Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (19)

Осемнадесет

Докато шофираше в сутрешния час пик по магистрала 95, която се простираше успоредно на Лонг Айлънд, Уот Годард полагаше неимоверни усилия да не позволи на стрелката на скоростомера да скочи над осемдесет мили в час. Не му се искаше да получи поредната глоба за шофиране с превишена скорост и да му се наложи да посещава отново опреснителни курсове.

Истината бе, че той винаги караше много бързо — високата скорост бе неразделна част от живота на Уот. Също като страхотната му външност и тлъстата банкова сметка.

Днес обаче се изкушаваше да натисне газта и да полети по пътя, тласкан не толкова от навика, колкото от нетърпеливото очакване.

Не можеше обаче да допусне да го спрат ченгетата — така само щеше да забави мига на очакваната награда.

Голямата награда. След две десетилетия щеше да види отново Линдзи Фаръл.

Облякъл се бе много внимателно. Официално. В края на краищата, случаят си заслужаваше. Вярно, че в ежедневието все още предпочиташе дънки и тениски. Днес обаче разполагаше с пълен гардероб добре скроени дизайнерски костюми, изработени по поръчка ризи, италиански копринени вратовръзки, обувки от лъскава кожа и очила, които струваха почти колкото първата му кола.

Преобличането тази сутрин не му отне много време. За миг смени шортите, с които бе спал през нощта с елегантния костюм, който носеше в момента. Тъмната му коса, все още мокра след душа, макар и подстригана много по-късо, отколкото я носеше в гимназията, беше все така гъста и непокорна. За негов късмет в семейството им нямаше плешивци. Дори и баща му, въпреки трудния живот, който бе имат, бе остарявал добре.

Уот също. Хората, с които се срещаше ежедневно, не можеха дори да допуснат, че той наближава четиридесетте. През повечето време и той самият го забравяше. Единственият намек за напредващата му възраст бяха малките бръчици, появили се в ъглите на очите му.

В момента обаче те бяха скрити зад черните му дизайнерски очила.

Не че слънцето днес светеше толкова ярко. Не и в момента. Но той бе надянал очилата въпреки облачното небе… така, както правеше в гимназията. По онова време ги използваше като непревземаема крепост, която държеше останалия свят на разстояние.

Вече не. Отдавна бе престанал да се крие.

Не се криеше и от Линдзи. Очилата обаче му осигуряваха предимство. Нямаше да му се налага да я гледа в очите, преди да е имал време да свикне с мисълта, че отново е с нея. Преди да си даде сметка как се чувства. Преди да я погледне. Преди да се опита да разбере какво изпитва тя и защо го бе повикала така ненадейно.

Предполагаше, че тя ще му каже защо й е нужен. Беше споменала, че иска да разговаря с него за нещо. Какво ли би могло да бъде?

Каквото и да е.

Нямаше нищо против изненадващата й поява в живота му. За втори път. Надяваше се само, че този път няма да си тръгне също толкова бързо.

Може би няма да го направи. Вече и двамата сме възрастни.

Точно така. Ако не друго, свързваше ги поне възрастта, горчиво си напомни той. Това и… а, да! Най-голямата ирония! Парите!

По време на краткия им разговор се бе държала така, сякаш не знае нищо за сегашния му живот. Той се бе престорил на също толкова неинформиран по отношение на нея.

Естествено знаеше, че работи като организатор на светски събития в Манхатън. И очевидно преуспяваше, ако се съдеше по адреса, на който живееше, и по списъка на клиентите й.

Не беше трудно да я открие, въпреки че родителите му отдавна бяха покойници, братята му бяха напуснали Портланд, а той самият отдавна бе преустановил връзка с всичките си познати и приятели.

Търсачката Гугъл обаче бе велико изобретение. Необходимо е само да зададеш необходимото ти име и готово! Компютърът ти дава всичко: име, адрес, работа…

Искаше му се само да можеше да намери снимка на Линдзи в мрежата! Проверявал бе неведнъж, но такава просто нямаше.

Е, сега няма да имаш нужда от снимка. Сега ще я видиш на живо.

Десният му крак силно натисна газта. После се осъзна и отново намали скоростта.

Не участваше в рали. Беше чакат двадесет години. Можеше да изчака още половин час.

Да бе, сигурно!

Наложи си да се престрои в дясното платно и луксозната му спортна кола бавно се понесе след един сравнително бавничък пикап.

Защо му се бе обадила? Какво иска? При това държи да се срещнат лично!

Може би внезапният й интерес към него имаше нещо общо с факта, че той вече можеше да купи и продаде баща й. И Фаръл Тимбър. И пак да продължи да върти бизнеса си от тук до Западното крайбрежие.

Няма да е първата използвачка, появила се ненадейно от миналото.

Но пък, от друга страна, Линдзи никога не се бе проявявала като използвачка, преследваща чуждото богатство.

Хайде, стига… никога не й е било нужно да го прави.

Тя си имаше собствени пари. Много при това. Всички в Портланд знаеха, че фамилното дърво на семейство Фаръл ражда пари.

Освен това информацията за финансовото състояние на Уот не беше достъпна в интернет. Той беше партньорът в сянка на една мощна компания, която внасяше екзотични луксозни коли за изключително богати клиенти.

Винаги си бе падал по колите. Дори и в гимназията.

Всъщност точно благодарение на тази своя страст бе забелязал Линдзи за пръв път. Обърна се с възхищение след едно лъскаво черно порше, което тъкмо спираше пред църквата една неделна сутрин. След това тя слезе от задната врата и той бе толкова силно запленен от нея, че забрави за колата. Което, само по себе си, си беше един много красноречив и многозначителен факт…

В онези години Уот си скъсваше задника от работа. Работеше на три места, за да спести достатъчно пари и да си купи беемве на старо. Често се прибираше у дома след три сутринта, след като цяла нощ е мил чинии в местния ресторант. На сутринта се чувстваше твърде изтощен, за да стане за училище. Така му се събраха прекалено много отсъствия и го изключиха от училище.

