Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (29)

Двадесет и осем

През следващата седмица Рейчъл преследваше две основни цели. Цел номер едно: да продължи да търси отговорите за убийството, извършено преди двадесет години. Цел номер две: да прекарва с Дийн Макмайкълс възможно най-малко време. Първото беше лесно за изпълнение, защото беше изцяло в нейна власт. Второто обаче се оказа далеч по-сложно. Дийн се държеше сякаш не се бе случило нищо особено. Сякаш не й бе казал, макар и не с тези думи, да се отдръпне, защото той не проявява интерес към сериозна връзка между тях. Налагаше й се да признае факта, че Дийн вероятно флиртуваше неудържимо с всяка жена, застанала на пътя му, а сексуалните задявки за него вероятно бяха нещо обичайно в подобни ситуации. Всичките онези приказки за чувствата, които бе изпитвал към нея на времето, очевидно бяха само начин да я размекне и да я накара да си легне с него. В края на краищата той се славеше с репутацията на сваляч — нещо, което бе научила от общи техни познати, които го познаваха по-добре от нея. След развода си той очевидно бе излизат с десетки жени. И Рейчъл предполагаше, че тя е просто поредното му завоевание.

По всичко личеше, че Дийн като че ли бе започнат да осъзнава факта, че тя постепенно се влюбва в него, а това е последното нещо, което той би желал. Добре, така да бъде. Тя няма нищо против. Не бе хлътнала чак до там, че да не може да живее без него. Времето, което бяха прекарали заедно, бе твърде кратко за възникването на дълбоки и искрени чувства.

А може би не?

Щом не бе влюбена в него, защо приемаше факта, че я бе отхвърлил като унизителна плесница? Защо стомахът й се свиваше болезнено всеки път, когато той беше наблизо? И защо постоянно се улавяше, че мечтае за него?

Защото си идиотка, ето защо!

Мобилният телефон на Рейчъл иззвъня. Тя го грабна от бюрото, на което го бе оставила, когато пристигна в сградата на полицейското управление, провери кой се обажда и се поколеба за момент, когато не разпозна номера. Разбра единствено, че й звънят от клетъчен телефон в района на Портланд.

Рейчъл реши да отговори. Отвори телефона и съобщи името си.

Мълчание.

— Ало? Има ли някой?

Дишане. Тежко и шумно.

Но това е нелепо!

— Вижте, ако сте объркали номера, просто го кажете и да затваряме.

— Не, това е правилният номер — отвърна нечий преправен глас. Рейчъл мигновено разбра, че събеседникът й от другата страна на линията използва някакво устройство за модулиране на гласа. Тактика, използвана и при други подобни обаждания. Тези устройства се продаваха свободно, а цените им варираха от дребни суми до няколкостотин долара. Проследяването на всички купувачи на такива устройства от областта щеше да отнеме много време и сили. И, в крайна сметка, можеше да се окаже напълно безполезно упражнение.

— Кой сте вие и какво искате? — попита Рейчъл със спокоен и равен глас.

— Някой съвсем скоро ще умре.

Рейчъл мигновено застана нащрек. Реагира като истински професионалист и попита спокойно:

— Така ли? И вие ли ще причините смъртта му?

— Да, аз. Точно както убих Джейк.

Сърцето на Рейчъл сякаш се качи в гърлото й. Наистина ли разговаряше с убиеца на Джейк Маркът?

— Вие ли убихте Хейли и Аурора?

Смях. Груб, изтерзан смях.

— Вие ли ги убихте? — настоятелно попита Рейчъл. Гласът й обаче си оставаше все така спокоен.

— Е, това е нещо, което ще трябва да откриеш сама. Нали си много умен и кадърен полицай! Хайде, намери ме, ако можеш. Спри ме, ако можеш.

— Защо правите това? Защо избивате приятелите на Джейк?

Не последва отговор. Рейчъл осъзна, че отсреща бяха затворили.

Остана неподвижно в продължение на няколко секунди. Продължаваше да стиска телефона в ръка, а сърцето й биеше с все сила. После изведнъж се раздвижи. Извика от менюто номера на последното позвъняване и натисна бутона за избиране. Телефонът започна да звъни. Отсреща обаче никой не вдигна. И в това нямаше нищо изненадващо.

— Ти какво, да не се опитваш да смачкаш телефона с голи ръце? — попита я Дийн.

