Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (17)

Шестнадесет

— Представи ли се добре? Как смяташ?

— Ммм? — Лео Джеломино вдигна очи и видя да му се усмихва едно привлекателно червенокосо момиче със зелени очи. Казваше се Сара Ан, или Сара Роуз… нещо такова. През целия семестър сядаше пред него на упражненията по биология. От време на време поглеждаше към него и се усмихваше срамежливо.

Сега вървеше редом с него на излизане от аудиторията, в която току-що се бяха явили на последния семестриален изпит.

При нормални обстоятелства Лео би се зарадвал на вниманието на хубаво момиче, но днес умът му беше далеч от колежа в Куинс. Единственото, което искаше, беше час по-скоро да се върне вкъщи при компютъра си и да хвърли още един поглед на имейла, който бе получил късно предишната вечер.

Ами ако междувременно е изчезнал от файла с получени съобщения? Ами ако някак си се е изпарил в кибер пространството?

Трябваше да го разпечатам, помисли си той, изпълнен с безсилие. Но снощи, разтърсен от онова, което бе прочел — и видял — изобщо не му хрумна да го направи.

Освен това се боеше, че брат му, Марио, може някак си да се докопа до него. Все така се случваше — в даден момент всичките вещи и принадлежности на Лео, кой знае как, се озоваваха в лапите на брат му. Но това беше неизбежно, при положение че му се налагаше да живее в една стая с любопитното си дванадесетгодишно братче.

Лео обаче не можеше да си позволи да се изнесе от къщата на майка си. Не и ако искаше да завърши образованието си в колежа, за да може да си изгради приличен живот някой ден. Освен това майка му имаше нужда от него; сега, когато баща им си тръгна завинаги, той бе останал мъжът в къщата.

— Лео…? Лео се казваш, нали?

Стреснат, той вдигна очи и осъзна, че момичето — все пак се казваше Сара Роуз — продължаваше да върви редом с него.

— О… точно така. Казвам се Лео. — Дари я с кратка, но искрена усмивка. Съвършеният джентълмен. Точно както го бе учила майка му.

— Как се представи на изпита? — отново попита тя.

— Нелошо, предполагам. Ами ти?

— Не зная… Не съм много добра в науките. А и материалът по генетика е доста сложен и объркан, не мислиш ли? Доминантни гени, рецесивни гени… — Тя поклати глава.

Объркан? Как ли пък не!

Ако пожелае, Лео би могъл да й каже едно-две нещица за това какво означава объркана генетика. Само че той не желаеше.

Не й влизаше в работата да знае, че бе израснал като тъмнокос и тъмноок син на двама родители със сини очи, пясъчноруси коси и сицилиански произход. Оставиха го да вярва, че е тяхно биологично дете докато той не се сблъска с първите си уроци по генетика в гимназията.

Едва тогава се изправи пред стряскащата научно доказана истина: от двама синеоки родители не може да се роди дете с тъмни очи.

Когато се изправи пред родителите си и им съобщи за озадачаващото откритие, което бе направил, очакваше, че те, едва ли не, ще го уверят, че господин Дейвидсън, учителят му по биология, е допуснал грешка. И не само това… готов беше да чуе дори, че Грегор Мендел, бащата на човешката генетика, също е допуснал грешка.

Вместо това обаче те му казаха, че той, Леонардо Антъни Джеломино от булевард Куинс, не е онзи, за който винаги се бе мислел.

Научи, че е бил осиновен още като бебе. Каза му го майка му… тази, която до този момент бе смятал за такава. По време на целия разговор очите й се пълнеха със сълзи, а ръката й с все сила стискаше броеница — за утеха и подкрепа.

— Докторите ни бяха казали, че не можем да имаме деца — ридаеше тя. — Двамата с баща ти бяхме съкрушени.

— Ами Марио? Как успяхте да го създадете? — Лео знаеше, че брат му не е осиновен; спомняше си бременността на майка си, спомняше се как я бе успокояват по време на най-силните родилни болки, докато леля му Нита се опитваше да открие баща му, който, както винаги, бе изчезнал някъде.

— Никога не сме очаквали да забременея с Марио. Появата му беше неочакван късмет.

— Късмет? — изрева бащата на Лео… който, всъщност не му беше баща. — Наричаш нашия син просто късмет?