А щом веднъж те изключат от едно училище, в следващото демонстрират нулева толерантност към евентуалните нарушения на дисциплината. Достатъчно е само да те хванат с цигара в района на училището и край с тебе. Не се задават никакви въпроси; не се приемат никакви обяснения.

Той, естествено, не разполагаше с достатъчно пари, за да учи в колеж и затова не се притесняваше особено от постиженията си в училище. Захвана се с продажби на автомобили веднага щом завърши гимназия „УОШИНГТЪН“. Най-напред в Портланд, а след това в Дейтона. Състезателни коли.

От там се захвана с внос на луксозни коли, проправи си път в йерархията на компанията и така се озова на Източния бряг. Но все така си скъсваше задника от работа.

Наградата сега обаче бе много по-голяма. Беше богат и живееше сред благородници със синя кръв, край които привилегированите роднини на Линдзи изглеждаха като просяци.

Той обаче не го правеше зарази парите. Нито пък заради самия себе си.

Не беше и заради Линдзи, която го отхвърли на времето, защото бе решила, че не е достатъчно добър за нея.

Не го правеше даже и заради родителите си, които така и не повярваха в него. Нито пък заради братята си, които осъзнаха какъв е в действителност едва след като преди няколко години им изпрати по един ягуар за Коледа. Шейн, разбира се, веднага продаде своята, за да изплати ипотеката на къщата си в Ел Ей, докато Девин почупи своята през един леденостуден дъждовен ден в Монтана тази пролет.

Е, добре, какво толкова! Миналото си е миналото. Няма защо да се измъчва заради него.

Ако изобщо някога е искал да се доказва, то е било пред самия себе си. Пред Уот Годард.

И отдавна вече би трябвало да е доволен от постигнатото. Живееше охолно по собствените си правила.

Само че не беше.

Не напълно.

Предполагаше обаче, че е постигнал максимума. Не би могъл да очаква повече.

Е, нещо със сигурност липсваше. Нещо, което дори не можеше да дефинира през повечето време. Днес обаче знаеше какво е.

Може би защото Алисън се бе изнесла от дома му. Но по-вероятно заради обаждането на Линдзи. Не, не му липсваше тя…

Само че обаждането й, много повече от заминаването на Алисън, му бе напомнило, че е сам. Отново сам… Както винаги. Сам.

В живота му имаше много хора, но той ги държеше на разстояние. Както бе правил винаги. Това беше в природата му. Да се изолира от хората. В отношенията си с жените, с роднините си, с приятелите и колегите.

Не ги допускаше до себе си. Не му се налагаше да ги принуждава да си тръгват… Не, дори не му се налагаше да ги пуска, когато решат, че искат да се махнат.

Не му трябваше консултация с психолог, за да разбере, че това е защитен механизъм, изграден през годините, когато растеше като дете, оставено да се оправя само от родители, които отсъстваха дори и когато физически бяха около него. Отдавна вече бе простил и на двамата. Много преди те да си отидат един след друг от този свят. В онези тежки мигове той стоеше до смъртното им легло, държеше ги за ръка и ги утешаваше, докато двамата му по-големи братя бягаха настрана, неспособни да се справят с връхлетялата ги трагедия. Първо почина баща му. Цироза на черния дроб. Заболяване, което не изненада никого. Майка му се спомина след по-малко от година. Емфизем. И отново никой не бе изненадан.

Уот отдавна бе отказал цигарите. Не близваше капка алкохол. Никога не бе вземал наркотици. Не бе пушил трева. Дори и в онези откачени години в гимназията.

Не, той беше експерт в умението да владее ситуацията. Да запазва контрол над положението…

Дори и когато хвърчеше с висока скорост.

Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, погледна през рамо, след което даде мигач и сви вляво.

После отпусна крака си върху педала на газта и спортната му кола полетя по магистралата към Ню Йорк.

И към Линдзи.

 

 

Това щеше да се окаже трудна работа.

Много й се искаше срещата между Линдзи и Уот да се бе провела в апартамента на Линдзи. Така тя спокойно щеше да подслуша разговора им от хотелската си стая на Лексингтън авеню, само на няколко преки от дома на Линдзи.

Когато обаче Уот заяви, че веднага тръгва за Ню Йорк, Линдзи мигновено му предложи да се срещнат на обществено място.

Е, не го каза направо, разбира се.

Той я попита: Къде живееш, а тя отговори, твърде нервно при това:

— О, предлагам да се срещнем някъде. Смятах да свърша някои неща на път за работа, така че…

Да свършиш разни неща? На път за работа?

Не, Линдзи, нищо подобно. Защо ти трябваше да измисляш такова обяснение? За да не ти се налага да се срещаш с Уот Годард в апартамента ти?

Сещаше се само за две причини, поради които една жена не би искала да остане насаме с някой мъж.

Първо, защото се бои, че той може да я нарани.

Второ, защото се опасява, че може да започне да я сваля.

С Уот Годард и двата сценария изглеждаха възможни.

Не че някога е наранявал, когото и да било. Поне доколкото й бе известно. Около него обаче винаги витаеше усещането за някаква скрита опасност.

Всъщност за нейно огромно задоволство, името му бе споменавано на няколко пъти непосредствено след убийството на Джейк. Като на евентуален заподозрян.

