Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (31)

Тридесет

Клошарката с посивяла гъста коса, която падаше в очите й, се изравни с Рейчъл. След себе си дърпаше малка, ръждясала метална количка. Известно време вървяха една до друга по тротоара. После другите минувачи ги разделиха и Рейчъл постепенно изпревари клетата старица. Но не можа да избяга далеч. Или жената я следеше, или пък двете случайно бързаха в една и съща посока. След няколко преки Рейчъл не можеше повече да пренебрегва инстинктите си, които нашепваха, че клошарката наистина я следва по петите. Бедната старица вероятно искаше да я помоли за подаяние. Рейчъл стигна до светофара, за да пресече улицата, поспря се за миг на тротоара и се оказа лице в лице с преследвачката си.

Жената беше изчезнала.

Странно.

Пресече улицата, но продължи да се озърта през рамо. Чувстваше, че някой я наблюдава и душата й отново се изпълни със страхове и мрачни предчувствия.

Стъпи на тротоара на Второ авеню и отново се обърна. От клошарката нямаше и следа. На нейно място, появила се сякаш изневиделица, забързано и енергично крачеше червенокоса жена с очила с дебели стъкла. Обута беше с каубойски ботуши. На главата си носеше широкопола шапка „Стетсън“.

Непривлекателната жена, която се опитваше да мине за каубойка, задмина Рейчъл и дори не си направи труда да се извини, когато леко се блъсна в нея.

Разтреперана от необяснимия страх, сковал душата й, Рейчъл замръзна неподвижно на мястото си и се огледа във всички посоки. Отвсякъде бе заобиколена от непознати. Отвсякъде я дебнеха странно изглеждащи жени, скрили под умела маскировка истинската си самоличност.

Внезапно към нея се приближи красив млад мъж. Тъмната коса и така познатите очи буквално разбиха сърцето й. Джейк Маркът й се усмихна. Рейчъл пое дълбоко въздух, изтръпнала от ужас. От гърдите на Джейк стърчеше смъртоносна стрела.

Всички хора, които вървяха около нея бяха мъртъвци.

 

 

Не, това не може да е истина. Имам халюцинации.

Рейчъл се събуди изведнъж. Беше дезориентирана и в продължение на няколко секунди се опитваше да разбере къде се намира. Лежеше неподвижно в обгърналия я мрак, а ударите на сърцето й отекваха с влудяваща яснота в главата й. Постепенно осъзна, че лежи в леглото си в гостната на Чарли и Лорейн Йънг в Портланд и кошмарът бавно започва да отстъпва пред реалността.

Всичко е било сън. Просто сън.

Не, не сън, а кошмар. Посивялата клошарка, която я следваше по петите. Грозната, грубовата каубойка с червената коса. Усмихнатият труп на Джейк Маркът. Нищо от това не бе истина.

Отметна завивките, седна на ръба на леглото и остана така в продължение на няколко минути, давайки си време да се събуди напълно. Главата й буквално вреше от мисли — някои смислени, други объркани и неясни. Стъпи на дървения под, протегна ръце над главата си, а после се наведе и докосна пръстите на краката си. Напълно будна и все още разтърсена от кошмара, Рейчъл влезе в банята, запали лампата и пусна чешмата. Наплиска лицето си със студена вода и се вгледа в бледото си отражение в огледалото над мивката.

Очите й се разшириха. Долната й челюст буквално увисна, когато осъзна значимостта на случващото се. Студената вода се стичаше по лицето й, слизаше надолу по шията и мокреше гърдите й. Мили боже! Предвид всичко случващо се напоследък няма нищо изненадващо, че бе сънувала Джейк и окървавения му труп. Но какво общо имаха клошарката и неугледната каубойка? Защо се бяха появили и те в съня й?

Защото през последните няколко седмици тя бе срещала из града както старата и мърлява клошарка, така и непривлекателната червенокоса жена, пременена с шапка „Стетсън“ и ботуши. Както и една пълна руса бавачка, която буташе бебешка количка. И трите й се бяха сторили доста странни.

Защото са били маскирани!

Всяка една от тези три жени носеше маскировка.

Клошарката, грозната червенокоса и пълната блондинка. Нима наистина ставаше дума за един и същи човек? Разбира се!

Някой дебнеше Рейчъл, следеше я непрекъснато, играеше някаква зловеща игра.

Рейчъл избърса лицето си, върна се в спалнята и грабна клетъчния си телефон. Погледна часовника на нощното шкафче. Пет и половина сутринта. Дали Дийн беше вече буден? Вероятно не.