Рейчъл подскочи от уплаха, възкликна сподавено, завъртя се рязко на стола си и го възнагради с убийствен поглед.

— Изплаши ме почти до смърт, по дяволите!

— Извинявай. Май започна да ми става навик да те стряскам. Какво има? Неприятно телефонно обаждане?

Рейчъл рязко затвори телефона и го остави на бюрото си.

— Току-що разговарях с убиеца на Джейк. Или поне с човека, който ми се обади — бил той мъж или жена — и се представи по този начин.

Дийн приседна на бюрото й.

— Нищо чудно, че ми изглеждаш пребледняла. Разпозна ли гласа?

— Не. Както и в останали случаи, гласът беше модулиран.

Дийн кимна.

— Можеш ли да кажеш дали е мъж или жена?

— Не съвсем. Струва ми се, че е по-скоро жена, но не мога да го твърдя със сигурност.

— Да приемем за момент, че става дума за жена. Кажи ми какво точно ти каза?

— Не много. Заяви само, че е убила Джейк и че възнамерява да убие още някого.

— Предполагам, че ти каза кого.

— Не, не ми каза. Освен това няма начин да проследим и установим номера. Предполагам, че отново е използвала карта с предплатена комуникация. На телефона ми се изписа кода на Портланд.

— Вероятно си права, но ние все пак ще направим необходимите проверки, за да сме сигурни. — Погледна телефона й. — Опитала си се да избереш номера, нали?

— Да. Но никой не вдигна.

Дийн сложи на бюрото й една хартиена чаша с капак.

— Горещ бял шоколад. Любимия ти, нали?

Рейчъл изгледа чашата с неприязън. Все едно че виждаше гърмяща змия пред себе си. През изминалата седмица Дийн постоянно я сюрпризираше с такива дребни жестове. Предложения за мир? Или просто обичайните атаки на известния с флиртовете си женкар?

— Благодаря. — Свали капачето, взе чашата и отпи.

— Ако човекът, който ти позвъни току-що, наистина е убил Джейк, ние тук ще се окажем изправени пред сериозен проблем, нали?

— Точно така. Лошото е, че няма как да разберем коя ще бъде следващата жертва — промърмори Рейчъл.

— Най-напред трябва да се свържем с всички членове на инициативния комитет и да ги предупредим да бъдат още по-предпазливи и внимателни.

— Аз ще се заема с това. Не е нужно ти да…

— Виж, скъпа, дай да се разберем веднъж завинаги. Аз също съм въвлечен във всичко това, макар и неофициално. Искам да те уверя, че започвам да вярвам във вашата теория — твоята и на Кристън и Линдзи, — че убиецът на Джейк, който и да е той, може да е отнел живота на Аурора и Хейли и сега е набелязал за свои цели останалите момичета, с които Джейк беше близък на времето.

Рейчъл потупа с ръка камарата папки върху бюрото си.

— Прерових всички доклади по няколко пъти. Разговарях с много хора, които присъстваха на бала през онази нощ. Разрових се из личните си спомени. — От гърдите й се изтръгна тежка и дълбока въздишка. — И трябва да призная, че се озовах в задънена улица. Също като татко на времето. Не попаднах на нищо, което да насочи подозренията ми към определен човек. Джейк е бил колкото обичан, толкова и мразен, но, въпреки това, никой като че ли не е имал мотив да желае смъртта му.

— Може би само Хейли. Само че подозренията към нея отпаднаха още в самото начало на разследването преди двадесет години. А сега се оказа първата жертва.

— Значи има още някой, който е мразил Джейк. Мразил го е достатъчно силно, за да пожелае смъртта му. И да го убие по толкова ефектен и драматичен начин.

— Да, убиецът е искал да гледа Джейк в очите докато отнема живота му. — Дийн насочи поглед към папките върху бюрото на Рейчъл. — Според съдебния лекар изстрелът е бил произведен от съвсем близко разстояние. А Джейк вероятно е стоял непосредствено до дървото. Иначе стрелата не би го приковала към дъба.

— Вероятно е пушел и се е подпирал на дървото.

— Често съм се питал дали Джейк е разбрал какво предстои да се случи и е замръзнат от ужас, или твърде късно е осъзнал какво го чака.

