Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (22)

Двадесет и едно

В събота сутринта Линдзи отиде в гимнастическия салон за обичайната си едночасова тренировка. Знаеше, че единствено тук може да се пребори със стреса и да намери успокоение докато върти педалите на стационарния велосипед по въображаеми планински пътеки и слуша разсеяно музиката, която бе надула до край.

Само че тази сутрин физическото натоварване не можа да премахне напрежението и да прогони страховете й.

Пред очите й непрекъснато се появяваше лицето на Уот. И това на Лео.

Всъщност представяше си Лео като по-младо копие на Уот. Синът й сякаш се бе преродил в оня Уот, когото бе познавала преди много години в Орегон — висок и жилав, с буйна черна коса, блестящи тъмни очи и усмивка, ярка като слънчев лъч.

Порасналият Уот все още притежаваше същата усмивка, същата черна коса и блестящите очи. Само дето тялото му бе станало по-мускулесто и силно. Промените, настъпили с тялото му, се забелязваха дори и под елегантното и скъпо сако.

Мразеше се загдето дори и днес, няколко дни след срещата им, продължаваше да си фантазира за силните му мускули и ръце и си мечтаеше да го види без риза… или пък напълно гол.

Хайде, признай си, рече си тя, когато излезе изпод душа в съблекалнята на салона и се присегна за хавлията си, че си закопняла безнадеждно за някакво физическо… облекчение. Такова, каквото не можеш да получиш, въртейки педалите на колелото.

С Айзък бяха сложили край на връзката си преди месеци. След него не бе излизала с друг мъж. Срещала се бе от време на време с този или онзи, но никога не бе пожелала да ги види отново.

Въпросът обаче не опираше единствено до сексуалните потребности на Линдзи.

Не, тя имаше нужда не от кого да е, а от Уот.

И защо? Защото той беше първият мъж в живота й? Нима се опитваше да повтори това изживяване и то точно с мъжа, с когото го бе споделила?

Или имаше нещо повече?

„Кого се опитваш да заблудиш? — запита сама себе си, обви хавлията около тялото си и влезе в съблекалнята. Разбира се, че имаше нещо повече.“

И изобщо не ставаше дума за физически потребности.

Само дето тези размишления не водеха до никъде. И бяха без значение. Защото тя и Уот Годард нямаха общо минало и определено не се очакваше да имат общо бъдеще.

— Ей, Линдзи, как си?

Вдигна очи и видя Ейми — позната, която бе срещнала тук, в салона.

— Страхотно — излъга тя. — Ами ти?

Докато си бъбреше нехайно с Ейми и обличаше дрехите си, тя не можеше да не сравни този леко насилен и на моменти фалшив диалог със сърдечния и искрен разговор, който бяха провели с Аурора предишната вечер.

Двете с нея сякаш изобщо не се бяха разделяли. Имаха толкова общи спомени и неща, за които да си говорят, че в края на вечерта се разделиха и сбогуваха с явна неохота.

Преди да изпрали Аурора до метрото Линдзи й довери, че възнамерява да отиде на срещата на випуска.

— О, Линдзи, наистина ли? Ще бъде страхотно. Всички много ще се радват да те видят.

— Аз също с нетърпение чакам да се видя с тях.

С Аурора се прегърнаха и останаха така известно време. За своя изненада Линдзи почувства силно вълнение. Очите й се напълниха със сълзи и, смутена, тя се обърна и побърза да се отдалечи. Не искаше Аурора да се прибере у дома и да разкаже на всички, че приятелката им Линдзи се е превърнала в емоционална развалина.

Макар че това си беше самата истина. Тя наистина беше емоционална развалина. И снощи. И днес.

Днес обаче не тъгуваше по старата си приятелка, нито пък си припомняше с носталгия миналото.

Днес й предстоеше да влезе в роля, която по свой собствен избор, макар и неохотно, бе отказала на времето. Предстоеше й да се сблъска с последиците от едно решение, за което бе съжалявала дълбоко. Макар винаги да бе знаела, че то беше единственото възможно.

Нищо чудно, че е толкова напрегната.

— Чу ли, че по-късно през деня ни очаква силна буря? — подхвърли Ейми, докато вървяха към изхода, преметнали през рамо спортните си сакове. — Толкова съм разочарована. Днес след обяд трябваше да излезем с лодка по Хъдзън с мъжа, с когото се виждам напоследък.

