Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (1)

Пролог

Бал по случай деня на св. Валентин, 1986 година.

Гимназия „Св. Елизабет“

Портланд, Орегон.

Какво иска тя от мен, по дяволите?

Джейк Маркът не смееше дори да си помисли какви биха могли да са плановете й. Застанал неподвижно в мразовития нощен въздух, той се опитваше да се подготви психически за условията, която тя със сигурност щеше да му постави.

Кучка!

Не знаеше дали я обича или я мрази. Вероятно и двете.

Запали цигара с треперещите си пръсти — последица от катастрофата, при която загина най-добрият му приятел, а тоя самият едва оживя.

Иън.

Господи, копелето ужасно му липсваше… Нещата щяха да са толкова различни, ако Иън не бе изхвърчал през предното стъкло на колата. И ако не беше счупил шибания си врат. Мамка му! Ударът от сблъсъка и шумът от посипалите се парчета стъкло, пищенето на гумите и скърцането на намачканите и раздрани ламарини продължаваха да отекват в съзнанието на Джейк. За миг в главата му изплува лицето на Иън, цялото покрито с лунички от силното слънце, но Джейк побърза да прогони познатия образ от мислите си. Твърде често се питаше какво ли щеше да стане, ако съдбата бе решила друго. Как щяха да се развият събитията, ако Йън бе оживял, а той бе загинал в катастрофата?

Тези мисли винаги и го разстройваха, и объркваха.

Напоследък всичко му изглеждаше твърде сиво и безинтересно… радостта си бе отишла от живота му.

Дръпна дълбоко от цигарата и си помисли за транквилантите, които носеше в джоба си, за рецептата, която док Фландърс^[1] му изписваше редовно почти без да задава въпроси, сякаш се досещаше, че мъката на Джейк е неописуемо силна, а малките, бели хапченца са твърде слаб, почти безполезен на моменти, дек за болката, раздираща душата му.

Стегни се, Маркът, рече си той, вбесен, че пропускаше бала и стърчеше тук на студа, за да я чака, пременен с шибания си смокинг. Кога най-после ще му дойде умът?

Прокашля се и се огледа наоколо, плъзгайки поглед по този почти призрачен район от кампуса на „Св. Елизабет“.

Защо го бе извикала на тази тайна среща?

Защото е луда, ето защо! И ти го знаеш. Винаги си го знаел.

Джейк дръпна от цигарата и издиша дима през носа си. Прокара пръсти през косата си и вдигна гневен поглед към тъмното нощно небе. Високо над него блещукаха звезди. Не че му пукаше за красотата на звездната нощ. Беше му писнало да се опитва да преодолее последиците от катастрофата, уморен беше от вечните си проблеми с жените, а и от целия проклет свят. Беше само на осемнадесет шибани години, а понякога му се струваше, че целият му живот е един голям провал.

Къде беше тя?

Огледа се и се зачуди дали изобщо щеше да се появи.

Уморен от чакането, той хвърли пред себе си фаса от цигарата. Проследи с поглед малкото огънче, което проблесна във въздуха, падна в замръзналата трева, изцвърча и угасна. После вдиша очи към пълната луна, увиснала ниско в небето, и се заслуша в звука на бас китарите, който отекваше сред смълчаните хълмове наоколо. Неспокоен, с опънати до скъсване нерви, Джейк продължаваше да крачи напред-назад пред високия дъб, следвайки точно инструкциите. Скрит дълбоко сред лабиринта от безупречно поддържания жив плет, дъбът, останал без листа, сякаш трепереше под напорите на вятъра, а голите му клони се извисяваха право нагоре като призрачни ръце, устремили се високо към небесата.

Скрит дълбоко в лабиринта, Джейк беше практически невидим. Дори и за някоя от опитните стари монахини, застанала на прозореца на стаята си на третия етаж на стогодишната тухлена сграда, обърната с лице към ширналите се акри на кампуса.

На Джейк обаче мястото му се струваше прекалено зловещо. Навсякъде из лабиринта, сгушени в заоблените му ъгли и неводещи наникъде разклонения, бяха разположени пейки, фонтани и каменни статуи. Точно под големия дъб имаше скулптура на Мадоната, която сякаш бе приковала върху него благодетелния си поглед. С вдигнати нагоре ръце, тя стоеше безмълвно, бяла като избелели на слънцето кости, заобиколена от ниски храсти, подрязани под формата на тъмни създания, които тази вечер му изглеждаха като изсечени от самия дявол.

О, за бога, това са само храсти, Маркът. Просто храсти…

С всяка изминала минута се ядосваше все повече и повече. Вдигна ръка и погледна часовника си.