Не официално, разбира се, макар че ченгетата все пак го извикаха на разпит. Но пък те разпитаха всички присъствали на бала през онази нощ. Провеждаха разпитите много методично. На някои от момичета обърнаха по-специално внимание — на Линдзи, например, която бе открила тялото му, и на Кристън, която беше дамата му за вечерта.

Уот така и не бе включен в числото на заподозрените, но в един период се шушукаше интензивно, особено сред приятелите на Джейк, че може той да го е убил. Най-вече защото беше аутсайдер и те така и не го приеха за един от тях. И защото бе прекарал въпросната нощ със сестрата на Джейк.

Тя, естествено, се отдръпна от него веднага след бала.

Както постъпиха и всички останали.

Но пък, от друга страна, всички те сякаш се затвориха в себе си и непосредствено преди дипломирането им се разпаднаха и най-здравите групички и приятелски кръгове.

После дойде юли и всеки един от тях пое по пътя си.

Този юли планираха да се съберат отново. Да се видят за последно в сградата на старата гимназия преди тя да бъде разрушена.

Някои от тях обаче нямаше да доживеят до този ден.

А оцелелите щяха да бъдат преследвани до края на дните си от спомена за случилото се.

Линдзи Фаръл щеше да е от първите. От онези, които нямаше да доживеят до срещата.

Все още не бе решила как да постъпи с Уот Годард, който най-неочаквано се бе появил отново на сцената.

Щеше да изчака, за да види какво ще се случи между него и Линдзи.

Щяха да се срещнат една пряка по-надолу, в голямо и много посещавано кафене, предложено от Линдзи. По това време на деня заведението сигурно щеше да бъде претъпкано.

Толкова претъпкано, че едва ли някой щеше да обърне внимание на старомодно облечената и възпълна блондинка, която закусва сама.

Прекалено претъпкано обаче, с учудване установи тя, когато застана на вратата, осъзнала, че ще й е почти невъзможно да си намери място близо до Линдзи и Уот.

Те двамата тъкмо се поздравяваха в момента, настанили се в малко сепаре в задния край на кафенето, заобиколени от две други сепарета и няколко маси. Всичките заети.

През последните няколко дни следеше Линдзи отблизо и я бе виждала твърде често. Затова не прояви особен интерес към нея. Линдзи бе пристигнала първа и седеше в гръб към вратата, когато Уот влезе в кафенето.

Сега, след като за миг се хванаха непохватно за раменете — не беше точно прегръдка, но не беше и нещо друго, всъщност — Уот се настани с лице към вратата и тя го огледа внимателно.

Не го беше виждала от двадесет години.

Ако не беше подготвена, ако не знаеше кого да очаква, щеше да й отнеме известно време, за да го разпознае.

Все още беше висок, тъмен и красив. Всъщност изглеждаше по-красив от всякога.

Сега обаче излъчваше изисканост и елегантност, каквито в миналото не притежаваше. Облечен беше с тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка, която изглеждаше скъпа дори и от разстоянието, от което я гледаше.

Дори и да успееше да се настани близо до тях, уверена, че няма да я разпознаят под русата перука, подплънките и очилата, тя едва ли щеше да успее да чуе за какво си говорят. В заведението беше прекалено шумно — гласовете на посетителите се смесваха с потропването на чиниите и сребърните прибори, а някъде откъм бара се носеше гръцка музика.

Изпълнена с разочарование, тя се обърна и напусна кафенето, осъзнала, че щеше да й се наложи сама да навърже липсващите парчета от мозайката.

 

 

Ето го и него.

Стоеше точно пред нея.

И я гледаше иззад тъмните стъкла на очилата, които скриваха очите му.

Докосваше я — за миг я хвана за раменете, но това беше всичко.

И толкова по-добре, каза си Линдзи, опитвайки се да не изпитва разочарование от факта, че не се бе опитал да я прегърне или целуне. Знаеше обаче, че щяха да се почувстват много неловко, ако го бе направил. В края на краищата, не можеше да се каже, че това е среща между двама приятели, загубили отдавна връзка помежду си. Не бяха приятели. Нито пък нещо друго.

Не и официално.

— Изглеждаш много добре, Уот.

„Защо казах това?“ — запита се тя, изненадана от неуместната си забележка докато двамата се настаняваха около масата. Тя — за втори път.

Казах го, защото е истина. Той наистина изглежда много добре. Страхотно, всъщност.

И през ум не й бе минало, че Уот Годард може да се появи облечен като преуспяващ бизнесмен. Гладко избръснат, с елегантни слънчеви очила и скъпа подстрижка. Острите краища на косата му сякаш я мамеха да ги приглади с ръка.

Дали наистина беше преуспяващ бизнесмен?

Като се има предвид къде живее, не може да не е преуспял в някаква област. Градчетата по брега на океана в окръг Феърфийлд не бяха по джоба на обикновените хора.

— Ти също изглеждаш много добре, Линдзи.

По дяволите! Почувства, че бузите й пламват при този безобиден комплимент.

А може и да не беше толкова безобиден.

Вдигна поглед и видя, че той е свалил тъмните си очила и се взира в нея сякаш…

Е, сякаш не бе забравил какво точно се беше случило между тях през онази новогодишна нощ.

Тя също не бе забравила. Нито за миг.

Но поради друга причина, очевидно.

О, тя определено си спомняше преживяването — Уот Годард е бе любил през онази нощ.

Човек никога не забравя това първо изживяване.

Линдзи обаче имаше чувството, че не би могла да забрави Уот даже и ако той беше нейният стотен, или дори хиляден, любовник.

Каква ирония, че след като бе излизала с Джейк толкова дълго — в продължение на две години — тя така и не можа да се реши да преспи с него. Всички очевидно смятаха, че двамата са любовници. А той беше убеден, че трябва да го направят.

