Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (14)

Тринадесет

Разговаряха с полицаите. В продължение на няколко часа. В мезонета на Рос, откъдето се разкриваше панорамна гледка към светлините на града, отразени във водите на река Уиламет. Рос, Лиса и Кристън дадоха показания за събитията от вечерта, но ченгетата се отнесоха скептично към страховете им. Единствените престъпления бяха предполагаемо проникване в дома им и кражба на касапски нож и на кашон със стари момичешки джунджурии. Двамата полицаи си записаха прилежно всичко и изказаха единодушното си становище, че подправените покани са твърде зловещи, но не са нищо повече от представата за шега на някой болен мозък. По същия начин се бяха отнесли и към касетата и снимката, оставени в колата на Кристън.

Преди да си тръгнат, ченгетата обещаха да изпратят някой в къщата им на другия ден, който да огледа района на дневна светлина. Посъветваха Кристън да инсталира алармена система и да си вземе голямо куче. Според тях не можело да се разчита на постоянно мяукащата оранжева котка. Беше повече от очевидно, че полицаите, макар и да изпълняваха съвестно служебния си дълг, вярваха, че става дума по-скоро за безвкусна и груба шега, отколкото за сериозна заплаха.

Кристън обаче започваше да възприема все по-сериозно теориите на Хейли. Освен това нито за миг не можеше да забрави, че някой бе отнел живота на Джейк Маркът. И този някой се бе измъкнал безнаказано.

Кристън погледна часовника. Беше късно. Искаше й се да се обади на Линдзи и Рейчъл, за да провери дали и те са получили от поканите с обезобразените снимки. Реши обаче да изчака до сутринта. Ако се окажеше, че и техните покани са такива, това би било още едно потвърждение в подкрепа на откачената хипотеза на Хейли.

Кристън тръгна надолу по късия коридор и влезе в едната от двете спални. Лиса бе заспала на леглото, а телевизорът, с намален звук, продължаваше да работи. Подпря се на рамката на вратата и се загледа в спокойното и безгрижно лице на дъщеря им. Не можеше да не се пита каква част от бунтарските изпълнения на дъщеря й бяха естественото поведение на дете, което се опитва да разпери крилца и да полети само, и каква част бяха породени от влошилите се отношения между родителите й.

Остро чувство на вина се загнезди в сърцето й, но тя побърза да го прогони. Неразбирателството й с Рос бе останало в миналото. Време беше да продължат напред.

Не го чу да се приближава, но почувства допира на силното му тяло. Той притисна топлите си устни към ухото й и прошепна:

— Тя е добре. И мисля, че е време двамата с теб да си лягаме.

Кръвта на Кристън кипна, когато той затвори вратата на стаята на дъщеря им, хвана я за ръка и я поведе надолу по коридора към другата спалня. Огромно легло заемаше цялата стена срещу прозорците. Рос затвори вратата, поведе я през просторната стая към банята, в която огромната вана вече бе напълнена с гореща вода. Под тавана се виеше облак пара и замъгляваше прозорците, които също гледаха към светлините на града.

Единственото осветление в банята идваше от трептящите пламъчета на дузината ароматни свещи, които Рос бе запалил.

Кристън погледна пълната вана и цъкна с език.

— По всичко личи, че се опитваш да ме съблазниш.

— Нищо подобно. — Пусна ръката й, но веднага след това я прегърна през кръста. — Нещо си се объркала, госпожо.

— О, така ли! — Тя се разсмя. — Значи аз съблазнявам теб?

Той се засмя и очите му заблестяха дяволито.

— Какво ще кажеш за едно ново начало? За теб и мен?

— Мислех си, че вече се разбрахме по този въпрос и през последните дни правим точно това. Започваме отначало.

— Не, съгласихме се да опитаме. Хайде вече да спрем да опитваме и да го направим наистина.

— Какво имаш предвид?

— Моля те да се омъжиш за мен. Точно в този момент. Точно тук. Искам обвързване, Крис, а не само неясни обещания и намеци. И не ми казвай, че двамата с теб все още сме женени. Защото го зная. — Погледна я право в очите. — Разбираш какво имам предвид.

Кристън се замисли за около секунда. После погледна сериозното му лице, напрегнатите му сиви очи, тъмната коса, която, както винаги, бе паднала върху челото му… вгледа се в лицето на мъжа, когото обичаше. Рос тихичко додаде:

— Да започнем отначало без повече обвинения. Аз никога вече няма да поставя работата пред семейството ни, а ти ще прогониш от живота ни спомена за Джейк Маркът.

Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи. Мили боже, каква глупачка само! Това тук беше нейният съпруг. Двамата с него бяха женени от дълго време. Случващото се между тях не беше първа среща между непознати.

— Само не ме подлагай на още една брачна церемония.

— Единственото, което искам, е да кажеш „да“.

— Добре. Да! — Надигна се на пръсти и го целуна леко по устните. — Да, да, да!

Той се разсмя и поклати глава, заразен от ентусиазма й.

— Доволен ли си?