Включи телефона си, написа текстово съобщение и го изпрати на Дийн.

„Обади ми се, веднага щом се събудиш. Трябва да поговорим.“

Отговорът пристигна само след няколко минути.

„Буден съм. Обади ми се. Или ела у дома.“

Тя му звънна веднага.

— Какво има? — попита я.

— През последните седмици някой ме следи постоянно.

— И защо ми го казваш чак сега?

— Защото едва сега си дадох сметка за това — обясни Рейчъл. — Не мога да повярвам, че ми бе нужно толкова много време, за да проумея какво се случва. Вярно, че тя носеше различни маскировки, за да ме заблуди, но, въпреки това, трябваше да усетя, че става нещо.

— Говори по-бавно, скъпа. Престанах да следвам мисълта ти още на думата маскировка.

— Моята преследвачка постоянно променя вида си докато ме следи.

— Сигурна ли си?

Рейчъл шумно издиша.

— Не съм сигурна в нищо. Часът е едва пет и половина сутринта. Сънувах ужасяващ кошмар, в който се появи усмихнатият труп на Джейк. Днес след обяд ще ходя на погребението на Манди и… — Нервно цъкна с език. — Просто съм малко изплашена.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не. Не искам да будим Чарли и Лорейн.

— А защо не мина да те взема, за да отидем да закусим някъде?

— Дай ми половин час, за да се изкъпя и приготвя — отвърна Рейчъл. — Ще оставя на Лорейн бележка, за да й кажа къде съм. Ще те чакам пред къщата.

— Не излизай отвън, преди да ме видиш, че идвам. За всеки случай.

— Не смяташ, че тя дебне отвън по това време на деня в очакване на възможност да ме нападне, нали?

— Не мисля, че иска да те убие — заяви Дийн. — Или поне не още. В момента си играе с теб. Измъчва те. И е доста смела. Поемала е огромен риск всеки път, когато те е следвала по петите. Ами ако я бе разпознала?

— Ще ми се да го бях направила. Ще ми се да бях осъзнала по-рано какво става. Съзнанието ми обаче е толкова задръстено от фактите относно убийството на Джейк и скорошното убийство на Манди, че не можах да забележа нещо толкова очевидно.

— Е, сега вече си на ясно. Знаеш какво става. И ще бъдеш подготвена, когато тя се появи отново.

Сърцето на Рейчъл ускори ритъм. Мисълта, че може да се изправи лице в лице с онази жена, я поизплаши.

— Рейч?

— А?

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Просто съм малко разтърсена. Понякога кошмарите изглеждат твърде истински.

— И с какво си облечена в момента?

— Какво?

— Носиш ли пижама или си лягаш гола?

Беше толкова изумена от въпроса, че й бе нужна цяла минута, за да разбере какво прави Дийн и защо.

— Добър опит, Макмайкълс. Очевидно е, че се опитваш да отвлечеш мислите ми от преследвачката.

— Да, така е. Но наистина съм любопитен дали си гола в момента.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но съм облечена със стара раздърпана тениска с логото на щата Алабама.

— Обичам жени, които си лягат с нещо наистина удобно.

— Така ли?

— В случай, че те интересува, аз спя само по боксерки.

— И защо трябва да ме интересува?

— Поради същата причина, поради която аз се интересувам от теб.

— Виж, хайде да сложим край на тези глупости. — Не беше особена добра във флиртуването. Беше пряма и искрена — каквото й е на сърцето, това й е на устата. И ако в момента Дийн дойдеше при нея и я помолеше да правят секс, вероятно щеше да се съгласи. — Ела да ме вземеш след половин час.

— Ще бъда там, скъпа.

 

 

Дийн я наблюдаваше изучаващо докато тя стискаше бялата чаша с малките си деликатни ръце и се взираше замислено в тъмната течност в нея. Вътрешностите му сякаш се разтопяваха само като я гледаше. Изобщо не можеше да я прогони от ума си. Защо просто не й каже, че я желае? Най-лошото, което би могло да се случи, е да му откаже. Не че щеше да му е за пръв път. Само че сега не ставаше дума за коя да е жена. А за Рейчъл.

Освен това тя нямаше намерение да остане в Портланд. Пристигнала бе в града поради две причини — срещата на випуска и подновеното разследване на убийството на Джейк. През изминалите двадесет години тя изобщо не се бе сещала за него. И ако трябва да бъде напълно честен, той самият също не бе мислил често за нея. Защо тогава не можеше да приеме факта, че двамата с нея са само приятели и нищо повече? На времето това му беше достатъчно. Или поне успяваше да убеди сам себе си, че е така. Само че той отдавна вече не беше тийнейджър с кипящи хормони, който, докато прави секс с многото си обожателки, си мисли за едно друго момиче.

