Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (12)

Единадесет

През последвалите няколко дни Кристън разбра колко сериозен всъщност е бил Рос. Не се опита да спори с него, когато го чу да прави изявлението си, защото част от нея беше развълнувана и въодушевена от решението му да се прибере у дома. Искаше й се да даде на брака им още един шанс.

Въпреки това наложи някои правила. За момента Рос щеше да работи и спи в спалнята за гости. Двамата заедно избраха семеен съветник, който да консултира не само тях двамата като двойка, но и Лиса, за да им помогне да заздравят пукнатините в тяхното не особено здраво малко семейство. И двамата се съгласиха, че тези промени са наложителни. Лиса обаче се възпротиви инатливо на първото посещение при съветника, заявявайки, че цялата идея е абсолютно откачена.

Всички обаче съзнаваха, че правят крачка напред… крачка в правилната посока.

Що се отнася до случващото се около предстоящата другарска среща на учениците от „Св. Елизабет“, Кристън все пак позвъни в полицията и ги информира за снимката и касетата. Един детектив от участъка дойде да вземе показанията й и да прибере доказателствата. Предвид далеч по-сериозните и смъртоносни престъпления, които се извършваха в града, обаче, Кристън не хранеше особени надежди, че въпросното разследване ще доведе до някакви умопомрачителни разкрития.

Тя успя да напише писма на всички випускници и на преподавателите им и да запечата пликовете. След това, за съжаление, се улиса в работа и, погълната от доста сложното си семейно положение, просто забрави да ги занесе в пощата и да ги разпрати до получателите им. Пликовете престояха цели два дни на кухненската й маса преди тя най-сетне да си спомни, че трябва да ги изпрати.

От последната среща на организационния комитет бе изминала цяла седмица. И едва когато Рос направи някаква забележка по отношение на неизпратените писма и й предложи да ги пусне лично, Кристън си даде сметка, че закъснява с графиците.

Рос се държеше просто безупречно, демонстрирайки непрекъснато, че семейството му е на първо място сред приоритетите му. Много й се искаше да му повярва, но все още се въздържаше, защото си даваше сметка, че отношенията им все още са твърде крехки. Благодари му за предложението да й помогне, но предпочете лично да изпрати писмата на път за работа на следващата сутрин. След това се срещна със Сабрина, която, въпреки първоначалното си нежелание, все пак бе решила да помогне на съпруга си Джерард и на Чад Белмонт при подготовката на срещата на випускниците от „Уестърн Католик“, което щеше да се проведе едновременно с тази на учениците от „Св. Елизабет“.

— Преди няколко дни и аз научих за зловещата касета и обезобразената снимка, които си получила — отбеляза Сабрина, леко потрепери и се зае да духа горещото си безкофеиново кафе — смеска от мока с карамел — с обезмаслена бита сметана. Двете с Кристън бяха слезли през почивката си в местното кафене. Седнаха до прозореца и докато разговаряха наблюдаваха как облаците се сбират над града, а пешеходците забързано минават край тях, опитвайки се да се предпазят от първите едри капки дъжд. Един огромен градски автобус потегли с ръмжене от автобусната спирка, включи се бавно в движението и се насочи на изток към сивите води на река Уиламет и към моста Хоуторн.

— Разговаря ли с ченгетата?

— Аха, но до този момент не са открили каквото и да било.

— От това може да излезе страхотна статия в Кларион. Можеш да припомниш за убийството на Джейк Маркът, а след това да разкажеш за случилото се с теб. Ще си спечелиш популярност и евтина реклама. — Сабрина се шегуваше, но не съвсем.

— Не, благодаря. Може би точно това иска онзи, който е отговорен за случващото се. Популярност. Извоювал си веднъж място на страниците на вестника, може да реши, че иска още и още и да предприеме нещо още по-ужасно.

— Може и да е жена.

— Така е — съгласи се Кристън. Двете се изправиха и тръгнаха обратно към офиса, понесли със себе си чашите с напитките си. Кристън довърши един материал, посветен на училищното финансиране, или, по-скоро, на липсата на такова, и към пет часа проведе разговора, който бе отлагала през целия ден. Позвъни в Алабама, макар че там вече беше почти осем часа вечерта.