— Не още. — Рос протегна ръка, докосна най-горното копче на блузата й и се усмихна похотливо. — Но имам чувството, че съвсем скоро ще бъда.

 

 

Убийцата загаси двигателя и паркира недалеч от Уестморленд парк, който се намираше само на няколко преки от дома на жертвата й. Беше идвала тук и преди. Разучила бе мястото и знаеше, че няма да е трудно да изпълни плана си. Трябваше само да прояви малко търпение. Един от прозорците на къщата бе почти постоянно открехнат, а убийцата, за да е сигурна, че винаги може да разчита на него, се бе промъкнала в къщата един ден докато кучката беше на работа и си бе поиграла с ключалката.

Сега трябваше само да го повдигне, да пропълзи в къщата, да се промъкне по късия коридор и да отвори вратата на спалнята, която, за нейно улеснение, не се заключваше.

Цялата облечена в черно, тя се затича по улицата.

Все едно че бе излязла да потича рано сутринта. Носеше руса перука и цветни контактни лещи. Допълнително бе уголемила гърдите си с подплънки, около задника и талията си бе натрупала допълнителни подплънки. За случайния наблюдател тя беше просто едно дебеличко момиче, което се опитва да свали някой и друг килограм.

Ножът беше скрит.

Не срещна обаче никого.

А къщата вече бе точно пред нея.

Притича по задната алея, затаи дъх и се ослуша. Ударите на сърцето й отекваха в ушите й — както от нетърпение, така и в резултат на късия спринт.

Най-накрая.

Преброи бавно до десет, за да уталожи вълнението си, след което тръгна напред, прикривайки се в сенките.

 

 

Хейли не можеше да спи.

Вероятно заради проклетата среща на випуска, заради закриването на гимназията и заради образа на Иън, който отново бе започнал да се промъква в сънищата й. А беше решила, че е преодоляла скръбта по него, че завинаги е прогонила от главата си болезнените мисли за смъртта му.

Седна в леглото и погледна часовника до леглото си. Не че бе вехнала по него в продължение на двадесет години. Нищо подобно. Беше се опитала да продължи напред с живота си. Наистина се бе опитала.

Изсумтя недоволно. Четири и половина сутринта. Не трябваше да е будна по това време на нощта. Стори й се, че чу някакъв шум отвън, но не му обърна внимание. Вероятно беше котаракът. Или миещи мечета, които лудуваха в задния й двор, опитвайки се да докопат японските златни рибки, които отглеждаше в малко езерце.

Измъкна пакет цигари от нощното шкафче, излезе на покритата задна веранда и застанала там, облечена само със старата тениска, която използваше като нощница, и пухкавите си пантофи, запали цигара. Не видя никакви миещи мечета. Водата в езерото беше съвършено спокойна, водните лилии се поклащаха едва забележимо по повърхността, рибките бяха в пълна безопасност. Добре.

Една грижа по-малко в един свят, изобилстващ с проблеми.

Над града се спускаше студена мъгла, която бавно поглъщаше нощта. Ръцете й, кой знае защо, неочаквано настръхнаха. Беше твърде напрегната. И това не беше от днес. Живееше така вече седмици наред. Месеци. Години. Живееше в малко бунгало в Селууд — квартал в югоизточната част на Портланд. Къщата, която поначало бе твърде малка, бе разделена на малки апартаменти. Съвсем наскоро съседите й се изнесоха, като й оставиха котарака, който тя с неохота осинови. Пред тяхната половина от къщата поставиха табела: „Дава се под наем“.

Котаракът, черен, дългокосмест екземпляр на име Бо, бавно прекоси градината, промъквайки се между голите лехи, в които през лятото растяха петунии и други ярки цветя. За нейно огромно облекчение Бо не проявяваше никакъв интерес към златните рибки.

— Ела тук, Бо — повика го Хейли. — Пис, пис, пис…

Котаракът се обърна и я погледна с кръглите си зелени очи, но не помръдна. Той си беше дворна котка — още един негов плюс в очите на Хейли, която не го искаше вътре в дома си. Хич не й се занимаваше със сандъчета с пясък и котешки тоалетни.

Затвори очи за секунда и дръпна силно от цигарата. Почувства топлия дим да изпълва дробовете й, отпусна се в очакване никотинът да навлезе в кръвта й.

Крайно време беше да се откаже от този лош навик. Не че не бе опитвала. Използвала бе лепенки, дъвка, че дори и хипноза. Нищо не помогна. И сега, независимо дали й харесва или не, ще трябва да се справи съвсем сама. Без чужда помощ.

Преди четиридесетия си рожден ден.

Междувременно възнамеряваше да продължи да се наслаждава на пушенето. Нямаше никакво намерение да се чувства като криминален престъпник само защото си пада по цигарите. Още повече, че сега, с наближаването на срещата на випуска им и предстоящите срещи с всичките онези хора, които бе познавала в гимназията, и в резултат от непрекъснатите разговори за Джейк Маркът, лицето на Иън започна отново да се промъква в сънищата й. Така че просто не виждаше как би могла точно в този момент да се откаже от своя пакет цигари на ден.

