Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (25)

Двадесет и четири

Портланд, Орегон, юни 2006 година

Около две седмици след разговора с Чарли Йънг Рейчъл пристигна в Портланд. Градът, в който бе израснала. Градът на розите. В началото смяташе, че може просто да си събере багажа и да тръгне, но се оказа, че се е заблуждавала. Най-напред лекарят й й забрани да пътува преди насрочения контролен преглед, а след това трябваше да получи разрешението на началника си от полицейското управление в Хънтсвил да напусне щата. Струваше й се странно, че за толкова кратко време бе променила напълно намеренията си, свързани с предстоящата среща на випуска им в Портланд. Когато Аурора й позвъни през март, Рейчъл не прояви никакъв интерес към идеята. Беше дяволски уверена, че не желае да присъства на срещата. Не искаше да се връща към миналото. Смяташе, че не е добра идея да се събуждат за живот старите спомени. И добрите, и лошите.

Сега Аурора бе мъртва.

Злополука.

Наистина ли?

Хейли също бе мъртва.

Жертва на обир.

Имаше ли в смъртта й нещо съмнително?

Имейлите на Кристън и Линдзи събудиха любопитството й. Рутината и опитът, придобити в полицията, я накараха да формулира сто и един въпроса за смъртта на двете си стари приятелки. Въпроси, останали без отговори. Ако беше по-умна, щеше просто да постъпи като полицаите от Портланд и Ню Йорк и да приеме официално обявените причини за смъртта им. В дълбините на съзнанието й обаче се спотайваше неясно съмнение, което не й даваше мира и я подтикваше да направи нещо. Не спря да я измъчва докато не разбра какво трябва да направи. Реши да се върне в Портланд под претекст, че, като бивша възпитаничка на „Св. Лиз“, посещава града, от който си бе тръгнала преди толкова много години, за да се подготви за предстоящата среща на випуска, посветена на двадесетата годишнина от дипломирането им.

Ненавременната смърт на двете й бивши съученички не бяха единствените събития, които я изпълваха със съмнения. Към тях задължително се прибавяха и неприятностите, преживени от Линдзи и Кристън. Неприятности, които в никакъв случай не можеха да бъдат наречени случайни. Линдзи бе атакувана от неизвестен нападател в собствения си дом, а Кристън от известно време насам бе заплашвана и тормозена от също толкова неизвестен извършител.

Рейчъл просто не можеше да приеме, че двата смъртни случая, нападението и тормозът са съвпадения. Не и при положение, че и четирите жертви бяха нейни стари приятелки. Които, на всичкото отгоре, бяха свързани по някакъв начин с Джейк Маркът и „Св. Лиз“. Не, тук нещо просто не се връзваше. Сценарият изглеждаше твърде неубедителен, а инстинктът й й подсказваше, че случващото се по някакъв откачен начин е свързано с предстоящата среща на випуска, с групичката стари приятелки от гимназията и с Джейк Маркът. Той беше общият знаменател. Едно момче, което беше колкото обичано, толкова и мразено. Момче, което бе пронизано със стрела право в сърцето — стрелата на Купидон — по време на бала за св. Валентин в последния им гимназиален клас.

Предишният ден Рейчъл кацна на международното летище в Портланд и си взе кола под наем. Двадесетминутното шофиране през града й позволи да види големите промени, настъпили през последните години. А също и нещата, които си бяха останали същите. Река Уиламет, която тече на север и се влива в река Колумбия, разделяше града на две части — източна и западна. На западния бряг на реката бе деловият център на града. В северозападната му част бяха изникнали лъскави бутици, магазини и ресторанти. Пивоварната „Блитц“ все още съществуваше, но сега районът бе известен под името Перлената област и бе застроен с луксозни жилища и мезонети.

Чичо Чарли и леля Лорейн вече живееха във великолепна нова къща в нов квартал. Когато пристигна, Чарли беше на работа, но Лорейн я посрещна с отворени обятия и я настани в апартамента за гости на първия етаж.

