Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (33)

Тридесет и две

Домът на семейство Дюи, в едно от предградията на Салем, се намираше в стар квартал с добре поддържани морави и спретнати къщи, повечето от които бяха построени през шейсетте години на миналия век. Пат Дюи младши, здрав мъжага с кестенява коса, посрещна Рейчъл и Дийн на вратата и ги покани във всекидневната на майка си.

— Мамо — обърна се към пълничката дама с розови бузи, тъжни кафяви очи и прошарена кестенява коса, — лейтенант Макмайкълс и сержант Алсейс са тук.

Мерилин Дюи седнала в инвалидния си стол, вдигна поглед и им даде знак да се приближат и да се настанят на близкото канапе.

— Моля, заповядайте. — Обходи с поглед многобройните кашони, натрупани в стаята. — И ме извинете за бъркотията. Както вече ви казах, в момента се изнасям от къщата.

Рейчъл се усмихна дружелюбно и стисна ръката на Мерилин.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да се видите с нас.

Дийн кимна в знак на съгласие.

— Наистина високо ценим жеста ви.

Двамата с Рейчъл се настаниха на канапето срещу Мерилин. Синът й застана зад инвалидния стол и сложи ръка на рамото й.

— Хайде, мамо. Кажи им какво знаеш.

Мерилин Дюи сведе поглед към скута си, където лежаха двете й ръце с подути и възлести пръсти.

— Ако Патрик беше жив, аз никога… Пазих тайната през всичките тези години.

Рейчъл се премести на самия ръб на канапето.

— Каква тайна?

— Патрик беше добър човек — заяви Мерилин. — Добър съпруг и баща.

— Да, мадам. — Дийн погледна Пат младши, а след това се съсредоточи изцяло върху госпожа Дюи. — Сега ще ви помоля да ни разкажете онова, което знаете. Не се притеснявайте и не бързайте.

— Патрик не беше с мен в нощта, в която беше убито онова момче Маркът. — Думите буквално се сливаха една с друга в произнесеното на един дъх изречение.

Рейчъл и Дийн се спогледаха въпросително. Тишина, гъста като мъгла, надвисна в стаята.

— Да не би да твърдите, че сте излъгала, когато полицаите са ви разпитвали преди двадесет години? — попита Рейчъл.

— Да. Излъгах заради съпруга си. Патрик ми каза, че ако не му осигуря алиби, полицаите ще се разровят по-надълбоко и той ще загази сериозно — обясни Мерилин. — Попитах го защо има нужда от алиби, но той ми каза, че за мен ще е най-добре да не зная нищо. Трябвало просто да направя онова, което ми казва, и всичко щяло да бъде наред. — Очите й се напълниха със сълзи.

Пат младши стисна рамото на майка си, опитвайки се да й вдъхне кураж.

— Всичко е наред. Справяш се чудесно. Сега им кажи и останалото.

Мерилин преглътна мъчително.

— По онова време бях съвсем млада. Имах две деца и не работех. Дори не успях да завърша гимназия. Имах нужда от Патрик. — Замълча за момент, въздъхна тежко и погледна умолително към Рейчъл. — Освен това го обичах.

— Разбираме — увери я Рейчъл. Наистина разбираше защо една жена би излъгала заради съпруга си. Но това не означаваше, че одобрява стореното.

— Излъгах полицаите за две неща. Патрик не беше с мен в нощта, в която бе убито момчето Маркът. И лъкът, за който подаде оплакване, че е бил откраднат, всъщност изобщо не беше откраднат. Той… той го скри в гаража. В една стара кутия за инструменти, останала още от баща му.

Рейчъл се напрегна.

— Знаете ли защо е обявил лъка за откраднат?

Мерилин поклати отрицателно глава.

— Попитах го, но той не ми каза. Никога повече не разговаряхме за това. Не и докато не… — Сълзите потекоха по лицето й.

Пат младши извади носна кърпичка от джоба си и я подаде на майка си. Тя избърса сълзите си и започна да сгъва кърпичката с треперещите си ръце.

— Патрик се разболя от рак на гърлото. Беше върл пушач през целия си живот — рече Мерилин. — Няколко дни преди да умре той ми каза, че иска да успокои съвестта си преди… Изпитваше потребност да разголи душата си пред мен. Искаше да ме помоли за прошка.