— Джейк беше пил през онази вечер. А алкохолът го правеше още по-самоуверен и арогантен. Представям си го как се взира нахално в убиеца си и се хили в лицето му. Вероятно си е мислел, че това е някаква шега. — Очите на Рейчъл се напълниха със сълзи.

Дийн изруга през зъби.

— Престани да пилееш сълзите си за този задник, по дяволите! — Рязко се надигна от бюрото й се отдръпна назад.

Рейчъл забеляза, че ръцете му, отпуснати край тялото му, са свити в юмруци. Дяволите да го вземат. Какъв точно му е проблемът на този?

— Хайде да не ме подценяваш толкова, става ли? Изобщо не плача. Просто очите ми леко овлажняха. Но не заради Джейк.

Дийн я изгледа вбесено.

— Ако не се размекваш заради Джейк, защо тогава?

— За всичко. Заради миналото, заради предстоящата среща на випуска, заради Хейли и Аурора… И, ако искаш да знаеш истината, безпокоя се заради заплахите, които този човек отправи току-що. Тревожа се за безопасността на старите ми приятелки. Че и за собствената си безопасност.

Напрежението на Дийн видимо отслабна. Разтвори юмруци, отпусна стегнатите си рамене.

— Извинявай. Май прибързах със заключенията. И сбърках.

Рейчъл кимна.

— Виж, отбих се да ти донеса шоколад с надеждата, че може да поговорим за повече от две минути — рече Дийн. — Заел съм се с нещо и исках да чуя и твоето мнение по въпроса.

Тя го изгледа въпросително.

— Разбира се. За какво става дума?

— Наречи го инстинкт на ченге, или просто предчувствие, но откакто разговарях с вдовицата на Патрик Дюи, все не мога да се избавя от чувството, че нещо около тази жена не е съвсем наред.

— Да не би да е казала нещо, което…

— Не, не беше това, което каза. По-скоро става дума за онова, което не каза и за начина, по който отговаряше на въпросите ми.

— Може би само така ти се струва. В края на краищата съпругът й не е свързан пряко с убийството на Джейк. Вярно, че престъплението е било извършено с неговия лък, но той е докладвал за открадването му седмица по-рано.

— И точно това не ми дава мира откакто разговарях с Мерилин Дюи. Помолих я да потвърди фактите, изложени в доклада на баща ти — че лъкът, използван за убийството на Джейк, е бил единствената открадната вещ от дома им.

— Точно така — потвърди Рейчъл. — Съвсем ясно си спомням този доклад. Нищо друго не липсвало от дома и гаража им. Само лъка на господин Дюи.

— И защо точно този лък?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо е изчезнал точно този лък? Дюи е притежавал няколко лъка, като единия от тях е бил много по-нов и скъп от останалите. Защо крадецът не е взел останалите лъкове? Защо не е откраднал пушката му? Или пък бижутата на жена му?

Колелцата в мозъка на Рейчъл се завъртяха със свръхзвукова скорост.

— Не мислиш, че лъкът е бил откраднат, нали?

Дийн сви рамене.

— Може и да е бил. Нека за момент обаче приемем, че не е бил откраднат.

— Защо тогава са се обърнали към полицията и са докладвали за изчезването му?

— Защо наистина?

— Ако не е бил откраднат, то тогава Дюи е имал някаква причина да се обърне към властите. Надявал се е да получи пари от застраховката му? Не, в това няма никакъв смисъл. С въпросния лък беше убит Джейк, а убиецът го зарязва на местопрестъплението… като че ли е искат лъкът да бъде намерен.

— Нека да предположим, че поради някаква причина господин Дюи е решил да убие някого и е възнамерявал да го направи с един от лъковете си. После е докладвал, че въпросният лък е бил откраднат. Какъв по-добър начин да прикрие задника си?

— Доста логичен сценарий — отбеляза Рейчъл. — Но има два основни недостатъка. Патрик Дюи изобщо не е познавал Джейк и поради това не би могъл да иска смъртта му. Освен това Дюи е имал убедително алиби за нощта, в която бе убит Джейк.

— Спомняш ли си кой е човекът, осигурил му алибито?

— Ааа… да, сега си спомням. Жена му казала, че си е бил вкъщи с нея. — Рейчъл ахна. — Съпругата му може да е излъгала. Но защо?

