Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (15)

Четиринадесет

Ню Йорк, май 2006 година

— Мамо?

Линдзи Фаръл скочи от леглото. Сърцето й биеше бясно от пронизителния телефонен звън, изтръгнат я от дълбокия й сън по средата на нощта. Сграбчи телефона здраво и го притисна към ухото си.

— Мамо… защо го направи?

— Кой се обажда? — сърдито попита тя. Сърцето й продължаваше да блъска в гърдите й. Стана и тръгна като замаяна из тъмната спалня. Удари пръста на крака си в голямото легло, но не обърна почти никакво внимание на болката.

— Аз съм, мамо. — Гласът беше странен, тънък и висок. Би могъл да принадлежи на дете…

Но той вече не е дете, напомни си тя. Не, синът й вече е на деветнадесет години. През идното лято ще навърши двадесет.

Беше роден тук, в Ню Йорк, седмица преди тя да започне първия си семестър в университета „Фордъм Бронкс“. Първите си занятия като студентка посещаваше с набъбнали от кърма гърди, които пулсираха болезнено. Но болката в сърцето й беше далеч по-нетърпима.

— Защо се отказа от мен, мамо?

— Престани да ми се обаждаш!

Линдзи прекъсна разговора и захвърли безжичния телефон през стаята. Чу го да пада на килима с глухо тупване.

Въпреки това беше сигурна, че не се е счупил.

Миналата нощ го бе блъснала с все сила в стената. Когато тази сутрин се наведе да го вдигне, беше сигурна, че едва ли ще проработи.

Надяваше се, че го е счупила… не че сериозно вярваше, че една повредена телефонна слушалка ще сложи край на тези зловещи среднощни обаждания. Според екрана, на който се изписваше номера, от който я търсят, ставаше ясно, че й звънят от нерегистриран номер. Веднага след първото обаждане натисна звезда 69, за да избере последния входящ номер, но без резултат. По някакъв начин въпросният номер бе блокиран напълно.

Обаждаха й се през вечер вече цяла седмица. Един и същи глас, който произнася едни и същи реплики.

Защо се отказа от мен, мамо?

Значи някой знаеше тайната й.

Само по себе си, това не беше чак толкова изненадващо.

Тя, разбира се, вярваше напълно на монахините от Светото Причастие. Те ръководеха дома за неомъжени бременни момичета в Куинс, където Линдзи бе пристигнала през онзи юни веднага след дипломирането си от гимназията и бе останала при монахините докато роди детето.

Вярваше и на сестра Нева, застарялата игуменка на „Св. Елизабет“, която я бе изпратила в този дом.

До ден-днешен не бе доверила тайната си на никого другиго.

Но наистина ли можеше да бъде сигурна, че тайната й е опазена толкова добре?

На времето вярваше, че е така.

Днес обаче си даваше сметка, че в състоянието, в което се намираше по онова време — първо, поради бременността и второ, заради шокиращото убийство на Джейк — не би могла да е сигурна в каквото и да било.

Сега, когато се връщаше назад в спомените си, тя се сети, че бе купила поне седем теста за бременност, когато за пръв път осъзна, непосредствено преди онзи фатален бал по случай деня на св. Валентин, че мензисът й закъснява. Купуваше ги от различни магазини и аптеки, като си мислеше, че така няма да се бъде запомнена. Освен това всеки път се опитваше да замаскира теста с други дребни покупки. Но нима наистина си е мислила, че касиерката няма да обърне внимание на тест за бременност, скрит сред пакетчета дъвка, списания и чорапогащници?

Може би. По онова време беше истинска развалина. Даже и преди тестът да потвърди най-ужасните й страхове.

Спомни си как през последните четири месеца в училище се бе опитвала да прикрие надебелялата си талия и наедрелите си гърди под грозната и широка училищна униформа. Беше слабо и стройно момиче. С времето някои хора — особено майка й — започнаха да й подхвърлят, че започва да дебелее. Един ден Аурора Зефир й заяви през смях, че трябва да вземе мерки по отношение на килограмите си, ако не иска да качи стандартните три килограма, които повечето първокурснички си лепваха през първата година в колежа.

Дали приятелките й бяха клюкарствали зад гърба й, обсъждайки свръх теглото й и евентуалните причини за него?

Може би. По всяка вероятност. Групичката от най-близките й приятелки сякаш изведнъж се разпадна след смъртта на Джейк. Дори и Кристън и Рейчъл, нейните най-близки дружки и доверенички, се отдръпнаха от нея.