Рейчъл затаи дъх. Дийн буквално замръзна на мястото си. Напрегнато очакване надвисна в стаята.

— И какво ви каза? Че е убил Джейк Маркът? — попита Дийн. Гласът му преливаше от съчувствие.

— Да. Каза ми, че го планирал в продължение на няколко седмици. Затова обявил лъка за откраднат… за да може да го използва…

— Защо съпругът ви е убил Джейк? — попита Рейчъл.

Мерилин се поколеба. После продължи:

— Знаете ли, в цялата история било замесено и момиче. Момиче, с което Патрик се виждал. — Замълча отново. Сякаш истината бе твърде ужасна, за да бъде изречена на глас. — Съпругът ми имал връзка с непълнолетно момиче.

Мили боже! Умът на Рейчъл работеше със свръхзвукова скорост и съединяваше липсващите парчета от пъзела, останал неподреден цели двадесет години.

Мерилин Дюи се разплака, неспособна да понесе мисълта за изневярата на съпруга си.

— Момичето имало връзка и с онова момче. Маркът. — Мерилин вдигна поглед към сина си и стисна ръката му, която продължаваше да лежи на рамото й.

Пат младши се наведе и я прегърна.

Жената възвърна самообладанието си и продължи.

— Патрик ми разказа, че Джейк се държал много жестоко с момичето. Наранил я толкова лошо, че заслужавал да умре. Убийството било единственият начин да му попречи да я измъчва повече.

— Съпругът ви каза ли ви името на момичето? — попита Рейчъл, преизпълнена с надежда.

Мерилин поклати глава.

— Не. — Погледна първо Рейчъл, после Дийн и накрая сина си. — Даже и на прага на смъртта продължи да я защитава и закриля.

 

 

Няколко дни след първия разговор на Рейчъл и Дийн с Мерилин Дюк и непосредствено след последвалия разпит, който бе официално записан, полицейското управление на Портланд приключи окончателно разследването по убийството, извършено от човека, когото всички бяха започнали да наричат Купидон. Шефът на полицията Чарли Иънг мъдро реши да изчака малко и да оповести новината едва след срещата на випускниците на „Св. Елизабет“. Дийн пък успя да убеди висшестоящите началници да не предявяват обвинения срещу госпожа Дюи — жена, прехвърлила шейсетте и почти осакатена от болезнения артрит, от който страдаше. Рейчъл смяташе, че жената бе страдала достатъчно и Дийн бе напълно съгласен с нея. Напоследък мненията на двамата съвпадаха по повечето въпроси.

Ако само госпожа Дюи можеше да им съобщи името на момичето…

След разговора им с нея всичко придоби нов смисъл. Всички части на пъзела си отидоха по местата. Остана едно-единствено парченце. На времето Патрик Дюи бе имал връзка с момиче. Момичето било обвързано по някакъв начин и с Джейк, който я подлагал на системен тормоз. Патрик решил да отстрани съперника си. Замислил и осъществил убийството му. По много показен и запомнящ се начин. Изкусният стрелец пронизал Джейк право в сърцето със стрелата на Купидон.

Какво обаче се бе случило след убийството на Джейк? Дали момичето не се бе обърнало срещу Патрик? А може би той просто бе сложил край на тайната си връзка с нея?

Рейчъл смяташе, че със сигурност има и други хора, които знаят за връзката на Патрик Дюи със загадъчното момиче. Опитваше се да реши къде и по кое време се бяха срещали. В някой от местните мотели? Извън града? Дали някой все пак не ги бе видял?

Прекарала бе дни наред, опитвайки се да измисли някакъв начин за идентифициране на момичето. Накрая обаче осъзна, че изминалите двадесет години работеха срещу нея и срещу стремежа й да разкрие истината. Дали мотелите все още пазеха архивите си отпреди двадесет години? А дори и да беше така, Патрик едва ли бе използвал истинското си име. Пък и не можеше да очаква от хората, работили на времето в тези мотели, да си спомнят за зрял мъж и тийнейджърка, срещали се тайно през 1986 година.