Беше започнал да я притиска от самото начало на връзката им. Джейк Маркът бе свикнал да получава онова, което иска. В това число и секс. И не можеше да повярва, че приятелката му отказва да му пусне. По онова време Линдзи неведнъж се бе питала защо Джейк продължава, въпреки всичко, да излиза с нея.

Днес, когато знаеше много повече за човешката психология, тя имаше чувството, че ако бе отстъпила, той щеше да я зареже много по-рано.

Хората винаги искат онова, което не могат да имат.

А хорала като Джейк Маркът са готови на всичко, за да го получат.

Точно поради тази причина бе останал с нея толкова дълго.

Но накрая все пак му писна и я заряза.

Никога не успя да си изясни, за самата себе си, защо не се отказа от Джейк на времето. В онези години просто смяташе, че нямаше да е редно да го изостави. Освен това го обичаше. Само че винаги бе усещала, че у него има нещо, което й пречи да му се довери напълно.

Най-странното в цялата история бе инстинктивното доверие, което бе изпитата към Уот Годард още от мига на първото им истинско общуване. На онова новогодишно парти.

Тя, разбира се, го бе виждала и преди. Той винаги се мотаеше наоколо, някъде в периферията на кръга й от приятели, но пък тя бе постоянно с Джейк. Но, дори и да не излизаше с него, Уот просто не беше неин тип. У него имаше нещо твърде грубо и бунтарско… или поне така смяташе на времето.

Може би това се дължеше на факта, че никога не си направи труда да го погледне както трябва. В очите. Не и преди онази нощ.

Само рок звездите можеха да си позволят да се появят със слънчеви очила на парти на закрито. Вечер. Посред зима. Видя го да се взира в нея. Този път без постоянните си очила. Почувства погледа му много преди да си позволи да го погледне в отговор. А когато го направи…

Е, новата година сякаш настъпи в онзи миг. Фойерверки и конфети сякаш изригнаха в душата й под тържествените звуци на фанфари, които огласяваха началото на нещо ново и обещаващо.

Почувства привличане към Уот Годард. Привличане, каквото не бе изпитвала никога преди.

На партито. И след това. Когато останаха само двамата.

Дори и сега, двадесет години по-късно, Линдзи съзнаваше, че ако затвори очи, ще си представи погледа в очите на Уот през онази нощ… когато лежеше над нея, подпрял се на лакти и хванал лицето й с двете си ръце…

Затова не се осмели да затвори очи.

Не искаше да си спомня онзи негов поглед. Особено в този момент.

Не искаше да си припомня неочакваната нежност, която прозираше зад грубата му външност…

Не, не искаше… защото ако си спомнеше щеше да изпита още по-силна вина, че не му е казала за бебето.

В онези години, през месеците, последвали онази единствена нощ, тя успя да убеди сама себе си, че му прави услуга като не му казва за бременността си. Повярва си, че младеж като Уот Годард не би проявил интерес към дете. Пък било то и неговото собствено.

Едва когато стана твърде късно, едва след като Уот и бебето напуснаха живота й, тя започна да проумява, че се е излъгала. Мъглата, обгърнала я през онази година, започна бавно да се разпръсква. Мъглата, която на времето я пазеше като пашкул, закриляше я от жестоката реалност на нейната бременност и от още по-страшната трагедия, свързана с убийството на Джейк.

С времето обаче главата й започна да се прояснява и спомените започнаха да се връщат. Беше принудена да признае, макар и само пред себе си, че Уот Годард не беше точно такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед. У него имаше много повече от онова, което бе видяла, преди да прекара една нощ с него… повече, от колкото бе готова да си спомня, след като го изостави…

Аз го измамих, помисли си в този момент Линдзи. Неведнъж при това.

Сега, когато седеше срещу него и го гледаше в очите, осъзнаването на този факт й подейства като удар в корема.

— Кафе? — попита сервитьорката, която застана до тях с каничка димящо кафе в едната ръка и две ламинирани менюта в другата.

Уот кимна утвърдително и подаде чашата си.

Линдзи го последва, макар да бе сигурна, че ще се задави, ако опита да отпие дори и глътка.

Всъщност можеше да се задави и без да пие каквото и да било. Можеше дори да повърне пред Уот, сервитьорката и всички останали посетители на заведението.

За да се разсее и отвлече вниманието си от горчивата жлъч, напираща в гърлото й, тя фокусира вниманието си върху сервитьорката и отвърна на кратката й, служебна усмивка, с която ги дари докато наливаше кафето.

Добре. Така е по-добре. Съсредоточи се върху избелелите й сиви очи, които напълно съответстваха на също толкова избелялата й сива коса. Жената беше на средна възраст. На табелката на гърдите й бе изписано името й. Мариса. Беа или Мадж биха й подхождали повече.

— Добре ли си, скъпа? — попита тя и погледна Линдзи с майчинска загриженост. — Струваш ми се малко позеленяла.

— Добре съм… просто съм малко… — Замълча, осъзната, че Уот не я изпуска от поглед.

— Позеленяла — довърши вместо нея жената и се засмя.

— Точно така.

— Напълно те разбирам. Бременна съм едва в третия месец — това е петото ми дете — и ми се гади всяка божа сутрин.

Бременна е и й се гади сутрин? Но в такъв случай тя едва ли е много по-възрастна от мен, с изненада осъзна Линдзи. Жената изглеждаше поне с десет години по-стара.

Е, Мариса беше сервитьорка в кафене в Ню Йорк. Издържаше четири деца, а петото вече бе на път. Вероятно водеше доста труден живот, а ежедневната битка за оцеляване си казваше своето.

Което пък означаваше, че Уот трябва да е водил сравнително лек живот. Защото изглеждаше на не повече от тридесет.