— Е, да се надяваме, че бурята ще ни отмине и ще можете да осъществите плановете си.

— Съмнявам се. Синоптиците предупредиха, че се очакват силни ветрове, дъжд и дори градушка.

Линдзи искрено се съмняваше в тази прогноза докато вървеше към дома си, окъпана от изненадващо топлите лъчи на майското слънце.

Първото нещо, което направи, когато се прибра у дома, беше да си резервира самолетен билет до Портланд и да си запази стая в новия хотел „Мариот“, построен недалеч от гимназията им. Предвиждаше да пристигне в града седмица преди срещата. Мислеше си, че би могла да бъде в помощ на момичетата от инициативния комитет. В края на краищата цял живот се занимаваше с планирането и организирането на подобни събития.

Това поне беше официалното й извинение за решението да прекара толкова много време в родния си град. А иначе с нетърпение очакваше срещата и искаше да се освободи от измъчващата я носталгия.

Добре, това беше решено.

А сега какво? Колата, изпратена от Уот, щеше да пристигне чак след няколко часа.

Беше твърде рано да започне да се приготвя. Тя обиколи апартамента няколко пъти, поля цветята, подреди разхвърляните навсякъде вестници и рекламни брошури, изпразни съдомиялната машина.

И тогава изведнъж осъзна, че умира от глад. Отвори хладилника. Вътре имаше картон яйца и кофичка кисело мляко.

Хрумна й, че би могла да си сготви нещо. Така ще убие повечко време.

През изминатата седмица в готварския курс бяха учили да правят обикновени омлети.

Линдзи не разполагаше с голяма част от съставките, които бяха използвали, но все пак имаше лук и домати.

Изми ги и ги остави на кухненския плот, извади дъска за рязане и започна да рови из чекмеджето за подходящ нож.

Ако наистина смяташ да се занимаваш сериозно с готварство, ще трябва да си набавиш и съответното оборудване, каза си тя, когато най-после намери някакъв нож, който донякъде приличаше на онзи, който бяха използвали на курса.

Започна да кълца лука, опитвайки се да използва техниките, които бе усвоила, но това се оказа нелека задача с този нож. Острието беше доста тъпо.

Но не достатъчно, както се оказа. Установи го по най-трудния начин, когато вместо лука, клъцна един от пръстите си.

— Оох! — Грабна кърпата за подсушаване на съдове и обви с нея пръста си, опитвайки се да спре кръвта, която бликаше от болезнената рана. Само че това отне известно време. На няколко пъти повдига кърпата, за да види какво става, но раната продължаваше да кърви обилно.

Най-накрая кръвта намаля. Линдзи влезе в банята и, премигвайки от болка, се зае да почисти раната. Зачуди се дали няма да има нужда от шевове… Днес обаче беше събота. Ще трябва да отиде в спешния център, само че, ако можеше да се вярва на всичко, което бе чула от приятели и познати, това сигурно щеше да отнеме няколко часа.

Което означаваше, че ще се наложи да отложи днешната среща.

Не. В никакъв случай.

По-добре да остави раната да заздравява сама и да се надява, че няма да възникнат усложнения.

Превърза пръста си и се върна в кухнята. Изхвърли накълцания лук в боклука и прибра обратно яйцата, доматите и маслото.

Отвори си кофичката с кисело мляко и се изпъна на канапето с намерението да погледа телевизия.

Телевизорът й бе настроен на двадесет и четири часовия местен новинарски канал — единствения, който гледаше, когато изобщо си направеше труда да пусне телевизора.

Уха, Ейми май щеше да се окаже права. Синоптиците вещаеха силни гръмотевични бури по-късно през деня.

Линдзи се надяваше това да не е прокоба, че днешната среща с Уот и Лео няма да протече особено гладко.

Стига… Наистина ли очакваш всичко да мине мирно и тихо?

Предстоящото запознанство щеше да бъде съпроводено с твърде много емоции. Лео може и да беше нейна кръв и плът, но тя изобщо не го познаваше. За нея той беше пълен непознат.

А също и Уот.

Въздъхна, хапна няколко лъжици кисело мляко и се загледа мрачно в телевизионния екран. Над лявото рамо на водещия се виждаше зловеща снимка, изобразяваща човешка фигура и влак, между които се разпростираше червено петно.