С всеки изминал ден Рейчъл се чувстваше все по-безпомощна и изпълнена с безсилие. Ако не беше благотворното влияние на Дийн, който винаги успяваше да я успокои по някакъв начин, тя едва ли щеше да преживее тези дни, без да се пречупи. Нощем лежеше в прегръдките на Дийн и не можеше да се начуди на късмета си. Би могла да се изпълни със съжаление за пропилените години, но знаеше, че няма смисъл да гледа назад. Важно беше единствено настоящето. За Дийн, за нея и за старите им приятели от гимназията. Убийството на Джейк Маркът бе разкрито, но убиецът също вече не бе между живите. Последните убийства обаче си оставаха неразкрити. А убиецът беше някъде навън и се готвеше да убие отново.

 

 

Денят беше настъпил. Тази вечер щеше да осъществи замисъла си. Беше се погрижила за всичко. Обмислила бе всяка подробност. Те всичките щяха да присъстват. Съучениците й от випуск 1986 година, дипломирали се в „Св. Елизабет“, Уестърн Католик и Уошингтън. По-рано през деня ченгетата доведоха обучени кучета, за да претърсят сградата за бомби. Властите извършиха пълен оглед на старото училище. Или поне те смятаха така. Никой от тях не си спомни за подземието под стария гимнастически салон. Искрено се съмняваше дали все още има някой, който да си спомня за помещението, до което можеше да се стигне единствено през сутерена на гимназията. От гимнастическия салон нямаше достъп до него. Тя самата бе научила за това помещение от нейния прачичо, който работел като пазач в училището в края на шейсетте.

Ако полицаите бяха претърсили сутеренното помещение, те щяха да открият тайната й стаичка, ученическите шкафчета и сувенирите, които си бе взела от Манди, Аурора и Хейли. Ако това се бе случило, тя щеше да се изправи пред необходимостта бързо да изработи нов план и да отложи екзекуциите за след предстоящото тази вечер събитие. За неин късмет обаче изобщо не се наложи да променя плановете си.

След като помогна на членовете на организационния комитет да подредят масите и столовете в стария гимнастическия салон и да провесят пъстроцветни вимпели, ленти и знаменца от гредите на тавана, тя се сбогува с останалите и под предлог, че си отива вкъщи, излезе от салона и се прокрадна в сутерена. Няколко дни преди това бе донесла всички неща, от които щеше да има нужда по-късно вечерта и ги бе прибрала в тайното си убежище. Никой нямаше да заподозре нищо, когато вечерта се появи отново, безупречно облечена и елегантна.

Ако никой не се изпречеше на пътя й, ако нещо не провалеше плановете й, тази вечер щяха да умрат три от випускничките на „Св. Елизабет“ — Кристън, Рейчъл и Линдзи. Щеше да започне с тази, до която успее да се добере най-лесно.

Засмя се щастливо и, стисната в ръка стария пистолет Берета на Патрик Дюи, затанцува из изоставеното и забравено от всички мазе под гимнастическия салон. Пистолетът не бе регистриран. Патрик й го бе дал преди двадесет години, за да се защитава с него.

— Ако онова копеле се опита да те изнасили отново, застреляй го — беше й казал тогава Патрик.

Сладкият, грижовен и любвеобилен Патрик.

Той наистина я обичаше. А на нея така и не й даде сърце да му каже, че макар да мразеше Джейк с всяка фибра на тялото си, тя изпитваше и дълбока любов към него.

Патрик не би я разбрал.

Ако не беше до мен през онази нощ, аз нямаше да мога да събера куража да убия Джейк и да сложа край на кошмара, в който се бе превърнал животът ми. Ти беше моят рицар на бял кон, Патрик. Ти беше моят ангел-отмъстител.

 

 

Рейчъл се огледа за последен път в голямото огледало на вратата на гардероба. Облечена с дълга до глезените рокля от зелен атлаз, която меко обгръщаше тялото и подчертаваше гърдите й, тя се готвеше за предстоящата среща на випуска. Среща, помрачена от скорошните убийства на три от съученичките им и от реалната заплаха, че има и други, чиито живот се намира в опасност. Ако зависеше от нея, предстоящото тази вечер събитие щеше да бъде отложено, но тъй като твърде много хора очакваха с нетърпение срещата, а и имаше такива, пристигнали от други щати, членовете на организационния комитет заключиха, че нямат кой знае какъв избор и решиха да се придържат към първоначалния план.