— Преди да продължим да разсъждаваме в тази насока, ще трябва да поговорим отново с госпожа Дюи. Сега, когато са минали толкова много години, а съпругът й вече не е между живите, може и да успеем да я убедим да ни каже онова, което знае. Ако знае нещо, разбира се.

— Семейство Дюи имат ли син? Ако имат, той може да е познавал Джейк…

— По онова време двамата синове на семейство Дюи са били съответно на пет и седем годинки.

Рейчъл се намръщи.

— До тук с тази версия.

— Предлагам ти утре да отскочим до Сатем и да разговаряме с госпожа Дюи очи в очи.

Тя веднага се поколеба. Не беше сигурна, че иска да прекара целия ден с Дийн. Особено пък затворена в една кола с него по пътя до Сатем и обратно.

— Ще можеш ли да си вземеш свободен ден?

— Мисля, че ще мога да го уредя. — Той се ухили. — Имам се с шефа.

— Така значи. Ами добре, тогава. Ще се срещнем тук в…

— Ще те взема от дома на началника около осем и половина. Ако не е твърде рано, разбира се.

— Не е рано. Никога не съм могла да спя до обяд.

— Значи остава в осем и половина.

— Нали си даваш сметка, че инстинктът ти може и да те подвежда и от пътуването ни до Сатем да не излезе нищо? — подхвърли тя. — Искам да кажа, че е малко вероятно собственикът на лъка, с който е била изстреляна фаталната стрела, да е бил замесен в престъплението.

— Не твърдя, че е бил замесен. Просто разговорът с вдовицата му повдигна някои въпроси и породи известни съмнения в мен.

— Е, това е повече от онова, което самата аз успях да постигна. Ако съществува и един процент вероятност госпожа Дюи да знае… О, боже! Ами ако тя е познавала Джейк? Ами ако той се е свалял с по-голяма от него омъжена жена и съпругът й е разбрал?

Дийн се ухилили.

— Скъпа, харесва ми начинът ти на мислене.

 

 

След като Рейчъл й позвъни и й разказа за заплашителното обаждане, получено от човек, твърдящ, че е убил Джейк, Манди сериозно се замисли дали да изведе Емили на следобедна разходка. Реши обаче, че не може да стои затворена в собствената си къща и да не ходи, където и да било без Джеф. Да го направи, означаваше да позволи на някаква откачалка да контролира живота й. Освен това какво толкова можеше да й се случи посред бял ден в техния спокоен квартален парк, пълен с други майки и деца?

И днешният ден, подобно на толкова други в Портланд, беше облачен и мрачен. Небето сивееше, във въздуха се носеше мирис на дъжд. Наближаваше обаче краят на юни и лекият ветрец, който подухваше, беше топъл и уханен.

Наслади се на ежедневния ритуал с дъщеря си, каза си тя. Не позволявай на страха да контролира живота ти. Беше чувала други майки да твърдят, че децата долавят настроенията им и се изнервят, когато почувстват, че нещо с мама не е на ред. А Емили бе много раздразнителна през целия следобед. Манди премери температурата й, но тя се оказа нормална. После я попита да не се е ударила някъде.

Емили само я изгледа сърдито и поклати отрицателно главичка. След това се зае да разрушава къщата, която в продължение на цял час бе градила от разноцветни кубчета. После категорично отказа да легне и да поспи след обяд. Манди я сложи в креватчето и излезе от стаята, но момиченцето се скъса да пищи след нея.

Сега обаче, седнала удобно в количката си, малката глезанка се усмихваше широко и махаше с ръчичка на всеки минувач по тротоара. Заради доброто на дъщеря си Манди просто не можеше да позволи на последните събития да променят живота й. Колкото и да се опитваше обаче, тя все не можеше да пропъди от главата си предупреждението на Рейчъл. Дали наистина човекът, позвънил на Рейчъл, беше убиецът на Джейк Маркът? Дали същият този човек бе убил Хейли и Аурора? Дали щеше да убие отново? Или обаждането беше само една жестока шега?

— Добър ден, Манди — поздрави възрастната госпожа Джонсън, застанала до пощенската си кутия. После вдигна побелялата си глава към небето. — Изглежда, че ще вали. Взела си си чадър, нали?

— Да, никъде не ходя без него. — Манди потупа с ръка чантата, закачена за количката на дъщеря й. — Ние отиваме само до парка. Ако завали, за нула време ще се приберем у дома.

Стиснала в ръка пощата си, госпожа Джонсън погледна към Емили.