„Трагичен инцидент през изминалата нощ…“

Тази сутрин вече се бе нагледала на предостатъчно наранявания. Протегна ръка към дистанционното с намерението да потърси нещо по-забавно преди предстоящото трудно посещение в дома на Уот.

Може би по някой от каналите вървеше стар филм… или пък кулинарно шоу. Нещо, което да отвлече мислите й от срещата, която я плашеше до смърт.

„… под улиците на Манхатън неидентифицирана жена беше блъсната и убита от…“

Линдзи насочи устройството за дистанционно управление и се зае да сменя каналите докато най-накрая попадна на някакъв стар филм със Стив Мартин. Беше го гледала и знаеше, че има щастлив край.

Добре. Най-после нещо, за което бе сигурна, че ще свърши добре.

 

 

Разгледа предметите, които бе разпръснала по бюрото в хотелската стая.

Портфейл, пълен със стари снимки — някои на семейството, други на приятелките й. Малък флакон парфюм. Тефтер, пълен с бележки за предстоящата среща на випуска. Балсам за устни с аромат на ванилия. Същия като онзи, който бе използвала в училище. Четка, по която се бяха закачили няколко къдрави черни косъма.

Нямаше търпение да се върне при шкафчето на Аурора, скрито в подземията на „Св. Елизабет“ и да прибави към колекцията си тези неочаквани и прекрасни съкровища.

В портфейла имаше и значителна сума пари в брой, която щеше да й дойде добре днес. Тя, както обикновено, вече бе намерила човек, готов да изпълни указанията й и да си държи устата затворена. Той обаче искаше дяволски голяма сума пари за услугите си.

Толкова голяма сума, че тя почти беше готова да открадне една кола… или да наеме една, да накара шофьора да я закара на някое отдалечено място, да го изненада и да го елиминира.

План, който едва ли щеше да бъде труден за изпълнение, но криеше доста рискове.

Натъпка парите на Аурора в чантата си. Сега разполагаше с предостатъчно пари, за да плати на шофьора, който щеше да й преотстъпи колата си. Въпреки това мразеше да харчи толкова нашироко. Животът й щеше значително да се опрости, когато се върне отново у дома. Там беше в стихията си и не й се налагаше да разчита на непознати хора в непознат град.

С една малка ножичка за нокти внимателно наряза на съвсем малки парченца шофьорската книжка и кредитните карти на Аурора, както и магнитната карта за отключване на хотелската стая. Прибра ги в малка найлонова торбичка, която също натъпка в чантата си. Възнамеряваше да изхвърли торбичката в някоя кофа за боклук.

Бе дръпнала чантата на Аурора от рамото й и я бе прибрала именно заради тези документи, благодарение на които тя щеше да бъде идентифицирана веднага. Колкото повече се забавеше идентифицирането й, с толкова повече време щеше да разполага тя, за да постигне целите си.

Удовлетворението, което изпита, когато блъсна Аурора пред връхлитащия влак, изобщо не можеше да се сравни с онова, което бе изпитала докато кълцаше тялото на Хейли, но убийството на Аурора преследваше далеч по-важна цел.

Аурора я бе видяла. И я бе разпознала. Трябваше да бъде спряна, преди да каже на някого. Представилата й се удобна възможност бе знак от бога, че е трябвало да постъпи точно по този начин.

Перонът бе толкова претъпкан с народ, че изминаха няколко секунди преди хората да осъзнаят, че някой е паднал пред влака.

Тя се възползва от възникналата суматоха и бързо пое нагоре по стълбите. Трябваше само да излезе на повърхността и да се разтопи в тълпите, изпълнили улицата. Чу далечния вой на полицейски сирени, видя униформени служители, които тичаха към перона, но тя вече почти бе излязла на улицата.

Инцидентът в метрото бе отразен в сутрешните новини.

В град като Ню Йорк обаче той бе изместен от далеч по-важни истории: маскираният изнасилвач, който от известно време тероризираше жените в Ийст Сайд, церемонията, на която кметът тържествено бе открил поредния нов проект в Харлем, че дори и прогнозата за времето.

Съвсем малко време бе отделено на неидентифицираната жена, която бе паднала от претъпкания с хора перон на метростанцията на Таймс скуеър. Свидетелите твърдяха, че перонът, както обикновено, е гъмжал от хора. В края на краищата, както изтъкна репортерът, Таймс скуеър беше пресечната точка на света.