Тя закъсняваше. С почти десет минути. Ще й отпусне още само пет, след което ще се чупи от тук.

Освен това имаше да върши далеч по-важни неща. Не можеше да пилее повече време заради нея.

Пук!

Някъде около него се счупи клонче. Джейк рязко се извърна по посока на звука. Не видя никого.

— Ей, тук съм — подвикна с нормален глас.

Нищо… никакъв отговор. Чуваше се само далечна музика и смях, както и тихият шепот на вятъра.

После долови предпазливо прокрадващи се стъпки. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Сигурно беше тя.

— Крайно време беше да се появиш — рече той, потопен в мастиления мрак. Сърцето му леко ускори ритъма си.

Тя отново не пророни нито дума в отговор. Исусе, ама какъв точно й е проблемът? Вечно играеше някакви игри.

Тази мисъл го накара да се усмихне… Може би точно това искаше. Да я преследва. И да я намери в този лабиринт от грижливо подрязани храсти.

Отново долови предпазливите стъпки. Този път по-близо. Чу и още нещо… дишане.

О, вече беше близо…

— Зная, че си там — прошепна Джейк.

Не можа да сдържи усмивката, появила се на устните му.

Никакъв отговор.

Още по-добре.

— Добре, да бъде на твоята — заяви Джейк. — Ще те намеря.

Присви очи и забеляза някаква тъмна сянка, която помръдна леко… отдалечи се от разкривените форми на подкастрените храсти и отново се стопи в мрака.

Значи наистина иска да я намеря.

Душата му трепна от радостно очакване и вълнение. Кръвта му кипна.

Джейк Маркът не беше човек, който да откаже да приеме нечие предизвикателство. Каквото и да е то.

 

 

Къде, по дяволите, беше Джейк?

Нямаше го вече десет минути и Кристън започна да се притеснява, че е била изоставена. На бала на Гимназията. От новия си приятел. В деня, в който празнуваха два месеца от началото на връзката си. Звучеше като текст на сладникава песен от петдесетте.

Не се паникьосвай, той каза, че веднага се връща. Просто го намери.

Нямаше да й бъде трудно да го забележи. Със своите сто деветдесет и два сантиметра той стърчеше с половин глава над повечето момчета и с около тридесетина сантиметра над момичетата. Къде си, Джейк, тихо промърмори Кристън. Висок и жилав, с широки рамене, гъста кафява коса и почти срамежлива усмивка, която бе разтуптявала не едно момичешко сърце, Джейк Маркът определено беше готино парче.

Кристън огледа препълнения гимнастически салон, плъзгайки поглед по учениците, скупчени на групички по ъглите му. Няколко двойки танцуваха, осветени от премигващите светлини на разноцветните лампи, провесени от старите подпокривни греди. Гърмеше силна музика, която заглушаваше разговорите, а машината за мъгла, доставена от диджея, работеше с пълна сила и придаваше на помещението призрачна интимност. Беше късно. Наближаваше единадесет и повечето от младежите бяха захвърлили саката и вратовръзките си, но момичетата все още бяха пременени с роклите си от коприна, атлаз, дантела и шифон — някои изтънчени и елегантни, други с безумни волани и къдрички, но всичките до една далеч по-интересни от тъпите униформи, които носеха всеки божи ден в тяхното девическо католическо училище, останало единствено по рода си в Портланд.

Догодина „Св. Лиз“, последният бастион на разделението и обучението по пол, подобно на другите учебни заведения от този тип, щеше да падне жертва на смесеното обучение без задължителни униформи, осъществявано не от монахини, а от учители. Класът на Кристън, слава на бога, беше последният от този традиционен за католиците и, по личното мнение на Кристън, безумно архаичен вид. Говореше се даже, че ще настъпят такива промени в социалния живот на учениците, че дори балът по случай деня на св. Валентин няма повече да се провежда в този проскърцващ от старост салон както през изминалите почти седемдесет години, а ще бъде преместен на далеч по-изискано място, като например Музея на изкуствата на Портланд, или на някое от старите корабчета, които се движеха надолу-нагоре по река Уиламет, или пък в някоя от балните зали на хотелите от началото на века, така популярни в Портланд… където и да е, но не и в този стар и дрипав гимнастически салон.

— Ей! Крис! — Нечий глас се извиси над шума от заобикалящите я разговори точно в момента, в който свърши песента.