Нашият син.

В този момент Лео си даде сметка, че не си е въобразявал, когато си е мислел, че баща му обича повече по-малкия му брат. Това си беше самата истина. И се дължеше на простичкия факт, че Марио е негов биологичен син. А Лео не е.

— Той беше чудо — поправи се Бети Джеломино. — Не просто късмет. Помислихме си, че бог ни изпраща още едно дете, за да спаси брака ни.

Е, това вече беше нелепо.

Родителите му — всъщност, те не му бяха родители — се разведоха малко след като Лео завърши гимназия. Той стана на осемнадесет тъкмо на време, за да поеме отговорностите на мъжа в семейството, а баща му духна за Маями или за Форт Лодърдейл… някъде по южното крайбрежие на Флорида. Лео нямаше никаква представа къде точно се намира в момента Антъни Джеломино. Не се и интересуваше. И нямаше никакво намерение да се вижда с него.

Майка му обаче продължаваше да плаче и да се моли всяка вечер за неговото завръщане.

А Марио продължаваше да му се обажда тайничко. Лео предполагаше, че в повечето случаи му иска пари. Понякога баща им изпращаше по някоя банкнота в плик, адресиран лично до Марио.

Лео полагаше усилия да не се ядосва и дразни. През последните няколко години по същия начин се опитваше да се примири и с истината за своето раждане и осиновяване.

Тя обаче не му даваше мира. Измъчваше го като заздравяваща рана, хванала крехка коричка, която обаче се разкъсваше от всеки допир и започваше да кърви отново.

Затова Лео се опитваше да не й обръща внимание. И в повечето случаи усилията му даваха резултат… До снощи.

Имейлът с провокативното заглавие биологични родители пристигна от адрес, който му беше непознат: Купидон 21486.

Лео го отвори след моментно колебание. В първия момент си помисли, че е някакъв спам и че няма защо да си прави труда да го чете.

„Имам информация за биологичните ти родители. Ако проявяваш интерес и искаш да ги намериш, моля те да отговориш на имейла.“

Дори и след като го прочете продължи да смята, че става дума за някаква шега, но после забеляза, че към съобщението има прикачен файл. За миг си помисли, че може да съдържа някакъв вирус. После любопитството надделя над здравия разум и той го отвори.

На монитора му се появи снимка.

Беше професионално направена фотография на красиво тъмнокосо момиче, което изглеждаше на възрастта на Лео… или малко по-млада. По старомодните дрехи и прическата й съдеше, че снимката е правена преди доста години.

Беше мургава, с деликатна костна структура и ясно изразена трапчинка на лявата буза. Толкова много приличаше на Лео, че просто нямаше как да не му е кръвна роднина.

Моята майка?

Той, естествено, отговори на имейла.

„Благодаря, че ми изпратихте снимката. Проявявам огромен интерес към биологичните си майка и баща и ще съм благодарен на всяка информация, която бихте могли да ми изпратите.“

Това се случи късно снощи.

Тази сутрин, преди да тръгне за колежа, провери пощата си, но отговор нямаше. Инстинктивно ускори крачка, изгарящ от нетърпение да се върне при компютъра си.

Сара Роуз продължаваше да крачи редом с него.

— Свърши ли вече за днес?

— С изпитите ли? Да.

— Искаш ли в такъв случай да изпием по кафе или нещо друго?

— Не мога.

Отговори твърде прибързано, почти твърдо грубо и мигновено съжали, когато видя нараненото й изражение.

— Трябва да отида на едно място — обясни той, посмекчил тона. — Може би някой друг път.

— Наистина ли?

— Разбира се. Дай ми номера си. Ще ти се обадя.

И тя му го даде… по изражението й обаче личеше, че искрено се съмнява, че той ще й позвъни. Той самият също се съмняваше.

Но пък от друга страна… той също й даде телефонния си номер.

В края на краищата той и приятелката му от гимназията, Елиза, скъсаха още преди няколко месеца — непосредствено след като тя се завърна от „Св. Бонавентура“, където бе прекарала коледната ваканция, и му каза, че иска да се вижда и с други хора.

Което означаваше, че вече се вижда с други хора. И, както подозираше Лео, най-вече с една конкретна личност.