— Ти, разбира се, ще получиш и собствен ключ — увери я Лорейн. — За да можеш да излизаш и да се прибираш, когато си пожелаеш. Апартаментът ти има отделен вход. Освен това има собствена баня и малък кухненски бокс. Купихме тази къща, когато майка още живееше с нас. — Лорейн въздъхна тежко. — Изгубихме я преди три години. Но тя живя добър и дълъг живот. Почина на осемдесет и девет години.

Независимо че много й се искаше да отиде право в кабинета на Чарли и да се зарови в старите документи от разследването на убийството на Джейк Маркът, Рейчъл прекара останалата част от деня с Лорейн. По време на вечеря обаче повдигна въпроса пред Чарли.

— Ами, щом толкова държиш да го направиш, не виждам защо да не се поразровиш из старите папки — рече Чарли. — По случая не се работи от двадесет години, така че няма опасност да навлезеш в чужд периметър. Освен това разследването беше на баща ти, а самата ти си полицай.

И така, тази сутрин Рейчъл се събуди рано, изкъпа се и си облече чифт светложълти панталони, бледосиня блуза и леко, тъмносиньо сако. Обу удобни мокасини, а през рамо преметна огромната си дамска чанта. След като закуси с Чарли — кафе и ябълков пай, двамата тръгнаха към центъра на града.

Полицейското управление на Портланд, което се намираше на Северозападно Второ авеню, номер 1111, беше значително по-голямо от това в Хънтсвил, но вътрешното разположение на кабинетите бе сходно и Рейчъл веднага се почувства като у дома си. Освен това няколко от по-възрастните офицери на времето бяха работили с баща й и я помнеха от онези години.

— Смятам да те прикрепя към един от нашите детективи в отдел „Убийства“ — каза й Чарли. — Детективът ще ти осигури достъп до всички материали, свързани с убийството на Маркът. Този наш служител също като теб на времето бе свързан с Джейк Маркът.

— О? — Рейчъл се зачуди кой от старите й познати бе постъпил в органите на реда. Някое от момичетата, с които бе учила в „Св. Лиз“? Или, може би, някой от випускниците на „Уестърн Католик“ или на „Уошингтън“.

Чарли я поведе към дъното на общата зала, където в една от преградените клетки седеше някакъв мъж и прелистваше „Дъ Орегониън“, вестник, разпространяван в целия щат.

Чарли леко се изкашля. Мъжът вдигна очи. Сърцето на Рейчъл пропусна един такт. Вгледа се в златисто кафявите очи с цвят на тъмен мед. Мъжът се ухили. Не бе виждала скоро толкова порочна и закачлива усмивка.

Изправи се в пълния си ръст от сто осемдесет и осем сантиметра и протегна напред голямата си ръка.

— Здравей, Рейчъл. Много време мина.

Тя продължи да се взира в красивото лице. Квадратна челюст. Ястребов нос. Високи скули. И буйна грива от гъста и къдрава, изсветляла от слънцето тъмнокестенява коса.

— Дийн Макмайкълс?

— Да. Не ми казвай, че не можа да ме познаеш.

— Не… да… в първия момент.

— Е, тъй като очевидно не е необходимо да ви представям един на друг, смятам веднага да се оттегля. Дийн, ти отговаряш за нея. — Чарли преметна ръка през раменете на Рейчъл и я прегърна с бащинска топлота. — Ако имаш нужда от нещо, скъпа, само ми кажи. — После насочи поглед към Дийн. — И да се отнасяш добре с нея. Чу ли?

— Да, сър. — Дийн отдаде чест. Чарли се засмя, прегърна отново Рейчъл и се отдалечи, оставяйки я да се взира в лицето на мъжа, който в детството й бе превръщал живота й в истински ад.

— Заповядай, седни. — Дийн посочи въртящия се стол зад бюрото му.

Рейчъл седна. Той приседна на ъгъла на бюрото и я погледна.

— Обясни ми защо искаш да си причиниш това? Защо ти е да преглеждаш всички онези стари документи, свързани с разследването на убийството на Джейк?