— Цяла сутрин нагъвам солени бисквитки — продължи да бъбри сервитьорката като надигна малката захарница от неръждаема стомана, за да се увери, че е пълна. — Всеки път, когато надуя корема, ще ме прощавате за израза, си казвам, че този път ще бъде различно. Повтарям си, че този път няма да повръщам всяка сутрин през първите няколко месеца. И всеки шибан път, извинете ме отново, се оказва, че е по-лошо от предишния.

Линдзи промърмори нещо банално като израз на съчувствие, защото жената като че ли говореше главно на нея.

— Зная обаче, че накрая всичко ще се оправи. Пък и наградата си струва страданията. Обожавам децата си.

Линдзи отвърна с напрегната, измъчена усмивка.

— Ами ти? Имаш ли деца, скъпа?

И това ако не беше възможно най-неподходящия въпрос!

И определено не беше въпрос, на който би искала да отговори в присъствието на Уот Годард. Затова просто поклати глава.

Сервитьорката извърна очи към Уот, а после пак се съсредоточи върху Линдзи. Очевидно бе решила, че двамата се семейство и сега, когато започна да осъзнава, че се е заблуждавала, усмивката й бавно помръкна.

— Ще се върна след малко, за да взема поръчката ви.

Обърна се и се отдалечи.

Уот взе едното меню и безмълвно го подаде на Линдзи.

Тя го погледна невиждащо. Мислите й препускаха като пълноводен планински поток през април. Трябва да му кажа. Веднага.

Просто го кажи. Приключи с това, за бога! Думите обаче все не идваха.

— Реши ли какво искаш?

Да. Искам да ти кажа, че имаш син. Но като че ли не мога да го направя. Вдигна очи и го видя да я наблюдава над менюто, което държеше разтворено пред себе си.

— Само препечена филийка — отвърна тя, защото разбираше, че се налага да поръча нещо.

— И аз ще си взема същото. — Той рязко затвори менюто. — С яйца, бекон и наденичка.

Линдзи не можа да сдържи усмивката си.

— Гладен ли си?

— Постоянно. А и има някои неща, на които просто не мога да устоя.

Той говори за храна, напомни си тя, макар че забеляза провокативно вдигнатата му вежда.

Поради някаква причина се почувства длъжна да попита:

— Като холестерола, например?

— Измежду другите неща.

Добре, значи не говори за храната.

Ти обаче трябва да правиш точно това. Говори направо и дай да се разбере, че между вас двамата не се случва нищо. Абсолютно нищо.

— Винаги ли закусваш обилно сутрин? — И сама чуваше колко нервно звучи гласът й.

— Когато съм си вкъщи, да. Обичам да готвя. Всъщност, винаги съм знаел как да се оправям в кухнята. Готвя от много малък.

— Наистина ли?

— Изглеждаш изненадана.

— Изненадана съм.

— Много от нещата, свързани с мен, може да те изненадат, Линдзи.

Остави менюто си настрана, облегна се назад, преплете пръсти върху масата и я погледна.

— Е? — попита той. — Какво има?

Ето че се започна.

Само че… тя още не беше готова. Затова избегна директния отговор.

— Много време мина, нали?

— Миналата нова година станаха двадесет години.

Уха! Ето един човек, който говори направо, помисли си тя, сведе глава и се зачете отново в менюто, за да не й се налага да гледа в него. Чакай малко!

Това беше нелепо! Та тя отдавна вече не е тийнейджърка. Не й се налагаше да крие факта, че е имала… отношения с него. Та нали точно затова седяха сега тук?

Наложи си отново да срещне погледа му. Видя веселата искра, проблеснала в погледа му, и почувства, че започва да се отпуска. Мъничко.

— Нямах предвид точно това — позволи си да каже, намеквайки за единствената им нощ заедно.

— Но мислеше за тогава, нали?

Рязко се наведе напред и тя изведнъж се озова само на сантиметри от лицето му… и от очите, които толкова упорито се бе опитвала да забрави.

Нищо чудно, че не бе успяла.

Отново се почувства като хипнотизирана.

— И аз съм си мислил един-два пъти за онази нощ — призна й той.

— Говориш за… за онази новогодишна нощ?

— Да. Хайде, не си я забравила… нали?

Не можеш да си представиш дори.

— Не би могла — простичко продължи той, облегна се отново назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Иначе сега нямаше да сме тук заедно. Нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Поиска да се срещнем. Сигурно има нещо общо с миналото… Освен ако не си търсиш ламборгини.

— Какво?

Той леко се намръщи.

— Коли — обясни неразбираемо.

— Не разбирам.

— С това се занимавам. Екзотични луксозни коли.

— О! — Линдзи се поколеба. Запита се дали няма да е по-добре, ако го накара да повярва, че го е поканила тук по работа?

Какво? Отказа ли се вече?

И какво точно ще направиш? Ще си купиш едно порше, за да го отклониш от следата?

— Не знаех с какво се занимаваш — рече тя, печелейки време.

Той сви рамене.

— Е, с това си вадя хляба. Ами ти?

— Аз организирам светски събития.

Кимна, сякаш вече знаеше това. Беше ли му казала?

Съмняваше се. Но наистина не можеше да си спомни. Точно в този момент, прикована под жаркия му поглед, тя не можеше да си спомни каквото и да било. О, напротив, можеше.

Спомняше си устните му… устата му… ръцете му… голата му кожа до своята… тежестта на тялото му, притиснало се по цялата си дължина към нейното… проникнало в нейното…

Той също си спомняше. Беше повече от очевидно… Спомняше си го точно в този момент.

Огромна буца заседна в гърлото й. Остана буквално без дъх.

По дяволите! Защо между тях двамата винаги се получаваше тази… тази връзка? Винаги?

И това ако не е преувеличение!