Кристън се обърна и видя Манди Ким с вдигната нагоре гарваново черна коса да бърза към нея през тълпата. Дребничка и атлетична, тя умело се провираше и внимателно заобикаляше събраните на групички младежи. Кристън безмълвно изпъшка. Манди беше от хората, критикуващи на висок глас недостатъците, които неизменно виждат у другите. Пълна отличничка, капитан на отбора по европейски футбол, президент на Клуба на Честта, Манди, която вече бе приета да следва в „Станфорд“, можеше да бъде неописуемо досадна. Тази вечер беше облечена в елегантна черна рокля, която беше толкова разголена, че със сигурност можеше да докара сестра Мери Майкъл до истеричен припадък.

— Къде е Джейк?

Само ако знаех!

— Навън, струва ми се — изрече на глас тя, забелязала едва сега кавалера на Манди — високо, красиво момче с азиатски произход, което толкова нарядко премигваше, че Кристън бе убедена, че носи контактни лещи. Той стоеше точно зад Манди, гледаше над главата й и, преметнал ръка през раменете й, сякаш я насочваше по пътя й.

— О! — Манди извърна глава и погледна кавалера си. — Мисля, че познаваш Бойд.

— Да. Здрасти.

Бойд смотолеви нещо в отговор, но цялото му внимание остана приковано към онзи участък от голите рамене на Манди, който докосваше с върховете на пръстите си. Презимето му беше Сонг — име, станало причина за никога несекващите шегички по негов адрес. От Бойд Сонг^[2] стана Бърд Сонг^[3], Бърди^[4] и накрая Биг Бърд^[5].

— Джейк може да е с Ник или с Дийн — продължи Манди, споменавайки двамата най-добри приятели на Джейк, които, също като него, учеха в Уестърн Католик — католическото училище, което се явяваше мъжкия еквивалент на „Св. Елизабет“. — Преди малко ги видях да си говорят близо до задния вход. — Наведе се по-близо до Кристън, сякаш се канеше да й прошепне най-страшната тайна на света. — Ей, видя ли кого доведе Бела тази вечер? — Тъмните очи на Манди се разшириха от вълнение. — Уат Годард! Нали се сещаш за него? Бил е изключван от милион училища, включително и от „Св. Игнаций“ и „Уестърн“. В момента учи в Уошингтън и Бойд казва, че тази година вече е бил отстраняван два пъти. Два пъти. — Изрече го така, сякаш сама не вярваше на думите си, но в гласа й се прокрадваше едва доловима нотка на възхищение към нещо, което я плашеше, но и вълнуваше и очароваше. Бойд кимна. — Изненадана съм, че са го допуснали на бала — продължи Манди със затворнически тон. — Къде й е бил акълът на Бела?

„На кого му пука?“, помисли си Кристън, но предпочете да не изрича мислите си на глас. Продължаваше с очи да претърсва тълпата в опит да открие Джейк, докато Манди продължаваше да бърбори в несвяст, обсъждайки двойките на дансинга.

Кристън обаче трябваше непременно да намери Джейк.

Бойд продължаваше да гали рамото на Манди, леко масажирайки голата й кожа. Очевидно се опитваше да я възбуди, тъй като той самият очевидно бе възбуден до крайност от допира на голата й плът. Манди обаче като че ли не забелязваше нищо.

— Значи Джейк се изпари? Питам се дали не е отишъл да потърси Линдзи… преди малко ги видях да разговарят в коридора — допълни тя и махна с ръка по посока на голямата двойна врата на гимнастическия салон, украсена с червени и бели напълнени с хелий балони.

— Мисля, че отиде да пуши. Отвън.

Манди леко повдигна вежди, очите й присмехулно заблестяха, недоверчива усмивка заигра по устните й, покрити с блестящ гланц.

— Сигурно.

Бойд продължавайте да масажира голото й рамо. Очите му трескаво блестяха. Господи, този наистина се бе възбудил. Кристън не смееше да сведе поглед, да не би очите й неволно да се спрат на доказателството за възбудата му, изпълнило до пръсване панталона на взетия под наем смокинг.

Дисководещият пусна „Какво общо има любовта с това“ на Типа Търнър. Манди сграбчи ръката на Бойд, прекъсвайки транса му, и го помъкна към дансинга.

Кристън отново остана сама. Слава богу!

Само че Джейк все още го нямаше никакъв.

Е, стига толкова! Джейк бе излязъл преди близо половин час, а Кристън не беше момиче, което да си стои тихо в ъгъла и да го чака. Опита се да прогони обхваналата я параноя. Отказваше да повярва, че той може да е отишъл да се срещне с бившата си приятелка Линдзи, или пък я бе зарязал, за да се напорка с приятелчетата си.

Не. Нямаше начин.