Никой като че ли не бе забелязал нищо подозрително; предполагаше се, че бедната жена, която и да бе тя, просто е изгубила равновесие и е паднала на релсите.

Идеално. Това щеше да й осигури времето, което й бе необходимо.

Чудеше се колко време ще е нужно на дъщерята на Аурора, която сигурно вече е докладвала за изчезването на майка си, да разбере за инцидента в метрото. И колко време ще е нужно на ченгетата, за да свържат изчезналата туристка с мъртвата жена.

С малко повече късмет това можеше да отнеме поне ден, или два.

А това ще ми осигури предостатъчно време, да направя онова, което трябва да бъде направено, и да се прибера у дома в Портланд.

Там, разбира се, я чакаше още работа.

Надяваше се всичко да протече без повече усложнения.

Уморено — не беше спала добре през изминалата нощ — протегна ръка към слънчевите очила, които бе взела от Сентрал парк оня ден.

Сложи ги и се вгледа в отражението си в огледалото над бюрото.

Очилата бяха мъжки и закриваха по-голямата част от лицето й.

Идеално, отново си помисли тя.

 

 

Лео стоеше пред прозореца на голямата спалня и се взираше надолу към Куинс булевард. Непрекъснато си напомняше, че колата ще пристигне едва след двадесет минути.

Въпреки това не можеше да се отдели от прозореца; нямаше търпение час по-скоро да тръгне за срещата с родителите си.

Беше се приготвил преди повече от час и от тогава насам кръстосваше из малкия апартамент облечен с най-хубавия си костюм. Единственият му костюм, купен за погребението на баба му миналата година. Сега панталонът му бе станал твърде къс и черните му чорапи се показваха над обелените му официални обувки. Беше се опитал да ги лъсне, но без особен успех — беше ги носил през цялата последна година в училището „Св. Люк“. С тях беше и на погребението на баба си. Затова бяха намачкани и обелени. И с един номер по-малки.

Скоро щеше да стане на двадесет години, а краката му май продължаваха да растат.

Зачуди се дали баща му има големи крака. Истинският му баща.

Днес ще може да го попита.

Хайде, хайде, помисли си той и погледна към стрелките на часовника, поставен на нощното шкафче. Струваше му се, че изобщо не се помръдват.

Беше спечелил този старомоден будилник на един панаир преди няколко години. В началото стоеше на неговото нощно шкафче, но когато баща му — осиновителят му — се изнесе от къщата и взе със себе си цифровия будилник, Лео преотстъпи своя на майка си.

Улови се, че му се иска баща му да узнае по някакъв начин какво точно смята да прави днес… и се радва, че майка му не знае.

Беше завела брат му Марио в града на гости на леля Роуз и чичо Фил. Искаше и Лео да отиде с тях, но той й каза, че ще ходи на работа.

Сега се чувстваше виновен заради изречената лъжа. Знаеше, че майка му няма как да провери дали казва истината и от това угризенията му се засилваха. Чичо Джо, собственикът на пицарията беше брат на бившия й съпруг. А майка му вече изобщо не разговаряше с роднините на съпруга си.

Въпреки това позволяваше на Лео да работи за Джо. Той имаше нужда от тази работа. И от парите. Освен това чичо Джо се отнасяше добре с него. Далеч по-добре от баща му на времето.

Започна отново да крачи из стаята. Стигна до отсрещната стена, обърна се и тръгна обратно. Спря се пред климатика. Помисли си, че май трябва да го включи. Отвън беше доста горещо. На майка му сигурно щеше да й стане приятно да се прибере в приятно охладената си спалня.

Протегна ръка към климатика и отново хвърли поглед към улицата четири етажа по-долу. Ей, ама какво е това?

Една лъскава черна кола с униформен шофьор тъкмо спираше до тротоара.

Такива коли се срещаха изключително рядко в техния квартал. Особено пък в събота.

Колата бе подранила. Но щом така и така вече бе тук, Лео реши, че няма причина да изчаква повече.

Забрави напълно за климатика и за майка си. Жената, която го бе осиновила.

Бързо се спусна към вратата. Беше му трудно да повярва, че най-после бе настъпил мигът да се срещне с биологичните си родители.

Докато тичаше надолу по стълбите, се запита дали родителите му ще отговорят на очакванията му… А той на техните?