В отношенията й с Уот Годард нямаше място завинаги. По-скоро ставаше дума за… никога.

— Решихте ли вече? — дружелюбно попита сервитьорката, която застана до масата им и развали магията на момента.

Благодаря ти, Мариса. Линдзи си поръча препечена филийка.

— От какъв хляб? Бял, пшеничен, ръжен, пълнозърнест, черен…?

— Пълнозърнест.

— С масло, с маргарин?

— С масло.

— Върху филийката, или отделно?

О, за бога, става дума просто за филия препечен хляб! Искаше й се да се разкрещи. Прекъсването, което само преди миг бе посрещнала с такава благодарност, сега я дразнеше неописуемо. Искаше отново да остане насаме с Уот.

Но да бъдат съвсем сами.

И не тук, в общественото кафене.

А сами.

Поръча си маслото намазано върху филийката. Уот си поръча яйца, препечен хляб, бекон и наденичка.

— Как предпочитате яйцата? — започна отново Мариса. — Бъркани, на очи, твърдо сварени, забулени…

— Изненадайте ме — прекъсна я той и бутна менютата в ръцете й. — Във всяко едно отношение.

Сервитьорката го изгледа с разбиране, усмихна се развеселено и се отдалечи от масата им.

— Току-виж ти сервирала твърдо сварени яйца и черен препечен хляб с маргарин — с усмивка го информира Линдзи.

— Не звучи чак толкова зле. — Поклати глава, неочаквано се присегна през масата и сграбчи ръцете на Линдзи.

Сърцето й отново подскочи като обезумяло и започна да пърха в гърдите й.

— Много се радвам да те видя отново — рече й той. — Наистина се радвам. Много.

Уот си беше флиртаджия. Линдзи го знаеше; винаги го бе знаела.

Това е израз на присъщото му очарование, което винаги бе демонстрирал в присъствието на жени, каза си тя. Женкарят си остава женкар до живот.

— От години не съм се виждал с никого от Портланд.

— Всъщност, и аз не съм — призна тя. — Като се изключат родителите ми, разбира се, но и те вече не живеят в Орегон.

— Къде са?

— Пенсионираха се. Сега живеят близо до Лас Вегас. Ами твоите?

— И двамата починаха.

— Съжалявам.

Тъмна сянка забули лицето му.

— Аз също. — Стисна ръцете й още веднъж, след което ги пусна. — Хората обаче постоянно умират, а ние, живите, продължаваме напред. Такъв е животът, нали?

Опитва се да се държи нехайно, помисли си тя, но не се получава. Никак не се получава.

— Женен ли си? — попита, изпълнена с благодарност, че най-после бе освободил ръцете й. В случай, че отговори утвърдително…

Не че нещо би могло да се получи помежду им, ако не е женен. Но все пак…

— Не.

Обзе я нелепо опиянение.

— Разведен ли си? — попита отново.

— Не, не съм. А ти?

— И аз не съм.

— Значи си… Омъжена ли си?

Бързо поклати глава, опитвайки се да прикрие усмивката си. Само дето се чувстваше дяволски въодушевена и леко замаяна от прозрението, че той наистина се интересува от семейното й положение.

— Изненадан съм — заяви Уот и си сипа щедра доза сметана в кафето. — Винаги съм си те представял омъжена за страхотен мъж и заобиколена от няколко дечица.

Дечица.

Тъкмо се канеше да отпие от кафето си. Рязко остави чашата си на масата и недокоснатата черна течност се изплиска в чинийката.

— Не съм — сухо заяви тя. — Не съм омъжена за страхотен мъж и нямам деца.

— Има ли някаква определена причина за това?

Сви рамене.

— Чакай да позная. Все още очакваш появата на Господин Подходящия. Нали?

Насили се да го погледне в очите.

— Не е ли така с всички ни?

Негов ред беше да свие рамене.

Трябва да му кажеш.

Сега.

Не можеш да продължаваш да си бъбриш с него, да флиртуваш и да му даваш повод да си мисли, че тази среща може да се окаже някакъв повърхностен опит за съживяване на миналото.

Или пък съзнателно разпалване на старата страст.

Той заслужава да узнае истината преди отношенията им да се претърпели някакво развитие.

Ще ми се да не копнеех така отчаяно отношенията ни наистина да претърпят развитие. Към по-добро…

Уот настоя да плати сметката, която Мариса остави на масата им. Линдзи се опита да спори, но, в крайна сметка, отстъпи.

Не възрази обаче на предложението му да се разходят из парка. Уот остана с впечатлението, че решението й не бе породено единствено от желанието й да позакъснее за работа и да се наслади на красивото майско утро.

Нещо очевидно я измъчваше.

Нещо, което така и не бе могла да сподели с него в кафенето.

На няколко пъти бе останал с впечатлението, че се кани да му каже нещо важно.

Имаше и моменти, в които тя едва се сдържаше да не побегне от заведението.

Радваше се, че не го бе направила.

Сега, когато я видя отново, имаше чувството, че ги свързва не просто една-единствена нощ, която бяха прекарали заедно, а дълга и истинска връзка.

Което, естествено, не отговаряше на истината.

И въпреки това и двамата се държаха като бивши гаджета… Усещаха силното привличане и химията помежду си, водеха повърхностен разговор и съзнателно избираха само теми от настоящето.

Докато се хранеха — по-скоро той се хранеше, а тя си играеше с препечената си филийка — Уот й разказа за местата, на които бе живял, и за бизнеса си. Съвсем съзнателно не разкри истинските измерения на успеха, който бе постигнал, защото осъзна, че тя, в края на краищата, наистина не знае нищо за него. Беше го извикала поради някаква определена причина това поне бе повече от очевидно, — но, доколкото можеше да прецени, тази причина нямаше нищо общо с новопридобитото му богатство.