Усмихна се насила и си запроправя път сред тълпата от ученици. Срещна познати лица, видя и няколко напълно непознати, но в царящия полумрак по никакъв начин не можеше да каже кои от присъстващите учат в „Св. Елизабет“, кои в „Уестърн Католик“ и кои в „Уошингтън“. Не че изобщо й пукаше.

Мина покрай един от разпоредителите, който следеше за реда, пременен в розов костюм, и излезе навън в студената нощ.

Линдзи Фарът едва не се блъсна в нея. Беше вдигнала тъмната си коса нагоре, а лицето й изглеждаше призрачно бледо на синкавата светлина на лампата, монтирана над вратата.

— О, извинете — промълви тя, а след това, разпозната приятелката си, се закова на мястото си. Облечена беше в светлосиня рокля без ръкави. Скръсти голите си ръце пред гърдите си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ. — Тук е ужасно студено — рече тя, приковала поглед някъде над рамото на Кристън. — Хайде да влезем вътре.

— Търся Джейк.

— О! — Линдзи намусено сви устни, а въздухът между тя сякаш затрептя от неизречените й обвинения. Кристън подозираше, че Линдзи все още обича Джейк. Причината за раздялата им продължавайте да се пази в тайна.

— Не си ли го виждала?

— Аз ли? Не. Искам да кажа… от известно време насам… — Гласът на Линдзи изтъня и тя пристъпи към отворената врата.

— А по-рано?

— Видях го. Беше с теб.

— Къде е Дийн? — попита Кристън. Неприятното чувство, зародило се в душата й, ставаше все по-силно.

— Дийн и Ник отидоха да видят новата кола на Чад Белмонт. — Линдзи потрепери и вдигна очи нагоре към луната, която блестеше като леден диск върху тъмното небе. — Тази нощ е твърде особена, не мислиш ли?

Наистина е особена, помисли си Кристън. Никой от приятелите й като че ли не беше с Джейк в този момент. Но нали точно такава беше целта на бала по случай деня на св. Валентин? Да бъдат заедно? Само те двамата! Да се обичат! А може би тя просто се заблуждаваше? Нима беше поредната безмозъчна и безнадеждна романтичка? Защо пък една определена нощ трябва да бъде по-различна от всички останали?

Дали пък Джейк не бе започнат да изпитва съмнения по отношение на връзката им? Дали не бе решил да се върне при старата си приятелка? При онази, в която бе влюбен истински?

Но Линдзи беше тук. Без Джейк. Беше бледа и напрегната и се държеше така, сякаш няма търпение да се отърве час по-скоро от нея. Кристън се опита да пропъди тревогите си. Джейк и Линдзи бяха скъсали още преди Коледа, но на Кристън все още й се виждайте малко странно да се среща с него. А отношенията й с Линдзи определено пострадаха от това.

— Виж, Линдзи, ако от това се чувстваш неудобно…

— От кое?

— Ами от това, че съм с Джейк.

Линдзи огледа района.

— Наистина ли си с него? — попита тя, но веднага след това нетърпеливо тръсна глава, забелязала червенината, избила по лицето на Кристън. — Виж, нямам време за това.

Обърна се и развяла шумолящите поли на роклята си бързо влезе вътре.

Кристън тръгна към паркинга, опитвайки се да потуши парещото чувство на вина. Беше повече от сигурна, че обича Джейк, а това, само по себе си, беше достатъчно оправдание. А и Джейк не я бе изоставил. Беше тук някъде… вероятно бе отишъл с Дийн и Ник да изпробват новата кола на Чад. Или пък тримата са се скатали някъде и се наливат с бира… или… Погледът й се плъзна към лабиринта зад параклиса и проследи внушителните, гъсти редици подкастрен жив плет, които се срещаха и преплитаха по сложен и неразгадаем начин.

Почувства нещо. Предупреждение. Едва доловима промяна в атмосферата, от която косъмчетата на тила й настръхнаха.

Внезапно изпита силна увереност, че предстои да се случи нещо ужасно.

 

 

Линдзи едва успя да се добере до тоалетната. Претича покрай две момичета, които полагаха дебел слой гланц върху устните си, връхлетя в една от кабинките и изля съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния.

— О-о-о… гадост… — промърмори едно от момичета. Двете побързаха да напуснат тоалетната, сипейки коментари по адрес на хората, които не трябва да пият щом не могат да носят.

Вратата на тоалетната с трясък се затвори след тях. По челото на Линдзи избиха едри капки пот. В устата й горчеше, но щом повърна изпита мигновено облекчение. Точно както твърдяха материалите, които бе изчела.

Как й се искаше повръщането й да бе вследствие от изпития алкохол!

О, господи, как изобщо ще преживея това? — отчаяно си помисли тя.