За разлика от него, те бяха имали двадесет години на разположение, през които да си мислят за него и да си представят какъв би могъл да е станал.

Ами ако не ме обичат?

Да те обичат? Та те дори не те познават.

Самите те не се обичат.

Ако се обичаха, днес щяха да са заедно.

Така че ще трябва да забравиш фантазиите си за семейството, за което си мечтал през целия си живот, мрачно си помисли Лео, излезе на булеварда и бързо тръгна към очакващата го кола.

За негово огромно изумление шофьорът се оказа жена.

Сам не разбираше защо се изненада толкова; жените шофьори бяха често явление в града. Той обаче, кой знае защо, си бе представял, че ще го вози елегантен мъж, а не някаква раздърпана лелка с черен костюм, шапка и нелепо огромни очила, които скриваха цялото й лице.

— Как сте? — учтиво го попита тя и му отвори задната врата.

— Добре — кратко отвърна Лео и се плъзна на задната седалка, опитвайки се да се държи като човек, който едва ли не всеки ден пътува по този начин.

Поеха на север към моста Трибъро и Лео напълно забрави за жената, която го возеше. Не обърна внимание и на маршрута, по който пътуваха.

Нямаше как да знае, че по-късно щеше горчиво да съжалява за разсеяността си.

 

 

Уот чу проскърцването на гуми по чакълестата алея и вдигна поглед от „Ню Йорк таймс“, който четеше… или поне се опитваше.

Погледна през високия прозорец, от който се виждаше идеално окосената морава, оградена от високи дървета, и видя лъскавата черна кола, която приближаваше към къщата.

Линдзи трябваше да пристигне първа. Беше казал на шофьора й да отиде до дома й малко по-рано от уговорения час, а на другия шофьор бе казал да пристигне в Куинс малко по-късно.

Целта му не бе да прекара известно време с Линдзи насаме преди пристигането на Лео. Смяташе обаче, че е редно двамата да са заедно, когато се изправят за пръв път пред сина си.

Освен това може би нямаше да е зле да обсъдят какво точно се надяват да постигнат с днешната среща.

Уот остави вестника настрани, надигна се от стола и се запъти към входната врата. Зърна отражението си в голямото огледало в антрето и се поздрави за неофициалното облекло, което бе избрал за днешната среща.

Облечен беше с мокасини, дънки и поло. Изглеждаше спокоен и дружелюбен като всеки друг татко, който живее в предградията.

Странно, защото той бе всичко друго, но не и татко от предградията.

Но ми се иска да можех да бъда.

Но пък може би…

Не. Никакви очаквания. Каквото има да става, ще стане.

Наложи си да овладее емоциите си, отвори вратата и излезе на покритата веранда. За част от секундата се запита как ще се почувства, ако се окаже, че синът му е пристигнал пръв.

От задната седалка на колата обаче слезе Линдзи.

Без да си дава сметка, че той я наблюдава от верандата, тя плъзна ръка по бледозелената си рокля без ръкави, сякаш за да изглади несъществуващите гънки, и опипа косата си, която бе вързала на най-обикновена конска опашка.

Нервна е, осъзна той.

Този факт някак си му помогна да се отпусне. Тя благодари на шофьора, обърна се към къщата и се закова неподвижно, когато го видя.

— Здрасти — поздрави Уот. Щеше му се да имаше слънчеви очила. Опита се да не се взира в тялото й, но онези отдавна забравени момчешки хормони се разбушуваха отново в него.

— Здрасти. — Тръгна колебливо към него. Уот видя колата да потегля от алеята и най-после си спомни, че е домакин.

— Как мина пътуването? — попита с учтивата заинтересованост, с която посрещаше новите си клиенти.

— Добре. Това твоят шофьор ли е?

— Не — през смях отвърна той. — Просто ползвам услугите на компанията от време на време. За клиенти или пък когато ми се налага да отида до летището или на някоя среща.

— О! — Погледна към триетажната бяла къща в колониален стил с черни капаци на прозорците и внушителни колони отпред. — Помислих си, че може би постоянно се возиш насам-натам с лимузина.

— Нищо подобно. Обикновено шофирам сам. — Нямаше намерение да споменава, че в гаража си държеше четири луксозни коли, които, заедно с онези, които стояха в гаража на зимната му къща в Дейтона, струваха почти толкова, колкото бе платил за тази къща.