Една жена вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Рейчъл? — попита Кристън. — Обажда се Кристън. Кристън Делмонико, по баща Даниелс. От „Св. Елизабет“.

— Крис? Даниелс? — повтори Рейчъл, очевидно изненадана от обаждането. — Здрасти. Минаха толкова много години… О, сега разбирам. Ти организираш срещата на випуска, нали? — После се засмя. Това беше смях, който Кристън си спомняше твърде добре. Изпита съжаление и разкаяние. Как бе допуснала да изминат толкова много години без дори да направи опит да се свърже със старата си приятелка? — Виж, ако се опитваш да ме въвлечеш по някакъв начин в организацията, забрави за това. Ти си тази, която трябва да свърши работата, не аз. — Отново се засмя.

— Наистина се обаждам във връзка със срещата — призна Кристън, — но просто исках да те чуя и да си поговоря с теб. Имаш ли минутка?

— Разбира се.

Разговаряха почти половин час. Разказваха за живота си, посмяха се. Кристън разказа на Рейчъл за работата си в Кларион, за съпруга и дъщеря си, а Рейчъл й довери, че е разведена и работи като полицай.

— И аз така чух — призна Кристън. — Всъщност, това е една от причините, поради които реших днес да ти звънна. Спомням си, че баща ти работеше по убийството на Джейк Маркът.

Рейчъл въздъхна от другия край на линията.

— О, господи, да. Кълна се в бог, че мисълта, че не можа да разреши този случай, вкара баща ми гроба толкова рано.

— Съжалявам.

— Аз също. За много неща — призна Рейчъл. — Случилото се с Джейк беше… ужасно. За всички нас.

— Права си… и за съжаление драмата още не е свършила.

— И никога няма да свърши — съгласи се Рейчъл. — Знаеш ли, наистина се вбесявам от мисълта, че убиецът се измъкна ненаказан.

— Аз също. Освен това се боя, че, който и да е убиецът, той може би се е върнал.

— Какво? — попита Рейчъл. Доста по-високо този път.

— Или убиецът се е завърнал, или… някой е решил да се заяжда с мен. Вероятно заради предстоящата среща на випуска. — Разказа й подробно за всичко, което се бе случило. Започна с момента, в който заподозря, че някой може да е влизал в къщата й, спомена за първата сбирка на организационния комитет и за чувството, че някой я наблюдава от разстояние. После й разказа как бе отишла с колата си до кампуса на „Св. Елизабет“, как бе навлязла в лабиринта, а на връщане бе намерила оставения подарък — снимката и касетката. Завърши с думите: — Въпросното фото вече не работи, а моята снимка, онази, на която сме двамата с Джейк на бала, липсва, макар да не мога да кажа със сигурност от колко време. Не си спомням от колко години не съм поглеждала в онези кашони на тавана.

— Ами другите членове на комитета? Някоя от тях била ли е притеснявана?

— Не, доколкото зная.

— В такъв случай ти си била избрана, защото си председател на комитета. Или защото си решила да отидеш до кампуса. Или поради двете причини взети заедно — заключи Рейчъл. — Ходи ли в полицията?

— Да, само дето те не проявиха кой знае какъв интерес. Взеха касетката и снимката, но… истината е, че имат далеч по-сериозни неща за вършене.

— Не и ако случващото се е свързано по някакъв начин с убийството на Джейк — отбеляза Рейчъл и Кристън долови някакво потропване… сякаш Рейчъл почукваше с края на молива си по нещо… точно както правеше, когато мислеше усилено върху някакъв проблем в класовете по религия на сестра Кларис преди двадесет години. Религията беше един от малкото предмети, които Рейчъл, Линдзи и Кристън посещаваха заедно през последната си година в гимназията. — Знаеш ли, партньорът на татко, Бил Тейлър, все още работи в полицията. Или поне аз така смятам. Ще му се обадя и ще се опитам да разбера как върви разследването.