Оказа се, че е бил прав.

Е, какво толкова? По времето, когато се разделиха, двамата с Елиза се виждаха по-скоро по навик. Раздялата бе най-правилното решение в случая.

Що се отнася до хубавичката, червенокоса и зеленоока Сара Роуз…

Може би ще й се обади. А може и да не го направи.

Точно в този момент съзнанието му бе заето с една-единствена жена, която имаше тъмна коса, а очите и трапчинката на лявата й буза бяха същите като неговите.

— До скоро — рече на Сара и хукна към метрото без дори да разбере, че го наблюдават от сенките зад автобусната спирка пред кампуса.

 

 

— Кристън?

— Не… аз съм дъщеря й.

— О! Може ли да разговарям с Кристън, ако обичате? — Линдзи затаи дъх от напрежение. Надяваше се старата й приятелка да си бъде у дома. Пресметнала бе, че в Портланд наближаваше обяд. Беше я потърсила първо на служебния телефон във вестника, но там попадна на телефонен секретар. Затвори, без да остави съобщение. Просто не можеше да го направи след двадесет години мълчание.

Но го направи, когато телефонира на Аурора, напомни си тя.

Само че сега случаят бе по-различен. Не можеше да остави съобщение относно нещо толкова сериозно.

— Кой се обажда, моля? — попита тийнейджърското гласче от другата страна на линията. Момичето звучеше учтиво, организирано и жизнерадостно — също като майка си преди двадесет години.

— Аз съм стара приятелка… обаждам се във връзка със срещата на випуска.

— Добре, изчакайте — учтиво отвърна момичето. Последва някакво тракане, а след това момичето извика с пълно гърло: — Мамо! На телефона!

Линдзи сигурно щеше да се усмихне ако не беше толкова разстроена и разтревожена от обезобразената снимка, която държеше в ръката си.

— Ало? — Гласът, който долетя от другия край на линията определено беше по-зрялата версия на онзи, с който бе разговаряла преди миг.

— Кристън?

— Да…?

— Линдзи съм.

Последва изненадано ахване.

— О, боже! Смятах да ти се обадя по-късно.

Да бе, сигурно, помисли си Линдзи. Беше чувала същото извинение и преди… през последната им година в гимназията, когато и двете вяло се опитваха да поддържат обреченото си приятелство, като се преструваха, че все още държат една на друга и полагат съответните усилия.

После си напомни, че и двете отдавна вече не са гимназистки. Кристън сигурно вече не й се сърди заради Джейк… Не би могла…

Наистина ли? Защо тогава е обезобразила снимката ми?

За пореден път се опита да убеди сама себе си, че вероятно става дума за случайна грешка. Кристън не би могла да е толкова незряла… дори и ако продължава да мисли за Джейк.

Може би някой бе разлял червен лак за нокти върху снимката на Линдзи или…

Нещо определено се бе случило.

Затова Линдзи реши да се обади на своята стара — и може би вече бивша — приятелка. Да разбере какво става. Да се увери, че зад червената линия не се крият зловещи намерения и заплахи.

— Виж — започна тя, — току-що получих поканата за срещата на випуска и поради някаква причина снимката ми е…

— Чула си за Хейли, нали? — едновременно с нея заговори Кристън.

— Какво? — възкликнаха и двете едновременно след кратка, изпълнена с напрежение, пауза.

— Линдзи… снимката ти е… какво възнамеряваше да ми кажеш?

— Снимката ми е зачертана с дебела червена линия.

— През лицето, нали? Не съм го направила аз — бързо изрече Кристън.

— На плика са написани твоето име и адрес.

— Зная. Аз адресирах пликовете и поставих в тях поканите, но снимката не е от мен. Някой е отворил пликовете и допълнително е сложил снимките в тях. Всички получихме такива.

— Кои всички?

— Аз, ти, Рейчъл, Бела, Аурора, Манди… и Хейли.

Всичките ни стари приятелки, невярващо си помисли Линдзи. Какво става?

Зададе този въпрос на Кристън.

— Мислим, че Хейли ги е изпратила. Тя направи страхотна сцена на последната сбирка на инициативния комитет.

— Защо?

— Все за същото. Иън. Джейк.