Ако това не се бе случило — ако Джейк не беше убит — Линдзи може би щеше да им довери тайната си. Може би щеше да каже дори и на родителите си, които, макар и разочаровани от нея, щяха да я подкрепят и да й помогнат да скрие състоянието си. Дори и само заради честта на семейното име.

Тя обаче не каза на никого. Нито на родителите си, нито на приятелките си.

Вместо това се бореше сам-самичка със сутрешните неразположения, като се надяваше, че никой няма да я чуе как повръща всеки ден в училищната тоалетна.

Когато това все пак се случи, Рейчъл се видя принудена да довери скандалната си тайна на последния човек, на когото иначе би се доверила.

Светата майка беше внушителна фигура, която постоянно патрулираше по коридорите с черните си одежди, като се облягаше тежко на дървения си бастун. Всички ученички се страхуваха от нея. Рейчъл никога не се бе бояла толкова, колкото в деня, в който се измъкна от една от кабинките в тоалетната и завари сестра Нева, която очевидно бе чула всичко, да стои пред нея с напълно безизразна физиономия.

— Лошо ли ти е, дете? — попита тя, фиксирайки Линдзи с поглед.

Линдзи запелтечи нещо, а след това избухна в сълзи.

За нейно огромно изумление сестра Нева я прегърна и я притисна към себе си — прегръдка не особено любвеобилна, но точно онова, от което Линдзи имаше нужда в онзи момент.

Остави се да бъде отведена в светилището на светата майка: кабинет, в които имаше само спартанско бюро, стол за гости, шкаф за документи и, естествено, вездесъщия кръст, окачен на стената.

Там Линдзи призна своя най-голям грях. И вместо очакваното неодобрение получи твърда подкрепа.

Застаряващата монахиня неохотно се съгласи да не казва нищо на родителите на Линдзи, но при условие, че Линдзи й позволи да създаде нужната организация за раждането и осиновяването на детето на Източния бряг.

Нито за миг не допусна възможността тя да задържи детето. В края на краищата, беше благочестива и вярваща католичка.

Сестра Нева се намеси в живота й и установи пълен контрол над положението. Направи каквото бе нужно, за да убеди Линдзи, че това е единственият разумен избор. Беше твърдо решена да помогне на Линдзи да се справи през бременността, да й осигури място, където спокойно да роди детето си и да го подари на достойни родители католици.

До този момент Линдзи почти не се бе замисляла какво ще се стане с детето, след като го роди.

Нещо, което днес й бе трудно да повярва. Изкарваше си прехраната като изключително известна организаторка на светски събития в Манхатън и цялата й кариера се градеше на сложни и взаимно преплетени краткосрочни и дългосрочни планове и графици.

По онова време обаче тя бе изцяло обсебена от непосредственото бъдеще — нейното собствено — и изобщо не се замисляше какво отражение ще даде състоянието й върху нея самата и върху останалите в по-дългосрочен план. Не се и замисляше за съдбата на бебето.

Затова изпита огромно облекчение да прехвърли това отговорно решение на човек, притежаващ далеч повече мъдрост, опит и връзки. Монахинята предвидливо я записа в един летен курс в университета Фордъм, за да е сигурна, че родителите й няма да се усъмнят в ранното й постъпване в колежа. Не че биха имали нещо против да замине далеч от дома след всичко, което бе преживяла.

След смъртта на Джейк всички стъпваха буквално на пръсти около нея. Обясняваха си затвореността и дистанцираността й с факта, че дългогодишният й приятел беше брутално убит, а тя бе намерила мъртвото му тяло.

Изглеждаха облекчени, когато Линдзи обяви, че ще замине за колежа два месеца по-рано и изобщо не се усъмниха в думите й, че ще може да се нанесе в студентските общежития едва след започването на есенния семестър. Не, близките й изобщо не подозираха, че временната й квартира за лятото всъщност представляваше дом за неомъжени бременни момичета.

Линдзи остави цялата организация в способните ръце на сестра Нева и изобщо не съжали за решението си… до момента, в който трябваше да предаде сина си в ръцете на служителката по осиновяването.

Това беше първият миг на съжаления и угризения. Но не и последният.

Само дето вече бе твърде късно.