— Не знам — излъга тя. — В момента съм в отпуск и имам свободно време. — Забелязала въпросително вдигната му вежда, побърза да обясни: — Бях ранена при изпълнение на задача и ще съм в болнични още цял месец. Както вече казах, в момента имам свободно време, а Кристън и Линдзи много настояваха да присъствам на срещата на випуска… Чичо Чарли и леля Лорейн пък искаха да поостана и…

— Престани да шикалкавиш — прекъсна я той. — Аз съм Дийн, забрави ли? Не можеш да ме излъжеш. Не можеше, когато бяхме деца и все още не можеш.

— Единственото, което си спомням за теб от детските и тийнейджърските си години, е, че ме тормозеше до смърт.

Той се наведе напред, приближи лице до нейното и я погледна право в очите.

— Питала ли си се някога защо те дразнех по този начин?

— Защото двамата с теб не можехме да се понасяме. Ти беше такова гадно създанийце. Постоянно ме скубеше за косата, криеше чантата ми, наричаше ме с най-различни имена, присмиваше ми се, подиграваше ми се заради увлечението ми по Джейк.

— Беше твърде добра за тип като Джейк — заяви в отговор Дийн и стана от бюрото. — Искаш ли да изпием по кафе, преди да те разведа наоколо и да те настаня на някое празно бюро?

— Да, благодаря. — Последва Дийн, припомнила си мигновено времето, когато бяха деца и живееха врата до врата. Още тогава Рейчъл искаше да прави всичко онова, което вършеха момчетата, и мразеше да й обясняват, че не може да направи нещо, защото е само едно момиче. Колко пъти бе чувала Дийн да повтаря тези думи?

Той спря пред кафе машината, напълни две пластмасови чашки със силно черно кафе и й подаде едната.

— Така добре ли е?

Тя кимна утвърдително.

— Какво искаше да кажеш с това, че съм била твърде добра за Джейк? — Доколкото си спомняше, Дийн и Джейк бяха приятелчета. Много момчета, които като Дийн учеха в „Уестърн Католик“, имаха приятели от гимназия „Уошингтън“.

— Истинският Джейк Маркът беше доста по-различен от онзи, когото познаваше. Повярвай ми, той имаше и своята тъмна страна.

— Никой ли не ти е казвал, че не бива да говориш лошо за мъртвите?

— Ти все още си падаш по Джейк, нали?

Рейчъл отпи от кафето. Господи, беше ужасно. Прекалено силно. И горчиво.

— Джейк изобщо не е присъствал в живота ми през изминалите двадесет години. Дали си спомням за него? Да. Мисля ли от време на време за него? Да. Сещам ли се за увлечението си по него? Разбира се, че се сещам. Но двамата с Джейк никога не сме били нещо повече от приятели. А след него в живота ми имаше неколцина други мъже. Включително и един бивш съпруг.

— Разведена ли си?

— Да.

— Аз също.

— Деца? — попита Рейчъл.

— Нямам. Но се борихме отчаяно за попечителството върху Брайтън, нашия кокер шпаньол. Тя спечели.

Погледна я и се усмихна. Стомахът на Рейчъл се преобърна. Господи, какво й ставаше? Защо реагираше по този начин? Та това е Дийн, за бога! Дийн Макмайкълс.

— Ами ти? — попита я. — Имаш ли си твои хлапета?

— Нямам деца.

Загубих бебето си, когато бях бременна в четвъртия месец. Преди шест години.

— Това, предполагам, означава, че и двамата сме свободни като волни птички.

— Предполагам.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Какво? — Очите й се разшириха от неподправено изумление. Нима Дийн Макмайкълс току-що я бе поканил на среща?

— Не съм от хората, които губят време в празни приказки — отвърна той. — Разведен съм от години. Преживях две неудовлетворяващи връзки през това време, а от шест месеца насам съм абсолютно свободен. Затова ще се пробвам с теб. Освен ако ти си нямаш някое ревниво гадже в Алабама.

Рейчъл продължава да се взира в него, неспособна да се отърси от преживяния шок. Все още сякаш не можеше да схване напълно, че този невероятен мъж, който се опитваше да я ухажва, беше не друг, а Дийн Макмайкълс.

— Вечеря, а? Добре. — И защо не? Дийн имаше право — и двамата бяха свободни като волни птички. Освен това нямаше защо да се притеснява, че тридесет и осем годишният Дийн би започнал отново да я скубе, да я дразни безмилостно и да й казва, че не може да играе с момчетата.