Рейчъл погледна часовника си — шест и петнадесет — въздъхна дълбоко, взе от тоалетната масичка диамантените обеци и го сложи на ушите си. Дийн щеше да дойде да я вземе в шест и половина. Разполагаше с достатъчно време, за да събере мислите си и да успокои опънатите си до скъсване нерви.

Клетъчният й телефон иззвъня и тя подскочи от уплаха. Наруга се заради обхваналото я безпокойство, взе телефона и провери кой се обажда.

— Здрасти, Дийн — рече игриво, опитвайки се да прикрие тревогите, които не й даваха мира.

— Слушай, скъпа. Налага се незабавно да дойдеш до управлението.

— Защо? Какво се е случило?

— Току-що ми се обади Пат Дюи. Той и майка му са в Портланд и се намират на около две мили от управлението. Днес след обяд госпожа Дюи най-сетне привършила с изпразването на гардероба в спалнята й. Възнамерявала да изхвърли останалите боклуци, но попаднала на някакви снимки, прибрани в стар куфар, който синът й свалил от тавана.

— Снимки на какво?

— По-скоро на кого — поправи я Дийн. — Тя не е сигурна кое е момичето на снимките, но смята, че може да е същото, с което Патрик е имал връзка преди двадесет години.

— Мамка му!

— Да, и аз реагирах по същия начин.

— Пат не може ли да опише момичето? Не би ли могъл…

— Не можа да ми я опише — прекъсна я Дийн. — Доколкото разбрах, майка му не му позволява да види снимките.

— Какво? Защо?

— Той смята, че момичето на снимките вероятно е голо. Майка му заявила, че ще покаже тези снимки единствено на теб.

— Защото съм жена.

— Да. И аз така смятам.

— Веднага тръгвам към управлението, но знаеш какъв е трафикът в късния съботен следобед. Предполагам, че пътуването ще ми отнеме поне тридесет минути.

— Само карай внимателно.

— Ще се опитам.

 

 

Линзди предпочиташе да е навсякъде другаде, но не и тук. Живописната украса на стария гимнастически салон й напомняше твърде силно за последния бал, проведен в същата тази сграда. Балът по случай деня на св. Валентин през 1986 година. Само че тогава салонът бе декориран в червено, бяло и розово. Навсякъде из залата висяха книжни сърца и дебели малки фигурки на Купидон. Ако Уот не беше до нея тази вечер, тя щеше с всички сили да побегне през вратата и да се отдалечи колкото е възможно по-бързо от сградата на „Св. Елизабет“.

— Не беше задължително да идваме тук тази вечер — прошепна в ухото й Уот и я прегърна през кръста.

— Напротив. За мен е задължително. — Обърна се към него и се усмихна. Насила. — Твърде дълго бягам от миналото. Бягах от теб, от нашия син… от спомена за Джейк. Сега трябва да направя това, за да мога да прогоня призрака му от мислите си.

— Не зная от какво точно имаш нужда, за да се освободиш от призрака на Джейк и да оставиш миналото зад гърба си, но съм готов да ти помогна. Само кажи какво искаш и…

— Излез с мен отвън — прекъсна го тя. — Изпитвам потребност да се върна в лабиринта и да намеря мястото, на което беше убит Джейк. Там, където го намерих.

— Сигурна ли си? — попита Уот. — Защо искаш да се подложиш на това мъчение?

— Не мога да го обясня. Но това е нещо, което просто трябва да направя.

— Добре. Сега ли искаш да отидем, или по-късно?

— Сега, защото се боя, че решимостта ми може да се изпари.

Насочиха се към изхода и се сблъскаха с Ейприл Райт.

— Къде сте тръгнали вие двамата? Надявам се, че не си тръгвате толкова скоро.

— Не, просто ще излезем да подишаме чист въздух — излъга Линдзи. — Ще се върнем преди празникът да е започнал наистина.

— Бъди внимателна отвън — посъветва ги Ейприл. — Аз самата за нищо на света не бих се разхождала в тъмното. Не и тази вечер. Не и при положение, че някой ни дебне, за да ни убие.

— Отвън все още е светло — отвърна Уот. — Освен това Линдзи няма да бъде сама. Няма да се отделя от нея дори и за миг.

— Е, радвам се да го чуя.

Уот я стисна леко за лакътя и я изведе от гимнастическия салон.

