й заприлича на кредитна карта. Рейчъл се наведе и я вдигна. Разгледа я внимателно, а след това бързо тръгна нагоре по стълбите. Затвори вратата и извика на Дийн, който бързо дотича при нея.

— Виж. Това е шофьорската книжка на Линдзи.

 

 

Притиснала гръб към стената, измъчвана от болката в кървящия си крак, Линзди се опитваше да разсъждава рационално. Но дали това бе възможно? Беше се озовала в лапите на побъркана убийца, която вече бе отнела живота на три други жени.

— Бела, не трябва да правиш това. Ти не си на себе си — рече й Линдзи. — Имаш нужда от помощ.

Спокойната усмивка на Бела я извади от равновесие.

— Имах нужда от помощ преди двадесет години — заяви тя. — Ако тогава някой бе спрял Джейк… ако му бяха попречили да ме наранява…

— Как те нарани Джейк? — Продължавай да говориш. Печели време. Моли се някой да те намери преди е станало прекалено късно.

— Патрик знаеше. Той единствен държеше на мен. Никой друг.

— Кой е Патрик?

Усмивката на Бела стана по-широка. Очите й се изцъклиха.

— Патрик ме обичаше. Когато му разказах за Джейк… Трябваше да кажа първо на Патрик, а не на Джейк, когато разбрах… Патрик не би ме накарал да го направя. Той щеше да ми позволи да задържа бебето си.

— Бебе? Била си бременна? Забременяла си от този мъж? От Патрик?

— Исках да задържа бебето си, но Джейк каза, че не мога да го родя. Той ме накара да направя аборт. Патрик ми каза, че това не е правилно. Затова уби… не, не беше така. Патрик искаше да убие Джейк заради онова, което ми беше причинил. Но аз държах да убия Джейк лично. Спомням си как държах лъка… как наблюдавах стрелата, която лети към него. Джейк не можеше да повярва, че го правя. Просто стоеше там и се взираше в мен.

— Бела, ти не си убила Джейк. Не би могла да го направиш.

Бела поклати глава.

— Грешиш. И не се опитвай да ме объркваш.

— Може да си искала да убиеш Джейк, но не си го направила.

— Направих го! Убих го! — Стиснала пистолета с две ръце Бела тръгна към Линдзи. Спря на по-малко от половин метър от нея. — Аз убих Джейк. Убих още Хейли, Аурора и Манди. А сега ще убия и теб.

Краката на Линдзи трепереха толкова силно, че тя едва успяваше да стои права. По лицето й се стичаха вадички пот, сутиенът й гащичките й буквално подгизнаха от пот.

Не искам да умра.

Няма да умра!

 

 

Дийн се обади на патрулиращите полицаи и им съобщи нарежданията си. След това двамата с Рейчъл слязоха в сутерена. Ориентираха са по предметите, разпръснати по пода. Още една книжна кърпичка, а след това празната опаковка. Кредитна карта и банкноти от един долар.

Браво, Линдзи! Добро момиче! Не си се паникьосала. Използвала си главата си и си ни оставила следи, по които да те намерим.

Последният предмет лежеше пред солидна на вид, тухлена стена. Рейчъл стисна зъби.

— В това няма никакъв смисъл. Не може да са се изпарили във въздуха.

Дийн обходи с фенерчето си целия участък, опитвайки се да открие някакъв отвор. Сбута Рейчъл, когато лъчът на фенерчето освети нещо като врата, скрита наполовина зад купчина мухлясали дървени щайги.

Рейчъл се приближи до вратата и я огледа внимателно. После притисна ухо към нея.

— Чуй!

Дийн също се приведе към вратата.

— Чува се музика.

— Знаеш ли коя е тази песен? На времето беше любимото парче на Линдзи и Джейк.

Мамка му!

Дийн й подаде фенерчето и натисна бравата. Вратата се отвори веднага. Без никакви усилия от негова страна. Старата врата дори не изскърца.

— Тази врата е била използвана често напоследък — тихо отбеляза Дийн, даде знак на Рейчъл и измъкна служебния си глок от нараменния кобур. — Стой зад мен.

Бавно и предпазливо минаха през вратата и се озоваха в друго помещение, което бе осветено от дузина фенери, поставени пред редица стари ученически шкафчета. Мили боже, това са старите ни шкафчета от последната гимназиална година, помисли си Рейчъл. Възможно ли е това?

Популярната през средата на осемдесетте години песен се носеше от портативния Си Ди плейър и изпълваше помещението с нежна музика и любовни слова.