Само за няколко секунди бебето изчезна от живота й. Обясниха й, че ще живее с двама грижовни родители в стабилен дом, където го очаква много по-добро бъдеще от онова, което би могла да му осигури неомъжена и безработна първокурсничка в колеж.

Тя самата продължи образованието си първо във Фордъм, а след това и в Колумбия.

През последвалите две десетилетия не бе изминал и ден, през който Линдзи да не се бе питала какво става с нейния отдавна загубен син. Чудеше се какво прави, къде е, какъв е. Обръщаше се след всяко момче на неговата възраст, което срещаше по улиците — особено ако момчето имаше тъмна коса и очи като нейните… или като на баща му.

Баща му.

От много отдавна мислеше за него по този начин — още от мига, в който монахините в дома я попитаха за него през онова лято.

— Казала ли си на бащата, дете?

— Не. Той… умря, преди да успея да му кажа.

Така е по-лесно, каза си тя и помоли господ за прошка заради изречената лъжа.

Сама подписа документите за осиновяването. Сама понесе последиците от решението си, от които не можа да се избави години наред. Последици, от които страдаше дори и сега.

Особено сега.

Благодарение на онези ужасни телефонни обаждания.

Очевидно някой бе научил истината и бе решил да я измъчва и тормози. Точно сега, когато животът й най-сетне изглеждаше уреден.

Кой обаче би й причинил подобно нещо?

 

 

Засмя се почти беззвучно и затвори телефона. Беше изключително удовлетворена от уплахата, която бе доловила в гласа на Линдзи.

Обзалагам се, че си си мислила, че никой не знае за онова, което направи на времето, мислено се обърна към бившата си съученичка тя, представяйки си я, самотна и уплашена, в апартамента й на Източния бряг. А ти положи толкова усилия да прикриеш следите си.

Да, Линдзи Фаръл сигурно е вярвала, че е успяла да опази тайната си.

Нямаше откъде да знае, че всеки неин ход се следи отблизо. Че някой я следва незабелязано покрай рафтовете на дрогерията и я наблюдава как тайничко сваля един тест за бременност от рафта. Престореното й нехайство беше толкова смешно! Само дето не завъртя очи и не започна да си подсвирква безгрижно, когато касиерката започна да маркира покупките си.

Аз, естествено, не можех да я проследя чак до банята в дома й… не я видях да си прави теста…

Не, но не трябваше да съм гений, за да се досетя за резултата. Особено пък като я видях да купува тест след тест през следващите, няколко дни… сякаш се надяваше да убеди сама себе си, че първият е показал неверни резултати.

Така значи. Линдзи Фаръл е забременяла от Джейк Маркът.

Никога обаче нямаше да се разбере дали самият Джейк бе отнесъл тази информация в гроба, или така и не бе разбрал, че ще става баща.

Онова, което обаче се знаеше със сигурност, бе, че Линдзи и до ден-днешен не може да се примири с онова, което бе сторила.

Чувам угризенията в гласа й.

Но така ми се иска да можех да ги видя и в очите й.

Но и това ще стане. Не след дълго.

До другарската среща на випуска оставаха по-малко от два месеца.

Линдзи щеше да се появи в Портланд без дори да й мине през ума, че първото й връщане у дома след двадесет години щеше да бъде и последното.

Освен ако…

Ами ако реши да не идва на срещата на випуска?

Би било много жалко, ако не дойде.

Не, ще бъде повече от жалко. Ще бъде катастрофа.

Значи просто трябва да й предоставя основателна причина да се върне у дома.

Стиснала телефонната слушалка в ръка тя избра номера на справки.

— Да, бих искала да ми дадете телефонния номер на Юнайтед еърлайнс.

 

 

Линдзи отново положи глава на възглавницата, пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си възможно най-дълго, а след това бавно издиша, както правеше на занятията си по стречинг всяка събота сутрин.

Точно в момента обаче сърцето й биеше по-бързо от когато и да било. Никакво натоварване във физкултурния салон не можеше да я доведе до подобно състояние.

Може би трябва да позвъня в полицията, помисли си тя… но веднага се отказа от тази идея.

Полицейското управление на Ню Йорк си имаше далеч по-сериозни проблеми за разрешаване. Тероризъм, престъпни организации, маскиран изнасилвач, който нападаше жени в Ъпър уест сайд. Вероятно щяха да й се изсмеят, когато им разкаже за телефонните обаждания.

Пък и изобщо не беше наранена, нали?

Поне не физически.