— Ще ти бъда много благодарна — заяви искрено Кристън. — Е, всички ще ти бъдем задължени. Някои от момичетата… искам да кажа жените… също. Сториха ми се доста поуплашени на последната сбирка на инициативния комитет.

— Обзалагам се, че са се стреснали — съгласи се Рейчъл. — Ще ти звънна, когато имам някакъв резултат.

— Благодаря. — Кристън затвори телефона. Почувства се малко по-добре. Поне един представител на органите на реда бе проявил интерес към случващото се. Нищо, че този представител се намираше на почти хиляди мили разстояние от тук.

 

 

Два дни по-късно тя паркира колата си в гаража, след което излезе навън и се приближи до пощенската кутия, за да вземе обичайната купчина от сметки и рекламни материали. Измежду тях, между едно предложение за нисколихвен кредит и извлечението от кредитната й карта „Виза“, видя поканата за срещата на випуска. Остана изненадана, защото не си бе направила труда да изпраща покана до себе си. Бе запазила текста на поканата в лаптопа си, решила, че е безсмислено да харчи пари за марка. Но ето че сега получаваше същата такава покана, адресирана до Кристън Даниелс Делмонико.

— Какво, по дяволите, е това? — попита тя и влезе в къщата… в твърде тихата къща. — Лиса? Рос? Прибрах се — извика тя и тръгна надолу по коридора.

Странно… в къщата нямаше никого. Само Мармълейд.

— Това пък какво трябва да означава? — запита се тя, но след това се сети, че батерията на телефона й бе паднала след дългия разговор с Рейчъл, а тя бе забравила да го зареди. Измъкна телефона от дамската си чанта, грабна зарядното от бюрото си и докато телефонът постепенно се връщаше към живот и издаваше всевъзможни звуци, тя намери и ножа за отваряне за писма в едно от чекмеджетата на бюрото си.

— Имате седем нови съобщения — информира я механичният глас на оператора, след като въведе паролата си.

— Седем? — повтори тя, пристиснала телефона с рамо, за да може да отвори писмото с поканата, използвайки двете си ръце. Мармълейд скочи на бюрото и седна посред купчината поща. — Виждаш ли колко съм популярна?

Котката не й обърна никакво внимание и започна да се мие.

— Да, да, виждам колко те интересува.

Първо съобщение — обяви механичният глас.

— Мамо, обажда се Лиса. Ще отида у Бранди, за да работим заедно върху проекта по испанки. Или тя ще ме докара до нас, или аз ще се обадя на някой от вас да дойде да ме вземе.

Щрак.

Съобщението звучеше напълно разумно. Кристън искрено се надяваше, че дъщеря й е там, където бе казала, че ще бъде.

Машината обяви:

Следващото съобщение.

— Здрасти, Крис. Тази вечер малко ще позакъснея. Но ще се прибера у дома най-късно в седем. Ако искаш, мога да купя нещо за вечеря. Или можем да излезем да хапнем някъде. Както решиш. Обичам те.

Гласът на Рос я обгърна. Думите, произнесени толкова забързано, докоснаха сърцето й. Не се отпускай, не още, мислено си напомни тя и измъкна дебелата, сгъната покана от плика.

Следващото съобщение.

— Това ли е твоята представа за шега, Крис? — сърдито попита Аурора с разтреперан от възмущение глас. — Току-що получих поканата за срещата и познай какво? Изненада! Изненада! Как можа да ти хрумне такова нещо, по дяволите? Обади ми се!

Крис зяпна телефона с недоумение, а след това разгъна страниците на собствената си покана. Всичко изглеждаше така, както трябва да бъде. Само дето нямаше кратко писъмце, подписано от нея, а снимката й, онази, която бе копирана и изрязана от годишника, за да я използва като част от баджа с името си на срещата, беше променена. Цялото й лице бе зачертано с дебела червена линия.

От устните й се изтръгна шокирано възклицание. Заканата беше повече от ясна: някой възнамеряваше да й причини зло.

Следващото съобщение.