За едно добро момиче, което бях готов да защитавам и пазя с цената на живота си. Едно момиче, заради което бях готов да убивам.

Поръчаха си специалитета за деня — бекон, яйца и препечени филийки — и докато се хранеха обсъдиха кошмара на Рейчъл и произтичащите от него последици. Стигнаха до извода, че никой от двамата не е готов да приеме, че някой от старата им тайфа е убил Джейк и сега, двадесет години по-късно, убива отново.

— Веднага щом отидем в управлението ще се опитам да разбера дали някое от момичетата е било в Ню Йорк приблизително по времето, когато Аурора е била там — рече Дийн.

— Ами ако се окаже, че е така?

Дийн се намръщи.

— Тогава ще се опитаме да разберем защо е била там.

Рейчъл отпи от кафето си.

— Ами ако се окаже, че никоя от тях не е била в Ню Йорк по времето, когато Аурора беше убита, а Линдзи бе нападната в дома си? Тогава какво?

— Тогава ще търсим другаде. Освен ако…

— Освен ако?

— Жената, която те следи… Освен че променя външния си вид, тя може би използва и фалшива самоличност — изтъкна Дийн. — Не е чак толкова трудно човек да се сдобие с фалшива шофьорска книжка. А за да се качи на самолета за Ню Йорк, на нея не й е бил нужен друг документ.

— По дяволите! Ако е така, какъв е смисълът да проверяваме?

— Казвам само, че може да е пътувала под фалшива самоличност. При все това ще проверя всички възможни полети в периода, съвпадащ с екскурзията на Аурора до Ню Йорк.

 

 

Четири часа и пет кафета по-късно Дийн застана до бюрото на Рейчъл в сградата на управлението.

— Имам една добра и една лоша новина — рече той.

— Нека първо да чуя добрата.

— Разговарях със сина на Патрик Дюи. Обеща ми да поговори с майка си и да се опита да я убеди да се срещне с нас. Жената е обявила къщата си за продан и в момента събира нещата си и се готви да се изнесе. Не съм съвсем сигурен как ще реагира на молбата ни.

— И това е добрата новина?

Дийн се ухили. Обичаше наперената му усмивка. Всеки път, когато я видеше й се приискваше да го целуне.

— Би могла да бъде добра, ако госпожа Дюи се съгласи да говори с нас. Също като баща ти преди двадесет години, двамата с теб стигнахме до задънена улица с разследването. Без някаква нова следа… — Дийн безпомощно разпери ръце.

— Хващаме се за сламка, като се надяваме, че госпожа Дюи би могла да хвърли някаква светлина върху стария случай, нали?

— Вероятно.

Рейчъл се намръщи.

— Е, каква е лошата новина?

— Ейприл Райт и Делин Вон може да се били в Ню Йорк по времето, когато Аурора беше убита, а Линдзи бе нападната в дома си.

— Какво искаш да кажеш с това може да са били!

— Ейприл е била на гости на сестра си в Бриджпорт, Кънектикът. От там до Ню Йорк се стига за нула време. Делин е била в командировка в Скрентън, Пенсилвания. Намира се по-далеч от Ню Йорк, но е напълно възможно човек да прескочи до там.

— Мамка му!

— Взе ми думите от устата.

— Не мога да възприема нито Ейприл, нито Делин като убийци.

— Може би се движим в напълно погрешна посока. Просто ми хрумна да проверя къде са се намирали членовете на инициативния комитет по времето, когато Аурора беше убита. Това че Ейприл и Делин случайно са се намирали близо до Ню Йорк, не означава абсолютно нищо.

— В момента ми се иска да не беше проверявал. Не и преди погребението. Сега, по време на опелото, ще трябва да намеря начин да не се взирам непрекъснато в тях двете, опитвайки се да преценя дали някоя от тях е способна да извърши убийство.

 

 

Плака не по-малко от останалите по време на опелото на Манди Стулц. Бедничкият Джеф. Беше натъпкан с успокоителни и се движеше като зомби. Родителите му стояха от двете му страни. Баща му го бе прегърнал през раменете, а майка му държеше едната му ръка и тихичко плачеше. А родителите на Манди! Бяха толкова тъжна гледка… притискаха се един към друг и се опитваха да се държат смело заради другите си деца. Сестрата и братът на Манди, и двамата по-големи от нея, не изпускаха от поглед възрастните си родители.