Ще живееш ден за ден.

Постави ръка върху плоския си корем и се замисли за детето, което растеше вътре. И това в резултат на една-единствена нощ. Една глупава нощ. Как можа да постъпи толкова глупаво? Какво си е мислела, за бога? Тя, пълната отличничка, която бе напълно запозната с нещата от живота. Но ето че една нощ се бе почувствала потисната и бе захвърлила на вятъра всичките си ценности и мечти, за да се отдаде на страстта.

Затвори очи и треперливо си пое дъх. Излезе от кабината, като продължаваше да диша дълбоко. С препъване се приближи до мивката и наплиска лицето си с вода. Майната му на внимателно положения грим, майната му на колежа, майната му на остатъка от живота й! Ти ще ставаш майка. Линдзи допря чело в студените плочки на стената.

Как щеше да каже на родителите си? Майка й щеше да бъде сломена, а баща й — горчиво разочарован от единствената си дъщеря, която бе допуснала да забременее. Как би могла да обясни случилото се на когото и да било? Та самата тя едва го разбираше.

Линдзи бавно издиша.

Не можеше да се крие в тоалетната цяла нощ. Трябва да излезе от тук и да погледне истината в очите. Времето за преструвки изтече. Това тук беше истинско. Погледна отражението си в огледалото. Тъмна коса, вдигната на изискан кок на тила на главата й, елегантна синя рокля, която подчертаваше фигурата й, и старинна огърлица с диаманти, подарена й от баба й. На нея, принцесата и наследницата на богатството на Фаръл Тимбър.

Която в момента бе бременна.

Дали баба й щеше да се гордее с нея?

Е, винаги бе знаела, че тя не е просто една безмозъчна кукла Барби. Беше нещо много повече.

Време беше да приеме проклетата истина.

Налагаше се да разговаря с Джейк.

Изправи рамене и без да обръща внимание на кичурите коса, изплъзнали се от елегантния кок, без да си дава сметка, че по лицето й не е останал почти никакъв грим. Тя забързано излезе навън и потъна в нощта.

Преди малко бе излъгала Кристън.

Защото знаеше къде точно е Джейк.

Време беше за шоу.

 

 

Ерик Конъли беше смотаняк. Идиот. Кретен! Нямаше две мнения по въпроса, а Рейчъл беше обвързана с него поне до края на бала. Видя го да сипва малко джин в чашата с пунш, преди да я занесе на сестра Кларис… Вероятно си мислеше, че онова, което върши, е смешно… О, господи!

Спаси ме, помисли си Рейчъл и се запъти в противоположната посока. Имаше нужда от чист въздух и пространство. Освен това трябваше да се престори, че не е с Ерик. Знаеше, че когато отпие от пунша, сестра Кларис ще разпознае вкуса и миризмата, ще сграбчи Ерик за костеливия му врат и ще повика родителите му… а също и нейните.

Рейчъл тихичко простена и погледна към вратата, която водеше към паркинга зад сградата. Преди по-малко от десет минути бе видяла Джейк Маркът да излиза през тази врата. И знаеше, че още не се е върнал. Дамата му, Кристън стоеше сред тълпата и непрекъснато местеше очи между вратата и дансинга, сякаш го търсеше с поглед. Дали не я бе изоставил? Линдзи Фаръл също бе излязла навън заедно с няколко хлапета. Сестрата на Джейк, Бела се бе измъкнала навън заедно с Уат Годард. Ник и Дийн, приятелите на Джейк, бяха излезли по-рано, а само преди миг Аурора Зефир, която нямаше кавалер за бала, се бе измъкнала навън след Делия Вон и Лаура Трапът.

Като че ли целият бал се бе преместил отвън.

Рейчъл прехапа устни и се замисли за Джейк. Какво ли правеше в момента? Остра болка прониза сърцето й и тя си напомни, че е тук с Ерик Клоуна.

Вярно, че Ерик беше сладур.

Дори беше забавен.

Но просто нямаше мярка. Беше изцяло погълнат от себе си.

Огледа се и забеляза Хейли Суонсън, която се приближаваше към нея.

О, господи, не сега!

Хейли все още беше самото въплъщение на опечалена вдовица: черна рокля, черна панделка в косата и още една на ръката и тъжни, безкрайно тъжни очи. Откакто Иън бе умрял, тя носеше скръбта си като наметало. Рейчъл обаче знаеше, че дълбоко под пластовете скръб на Хейли тлееше силен гняв и изгаряща омраза към момчето, което бе оцеляло в катастрофата, отнела живота на Иън.

На Рейчъл й се искаше да се измъкне от Хейли, макар да съзнаваше, че е невъзможно.