Виждаше се, че е впечатлена от обстановката. И не защото не бе свикнала с такъв лукс, а тъкмо обратното. Това беше нейният свят, а сега и той бе станал част от него.

Но не и по начин, който има значение, помисли си той, отвори вратата и я покани да влезе.

Линдзи разгледа антрето, спря поглед на внушителното стълбище, на произведенията на изкуството, поставени в елегантни рамки, на излъсканите дървени подове.

— Красиво е.

— Предлагам да го изчакаме във всекидневната.

— Той още не е пристигнал, така ли? — Изглеждаше облекчена.

— Не. Но скоро трябва да е тук. Той… го…

Нито един от двамата не можеше да се насили да изрече името на сина им.

Нито дори думичката син.

Настаниха се, някак си сковано, на канапето. Уот, за своя голяма изненада, почувства някаква близост, някаква връзка с Линдзи.

Постараха се да седнат на разстояние един от друг, но, независимо дали им харесваше или не, предстоеше нещо, което трябваше да свършат заедно.

— Благодаря, че… какво се е случило с ръката ти? — попита Уот и наруши мълчанието, на фона, на което тиктакането на големия стенен часовник в антрето отекваше оглушително.

— О, това ли? — Линдзи вдигна превързания си пръст. — Порязах се с един тъп нож тази сутрин, докато се опитвах да накълцам глава лук.

Той премигна.

— Ох! И защо си използвала тъп нож?

— Само такъв можах да намеря. Съвсем наскоро се записах на един курс по готварство и реших да приложа наученото у дома. Оказа се обаче, че не разполагам с нужните готварски пособия.

— Какъв е този готварски курс?

— О, нищо особено. За начинаещи. Точно така. Спомням си, че ми каза, че обичаш да готвиш.

— Така е. Искаш ли нещо за хапване — със закъснение се сети да попита.

— Не, не съм гладна. Благодаря.

— Ами нещо за пиене? Чай с лед? Кафе? Глътка текила?

Стресната от последното предложение Линдзи рязко вдигна глава и го погледна. Той се усмихна.

— Само се пошегувах. Извинявай. Не можах да се въздържа.

За негова изненада тя се усмихна в отговор.

— Жалко. Тъкмо се канех да приема предложението.

— Наистина ли?

— Не… но за миг се изкуших. Струва ми се, че в момента съм просто кълбо от нерви. Ами ти?

— И аз — призна той. — Как ще се справим с това?

Ние.

Забраненото местоимение се бе изплъзнало от устата му с изненадваща лекота.

Което, само по себе си, беше интересно, защото през целия престой на Алисън в дома му — както и по време на всички останали връзки с жени преди нея — той така и не се бе научил да гледа на себе си като на половинката от ние.

— Не зная — бавно отвърна Линдзи. На Уот му беше трудно да прецени дали е притеснена от местоимението или от самия въпрос.

— Разговаряла ли си с майка му? Искам да кажа… с жената, която го е осиновила?

— Разбирам какво имаш предвид — с крива усмивка отбеляза тя. — Не, не съм. Реших, че не съм аз човекът, който трябва да го направи. В края на краищата, той вече е навършил осемнадесет години. Пък и ме помоли да не го правя.

— Кога?

— Когато му се обадих, за да насроча днешната среща.

— О! — За момент си бе помислил, че тя може би вече се е срещата с Лео сама. Без него.

Инстинктивно обаче разбираше, че не би постъпила по този начин.

Имаше й пълно доверие.

Което си беше направо смешно предвид онова, което бе направила и го бе държала в тайна през всичките тези години зад гърба му.

Уот с изненада установи, че вече не изпитва толкова силна неприязън и негодувание. През последните няколко дни гневът му се бе уталожил, яростта му бе утихнала.

Той не само й имаше доверие, а бе започнал да разбира мотивите й.

На времето Линдзи бе взела трудно решение, защото бе вярвала, че прави правилния избор за тяхното бебе. Ръководила се бе единствено от интересите на детето. И бе проявила сила на характера, каквато Уот дори не предполагаше, че притежава.

По-голяма сила — и повече себеотрицание — отколкото той някога е демонстрирал.

Възхищението, което изпитваше към нея, постепенно изместваше гнева му и той просто не знаеше как да тълкува тази промяна в чувствата си.

Гневът му беше приятел, защото му помагаше да я държи на разстояние.