Телефонът даде свободен сигнал. Отсреща затвориха. Кристън захвърли поканата като опарена.

Следващото съобщение.

О, не!

— Здрасти, Кристън, обажда се Бела. Днес получих поканата си за срещата и… ами, намирам я за доста особена. Някои от момичетата от комитета получили същите такива покани… Не разбирам какво става. Моля те, обади ми се.

Следващо съобщение.

Кристън вече цялата трепереше.

Аурора заговори студено:

— Добре, Крис, разговарях и с останалите членове на комитета. Както изглежда, аз не съм единствената, получила такава покана. Бела и Манди също получили такива. Доколкото зная, обаче, това не важи за останалите момичета от комитета. Какво става, по дяволите? Обади ми се!

При следващите две позвънявания нямаше оставени съобщения, но от познатия номер ставаше ясно, че Аурора й звъни през петнадесет минути.

Кристън сведе поглед към обезобразената си снимка. Започна да й се гади, помисли си, че ще повърне. Кой беше направил това и кога? Помисли си за поканите, които престояха на масата й в продължение на три дни. Нима някой бе ровил из тях?

Нима някой бе влизал в дома й?

Буквално се строполи в стола пред бюрото си. Устата й бе пресъхнала, сърцето й биеше до пръсване. Вдигна телефона, за да се обади на Аурора, после спря и се ослуша.

Сама ли беше в къщата?

Замисли се напрегнато. Тялото й изведнъж оживя от притока на адреналин. Не държеше оръжия в къщата. Рос също не притежаваше такива. Бавно се изправи и тихо се промъкна в кухнята. Потърси касапския нож, но не го намери. Вероятно беше в съдомиялната машина. Нямаше време да го търси и затова измъкна от чекмеджето един друг нож с дълго острие. И тогава зърна отражението си в стъклото на прозореца — бледо, подобно на привидение отражение с огромен нож… също като ония идиотски героини във филмите за юноши.

Голяма работа! Имаше нужда от оръжие, за да се защити. Като се движеше предпазливо, Кристън обиколи стаите една по една. Отваряше гардеробите, надничаше под леглата, взираше се във всеки ъгъл, в който някой би могъл да се скрие. Ударите на сърцето й отекваха оглушително в ушите й, но тя не спря докато не претърси всеки сантиметър от къщата. Вече почти бе повярвала, че е сама, когато изведнъж си спомни за таванското помещение.

Макар че в къщата бе хладно, по гърба й се стичаха капки пот. Не бъди глупачка, рече си тя, но въпреки това хвана въжето, което висеше от тавана, и го дръпна ситно. Стълбата се разгъна в антрето. Единственият друг достъп до тавана беше през едно малко прозорче в покрива и Кристън си каза, че е малко вероятно на тавана да се крие някой. Въпреки това сърцето й сякаш щеше да се пръсне от страх докато се изкачваше по тясната стълба със сковани от напрежение мускули.

Отвори вратата и леко надигна плава. Само до нивото на очите.

Туп!

Кристън ахна и едва не падна от стълбата, когато чу топуркането на малки крачета по пода до нея. Това беше само една проклета мишка! Нищо повече.

Бавно се качи малко по-нагоре и запали лампата. Не видя никой да се крие в прашните сенки. По ъглите не се спотайваха тъмни фигури. Иззад античния скрин, който така и не бе намерила време да реставрира, не надничаше опасен психопат.

Не… всичко беше наред.

Канеше се да загаси лампата, когато погледът й се плъзна към купчината кашони, в които държеше старите си учебници и спомени от гимназията.

Единият кашон липсваше.

Не. Не беше възможно.

Сърцето й отново започна да бие като обезумяло. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Огледа се диво, местейки поглед от единия ъгъл към другия. Сигурно бе преместила проклетия кашон… Точно така. Сложила го е някъде другаде.

Продължи да оглежда помещението, отказвайки да повярва, че в действителност някой бе нарушил уединението й и бе проникнал с взлом в дома й.