— Стори ми се, че те зърнах да стърчиш тук сама — заяви Хейли без следа от усмивка. На устните й блестеше тъмновиолетово червило, придаващо й леко вандалски вид.

— Здрасти.

— С Ерик ли си тази вечер? — Хейли леко сбърчи нос.

— Аха.

— И защо?

— Какво защо?

— Защо го покани? Той е толкова незрял.

Рейчъл сви рамене. Макар Хейли да изричаше на глас собствените й мисли, никак не и се искаше да води този разговор.

— Щеше да си много по-добре, ако беше дошла сама. Пък и онова копеле и без друго си има дама.

— Онова копеле? — повтори Рейчъл.

Хейли я прониза с поглед.

— Зная, че си влюбена в Джейк — рече тя, а около виолетовите й устни се появиха малки гневни бръчици. — Господи, Рейч, всичко е изписано на лицето ти! Няма човек, който да не знае.

Рейчъл изтръпна. Как е възможно някой да знае за увлечението й по Джейк? Да не говорим пък за всички. Нима не бе успяла да прикрие чувствата си към него? Помисли си за Линдзи и Кристън, двете й най-добри приятелки, които бяха влюбени в него. Те дали знаеха? О, господи, това беше ужасно! Почувства се унизена. Лицето й пламна от срам.

Хейли леко повдигна едната си вежда. Изпита задоволство от реакцията на Рейчъл… тя просто предполагаше за Джейк. Не знаеше абсолютно нищо. Нито тя, нито пък някой друг. Просто бе изказала предположение, което бе попаднало право в целта!

Хейли се наклони към Рейчъл, а в тъмните й като нощта очи проблесна гневен пламък.

— Напразно хабиш чувствата си, Рейчъл. Защото той е смотаняк. Убиец. Той уби Иън както знаеш.

О, Рейчъл знаеше. Целият окръг знаеше. Хейли се бе постарала всяка жива душа в района на Портланд да разбере, че Джейк Маркът бе извършил убийство и се бе измъкнал невредим.

— Не сега, Хейли — рече Рейчъл.

— А кога? Искам да знам кога ще си плати.

— От полицията казаха, че той няма вина.

— Полицаите са идиоти! Те прикриха истината! — Хейли енергично кимаше с глава, съгласявайки се сама със себе си. Слава богу, че музиката гърмеше с пълна сила и никой друг не я чуваше.

— И защо да си правят този труд?

— Защото просто не им пука за истината.

Точно в този момент се появи Ерик, целият вмирисан на марихуана. Хейли хвърли на Рейчъл изпепеляващ поглед и шумно заподсмърча. Рейчъл така и не разора защо го направи — дали защото искаше да даде да се разбере, че е подушила сладкия мирис на тревата, или защото всеки момент щеше да избухне в сълзи.

Рейчъл скърбеше за Иън. Както и всички останали. И най-вече Джейк. Но Иън вече не бе сред живите и нямаше сила, която да го върне обратно. Никакви обвинения, скръбни вопли, отправени към боговете, молитви, плач и покруса не можеха да върнат Иън на този свят. Отслужени бяха мемориални служби и поклонения. Безброй букети с цветя и запалени свещи бяха поставени на ъгъла, на който бе станала катастрофата. Рейчъл и съучениците й изплакаха очите си от плач, изрекоха безброй молитви за Иън и семейството му. Беше тъжно. Трагично. Ужасно. Рейчъл обаче не виждаше никаква конспирация зад случилото се. Просто една ужасна катастрофа. И тя се надяваше тази катастрофа да бъде като обеца на ухото на всеки, който си мисли, че може да пие и да шофира.

В онзи ден Иън бил зад волана. И той, също като Джейк, бил без предпазен колан. Съдържанието на алкохол в кръвта му било убийствено високо. Имало и следи от медикаменти, които се изписват само с рецепта. Беше взел завоя с твърде висока скорост и бе платил за това с живота си. И двете момчета изхвърчали от колата. Джейк се бе озовал в интензивното отделение със счупени ребра, фрактура на рамото, сътресение на мозъка и разкъсан далак. Но бе оцелял. За да изживее остатъка от живота си с чувството на вина, че е бил пощаден.

Всички скърбяха за Иън Пауърс, но мъката на Хейли се бе превърната в горчива ярост. Тя твърдеше, че Джейк, а не Иън е бил зад волана на колата на Иън.

Хейли погледна часовника си, хвърли на Рейчъл един последен, изпълнен с разбиране поглед, след което се обърна и се запъти към другия край на салона.