— Тя расте като тревата и от ден на ден става все по-сладка.

— Благодаря. Тя със сигурност е една малка красавица. — Манди махна с ръка на съседката и продължи да бута количката на Емили надолу по пътя. Колкото и да обичаше госпожа Джонсън, не й се щеше да изгуби половин час в празни приказки с нея.

Само след пет минути Манди стигна до парка. Докато буташе количката по застланите с тухли алеи, засенчени от огромни дървета и оградени от пъстри летни цветя, тя си припомни, че на времето често идваше да тича в същия този парк и винаги срещаше млади майки, извели децата си на разходка. О, колко силно бе завиждала на тези жени. Но сега, благодарение на Емили, тя бе станала една от тях. Майка.

Когато стигнаха до детската площадка, Манди свали Емили от количката и я настани на една от люлките. На площадката имаше само още един родител с дете. Манди разпозна развелия се наскоро татко, който бе спечелил пълно попечителство над двегодишното си дете.

— Здрасти, Тим. — Манди махна с ръка на съседа си, който живееше в двуетажна къща в колониален стил само през три къщи от нейната.

— Добър ден — отвърна той. — Вие двете май няма да можете да останете дълго тук. Струва ми се, че скоро ще завали. Двамата с Джоу смятаме да си ходим след малко.

Преди да тръгне, Тим побъбри с Манди за децата им, за тазгодишния фестивал на розата и за доброволните отряди, които се грижеха за реда в квартата. Вятърът постепенно се усили, небето притъмня още повече и Манди сметна, че е време да си ходят, независимо от факта, че бяха дошли преди малко. Емили обаче толкова много се забавляваше, че Манди реши да поостанат още няколко минути. В края на краищата вятърът и облачното небе не означаваха непременно дъжд. Не и в Портланд.

Десет минути по-късно Манди осъзна, че паркът е абсолютно безлюден. Време беше да се прибират. Наведе се да откопчее предпазния колан на люлката и усети първите дъждовни капки.

— По дяволите… — Свали Емили от люлката въпреки възраженията й, настани я в количката и извади чадъра. Опита се да го разтвори, но силният вятър го обърна. Докато се опитваше да се пребори с непокорния чадър чу, че някой се приближава зад нея. Някаква ръка с издължени пръсти се присегна и сграбчи дръжката на чадъра. Манди изпищя. Ужасни и страховити мисли изпълниха главата й. Пусна чадъра, рязко се обърна и сграбчи дръжките на детската количка, готова да хукне в дъжда.

— Манди, всичко е наред — чу познат глас. — Аз съм.

Погледна през рамо. Ударите на сърцето й отекваха оглушително в ушите й, пулсът й препускаше като обезумял. Манди отвори уста и с облекчение пое глътка въздух, когато разпозна жената, която се опитваше да оправи чадъра й.

Какво прави тя в тази част на града? В този парк? По това време на деня?

— Изобщо не трябва да излизаш на разходка в такова време — рече жената и й подаде чадъра само миг преди дъждът да рукне от небето.

— Емили обожава нашите следобедни разходки в парка и аз никак не обичам да я лишавам от тях.

„Защо ме зяпа по този начин?“ — зачуди се Манди. „Странно какво прави тук по това време на деня… а и държанието й е доста неестествено.“

— Е, май трябва час по-скоро да се прибереш у дома, защото, както е тръгнало, ще се измокриш до кости.

Назъбена светкавица освети небето зад тях. Манди едва сподави уплашеното си възклицание. Отекна силен гръм. Емили извика уплашено, а след това ревна с пълно гърло.

Стиснала чадъра с едната си ръка и количката с другата, Манди погледна през рамо и рече:

— Имаш право. Трябва да бързам към къщи. До скоро. — Всичките й инстинкти сякаш крещяха: Махай се от тук. Бягай. Бягай с всичка сила!

Не ставай смешна. Та двете се познавате още от гимназията. Участвате в инициативния комитет за подготовка на срещата на випуска. Тя не е човек, който би убил, когото и да било.

Дали? Та вие двете изобщо не сте поддържали връзка през изминалите години.

Манди понечи да бутне количката и да се отдели и в този момент осъзна, че вече е твърде късно. Най-неочаквано нещо се усука около врата й и силно я дръпна назад. Манди сграбчи с две ръце копринения шал, който се впиваше в гърлото й, но колкото по-отчаяно се бореше, толкова по-силно опъваше нападателката й, която бе достатъчно силна и разгневена, за да я победи.