— Отседнала си в дома на шефа, нали?

Рейчъл кимна утвърдително.

— Ще мина да те взема в седем.

Усмивката му стана по-широка и разкри два реда съвършени бели зъби.

— Добре, в седем. — Преглътна мъчително, като се питаше дали не си е изгубила ума. Последното нещо, което бе очаквала, когато тази сутрин влезе в сградата на полицейското управление в Портланд, бе да открие, че Дийн Макмайкълс е неин колега полицай. А само няколко минути след изненадващото откритие, взе, че се съгласи да излезе с него. — Що се отнася до материалите от разследването на убийството на Маркът…

— Ще ми кажеш ли защо наистина се интересуваш от тези материали?

— Може би. Когато те опозная по-добре и се уверя, че мога да ти имам доверие.

 

 

Кристън Делмонико не можеше да се избави от усещането, че някой я наблюдава. Преди няколко месеца щеше да реши, че се държи като параноичка. Но не и сега.

Не и откакто някой нахлу в живота й, принуди я да напусне собствената си къща и да се хвърли обратно в ръцете на съпруга, с когото почти се бе развела. Много неща се бяха променили откакто заедно с дъщеря им Лиса се бяха нанесли при Рос. И неосъщественият развод беше най-малкото от тях. След като признаха, че все още се обичат, тя и Рос се съгласиха да дадат на брака си още една възможност. И до момента всичко вървеше добре. Рос я обсипваше с внимание. Превърна се в съвестен баща, който държеше изкъсо единственото им отроче. Невидимият и неизвестен злодей, който тормозеше Кристън от няколко месеца, бе задействат инстинктите му на защитник и покровител и Кристън трябваше да признае, че, независимо от вродената си независимост и желание да се справя сама, нямаше нищо против да има около себе си един силен и як мъж.

Никой няма да те нападне посред вял ден в ресторант в центъра на града. Светло е и около теб има куп хора.

Да, ама и Аурора сигурно е била заобиколена от много хора, преди да падне под влака в нюйоркското метро. Не е задължително да си сама у дома си — като Хейли — за да станеш жертва на убийство.

Хейли беше ограбена и убита от някакъв бездомник. А случилото се с Аурора е злополука.

Кристън се надяваше, че ако си повтаря официалните версии достатъчно често, може и да повярва в тях. И да престане да се страхува, че някакъв лунатик методично избива членовете на малката групичка от приятелки в гимназията, които, подобно на малки планети, кръжаха около Краля Слънце Джейк Маркът.

Престани да пълниш главата си с тези шантави теории, каза си тя. Никой не знае къде отиваш и с кого ще се срещаш. Освен ако не са те проследили, след като излезе от офиса.

Може би някой тип, седнал на бара, я наблюдаваше отдалеч. Или пък някой от съседните маси я зяпаше, уверен, че я познава отнякъде. Съществуваха не едно и две разумни обяснения на странното й усещане, че е наблюдавана.

— Крис? — Женски глас с едва доловим южняшки акцент изрече името й.

Вдигна очи и видя Рейчъл Алсейс да се приближава към нея. Би позната Рейчъл навсякъде и по всяко време. Но тя все пак изглеждаше различна. Не само по-стара. Походката и държанието й бяха станали по-уверени. Вдигнала високо брадичка, изпънала рамене, Рейчъл сякаш казваше: аз съм сила, с която трябва да се съобразявате. Тя от край време си падаше малко мъжкарана. Обличаше се небрежно, подстригваше късо русата си коса, не носеше грим или бижута. Сегашната нова и подобрена версия продължаваше да бъде с къса коса, но къдриците й падаха меко около лицето й, а умело положеният грим подчертаваше бледата й кожа. На ушите й проблясваха чифт златни халки.

— Рейчъл! — Кристън рязко се изправи и сграбчи двете ръце на приятелката си. — Момиче, изглеждаш фантастично. — Никога не й бе хрумвало дори, че Рейчъл ще стане такава красавица.

Рейчъл прегърна Кристън, а след това двете се настаниха една срещу друга от двете страни на малката маса.

— Изобщо не си се променила, Крис. Красива си, както и преди двадесет години.