Би предпочела да пропусне опелото, но хората щяха да започнат да задават въпроси, ако го бе направила. Никой не я подозираше и тя нямаше никакво намерение да променя това. Преди двадесет години бе извършила убийство и й се бе разминало, нали така? И макар Рейчъл и Дийн да подозираха, че смъртта на Аурора не е била случайна и че задържаният бездомник не е истинският убиец на Хейли, те не разполагаха с нищо, което да насочи разследването им към нея.

Най-прекрасното в цялата история обаче бе присъствието на Линзди Фаръл. Придружавана не от друг, а от самия Уот Годард. И като си помисли, че през всичките тези години бе вярвала, че детето на Линдзи е от Джейк… Напълно разбираема грешка. В края на краищата, никой не би допуснал, че Линдзи е изневерявала на Джейк с Уот.

Чуваш ли това, Джейк? Уот я е чукал през цялото време, а ти си мислеше, че е твоя и само твоя.

Едва успя да сподави импулса си да се изсмее на глас.

А ти така и не разбра, че аз също си намерих някого. Човек, изпълнен с доброта и разбиране. Човек, който ме обичаше. Не ме съдеше сурово и не ме обвиняваше за това, че те обичам и мразя едновременно.

Ако нещата само се бяха подредили по друг начин! Ако бе успяла да задържи бебето си.

Детето може и да не е било от теб, Джейк. Може и да е било негово.

Обходи с поглед опечалените. Дискретно, разбира се. Притиснала влажната от сълзи кърпичка към очите си, тя се преструваше на съсипана от скръб. Гледаше да не прекалява, естествено. Само по някоя и друга сълза от време на време, колкото да убеди всички, че е дълбоко опечалена от смъртта на Манди. Наблюдаваше останалите, особено Линдзи, Кристън и Рейчъл, и копираше действията им. Само дето не участваше в прегръдките, които си разменяха. Също като в миналото, беше до тях, само на една ръка разстояние от затворения им кръг. Но все едно че се намираше на милион мили от тях. Както тогава, така и днес не я допускаха до себе си.

Но скоро — много скоро — щеше да сложи край на този кръг… на това затворено общество на популярни момичета.

Те всичките ще умрат. До една.

А когато булдозерите разрушат сградата на „Св. Елизабет“, когато извозят боклуците и останките, ще оцелее единствено тя. Жаждата й за отмъщение ще бъде задоволена, а враговете й наказани. И тогава правдата най-после ще възтържествува.

 

 

През изминалите двадесет години Рейчъл се бе сприятелила с много хора в Чатанууга и Хънтсвил, но към никого от по-скорошните си приятели не изпитваше силната привързаност, която бяха изковали с Кристън и Линдзи в гимназията. Възможността отново да бъде с тях бе като сбъднат сън — сякаш бяха върнали времето назад и отново бяха тийнейджърки, които споделят всичко помежду си. Е, почти всичко. Линдзи бе запазила бременността си в тайна. Само един господ знае защо. И тя, и Кристън знаеха, че Линдзи не прави секс с Джейк и може би поради тази причина бяха решили, че е девствена.

През този ден Рейчъл си обеща тържествено, че никога — повече няма да допусне да бъде прекъсната връзката между нея, Кристън и Линдзи. Никога. От тук насетне щяха да се чуват и виждат постоянно.

Майката на Манди се прибра в детската стая, за да се грижи за невръстната си внучка, и остави сломения си съпруг на грижите на другите си две деца. Джеф продължаваше да функционира на автопилот — стискаше ръцете на приятелите, дошли да му изкажат съболезнованията си, говореше с познатите, отбили се в къщата след погребението. Баща му стоеше неизменно до него, а майка му помагаше на любезните съседи, които се бяха нагърбили със задължението да сервират освежителни напитки и нещо за хапване.

Сякаш привлечени от силата на гравитация, Линдзи и Уот застанаха в единия ъгъл и поведоха разговор с Кристън и Рос. Само след миг към тях се присъединиха и Рейчъл и Дийн. След задължителните прегръдки и тъжни въздишки, трите стари приятелки потърсиха подкрепа у мъжете в живота си. Рос прегърна Кристън през раменете, а Линдзи отчаяно се вкопчи в ръката на Уот. Сякаш почувствал, че Рейчъл се нуждае от утеха и ласка, Дийн постави ръка на кръста й.