— Мисля, че е натам, нали?

— Да — отвърна тя. — Ето там.

Скрит дълбоко в лабиринта от храсти, старият дъб се извисяваше високо в притъмнялото небе. Статуята на Мадоната все така заемаше почетното си място под сянката му. Точно тук бе намерила Джейк. Стрелата, пронизала сърцето му, го бе приковала към дънера на дървото.

Откъслечни спомени пробягваха през съзнанието на Линдзи. Все едно гледаше кадри от филм, пуснат на бързи обороти. Видя безжизнените очи на Джейк да се взират в нея. Кръвта на ризата му. Все още димящата цигара, която се търкаляше в краката му. Чу оглушителните си писъци.

Видя се да се втурва към него, молейки се да е все още жив. Той обаче беше мъртъв.

Линдзи се разтрепери неконтролируемо. Уот обви около нея силните си ръце.

— Забрави за това. Сега си с мен и си в безопасност. Ето, вече се изправи пред демоните от миналото. А сега трябва да забравиш за него.

Тя изплака, притиснала лице към гърдите му. Уот й отпусна няколко минути, за да се успокои. След това я хвана за ръката и рече:

— Време е да се връщаме.

 

 

Мерилин Дюи седеше в инвалидната си количка и стискаше малък кафяв плик в остарелите си, разкривени от артрита ръце. Вдигна поглед в мига, в който вратата на кабинета на капитана се отвори и Рейчъл влезе вътре. Рейчъл кимна на Дийн, който стоеше в ъгъла, и се насочи право към Мерилин.

Измъкна един стол, сложи го точно пред Мерилин, седна и погледна възрастната жена.

— Разбрах, че искате да ми покажете нещо.

Мерилин прикова върху Рейчъл тъмните си, изпълнени с мъка очи.

— Той я е снимал. — Снижи гласа си почти до шепот. — Гола.

— Днес ли ги намерихте? — Рейчъл кимна към плика, който лежеше в скута на Мерилин.

— Бяха в стария куфар на Патрик… не сме го използвали от години.

— Може ли да видя снимките? — Рейчъл протегна ръка, опитвайки се да не притиска твърде силно жената срещу себе си. Само че просто не можеше да овладее нетърпението си. Та нали тези стари снимки можеха да разкрият самоличността на убийцата и да предотвратят по-нататъшни престъпления!

Мерилин внимателно вдигна плика и го подаде на Рейчъл.

— Той… той е писал разни неща на гърба на всяка снимка. Неща за нея.

Рейчъл издиша шумно и грабна плика.

— Ще имате ли нещо против лейтенант Макмайкълс да ги разгледа заедно…

— Не! — извика Мерилин. — Той не. Само вие.

— Добре, само аз. Искате ли да отида да ги разгледам в друга стая?

— Да, моля ви.

Пат Дюи постави двете си ръце върху треперещите рамене на майка си.

— Остани тук — рече Рейчъл на Дийн и се запъти към вратата.

Той кимна.

Рейчъл затвори вратата след себе си, насочи се към бюрото на секретарката, седна и отвори плика. Ръцете й трепереха неудържимо, ударите на сърцето й отекваха оглушително в главата й. Изсипа съдържанието на плика върху бюрото. Цяла купчина моментални снимки.

О, господи! О, господи!

Обърна първата снимка и изпъшка, когато мигновено разпозна голото момиче на нея. Седнала с престорена свенливост на ръба на някакво легло, пъхнала съблазнително палец в устата си, тя се взираше право в обектива. С широко отворени очи. В които обаче нямаше невинност.

Рейчъл набързо прегледа двете дузини снимки. На всичките бе все същото момиче. Позите обаче бяха различни — очевидно снимките не бяха правени по едно и също време. Прочете някои от надписите по гърбовете на снимките. Един от тях веднага привлече вниманието й.

Милостиви боже!

Последното липсващо парче от пъзела си дойде на мястото.

Рейчъл натъпка снимките обратно в плика, изправи се и забързано връхлетя в кабинета на капитана.

— Обади се на патрулната кола, която се намира най-близо до „Св. Елизабет“ и я изпрати в училището — рече Рейчъл. — Убийцата е там в момента. Линдзи и Кристън се намират в непосредствена опасност!