Бавно се измъкнаха от претъпканото с пешеходци и коли кръстовище на Петдесет и девета улица и Пето авеню и потънаха в относителното спокойствие и усамотение на Сентрал парк.

Ярките и топли лъчи на слънцето трудно проникваха през големите корони на дърветата. В парка беше сенчесто и сумрачно и Уот вдигна слънчевите очила на върха на главата си. Нямаше причина да ги държи на очите си.

Нито пък имаше защо да се крие. Вече не.

От разлистените клони над главите им долитаха птичи песни, край тях преминаваха бегачи и велосипедисти… непознати хора се разминаваха с тях, но те се почувстваха отново сами. Заедно.

Време беше да разбере защо Линдзи го бе повикала днес.

Погледна през рамо. Единственият човек, който вървеше на около триста метра зад тях бе една пълна жена, която буташе скъпа бебешка количка.

Вероятно е бавачка, лениво си помисли той. Лъскавата количка беше типична за семействата, които живееха в Ъпър ийст сайд, но жената, която я буташе, не принадлежеше към класата на изисканите манхатънски мамички. Беше твърде пълна, раздърпана и груба.

А ти печелиш време, занимаваш се със случайните минувачи, вместо да се съсредоточиш върху причината, поради която си тук с Линдзи.

Най-накрая се обърна към нея и, нарушавайки мълчанието, установило се помежду им, я подкани:

— Е… кажи ми.

Тя рязко извърна глава към него. Изглеждаше стресната. И уплашена.

— Какво да ти кажа? — попита бавно.

— Защо ми се обади. Доколкото разбрах, не си търсиш кола… Така че, кажи ми какво, всъщност, искаш?

Не отговори.

Стъпките им отекваха по застланата с чакъл алея.

Бавачката продължаваше да върви зад тях. Тежките й стъпки заглушаваха почти безшумното търкаляне на гумените колелета на бебешката количка.

Някъде отдалеч се чуваше приглушеното ръмжене на трафика… отекваше чаткане на конски копита и скърцането на файтон, нает несъмнено от романтично настроени туристи.

Уот се улови, че си мечтае как се вози на един такъв файтон, притиснал Линдзи към себе си. Паркът тънеше в мрак, беше зима, а те двамата бяха семейство…

После Линдзи заговори и разби фантазиите му. И слава богу, защото той отдавна вече не беше гимназист, който си мечтае за момичето, което не може да има. Беше зрял мъж, за бога…

Точно така. Зрял мъж, който си мечтае за жената, която не може да има.

Или?

Надеждите му отново разцъфнаха, когато чу първите й думи.

— Става дума за нещо, което трябваше да ти кажа още преди години. Трябваше да ти кажа веднага щом разбрах, но… не можах.

Веднага щом разбрала? Какво по-точно?

О!

Уха!

Той изведнъж осъзна какво се кани да му каже.

Линдзи възнамеряваше да му признае, че чувството, свързало ги преди двадесет години е взаимно. Че след прекараната нощ заедно е осъзнала, че започва да се влюбва в него. Но и тя, също като него, е предпочела да не разкрива чувствата си.

Пулсът му ускори.

Кажи го, Линдзи. Просто го кажи.

Тя обаче не бързаше да изиграе картите си.

Уот се опита да й помогне.

— Няма нищо лошо в това, че не си намерила сили да ми го кажеш тогава. Искам да кажа… нали можеш да ми го кажеш сега…

Опита се да срещне погледа й, но тя отказваше да го погледне. Гледаше право пред себе си, вдишваше дълбоко и издишваше шумно. Изглеждаше силно притеснена.

Уот изчака, опитвайки се да се пребори с желанието си да докосне пръстите й, да хване ръката й.

— Не е лесно. — В гласа й се долавяха панически нотки.

— Зная. Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин?

— Какво…?

— Трябваше да ти го кажа още тогава. Но и аз не го сторих.

— За какво говориш?

— И аз изпитвах същото, Линдзи. Мили боже, искам да кажа… никога не съм очаквал, че между нас може да се случи нещо такова. А след това ти се отдръпна и аз реших, че просто не би могла да се интересуваш от такъв като мен. Затова предпочетох да се отдръпна и аз.

— Какво? — отново попита тя и най-накрая се обърна да го погледне.

И тогава Уот видя объркването в очите й. Сърцето му се сви.

— Уот… струва ми се, че двамата с теб говорим за различни неща.

— Да, така изглежда. — Той поклати глава.

Глупак!

— О, боже! — прошепна Линдзи.

Тя знае. Знае за какво говорех, макар аз все още да нямам и най-малка представа за какво е всичко това. Страхотно!

Беше си позволил да свали гарда за малко, да излее душата си… И за какво? За нищо!

— За миг си помислих — бавно продължи тя, — че може да си знаел през цялото време… Тогава всичко би било много по-лесно.

— Кое би било по-лесно? За какво, по дяволите, говориш, Линдзи? — с раздразнение попита той. Търпението му бе се бе изчерпало напълно.

— Онази нощ… нощта, в която… Уот, аз забременях — на един дъх изрече тя.

Думите й предизвикаха истинско цунами в душата му. Чу последните й думи сред грохота, който разкъсваше тялото му, вилнееше в сърцето и главата му.

— Родих дете. Дете. Твоето дете.

 

 

Вървеше на внимателно премерена дистанция зад тях и наблюдаваше Уот Годард, който рязко се закова на място и прокара ръка през косата си.

Слънчевите му очила паднаха на земята. Той като че ли изобщо не забеляза.

 

 

Тя с все сила стисна дръжката на празната бебешка количка, която току-що бе откраднала от тротоара пред един магазин за деликатеси на една съседна странична улица.