А ето че сега тя седеше само на една ръка разстояние и той трябваше да впрегне цялата си воля, за да не я притегли към себе си… макар и само за приятелска прегръдка.

— Трябва да решим какво ще му кажем, когато пристигне. Нали разбираш… да уточним какво иска всеки един от нас от тази среща.

Това всеки един от нас бе предназначено да заличи използваното по-рано ние. Да й покаже, че не очаква да продължат да бъдат ние след днешния ден. Да й даде да разбере, че след малко ще се срещнат със сина си, а след това всеки ще поеме отново по пътя си и сам ще изгражда връзката с детето им.

— Аз всъщност не знам какво точно искам — тихо заяви Линдзи. — А ти?

— Предполагам, че въпросът не опира до това какво искаме или от какво се нуждаем ние — отвърна той. — Става дума за онова, което иска и от което се нуждае той. Нали така?

— В такъв случай единственото, което можем да направим в момента, е да го изчакаме да дойде.

Тя кимна и се облегна сковано назад, скръстила ръце пред гърдите си.

Уот направи същото.

 

 

Лео, който се возеше на задната седалка на елегантната кола, ставаше все по-неспокоен.

Според часовника на таблото вече наближаваше три и половина. Отдавна трябваше да са пристигнали… нали?

А може да грешеше. В края на краищата той изобщо не знаеше къде живее баща му. Сигурен беше обаче, че домът му се намираше някъде в Кънектикът, а пущинакът наоколо едва ли беше Кънектикът.

Защото около тях в момента имаше само пущинак.

От междущатската магистрала се прехвърлиха на второкласно двупосочно шосе, а в момента се движеха по някакъв тесен и изровен междуселски път. Беше очаквал скъпи предградия, а не потискащо грозни малки градчета, разположени далеч едно от друго сред голи поля и селски райони.

Колата взе поредния завой, напусна изровения път и пое по тясна черна алея, заобиколена от двете страни с дървета.

— Тук ли е? — попита Лео и се наведе напред.

— Тук е — отвърна тя, а Лео се наведе още малко, опитвайки се да зърне лицето й в огледалото за обратно виждане.

Очите й бяха напълно скрити зад големите тъмни очила, но устните й изглеждаха здраво стиснати.

Облегна се притеснено назад и погледна през страничния прозорец.

Наоколо се виждаха само дървета.

Нещо тук не беше както трябва.

Дали?

Отново насочи поглед към жената зад волана, която като че ли също оглеждаше местността. Дали и тя не смяташе, че са се изгубили?

Жената извърна глава и тогава Лео забеляза нещо странно.

Видя кичур коса, който се спускаше отстрани на слепоочието й.

Беше по-тъмен от останалата й коса — странно наистина.

Съсредоточи се върху главата на жената пред себе си и изведнъж осъзна, че русата коса не е нейна. Жената носеше перука.

С разтуптяно сърце той се взря в кичурите руса коса, които се подаваха изпод шапката и забеляза, че са синтетични. Направи му впечатление и еднаквото оформление на къдриците… Леля му Роуз също бе носила перука, когато, преди няколко месеца, трябваше да се подложи на химиотерапия.

Но леля Роуз беше изгубила собствената си коса. И имаше напълно основателна причина да носи перука.

Тази жена тук не беше плешива. Нейната коса си беше на мястото.

Каква причина би могла да подтикне една жена да скрие собствената си коса? Тя очевидно не отиваше на маскарад по случай деня на Вси светии, нали?

Лео изведнъж осъзна, че колата намалява скорост.

— Къде сме? — попита и чу паниката, която прозираше в гласа му.

Този път жената не отговори. Мълчанието й го уплаши.

Още по-плашещ бе фактът, че колата изведнъж бе спряла сякаш по средата на нищото. А от двете страни на тесния път се виждаха единствено гъсти гори.

 

 

— Не трябваше ли вече да е пристигнал? — попита Линдзи.

Отново.

Уот погледна часовника си.

— Определено. — Гласът му не беше — а и той самият не изглеждаше — толкова уверен колкото преди малко.

Докато чакаха пристигането на Лео и се питаха защо се бави, двамата поговориха с изненадваща лекота за случилото се в живота им след гимназията. Говориха за всичко, освен за романтичните си връзки. Линдзи допускаше, че Уот бе имал не една и две.