— Откачалка — отбеляза Ерик, когато песента свърши. В следващия миг зърна сестра Кларис да се носи към него. — Мамка му! — Обгърна с поглед салона. — Виж, Рейч, след малко се връщам. Сега трябва… трябва да отида до тоалетната — рече той и буквално побягна сред тълпата, опитвайки се да избяга от монахинята, която обаче го следваше бавно, но неотстъпно, подобно на лъв, спуснал се да преследва плячката си.

На Рейчъл й идеше да потъне в земята. Но тъй като беше невъзможно, тя се обърна и тръгна навън, последвана от звуците на „Да танцуваш в мрака“ на Спрингстийн.

Помисли си, че може би е време да си върви. Ще сервира на Ерик някакво извинение и ще потърси някой да я откара до дома й. Въпреки това продължи да върви и да се оглежда, търсейки Джейк.

Господи, нима ти наистина си много тъпа!

В опита си да зарежеш кавалера си и да хукнеш да търсиш момче, което изобщо не те възприема като момиче, а единствено като приятел, когото да използва!

Няколко от съучениците й се криеха в сенките, далеч от очите на разпоредителите, отговорни за реда на бала. Някои пушеха, други пиеха, трети се натискаха. Само дето Джейк не се виждаше никъде.

Не се опитвай да го търсиш, Рейчъл. Това ще бъде огромна грешка. Наистина огромна.

Не обърна внимание на предупреждението, което кънтеше в главата й, и отмести поглед от учениците, които се криеха в мрака.

Като се придържаше към сенките, Рейчъл заобиколи зад параклиса и пое към градината, където стогодишният лабиринт от подкастрени лаврови растения, декоративни туй и други храсти се очертаваше на фона на тъмното небе и почти скриваше луната от погледа й.

Добро място да се скрие човек.

Място, на което отиваш, за да избегнеш хората, които не желаеш да виждаш.

Място, на което да измисли как да си възвърне гордостта.

Страхливка, рече си тя, но никак не й се искаше заради откачения Ерик да рискува възможността за стипендия и дипломиране с почести. Господи, как можа да постъпи толкова глупаво? Нима бе така отчаяна, че да покани точно него за кавалер на бала? Познаваше Ерик достатъчно добре, за да знае, че той се опиянява от ролята си на клоуна на гимназия „Уошингтън“. Въпреки това бе толкова твърдо решена да отиде на бала с кавалер, че взе, че го покани да я придружи. А сега се чувстваше дяволски засрамена. По-добре да беше дошла сама. Господи, трябваше да се досети какво ще стане. Беше разумно момиче. Дъщеря на полицай, за бога! И макар да не беше пълна отличничка, името й винаги бе фигурирало в почетния списък на отличните ученици.

По свой собствен начин обаче и тя си беше загубенячка като Ерик.

Заради Джейк.

Винаги Джейк.

Макар никой да не знаеше за увлечението й. Опипа с пръсти медальона, който винаги носеше на шията си. Медальонът, в който бе сложила не само малки снимки на разведените си вече родители, но и снимка на Джейк… скрита зад фотографията с форма на сърце на баща й.

А Джейк дори не я забелязваше. И тя прекрасно знаеше това.

От колко време е влюбена в него? Три години? Четири? Още от осми клас в училище „Св. Маделт“.

От години мечтаеше за него, но не бе споделяла с никого тайните си фантазии. Не бе казвала дори и на най-добрите си приятелки Кристън и Линдзи. Защото не можеше да го направи. Линдзи бе излизала с Джейк в продължение на две години, а веднага щом се скараха той се обвърза с Кристън, като дори не погледна към Рейчъл. Неговата приятелка, момичето, което му помагаше с уроците винаги, когато закъсаше в училище. Момичето, сприятелило се с по-малката му сестра Бела. Момичето, което се грижеше за кучето му, когато той ходеше на лов. Добрата Рейчъл, на която винаги можеше да разчита и която го бе прикрила, когато през коледната ваканция претърпя катастрофа, отнела живота на Иън Пауърс.

Всъщност, тя не бе излъгала никого. Не и директно. Просто не бе признала, че по-рано през онази нощ бе видяла Джейк.

Ти си глупачка, Рейчъл, каза си тя и се запъти към лабиринта, скривалището, в което нито Ерик Конъли, нито който и да било друг би могъл да я открие.

Събу обувките си и въздъхна. Никога не си бе падала особено по обувки с убийствено високи токове и изобщо не й пукаше, че роклята й се влачи по тревата. Какво от това? Майка й, естествено, щеше да бъде бясна. Макар роклята да беше втора употреба, тя все още изглеждайте добре и можеше да бъде облечена отново.