— С ласкателства като това ще получиш най-вкусната храна в това заведение. Шунката е просто трепач. Обикновено си поръчвам от всичките им специалитети по малко. Трябва да ги опиташ. Аз дори вече поръчах и за двете ни. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се. — Рейчъл я погледна изпитателно. — Изключително ми е приятно да те видя отново.

— Да. И аз се чувствам по същия начин.

Мълчание.

Усмивките им изчезнаха.

— Наистина ли смяташ да се разровиш из материалите от разследването на смъртта на Джейк? — попита Кристън.

Рейчъл кимна утвърдително.

— Никога няма да познаеш кой е един от двамата детективи от отдел „Убийства“, който се занимава с такива отдавна забравени случаи.

— Дийн Макмайкълс.

— Значи си знаела и не си ми казала!

Усмивката на Кристън се върна на лицето й.

— Да си призная честно, дори не съм мислила по въпроса. Зная, че Дийн е детектив в полицейското управление на Портланд, но наистина не знаех, че се занимава със стари случаи.

— Той определено се е променил — отбеляза Рейчъл.

— Така ли? И как по-точно?

— Ами, на първо място, станал е изключително привлекателен. Направо убийствено привлекателен.

— Винаги си е бил привлекателен — възрази Кристън. — Просто не си го забелязвала, защото по онова време имаше очи само за Джейк. — Въздъхна. — Като много други. Ти, аз, Линдзи, Манди и половината момичета от класа ни. Идиотки ли сме били или какво?!

— Знаеш ли, Джейк не е обичал никоя от нас — отбеляза Рейчъл. — Дори и Линдзи.

— Да, зная. — Кристън се намръщи. — Господи, мразя самата мисъл, че ще отворим отново тези стари рани. Ще ми се да не бях позволявала на Аурора да ме убеди да оглавя инициативния комитет за срещата. Но тя ми каза, че това е мой дълг, защото съм била първенец на випуска.

— А сега Аурора е мъртва.

Мълчание.

Сервитьорът донесе храната, поръчана от Кристън.

Сервира я заедно с бутилка вино от магазина за вино, който се намираше на долния етаж на ресторанта.

— Крис, ако смъртта на Аурора не е злополука и ако онзи бездомник не е убил Хейли, сигурно и сама разбираш, че съществува възможност някой — може би убиецът на Джейк да е решил да елиминира момичетата, които формирахме най-вътрешния кръг около Джейк.

Кристън пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Мина ми подобна мисъл през главата, но въпросът е защо точно сега. Защо този човек е чакал двадесет години? И защо да избива точно нас? Какъв мотив би могъл да има?

— Защо сега, двадесет години по-късно? Допускам, че предстоящата среща на випуска е запалила някаква искра в този човек. Фактът, че всички ние възнамеряваме отново да се съберем заедно е събудило миналото за него. Или за нея. А защо иска да убие точно нас? И представа си нямам. — Рейчъл протегна ръка към чашата с вино. — Всичко това са, естествено, предположения от моя страна, но, като ченге, съм се научила да се осланям на интуицията и инстинктите си. А в момента те просто не ми дават мира. Смятам, че единственият начин да разбера дали предположенията ми са правилни, е да проуча основно материалите, свързани с убийството на Джейк, за да стигна до истинската същност на Джейк Маркът.

Кристън отпи от виното си и кимна в знак на съгласие.

— Пък и не е за изпускане фактът, че през цялото време ще работиш рамо до рамо с фантастичния Дийн.

Рейчъл се ухили.

— Той ме покани да излезем.

— Дийн те е поканил на среща?

Рейчъл кимна.

— Довечера.

— Изобщо не си губиш времето, приятелко. Знаеш ли, че той е един от най-видните ергени в Портланд? Откакто се разведе не може да се отърве от обожателки. Дори успя да разбие няколко сърца и да прекрати връзките си с две невероятни дами, които, както подочух, били луди по него.

— Информираш ли ме, или ме предупреждаваш?

— По малко и от двете.

— Познаваш ли бившата му съпруга?