Как можах да постъпя толкова глупаво? Защо не си останах у дома днес? И защо не се опитах да извадя от чантата флакона със сълзотворен газ? Чуваш ли ме, господи? Не й позволявай да ме убие. Моля те, господи, не искам да умра. Какво ще стане с Емили, ако аз умра?

 

 

Рейчъл стоеше на вратата на полицейското управление и наблюдаваше гръмотевичната буря. Никак не й се искаше да излиза в дъжда, но бе обещала на леля Лорейн да се прибере по-рано. Двете възнамеряваха да се възползват от отсъствието на чичо Чарли, за да купят подарък за рождения му ден.

— Искаш ли да ти дам един чадър на заем? — попита я Дийн, който се приближи и застана до нея.

— Не, благодаря, имам си.

Той извърна глава и я огледа.

— И къде е?

— В колата ми.

Дийн се изсмя.

— Защо тогава не ми позволиш да те изпратя до колата ти? — попита и отвори големия си черен чадър.

— Ей, Макмайкълс? — извика след него дежурния сержант.

— Да, какво има?

— Търсят те по телефона. — Сержантът вдигна телефонната слушалка във въздуха. — Шефът е. Пита защо не вдигаш клетъчния си телефон.

Дийн опипа колана на панталона, на който обикновено държеше телефона си. Изпъшка, когато осъзна, че телефонът не е в калъфчето си.

— Изчакай ме малко, моля те. — И й подаде чадъра.

Рейчъл реши да го изчака. Не защото му бе обещала. Нито пък защото държеше Дийн да я изпрати до колата. Просто бе любопитна да разбере защо чичо Чарли бе позвънил на Дийн.

Затвори чадъра и се приближи до Дийн, който тихичко разговаряше с Чарли.

— Сигурно съм го забравил на бюрото си горе — рече Дийн. След това се заслуша. И се намръщи.

От изражението на лицето му Рейчъл разбра, че нещо не е наред. Стомахът й се сви. Дийн изпъшка като човек, изпитващ силна болка. Случилото се, каквото и да бе то, сигурно бе ужасно.

— Да, все още е тук. Аз ще й кажа. — Пауза. — Не, не мога да направя това.

Рейчъл хвана ръката на Дийн и я дръпна. Той я погледна, а тя, само с устни, попита: Какво става?

— Да. Зная. Разбирам. — Дийн продължаваше да говори с Чарли. — Значи бебето е добре, нали? — Пауза. — Няма начин да пренебрегнем изводите, които се налагат. Не и този път.

Дийн върна слушалката на дежурния сержант, след което се обърна и погледна Рейчъл.

— Какво? Кой? — попита тя.

Дийн я стисна за раменете. Тя пое дълбоко въздух. Очакваше думите като осъден затворник, който очаква изпълнението на смъртната си присъда.

— Тялото на Манди Ким… Манди Стулц, е било намерено в кварталния парк преди половин час. Изглежда е била удушена.

В първия момент Рейчъл се оказа неспособна да проговори. Не можеше да разсъждава дори. Зашеметена от ужасната новина, но не и чак толкова изненадана, тя просто стоеше и се взираше в Дийн. След това започна да трепери. Той плъзна длани надолу по ръцете й и започна да ги масажира.

— Рейчъл?

— Да. Аз… чух те. Защо попита чичо Чарли за Емили?

— Емили?

— Бебето на Манди.

— О, бебето. Тя е добре. Някаква жена я намерила в парка. Седяла в количката и се деряла от рев. Жената се огледала, за да потърси майката на ревящото бебе и намерила тялото на Манди зад някакви храсталаци.

— Значи се случи. — Гласът на Рейчъл прозвуча странно неестествено дори в собствените й уши. Беше мрачен. Сериозен. Тъжен. — Човекът, който ми позвъни, уби отново.

— Не можем да сме сигурни в това. Не и преди да установим всички факти. — Отново я стисна за раменете.

— Не, сигурна съм. — Рейчъл постави ръце на корема си. — Чувствам го точно тук. Човекът, който уби Хейли и Аурора и се опита да убие Линдзи в Ню Йорк, е същият, който днес отне живота на Манди.