Емоционално…

Е, това е друга история. Но тя щеше да оцелее. Винаги оцеляваше.

Всъщност, справяше се изключително добре.

Виж ме сега, Нана, мислеше си всеки път, когато постигнеше някоя по-висока цел. Бакалавърската степен, после дипломата за магистър. Първата й работа, първото повишение, създаването на собствения й бизнес.

Виж ме сега.

Баба й със сигурност щеше да се гордее с нея. Линдзи притежаваше просторен — поне според стандартите на Манхатън — апартамент с една спалня и тераса в Ийст сайд. Беше го обзавела с направени по поръчка мебели и старинни предмети, наследени от баба й. Наскоро дори се бе записала в готварски курс, за да придобие професионални умения в кухнята. В нейното семейство винаги бяха разчитали на услугите на платен личен готвач.

Освен това тя съвсем сама ръководеше „Линдзи Фаръл ивентс“ — компанията, която бе основата пак сама. Справяше се с бизнеса със същата ефикасност, с която рано овдовялата й баба ръководеше Фаръл Тимбър.

Е, баба й, естествено, получаваше помощ и подкрепа от бащата на Линдзи, Крейг, и неговия брат Андрю. Двамата братя обаче изобщо не се погаждаха. Не можаха да постигнат разбирателство дори къде да погребат баба й, която почина докато Линдзи учеше в гимназията. На времето дядо й е бил кремиран, а пепелта му била разпръсната над горите, от които компанията получаваше дървен материал.

Нана обаче не желаеше това. Тя беше всеотдайна католичка и искаше да бъде погребана под гранитен кръст на свещена земя. Само че гробището, принадлежащо към Сейнт Майкъл, нейната енория, разположена на изток от Портланд, се намираше твърде близо до река Колумбия. Местният фолклор разказваше ужасяващи истории за ковчези, погребани във водни гробове. Затова бащата на Линдзи се обяви категорично против.

Чичо Андрю пък също толкова категорично отхвърли идеята баба й да бъде погребана в Уест Хилс, в гробището на „Св. Елизабет“. Според него връзките на Нана с тази църква датираха твърде отскоро; бе започнала да я посещава едва след като се премести да живее със семейството на Линдзи, защото бе вече твърде слаба да се грижи сама за себе си.

В края на краищата, както се случваше обикновено, победи баща й. По-големият брат.

Линдзи беше доволна от решението. Често посещаваше гроба на баба си — докато не напусна „Св. Елизабет“ и Портланд завинаги.

При последния си разговор с майка си обаче бе научила, че предстои затварянето на старото училище и на църквата. Новината я разстрои.

— И какво ще стане с гроба на Нана?

— Предполагам, че гробището ще остане непокътнато — не особено убедено отговори майка й и заговори за поредната инвестиция в недвижими имоти, които бащата на Линдзи бе направил в Невада, където двамата се бяха преместили да живеят, след като се пенсионираха.

Линдзи затвори телефона, разстроена от мисълта, че познатата сграда от червени тухли — нейната Алма матер — ще бъде разрушена.

Изненада се от чувствата си по отношение на старата гимназия, защото спомените, свързани с нея, не бяха от най-приятните.

Точно там, в лабиринта от храсти, който разделяше училището и гробището, бе открила тялото на Джейк Маркът, приковано със стрела към дънера на едно дърво.

Зловещата картина я преследваше и до ден-днешен…

Още един от мрачните й спомени.

Би трябвало да съм доволна, че „Св. Елизабет“ ще бъде затворена, каза си тя. Може пък това да ми помогне да преодолея миналото.

Да се освободи от спомените за ужасяващата смърт на Джейк и от майчината болка и угризенията, разяждащи душата й.

Само дето…

Някой знаеше тайната й.

Вероятно някой, свързан с миналото й, който се появяваше отново в живота й, твърдо решен да я тормози и измъчва посред нощ.

Твърде жестока шега.

Сега обаче, припомнила си, че убийството на Джейк така и не беше разкрито, тя горещо се помоли, потрепервайки от страх, среднощните обаждания да се окажат наистина само една жестока и безвкусна шега.

 

 

Всичко необходимо бе направено. След ден заминаваше за Ню Йорк, където щеше да отседне в хотел в Ийст сайд. Не беше кой знае какъв, но човек трябваше да е мултимилионер, за да си позволи скъп хотел в Манхатън за толкова дълъг период от време.