— Нима продължава с нейните теории?

— Някои неща очевидно никога не се променят. Хейли си остана същата откачалка каквато беше и в училище.

— А вие попитахте ли я дали наистина тя е изпратила тези снимки?

— Щяхме да го направим, ако не беше…

— Какво? — настоя Линдзи, когато Кристън рязко замълча.

Последва кратка пауза.

— Значи наистина не знаеш?

— Какво да зная?

— Хейли е мъртва, Линдзи.

Тя ахна от изумление.

Дори и сега, разделена в продължение на толкова много години от стария си живот и от старите приятелки, устроила живота си на другия край на страната, тя беше шокирана, потресена и безкрайно натъжена от ненавременната смърт на момичето, което бе познавала на времето.

— Как… кога се е случило?

— Не зная кога точно, но от полицията смятат, че е било поне преди няколко дни. Тя живееше сама в компанията на няколко котки. Затова не е била намерена веднага. Една от съседките усетила миризма…

— Мили боже!

— Зная. Ужасно е. Линдзи, много съм уплашена.

— Ти си… уплашена? Защото Хейли умря?

— Тя не просто умря. Била е убита…

— Какво?

— … и от полицията не знаят кой го е извършил.

Убита. Също като Джейк.

Мислите на Линдзи се завъртяха трескаво в главата й докато същността на казаното от Кристън бавно достигна до съзнанието й. Някой е убил Хейли? И не е заловен?

А на мен някой ми се обажда посред нощ, изпраща ми снимка, на която лицето ми е зачертано…

— Те смятат, че случайно е станала жертва на престъпление. — Гласът на Кристън прекъсна безумните й размишления. — Тя не живееше в особено престижен квартал… освен това апартаментът й е бил обран…

— Ти обаче не мислиш така?

— Аз… аз не зная.

Линдзи се замисли върху думите й.

— Слушай — забързано продължи Кристън. — Ти не си у дома, нали?

— Не, в Ню Йорк съм — отвърна тя, преди да си даде сметка, че именно в Ню Йорк беше домът й.

Кристън обаче говореше за Портланд. Сякаш по някакъв начин бе почувствала какво изпитва към този град Линдзи дори и сега, след всичките тези години. Дом. Портланд беше неин дом.

— Добре. Все още живееш там, нали? — Когато Линдзи измърмори утвърдително, Кристън продължи: — В такъв случай стой там, Линдзи. Отмени пътуването си, ако случайно си била решила да се прибереш у дома.

— Но аз смятах да дойда на срещата на випуска.

— Тя ще бъде чак през юли. Да се надяваме, че до тогава полицаите ще са открили убиеца на Хейли. На твое място бих стояла възможно най-далеч от Портланд, докато не стане ясно какво точно се е случило с нея. Що се отнася до мен, аз дори не живея в собствения си дом в момента. Твърде се страхувам, че някой би могъл да ме нападне.

— В такъв случай… какво правиш там в момента?

— Дойдохме да си вземем още някои неща, защото никой не може да каже колко време ще се наложи да живеем на другото място.

— И къде точно си отседнала?

— Аз съм при… — Кристън рязко замълча. Когато заговори отново, гласът й трепереше неуверено: — Боя се да ти кажа по телефона. Възможно е да го подслушват.

— Не говориш сериозно… нали?

— Напротив! Съвсем сериозна съм. Виж, някой проникна в апартамента и колата ми, открадна някои стари мои вещи, подправи поканите ни за срещата на випуска…

— Но нали каза, че е била Хейли.

— Почти съм сигурна, че е била тя. Но… ами, ако е бил някой друг?

Линдзи потрепери. Опасенията й, свързани със среднощните обаждания, се завърнаха с пълна сила.

— Предполагам, че сега, когато Хайли не е вече сред живите, може никога да не научим със сигурност кой ни е изпратил снимките — бавно изрече тя.

Едно нещо обаче можеше да твърди със сигурност — телефонните обаждания не бяха дело на Хейли. Не и ако е мъртва от няколко дни.

— Виж, трябва да затварям. Някой звъни на вратата. Но чуй ме, Линдзи, ако пожелаеш да се свържеш с мен, потърси ме в редакцията, или използвай имейл адреса, който ще намериш в поканата за срещата.