— Не знам как ще я кара Джеф от тук нататък — подхвърли Кристън. — Той е загубен без Манди. Двамата се обичаха много силно.

— В момента е упоен и не чувства нищо — рече Дийн.

— Но господ да му е на помощ, когато медикаментите престанат да действат.

Пред следващия час през къщата на семейство Слутц се извървяха много хора, дошли да изкажат съболезнованията си. Повечето бяха непознати за Рейчъл. Ако Дийн не беше неотлъчно до нея, тя едва ли щеше да успее да се справи с мъката, която изпълваше душата й, и да издържи до края на този ден. В един момент Дийн я забелязала се взира изпитателно в Бела Маркът и веднага я накара да престане. Рейчъл се стараеше да не задържа погледа си за повече от минута или две върху Делин и Мартина. Ейприл обаче забеляза, че я гледа. Рейчъл само кимна тъжно и побърза да отмести поглед.

Докато изучаваше всяка жена, не спираше да си задава един и същи въпрос: Тя способна ли е да извърши хладнокръвно убийство?

Бела си проправи път през тълпата и застана точно пред Рейчъл.

— Имаш ли да ми казваш нещо? Забелязах, че ме наблюдаваш.

— Съжалявам — извини се Рейчъл. — Беше грубо от моя страна. Просто се питах коя от нас ще бъде следващата жертва. Ти, аз, Делин, Крис…

— Ти какво мислиш по този въпрос, Бела? — намеси се Дийн.

— Предпочитам да не мисля за това — отвърна Бела.

— Страшничко е да повярвам, че някой ни избива нарочно. Една по една. Полицаите имат ли някаква представа кой може да е убил Манди? Знаят ли дали смъртта й е свързана по някакъв начин със смъртта на Аурора в Ню Йорк?

— Работим по няколко версии — отвърна Дийн. — И рано или късно ще заловим убиеца.

— Убиецът на Джейк така и не бе разкрит и задържан — изтъкна Бела.

— Още не е. — Рейчъл срещна погледа на Бела и я изгледа изпитателно. Без да се крие този път.

— Наистина ли мислиш, че можеш да разрешиш убийство отпреди двадесет години?

Рейчъл кимна.

— Да, така мисля. Особено ако се потвърди теорията ми, че убиецът му, който и да е той, е започнал да убива отново, ликвидирайки жените от най-близкото обкръжение на Джейк.

— Доста странна теория! И защо някой би поискал да избие жените на Джейк?

Какъв необичаен израз, помисли си Рейчъл. Жените на Джейк. Предполагаше обаче, че всички те бяха такива — по един или друг начин.

Една от съседките на семейство Стулц — жена на средна възраст със сини очи като на Бети Дейвис — се приближи до Рейчъл.

— Извинете, че ви прекъсвам. Пристигна още един букет, но когато казах на младежа да внесе цветята във всекидневната и да им намери някакво място, той ми заяви, че има указания да ги достави директно на сержант Рейчъл Алсейс.

Ледена тръпка пробяга по гръбнака на Рейчъл и тя се огледа несигурно.

— Искаш ли да отида да проверя за какво става въпрос? — предложи Дийн.

— Не, мога да се справя. — Обърна се към Бела. — Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се.

Рейчъл тръгна към входната врата, пред която едно двадесет и няколко годишно момче държеше голяма бяла кутия. Когато го наближи, осъзна, че Дийн я следва по петите. Погледна го през рамо и се усмихна. После погледна доставчика и рече:

— Аз съм Рейчъл Алсейс.

— Беше ми казано да ги предам директно на вас. — Понечи да й подаде кутията, но Дийн се присегна и я взе от ръцете му. Момчето стреснато отскочи назад, изплашено от неочакваната намеса на Дийн. — Няма нужда да ми давате бакшиш. Той беше платен… заедно с направената поръчка.

Дийн и Рейчъл се спогледаха безмълвно. Дийн бавно отвори капака. В кутията имаше седем лилии. Всяка една бе привързана с бяла панделка. Бяха същите като лилиите и панделките, с които бе отрупан ковчегът на Манди. Към всяка панделка бе прикачена картичка. На всяка картичка бе изписано по едно име. Рейчъл извади първата лилия и прочете името на картичката.

— Делин.

Бързо върна лилията в кутията и разгледа картичките на другите шест. Ейприл. Кристън. Мартина. Бела. Линдзи. И Рейчъл.

— Изпраща ни послание. — Рейчъл вдигна поглед към Дийн. — Иска да знаем, че ще умрем… че тя ще ни убие една по една, така, както уби Манди.