Най-хубавото в целия план бе предвидливото й решение да избере един от онези хотели, в които обикновено отсядат бизнесмени, на които се налага да останат в Ню Йорк за повече от ден-два. Така никой нямаше да се усъмни в продължителното й пребиваване — жена без придружител в големия град. Всички щяха да допуснат, че е в града по работа.

Което си беше самата истина. Много важна работа. Усмихна се на себе си.

И продължи да си проправя път, светейки си само с трепкащото пламъче на запалката си, през сутерена на гимназията „Св. Елизабет“ към нейното тайно убежище.

Отключи, влезе вътре и затвори вратата след себе си. И тя не знаеше защо го прави. Никой с всичкия си не би пожелал да слезе тук по това време…

Никой, освен мен.

Имаше хора, които сигурно смятаха, че тя самата не е с всичкия си. Но те не знаеха какво бе принудена да изтърпи заради Джейк — да, Джейк и останалите. Никой не знаеше.

Ето защо никой нямаше да я заподозре, когато всичко приключи и тя изпълни мисията си.

Запали фенера и огледа творението си: пресъздадената редица от шкафчета, които на времето заемаха широкия коридор няколко етажа по-горе.

Тази вечер подмина шкафчето на Кристън. Поспря за кратко пред това на Хейли. Едва предишната нощ бе прибрала в него последната си реликва: онази нелепа черна лента, която тя носеше на ръката си като израз на продължителния траур след смъртта на Иън.

Почувства се като наградена, когато най-неочаквано я намери в кутията й с бижута на тоалетната масичка. Откри я докато разхвърляше апартамента на Хейли, опитвайки се да представи убийството като резултат от опита й да предотврати среднощно проникване с взлом и кражба. Взе портфейла й, малко бижута и една-две борсови акции.

На път за вкъщи мина покрай Луи Блейк — долен местен наркоман, който лежеше на тротоара недалеч от апартамента на Хейли, и бе озарена от внезапно вдъхновение. Наведе се и напъха портфейла, бижутата и акциите във вещите му, натрупани на една пазарска количка.

Лентата за ръка, разбира се, запази и веднага я прибра на почетно място в старото шкафче на Хейли.

Хейли трябва да е била пълна откачалка, щом я е пазила през всичките тези години.

Сега обаче тя принадлежи на мен.

Заедно с всичко останало, което бе насъбрала.

Отвори шкафче номер 123 — шкафчето на Линдзи Фаръл.

Засега съдържанието му беше твърде оскъдно. В опит да възстанови състоянието на шкафчето от последната година в гимназията, бе залепила на вратата десетки снимки на Джейк, заобиколени от малки сърчица, изрязани от лъскава червена хартия. На рафтовете имаше и няколко учебника.

На една кука обаче висеше най-ценната й придобивка — бледосинята рокля без ръкави, която Линдзи бе носила на бала по случай деня на св. Валентин през онази нощ. Майката на Линдзи прочистваше семейните гардероби всеки сезон и даряваше цели камари от дрехи на магазина за втора употреба, който се ръководеше от местна благотворителна организация.

През пролетта след убийството на Джейк синята рокля се озова в магазина. Точно както се бе надявала.

Какво вълнение изпита, когато я зърна да виси на една закачалка сред дизайнерските рокли, обличани по веднъж от елита на Портланд и захвърлени след това.

Роклята очевидно е била почистена след онази нощ. Въпреки това, ако човек се вгледаше от близо, все още можеше да различи едва доловими петънца, запазили се по атлазените гънки на полата.

Петна от кръв.

Направо се разтреперваше от вълнение само като я гледаше и си припомняше Линдзи, оплискана цялата с кръв.

В онази нощ кръвта не беше нейна. Съвсем скоро обаче щеше да бъде. Роклята беше истинска находка.

А дори не ми се наложи да я крада.

Щеше да го направи обаче, ако трябваше. Точно както бе откраднала — и продължаваше да краде — всички онези предмети, принадлежали на останалите.

Изграждането на това светилище беше непрекъснат процес. Възнамеряваше да го завърши окончателно преди старото училище да бъде разрушено през лятото.

Струваше й се много подходящо тези отдавна забравени реликви да бъдат заровени дълбоко в боклуците.

Погребани точно като собствениците си.

Мъртви и погребани.

Но забравени?

Съмняваше се. Тя обаче със сигурност щеше да се опита да забрави онова, което никога не би могла да прости.