— Не, не я познавам, но съм я виждала веднъж. Една дребничка блондинка, която, доколкото зная, е била мажоретка в гимназията. Преди време водеше собствено тридесетминутно предаване по местния телевизионен канал. Дойде тук от Сакраменто. Чух, че след развода се е върната пак там.

— Знаеш колко много го мразех — отбеляза Рейчъл и насочи вниманието си към платото с всевъзможни вкуснотийки. — Когато бяхме деца.

— Зная, че двамата се карахте като куче и котка, но аз лично винаги съм подозирала, че това е, защото си падахте един по друг, но никой от вас не притежаваше достатъчно здрав разум, за да си го признае.

— Шегуваш се, нали?

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че никога не си го харесвала и че не смяташ, че той беше луд по тебе?

— За един и същ човек ли говорим в момента? За Дийн Макмайкълс? Който учеше в „Уестърн Католик“. Момчето, което живееше до нас и ме тормозеше всеки божи ден? От детската градина, та до последния клас в гимназията.

— Не си ли спомняш, че веднъж се опитах да те посъветвам да забравиш за Джейк и да грабнеш Дийн, преди да е станало късно? — попита Кристън.

— Да, спомням си, но тогава си помислих, че просто се опитваш да ме отдалечиш от Джейк и да намалиш бройката на конкуренцията.

Кристън и Рейчъл се разсмяха едновременно и мигновено разсеяха напрежението, което се създаваше всеки път, щом някоя споменеше името на Джейк.

— Предлагам сега да се насладим на храната и да забравим за всичко останало. За малко поне — предложи Кристън. — Сега, когато вече си в Портланд и планираш да останеш чак до срещата на випуска, ще имаме достатъчно време да си поговорим за всичко.

— Включително и за това кой се опитва да убие теб, мен и Линдзи.

 

 

Седеше достатъчно далеч от Кристън и Рейчъл, за да е сигурна, че те няма да я видят. Все пак леко придърпа стола си напред, за да може да ги наблюдава от разстояние.

Още не можеше да повярва на късмета си. Рейчъл бе пристигнала в Портланд четири седмици преди срещата на випуска. Говореше се още, че Линдзи и Уот Годард също възнамерявали да се появят в града няколко дни преди самата среща. Всичко се нареждаше по-добре отколкото бе очаквала. Нямаше да се налага да ги търси, нито да пътува отново извън града. Всичките й жертви сами идваха при нея. Колко мило от тяхна страна!

Днес бе проследила Кристън от офиса й като караше на безопасно разстояние от нея, за да е сигурна, че тя няма да забележи колата й. Изобщо не предполагаше, че Кристън има среща с Рейчъл за обяд, макар да бе чула, че Рейчъл е в града и възнамерява да прекара един месец с шефа на полицията Йънг и съпругата му. Дори и да я видеха на излизане от ресторант Андина, Рейчъл и Кристън едва ли щяха да я познаят под умелата й маскировка. Бе започнала да изпитва истинско удоволствие от различните си превъплъщения. Вече притежаваше три различни перуки — руса, червена и черна. Днес бе избрала да бъде червенокоса. Носеше още чифт кръгли очила и ефектни обици, които изглеждаха така, все едно има поне по пет дупки на всяко ухо. Лилав лак за нокти и лилаво червило допълваха крещящата роба в оранжево и виолетово, която се развяваше след нея докато вървеше.

Виж ги само как си седят там! Смеят се и се забавляват със спомени от добрите стари дни. Вероятно разговаряха за Джейк. Припомняха си какъв красавец беше… какъв жребец! Спомняха си вкуса на целувките му, споделяха как ги бе чукал на времето. Всъщност, тя не знаеше със сигурност дали бе чукал някоя от двете, но, тъй като го познаваше добре, можеше спокойно да заключи, че сигурно го е правил.

Само дето никога не бе обичал никоя от тях. Дори и Линдзи.

Той обичаше мен. Само мен. И аз го обичах.

Джейк, защо ме накара да го направя? Защо ме принуди да разруша нещо толкова скъпоценно?

Ти заслужаваше да умреш след онова, което направи.

Те също заслужават да умрат. Всичките до една. Две вече са мъртви. Остават още четири. Една по една ще си отидат от този свят и ще се преселят при теб в ада.