Страхотно!

Какво ли не би дала в този момент за един удобен анцуг и маратонки! С тях би могла да се махне от тук!

И къде ще отидеш, Рейчъл?

В главата й отекна умореният глас на майка й. Все едно че жената вървеше редом с нея, а не се трепеше на двойни смени в местната закусвалня.

Не можеш да избягаш от проблемите си.

Рейчъл навлезе в лабиринта и мина край статуята на Мадоната, вдигнала ръце към небето сякаш в очакване да хване поредната бедна душа, устремила се към небесните селения.

Рейчъл зави надясно и продължи да върви.

Трябваше да помисли. За бъдещето си. За бъдеще без Джейк. Имаше големи планове за себе си. И нищо, дори и чувствата й към Джейк нямаше да й попречат да ги осъществи.

 

 

Кристън се насочи към средата на кампуса на „Св. Елизабет“, в който дълбокият лабиринт от подрязани лаврови храсти и дървета, осеян с пейки и статуи, отделяше училищния двор от параклиса и сградата, в която сестрите живееха и се молеха. Започваше да се спуска мъгла, която забули пълната луна, придавайки й странен сребрист ореол.

Температурата падна.

Вятърът се усили.

Кристън усети, че настръхва докато вървеше край странно разкривените фигури на подрязаните храсти и стените от изсъхнала шума. Все още не я бе напуснало предчувствието за нещо ужасно, което предстои да се случи. Зави зад един ъгъл и се озова в задънена алея, която не водеше наникъде. Тъмнината внезапно я погълна. Музиката, долитаща от салона, спря. Обгърна я тишина.

Къде отиваше?

Защо й трябваше да се скита из този лабиринт? Чу стъпки зад себе си. Не беше сама.

Сърцето й започна да бие по-силно.

Сссс!

Нещо профуча в нощта.

Последва сподавен вик на изумление, задавен писък, гъргорещо, примитивно стенание на ранено животно. Кристън отскочи назад. Какво, по дяволите, беше това?

Кръвта й се смрази. Затича се по затревените пътеки на лабиринта, насочвана от призрачната лунна светлина. Високите обувки се изхлузиха от краката й, но тя продължи да тича боса, да се блъска в задънените изходи, да отскача от бодливите храсталаци.

Не се паникьосвай! Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!

Само че тя вече бе обезумяла от страх. Листата и клонките деряха голите й ръце, косата й падаше безразборно край лицето й, сърцето й щеше да се пръсне от обхваналия я ужас.

Откъде беше долетял онзи звук?

Зави отново, удари пръста на крака си в края на някаква пейка, изкрещя от болка, но продължи да тича през лабиринта. Беше твърде тъмно. Лабиринтът бе твърде висок и светлините от училището не се виждаха. Тя обаче не спираше да тича. Дали не се движеше в кръг? Към центъра на лабиринта? Или навън от него?

От ударения пръст на крака й се процеждаше кръв, която капеше през скъсания чорапогащник.

Тичай! Тичай! Тичай! Потърси помощ!

Зави зад поредния остър ъгъл в момента, в който тишината в храсталака бе раздрана от писък на неподправен ужас.

Сърцето й замръзна.

— О, господи — прошепна, а стомахът й се преобърна от страх.

На слабата лунна светлина различи Джейк Маркът. Тялото му бе приковано към дънера на големия дъб, извисяващ се в самия център на лабиринта. Лицето му беше бяло, очите — широко отворени. Алено петно бе избило по измачканата предница на смокинга му. В средата на петното стърчеше дебела стрела. От устата на Джейк се стичаше кръв, главата му клюмаше под невъзможен ъгъл, мъртвите му очи бяха безжизнени и изцъклени.

Кристън направи крачка напред. Това беше някаква шега… отвратителна, ужасна, извратена шега. Джейк не може да… той не беше…

— О, не… о, не…

Линдзи Фаръл, с окървавени ръце и оплескана с кръв рокля, се бе строполила в краката на Джейк. Косата й се бе измъкнала от елегантния кок и дългите й, тъмни къдрици се виеха по голите й рамене. Тя вдигна глава. От очите й се стичаха сълзи, лицето й бе нашарено с черни вадички от размазания грим.

— Защо? — проплака тя, а Кристън несъзнателно регистрира долитащите уплашени викове и тропота на тичащи към тях нозе.

Помощта идва. Може би все още не е твърде късно. Може би Джейк може да бъде спасен! Може би още не е мъртъв!

— Защо, Кристън? — отново повтори Линдзи. Задавеният й шепот бе остър като бръснач, лицето й бе разкривено от ярост и болка. — Защо го уби?