Забави крачка. Не искаше да ги настигне.

Лек ветрец шумолеше в клоните над главата й и напълно заглушаваше думите им.

Линдзи се поколеба, докосна плахо рамото на Уот и отскочи назад като опарена, очевидно отблъсната от грубо изречените му думи.

Вятърът утихна и до ушите й достигнаха откъслечни думи от разговора им.

Спря да бута количката и се наведе над нея, сякаш се опитваше да оправи одеялцето на несъществуващото бебе.

— … толкова съжалявам. Аз просто не знаех какво да…

Думите бяха изречени от Линдзи. После продължи. По-високо и по-ясно:

— Моля те, Уот, недей…

Вятърът отново задуха. По дяволите!

Продължи да се суети над количката, като поглеждаше крадешком към тях. Този път говореше Уот.

Няколко негови фрази отново достигнаха до слуха й въпреки безспирното шумолене на листата над главата й. Между тях имаше други неразбираеми коментари, или може би протести, дошли от Линдзи.

— Как си могла?

— По дяволите, Линдзи, имах право да зная.

И накрая:

— Значи той е в Куинс?

Бях права, триумфално си помисли тя.

Уот Годард беше баща на детето на Линдзи Фаръл.

Искаше й се само Джейк Маркът да бе живял достатъчно дълго, за да научи за шокиращата измяна на приятелката си.

Бившата му приятелка, поправи се тя.

Въпреки това, макар връзката на Джейк и Линдзи да изглеждаше приключила през онзи декември на последната им година в гимназията, всички смятаха, че това няма да е за дълго. Хората не се разделят просто ей така след една толкова продължителна любов. Струваше им се, че между тях двамата все още има нещо неизречено и недовършено. Вярваха, че Джейк все още обича Линдзи. И Линдзи продължава да обича Джейк. Всички бяха убедени в това. Дори и Кристън Даниелс, която стана следващата му приятелка. Последната му приятелка.

Мълвеше се, че Джейк зарязал Линдзи, защото тя отказала да спи с него.

Беше чувала този слух неведнъж през двете години, през които двамата излизаха, но на нея й бе трудно да го повярва.

Когато разбра за бременността на Линдзи, предположи, че слуховете са били определено неверни. Но ето че сега отново започваше да се съмнява в това.

Можеше да се окаже, ле Линдзи наистина не е спяла с Джейк. Но се е любела с Уот Годард зад гърба му. Колко скандално от нейна страна! Колко дръзко. И хитро.

Всъщност…

Това почти ме изпълва с възхищение към Линдзи, с иронична усмивка си помисли тя и се загледа в Линдзи, която се взираше след отдалечаващия се от нея Уот Годард.

Само че по никакъв начин не променя онова, което трябва да й причиня.

Неочакваното разкритие щеше да направи отмъщението още по-сладко… Излизаше, че в онзи мразовит февруарски ден на фамилния гробищен парцел на семейство Маркът не е бил погребан истинския любим на Линдзи Фаръл.

Не, очевидно истинският й любим си беше съвсем жив. И очевидно преуспяваше.

Виж я само Линдзи. Опустошена, съкрушена… стои съвсем сама на алеята, а Уот бързо се отдалечава от нея. Цялото й същество буквално излъчваше несподелен копнеж.

Въпреки жестокия им скандал тя вероятно все още се надяваше, че за тях двамата ще има втори шанс.

Може би си мислеше, че двамата заедно ще могат да се срещнат със сина, от когото се бе отказала. Че тримата могат заедно да тръгнат към залеза и да живеят щастливо до края на дните си. Като семейство.

Съжалявам, но това няма да се случи, Линдзи.

Няма да живеете заедно до края на живота си.

Ти няма да живееш изобщо.

 

 

Без дори да подозира за страшното бъдеще, което й готвеше съдбата, и без да обръща внимание на жената, наблюдаваща я от разстояние, Линдзи стоеше неподвижно и се взираше в отдалечаващия се Уот.

Той буквално тичаше и съвсем скоро се скри от погледа й, завил по първата изпречила му се алея.

След това я връхлетя болка. И копнеж. Толкова силен и отчаян, че буквално се преви на две и обгърна тялото си с ръце. Остана така само за миг. Когато се изправи и се огледа, забеляза някаква набита жена с бебешка количка, спряла непосредствено зад нея на алеята.

Гледаше право към Линдзи. После сведе поглед и се засуети около бебето в количката.

Типична нюйоркчанка. Вероятно бе решила, че Линдзи изпитва някаква силна физическа болка и не желаеше да се намесва.

Всъщност това нямаше значение.

Линдзи нямаше нужда от помощ. Тя беше добре.

Добре беше.

Пое дълбоко въздух, постара се да укроти опънатите си нерви и пое в посоката, в която бе изчезнал Уот.

Само че нямаше никакво намерение да го гони. Беше достатъчно умна, за да разбере, че е безсмислено.

Той имаше нужда от време, за да асимилира онова, което му бе казала току-що. Имаше нужда от време, за да се успокои.

Разбираше, че това може да не се случи никога.

Но поне знаеше, че е постъпила правилно. Най-накрая.

Само това имаше значение в случая.

Линдзи не би могла да иска нещо повече от Уот.

Може би, но все пак искаш.

Добре.

Наистина искаше нещо повече. Не можеше да го избегне. Искаше да го види отново. Искаше го в живота си.

Погълната от безпочвените си фантазии, тя изобщо не се обърна назад.

Не видя как пълната русокоса бавачка заряза бебешката количка насред алеята.

Не я видя да вдига очилата, които Уот бе изпуснал и, доволно усмихната, да ги пуска в джоба си.