— Но… какво да предприема по отношение на снимката? Смяташ ли, че трябва да се обадя на ченгетата тук, в Ню Йорк?

— Не мисля. Искам да кажа… как биха могли да ти помогнат? Вероятно ще решат, че става дума за някаква глупава, детинска шега. Което може и да не е далеч от истината. Пък и напълно е възможно Хейли да стои зад всичко това…

Линдзи чу някакъв мъжки глас, който заговори там при Кристън.

— Линдз, изчакай малко, ако обичаш.

Линдз.

Заля я вълна на носталгия, когато чу познатото обръщение. Какво ли не би дала в този момент, за да си върне онези невинни ученически дни. Преди всичко да се обърка и разпадне. Преди убийството на Джейк, преди онази новогодишна нощ, преди деня на свети Валентин, преди бебето…

Само дето нямаше връщане назад. Особено сега.

Джейк беше мъртъв. Хейли също. Била е убита.

— Линдзи? — Кристън се върна на телефона, но този път използва официалното име на приятелката си. — Рос току-що ме информира, че двама детективи са дошли, за да разговарят с мен за Хейли. Трябва да затварям.

— Защо ще искат да разговарят с теб?

— Не знам… дали не е заради снимката? Или защото бяхме приятелки на времето? Или пък защото съм я виждала неотдавна?

— О, точно така. Ти спомена, че е присъствала на сбирката на инициативния комитет. Значи пак ви наду главите с Иън и Джейк?

— Пак. След всичките тези години.

Линдзи обмисли чутото.

— Нали не смяташ, че смъртта й е свързана по някакъв начин с…

— Не зная какво да мисля, Линдзи. Смятам обаче да бъда изключително предпазлива. Поне докато ченгетата не разкрият убиеца. Съветвам те и теб да внимаваш. Зная, че вероятно се чувстваш в безопасност в Ню Йорк, но човек никога не знае какво може да му се случи. Дори и там.

— Точно така — разсеяно се съгласи Линдзи, замислила се отново за телефонните обаждания. Щеше й се да можеше да разкаже на Кристън за тях… да разкаже на някого…

Но това означаваше да признае истината за раждането на бебето.

Може би трябва да го направя… особено пък при тези обстоятелства. Може обажданията да са свързани по някакъв начин със смъртта на Хейли. Или със смъртта на Джейк. Или със смъртта и на двамата. Може нещата да са свързани. Може би си имам работа не просто с някакъв откачен шегобиец, а с хладнокръвен убиец.

— Кристън? — чу се да изрича прибързано.

— Да? — В гласа на Кристън се долавяше нетърпение; Линдзи отново чу мъжкия глас, който й говореше нещо.

Моментът отмина. Импулсът отлетя.

— Няма значение. Ще те оставя да си вършиш работата. Но се пази, става ли?

— Ти също. И още нещо — Аурора ще идва в Ню Йорк по някое време този месец с най-голямата си дъщеря. Това ще бъде сватбеният й подарък.

— Аурора се е омъжила отново?

Но в това едва ли имаше нещо изненадващо предвид факта, че Аурора се омъжи за гаджето си от гимназията скоро след като се дипломираха. Браковете като техния рядко оцеляваха. Линдзи обаче бе убедена, че ако някой може да накара един такъв брак да потръгне, това са точно Аурора и Еди.

— Шегуваш ли се? Бракът на Аурора все още е стабилен като скала — изсумтя в отговор Кристън. — Дъщеря им се омъжи току-що. Освен това е бременна. Аурора реши да й подари като сватбен подарък един уикенд в Ню Йорк. Ще бъдат само те двете. Бяха го запланували за есента, но Аурора реши да го направят преди бременността на дъщеря й да напредне прекалено много. Аурора… баба!

— Уха! — промърмори Линдзи. — Направо ми е трудно да повярвам.

— Случиха се много други неща, които не са за вярване. И така… да кажа ли на Аурора да ти се обади като пристигне?

— Да… непременно. — Ще ми бъде приятно да я видя, помисли си Линдзи и внезапно закопня за искрящото чувство за хумор на приятелката си.

— А ти не сваляй гарда, Линдзи — отново я посъветва Кристън. — Каквото и да правиш, където и ходиш… не сваляй гарда. Бъди изключително предпазлива.