Иън… Изрече името му с тъга. Искаше й се да можеше да преодолее скръбта си по него, да го забрави… но случилото се бе толкова несправедливо. Джейк Маркът го бе убил! Толкова бе просто. Никога нямаше да разбере защо ченгетата и всичките им съученици така и не можаха да прозрат истината. Джейк Маркът обаче не беше светец, за какъвто се представяше. В никакъв случай. Приживе Джейк беше грешник. И не беше честно да бъде възприеман от всички като мъченик.

Стори й се чува тихи стъпки.

Хейли извърна глава.

В този час?

Погледна към двора, но не забеляза никого там. Никой не се спотайваше в сенките, неосветени от уличните лампи. По това време на денонощието по улицата не преминаваха никакви коли. Беше твърде рано и за бегачите и велосипедистите, които все не можеха да заситят потребността си от физически натоварвания.

Вероятно така й се е счуло.

Дръпна отново от цигарата и се огледа за котарака, но той беше изчезнал.

— Бо? — Не й се искаше той да се приближава до улицата, макар че котаракът очевидно притежаваше нелоши инстинкти и умееше да се пази от колите. — Котенце?

Никакъв отговор.

Дори вятърът сякаш бе престанал да шумоли в клоните на самотния бор в двора.

— Добре тогава. Стой си отвън.

Пак долови някакъв шум. Космите на тила й настръхнаха.

— Бо? — нетърпеливо подвикна Хейли и се обърна, за да се прибере в къщата. Защо беше толкова напрегната?

Котаракът внезапно се озова в краката й. Съскаше и се взираше в тъмната нощ. Сърцето на Хейли едва не спря от уплахата.

Дяволите да го вземат! Не беше предвидила намесата на котарака. Скрита в храстите, захвърлила русата перука и допълнителните подплънки под клоните на един рододендрон, убийцата бързо извади ножа. Не разполагаше с никакво време. Беше извадила късмет, че Хейли излезе навън, но, за съжаление, котаракът я бе подушил.

Запълзя напред, като се прокрадваше тихо и предпазливо подобно на глупавия котарак, който бе издал присъствието й.

— Кой е? — нервно попита Хейли и направи още една крачка по посока на задната врата.

Твърде късно.

Бърза като светкавица, някаква тъмна фигура се появи иззад ъгъла на гаража и скочи към нея. Жена. Въоръжена с касапски нож.

О, майка му! Хейли хвърли цигарата си и се втурна към отворената врата. Но не беше достатъчно бърза. Само миг и убийцата застана до нея.

— Няма да ми избягаш, кучко!

Тялото на Хейли изтръпна от ужас.

— Не! Недей!

Ножът проблесна на бледата светлина на уличните лампи.

— Почакай! Почакай! — изплака Хейли. Острието описа дъга във въздуха. Спусна се надолу, проблясвайки на светлината. После разряза кожата й.

Хейли залитна назад. Опита се да изпищи. Последва нов удар с ножа. Кръвта й бликна. Тя отново политна назад.

О, господи, това наистина ли се случва?

Острието отново се спусна отгоре й, раздирайки плътта й.

Непоносима болка изригна ниско в корема й.

Убийцата я пробождаше отново и отново и цялата ярост, потисканият в продължение на двадесет дълги години гняв, изригнаха в душата й. Умри, разглезена нещастнице! Умри! Умри! Умри!

Острието излезе от тялото на Хейли с отвратителен съскаш звук. Убийцата не изчака нито миг.

Отново заби ножа в сгърченото тяло. И отново, и отново. Чувстваше топлите пръски на кръвта, душата й се изпълваше със студено задоволство, породено от факта, че правосъдието най-после бе раздадено. От нейната ръка.

Но Хейли бе едва първата й жертва.

Почувства, че тялото й потрепери и го остави да падне на земята.

Хейли се взираше в нея с почти безжизнените си очи.

Убийцата се вгледа в очите на жертвата си.

Хейли беше съвсем близо до смъртта, но устните й оформиха незададен въпрос:

— Ти?

А след това светлината в погледа й помръкна.

Хейли, първата й жертва, беше мъртва.

Обхвана я трескаво вълнение и приповдигнат възторг. Тя бързо разкопча и съблече анцуга. Натъпка го, заедно с допълнителните подплънки, перуката и ножа в един спортен сак. Отдолу бе облечена в прилепнал като втора кожа неопренов костюм, върху който навлече голямо яке, което стигаше чак до коленете й. Прикри косата си с бейзболна шапка на Маринърс. По черните й маратонки имаше капчици кръв, но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Щеше да ги измие в гимнастическия салон на „Св. Елизабет“, а дрехите щеше да изхвърли в пещта, която все още се използваше от време на време. Само че преди това трябваше да стигне до там.

Видя котарака, който се криеше под една азалия, но не му обърна повече внимание. На излизане настъпи все още тлеещата цигара на Хейли и си тръгна с мисълта, че най-сетне бе изпратила душата на Хейли Суонсън право в ада.