Линдзи стоеше в другия край на дългата и тясна стая. Разтрепераното й тяло се очертаваше на фона на огромно червено сърце, изрисувано на бетонната стена зад нея. Бела стоеше пред Линдзи с насочен право в нея пистолет. Беше с гръб към Дийн и Рейчъл.

— Джейк не те обичаше — тъкмо казваше Бела. — Не обичаше никоя от вас.

— Права си — съгласи се Линдзи. Гласът й трепереше от страх. — Той… не обичаше нито една от нас.

— Той обичаше мен! — изкрещя Бела. — Но ме накара да убия бебето си. А теб не те накара да убиеш твоето бебе. Кажи ми защо! Не беше честно!

— Защо… защо Джейк те е накарат да убиеш бебето си? — попита Линдзи.

— Защото знаеше, че може да е от него.

Линдзи зяпна от изумление.

— Започнахме да правим любов, когато бях на дванадесет. Аз не исках да го правим. В началото поне. Той обаче ме принуди. Каза ми, че ме обича. Обеща ми… Но ме излъга. Непрекъснато ме караше да го правим. Отново и отново. А след това ме накара да убия бебето си. Заведе ме при някакъв шарлатанин, който остърга бебето ми и ме осакати за цял живот.

Дийн се промъкваше все по-близо до побърканата жена в другия край на стаята. Рейчъл затаи дъх, когато осъзна, че Линдзи го е видяла.

— Затова трябваше да го убия — продължи Бела. — Трябваше да бъде наказан заради онова, което ми причини. Патрик ми каза, че той ще го убие, но аз му заявих, че искам да го направя лично… че имам пълното право да го убия.

Не давай да се разбере, че си видяла Дийн, мислеше си Рейчъл. Моля те, Линдзи, не се издавай. Животът ти зависи от това. Тя е побъркана. Ще те убие както уби Хейли, Аурора и Манди.

— Не знаех, че си знаела как да боравиш с лък — подхвърли Линдзи, приковала поглед върху пистолета, който се намираше на по-малко от метър от сърцето й.

Точно така, Линдз, продължавай да говориш. Трябва да отвлечеш вниманието й, за да позволиш на Дийн да се приближи. Само още няколко метра.

— Не знаех нищо за стрелбата с лък — призна Бела. — Патрик беше специалист в това отношение. Той знаеше как да убие Джейк.

— Струва ми се, че каза, че ти си убила Джейк.

— Направих го. Аз мразех Джейк.

— Как го уби?

— Знаеш как. С лък и стрела. Бях там, скрита в храстите. Наблюдавах и чаках. Джейк се подпираше на стария дъб и пушеше цигара. Сварихме го неподготвен. Патрик носеше лъка си и… Не, не беше така. Аз държах лъка. Аз убих Джейк. — Поклати глава. — Но Патрик се прицели. Аз го наблюдавах. Криех се… и, когато Патрик се прицели и стреля по Джейк, аз го направих заедно с него. Не, не беше така. Аз наблюдавах, когато стрелата уцели Джейк в сърцето. Но аз го убих. — Буквално изкрещя последните думи. Продължаваше да стиска пистолета с двете си ръце. — И сега ще убия теб. Всички вас.

— Бела! — извика я Дийн.

Тя рязко се завъртя и стреля. Куршумът мина покрай Дийн и откърти парче от стената зад него. Бела Маркът отново се обърна напред и се прицели в Линдзи.

— Недей! — изкрещя Дийн. — Свали пистолета.

В тъмното и влажно помещение отекна втори изстрел. Линдзи изпищя. От плейъра продължаваше да звучи старата песен. Рейчъл се спусна напред. Бела се срина на пода и се захлупи по очи, улучена в тила с един-единствен куршум.

Рейчъл обви ръце около изпадналата в истерия Линдзи.

— Всичко е наред. Ти си в безопасност. Бела е мъртва.

Опитвайки се отчаяно да си поеме въздух, Линдзи попита през сълзи:

— Тя е побъркана, нали? Вярваше, че Джейк я е изнасилил. И все споменаваше някакъв мъж на име Патрик. Джейк не я е изнасилил, нали? Не е бил баща на детето, което е абортирала, нали? Джейк не беше такъв. Нали?

— Тихо, тихо — прошепна Рейчъл. — По-късно ще ти обясня всичко. Ти си в безопасност, а това е единственото, което има значение сега… Кошмарът най-после свърши. За всички нас.