С това последно предупреждение Кристън прекрати разговора, а връзката на Линдзи с миналото бе прекъсната отново.

 

 

Отблизо и на живо момчето изглеждаше също като майка си… но пък никак не приличаше на баща си, с лека изненада отбеляза тя и надникна крадешком над разтворения вестник „Ню Йорк пост“, който държеше в ръцете си.

Пътуваха във влак номер седем, който се движеше на изток по издигнатите релси над булевард Куинс. По това време на следобеда той не беше много препълнен. Пиковото натоварване щеше да започне едва след час.

Имаше предостатъчно свободни места и тя бе избрала да седне по диагонал с лице към него. Искаше да разгледа добре сина на Линдзи Фаръл и Джейк Маркът.

Да, момчето много приличаше на Линдзи. Наследил беше нейната коса и очите й, които бяха по-скоро черни, отколкото кафяви. Чертите на лицето му изглеждаха твърде деликатни за мъж. С изключение на долната челюст, която беше квадратна и изключително мъжествена.

Джейк обаче нямаше толкова изсечена долна челюст. Освен това момчето имаше трапчинка на брадичката си. Но не и Джейк. Косата на Джейк беше доста по-светло кафява. Беше здрав и широкоплещест младеж, докато това момче, неговият син, беше строен и слаб. Да, и двамата бяха високи, но Джейк беше почти метър и деветдесет, докато това момче, по нейна преценка, не надвишаваше метър и осемдесет и пет.

И какво от това? Не беше задължително момчето да прилича на баща си. Нито пък да наследи високия ръст и конструкцията му.

Тя обаче се бе надявала да си спомни за своя върл противник, когато се изправи лице в лице със сина му. Това обаче не се случи.

Не, вместо това си припомни единствено онази кучка Линдзи.

Влакът рязко спря. Кондукторът обяви гарата: Осемдесет и втора улица в Джаксън Хайтс. Възрастна азиатка, която дремеше на мястото до Лео, изведнъж скочи на крака и се запъти към вратите на вагона като шумолеше с няколкото бели найлонови торбички, които носеше в ръка.

От едната торба падна нещо — ябълка — и се търкулна по пода.

Лео скочи, грабна я от пода и я подаде на азиатката с усмивка. Тя смотолеви някаква благодарност и побърза да слезе от влака.

Тази усмивка…

Появи се и изчезна само за миг, но разкри една позната трапчинка, осъзна тя, преструвайки се на погълната от вестника. Влакът отново потегли и тя удобно се облегна назад.

Трапчинката на Линдзи.

В усмивката на Лео имаше и още нещо… нещо познато.

Да, начинът, по който килна глава на една страна и изви чувствените си устни, маниерът, по който показа само за един кратък миг белите си, идеално равни зъби, а след това отново възвърна сериозното си изражение…

Лео й напомняше за още един човек от миналото.

И това не беше Линдзи.

Нито пък Джейк.

Само че тя все не можеше да се сети кой…

Е, добре. С времето вероятно щеше да си спомни.

За момента щеше да продължи да държи момчето под око… А също и майка му. Наближаваше редът на Линдзи…

Но още не бе дошъл.

Не и преди да съм се позабавлявала.

Беше й невероятно забавно да тормози Линдзи Фаръл, да си представя кошмарите, причинени от среднощните й обаждания, както и нарастващата й тревога, породена от прозрението, че някой бе научил най-тъмната й и ревниво пазена тайна.

Дали вече си даваше сметка, че някой е решил да я наблюдава как страда? Да я види как умира?

С времето определено щеше да го проумее. Но сега бе още рано.

Влакът бавно зави и осветлението изведнъж намаля.

Под неочакваното прикритие на спусналия се полумрак тя си позволи да се усмихне на себе си, замислена за предстоящата гибел на Линдзи. Опияняваше се от факта, че е единствената, която знае какво е стъкмила съдбата за Линдзи. И единствено тя владее контрола над нея.

О, да. Не се бе забавляваш така от години.

Всъщност, никога.

Когато лампите светнаха отново само миг по-късно, лицето й отново бе застинало в абсолютно безстрастно и напълно незаинтересовано изражение.