Но кашонът, в който бе прибрала всички спомени от годините в „Св. Елизабет“, наистина го нямаше. Кристън забеляза отпечатъка му на мястото, на което бе стоял в продължение на толкова много години.

Мили боже!

Кой беше този психопат? И какво искаше от нея? Ами ако проявеше насилие? В съзнанието й изплува образът на Джейк Маркът. Припомни си смокинга му, напоен с кръв. Съсипаната рокля на Линдзи. Локвичката кръв, насъбрала се до ствола на дъба.

Тръгна надолу по стълбата, а в главата й продължаваше да отеква оглушаващият писък на Линдзи. Помисли си за обезобразената снимка, на която бяха двамата с Джейк на бала… за смразяващия кръвта писък, записан на касетата, за подправените покани за срещата на випуска.

Някакъв болен перверзник бе проникнал в нейната къща.

Без да счупи прозорец и без да разбие входната врата.

Някой притежаваше ключ от дома й, а това означаваше, че никой вече не е в безопасност.

О, господи, Лиса! Дали наистина учеше в дома на приятелката си, или някой я бе принудил да й остави такова съобщение? Дали не е била отвлечена? Не, не, не!

Изпълнена с неописуем страх, Кристън бързо се спусна надолу по стълбата.

 

 

Понесла тежкия кашон, убийцата се промъкна в личната си бърлога в заключения и отдавна забравен сутерен на „Св. Елизабет“. Днешният ден се оказа много дълъг, труден, но изключително ползотворен. Всичко бе минало съвършено. Точно както го бе планирала.

Остави кашона на един чин, а след това, веднага щом затвори вратата след себе си, запали керосиновата лампа.

На слабата, потрепваща светлина на фенера се зае да разгледа нещата в кашона. Намери вътре всевъзможни дрънкулки и дреболии, снимки, че дори и ученическите бележници и дипломата на Кристън. Личните вещи я изпълниха с възторг. Заигра се с пискюла на шапката, която Кристън бе носила на церемонията по дипломирането си, подръпна дългите златисти ширити, които украсяваха робата на Кристън, която беше член на Клуба на честта.

После се залови със снимките… някои бяха налепени в албум, други нахвърляни безразборно… Снимки на трите приятелки: Рейчъл, Линдзи и Кристън… и, разбира се, снимки на Джейк Маркът.

Тя разгледа снимките и въздъхна.

Какви глупачки бяха всичките. До една. Дори и Кристън Даниелс. Въпреки отличния си успех в гимназията и изумително високите резултати на кандидатстудентските изпити тя беше идиотка.

Като всички останали.

Скоро обаче щяха да получат добър урок.

Изпълнена със задоволство, тя направи няколко крачки, приближи се до стената, набра комбинацията на шкафче номер 118. Шкафчето на Кристън. Последва щракване, след което вратата се отвори със скърцане, за да разкрие няколкото предмета, които вече бе прибрала вътре. Сега редом с учебника по френски, наградите, бележника от последната година и дневника й, тя можеше да изложи снимките и останалите предмети, които Кристън явно ценеше високо, щом ги бе запазила през всичките тези години.

Изпита вълнение, когато окачи избелелите ширити на закачалката в шкафчето. Заприличаха й на тънки руси плитки.

Ама че шега!

— Глупачка, глупачка, глупачка — весело си шепнеше тя. Зае се внимателно да прибира, изрязва и лепи предмети вътре в шкафчето. Когато най-накрая свърши, тя се отдръпна, за да се възхити на творението си, и извади последния предмет от кашона.

Големият касапски нож, който бе отмъкнала от кухнята на Кристън.

Това наистина беше гениална идея, помисли си тя, загледана в стоманеното острие, върху което се виждаше и собственото й размазано отражение.

— Утре — каза си тя и потрепери от нетърпение, когато си представи мига, в който една от випускничките на „Св. Елизабет“ щеше да се прости с жалкия си, безполезен и развратен живот.

Убоде палеца си с върха на острието и се загледа в малката капчица кръв, избила от раната.

О, да, помисли си тя и се усмихна студено. О, да!