Той обаче вече й бе казал, че в момента не е женен и никога не се е развеждал. Линдзи се питаше защо продължава да е сам след всичките тези години, но не се осмели да попита.

Защото се страхуваше от отговора.

Изобщо нямаше да бъде изненадана да разбере, че той си е все същият женкар какъвто беше още като младо момче.

— Колко е часът? — попита го тя, продължавайки да си мисли за Лео.

— Около четири без двадесет.

— Той трябваше да е пристигнат още преди час, нали?

— Да.

— Не мислиш, че… ами ако е станала катастрофа или някакъв друг инцидент?

— Права си, може да се е случило нещо. Катастрофите са нещо обикновено по път номер 95. Особено при лошо време.

И двамата погледнаха към прозореца. От известно време валеше проливен дъжд. Небето бе сиво, мрачно и прихлупено.

— Може да се озовали по средата на голямо задръстване, причинено от някакъв пътен инцидент — предположи Уот.

А може самите те да са пострадали при инцидент, ако изобщо има такъв.

Дали Лео беше добре? Дали не е бил ранен? Ето какво означавало да си майка.

Едва сега започваше да разбира смисъл на израза уплашен до смърт.

Не, все още не разбираш, поправи се тя. Тревожиш се едва от час. Неговата майка, онази, която го осинови на времето, е човекът, който наистина знае какво означават майчините притеснения и тревоги.

Почувства пристъп на вина. Не трябваше да се съгласява да държи майката на Лео в неведение. Тя заслужаваше да знае какво прави синът й. Нищо че той бе почти мъж.

Това е първото нещо, което ще му кажа, когато пристигне, реши Линдзи. Ще настоявам той дай каже, че е установил връзка с нас.

— Ще отида да се обадя на компанията за коли под наем, за да проверя какво става — намръщено обяви Уот и се запъти към съседната стая.

Линдзи кимна, приближи се до прозореца и се загледа унило в проливния дъжд, молейки се да види колата да се задава по алеята.

Не я видя.

Уот се появи отново. На лицето му се четеше тревога.

— Какво има? — попита тя.

— Казаха ми, че шофьорът пристигнал на адреса малко след два часа. Той бил отвън и чакал. Изминали почти целия път до тук без инциденти. На едно кръстовище той внезапно отворил вратата на колата, скочил на пътя и побягнал.

— Побягнал? — невярващо възкликна тя. — Какво искаш да кажеш с това побягнал?

— Шофьорът ми каза, че момчето просто избягало. Шофьорът го почакал известно време, след което запалил колата и тръгнал да обикаля да го търси. Но не го намерил.

— Какво? — Линдзи поклати глава. — Защо би постъпил така?

— Предполагам, че се е уплашил — рече Уот и сви рамене. — Тази среща вероятно му е коствала твърде много усилия.

— Не можем да го виним, нали?

— Не. Не можем. Той все още е само едно хлапе.

Спогледаха се.

Линдзи се запита дали и той си мисли същото като нея.

 

 

А сега какво!

— По дяволите! Къде се дяна, малък негоднико? Като че ли очакваше хлапето да й отговори! Вероятно вече се бе отдалечил на цяла миля от тук.

Изминаха поне петнадесет минути откакто Лео скочи от колата точно когато тя се канеше да се измъкне от шофьорското място и да се разправи с него.

Той като че ли знаеше…

Беше се досетила, че момчето започва да изпитва подозрения. Трябваше да обмисли този етап по-добре. Така както бе направила с останалата част от плана. Беше предвидила абсолютно всичко. Наела бе дори едно хлапе от квартала, което да се качи в другата лимузина — онази, изпратена от Уот Годард — и да се представи като Лео.

По този начин известно време никой нямаше да разбере, че момчето липсва.

Беше инструктирала момчето да се вози до Кънектикът и да изскочи от колата, преди да стигнат до къщата на Годард. За услугата му бе платила двеста долара.

— Но след това как ще се прибера обратно? — беше попитало хлапето.

— Не зная. Няма ли някакъв влак, който да хванеш от там?

— И как да се добера до този влак?

Даде му още стотачка и го посъветва да си вземе такси. После се помоли момчето да не прецака всичко.

Момчето очевидно се бе справило, но Лео Джеломино обърка плановете й.

Изхвърча от колата и само за миг изчезна в гъстата гора.

Сигурно бе разбрал, че е загазил. Добре, значи беше умен. Но не е по-умен от мен.